След като обявиха Русия за един от основните си потенциални противници, САЩ започнаха да реализират мащабна програма за укрепване на своето военно присъствие в Източна Европа. За целта на континента бяха прехвърлени допълнителни тактически съединения, рязко нарасна броят и мащабите на военните учения с партньорите от НАТО.
Легенда:
Въоръжени сили на страните от НАТО
Сили на НАТО
Руски сили, базирани в близост до границата
Истината обаче е, че разширяването на американското военно присъствие всъшност преследва и друга цел, освен "противопоставянето на руската агресия", а именно съхраняването на преживяващото упадък влияние на САЩ в Европа. В същото време, използваните от Вашингтон методи за реализирането и могат да влошат и без това сложните отношения между отделните европейски държави.
Проблемите пред европейското командване на НАТО
Както е известно, разширяването на НАТО в Източна Европа създаде определени проблеми за алианса. Оценявайки качествата на силите на НАТО в случай на сблъсък с вероятен противник (за какъвто вече съвсем открито се обявява Москва), командването на пакта се сблъска със съществени недостатъци в сферата на логистичното обезпечаване.
На първо място, територията на изток от Германия не позволява бързото разгръщане и придвижване на военните сили. Заради съществуващите в държавите от Източна Европа множество бюрократични изисквания и технически стандарти, дори и предварително планираното придвижване на военни части може да се проточи от няколко седмици до няколко месеца. За пресичането на германско-полската граница например, е необходимо попълването на 17 документа, а прехвърлянето на военна техника от Полша в Литва изисква време за претоварването и от влаковете за нормално междурелсие (1435 мм), на такива за широко междурелсие (1525 мм), използвано в постсъветското пространство. Освен, това, според собственото му командване, НАТО значително отстъпва на Русия по отношение на информираността за разположението на комуникациите и инфраструктурните обекти в Източна Европа, тъй като държавите там все още използват съответните планове и схеми от времето на Варшавския пакт.
По тези причини през последните години командването на НАТО предприе сериозни усилия за опростяване на бюрократичните процедури и създаване на ефективни маршрути за придвижване на своите части в Източна Европа. Освен това беше взето решение за увеличаване числеността на силите за бързо реагиране от 5000 до 30000, укрепване на най-слабите точки в зоната между НАТО и Русия (от типа на широкия само 50 км "коридор Сувалки", разположен в зоната на полско-литовската граница и отделящ руската Калининградска област от основната територия на Русия), както и за модернизиране на системата за противоракетна отбрана и въздушно разузнаване по целия фронт на потенциален сблъсък с руснаците.
Освен това, за първи път от доста време насам, беше решено да бъде увеличен и американският военен контингент в Европа. Така, през януари 2017 на континента бяха разположени две допълнителни тактически съединения - бронирана бригадна бойна група и авиобригада от хеликоптери. Предвид факта, че в момента общата численост на войските на САЩ в Европа е около 60 хиляди души от всички родове войски, попълването на европейската групировка с 5000 души и 650 единици бронирана техника означава значително усилване на нейната боеспособност. Освен това, прехвърлянето на допълнителни части в Източна Европа очерта една нова тенденция в американското стратегическо планиране. Беше сложен край на осъществяваното след края на студената война съкращаване на военните контингенти на САЩ, тяхното състояние стана обект на внимателно проверка, след което бяха предприети мерки за преодоляване на откритите недостатъци. За първи път от няколко десетки години, в Европа беше изпратена тежка бронирана техника, включително танкове М-1 Abrams и самоходни гаубици М-109 Paladin. Това, както и увеличаването на числеността на групата за бързо реагиране до 30 000 души, а също изместването на основната зона на активност на НАТО още по-близо до западните граници на Русия нямаше как да не породи силна тревога в Москва.
Както е известно, през април 2014 САЩ стартираха операция "Атлантическа решимост", която трябваше да демонстрира привързаността им към споразуменията за колективна сигурност в Европа чрез провеждането в региона на поредица от военни и военно-политически мероприятия. Разполагането на новата бронирана и авиационна бригади на континента беше част от тях.
Усилването на американското военно присъствие в Източна Европа се основава на тезата за необходимостта от сдържане на Русия, която след началото на украинската криза уж застрашава сигурността на източните партньори на САЩ от НАТО. Щабът на оперативното командване на сухопътните и авиационни сили е в полския град Познан. Новите американски подразделения в Европа се разполагат на ротационен принцип, като от 2017 досега съставът им беше обновяван вече три пъти. В момента, в Европа се намират 1-ва бронирана бригадна бойна група на бронираната дивизия от Форт Худ, в Тексас (от май 2018), както и 4-та бойна авиобригада от Форт Карсън, в Колорадо (от юни 2018). Контингентът на бронираната бригадна група е разположен в Германия, Румъния, Полша и Унгария, а авиобригадата - в Германия, както и в три предни оперативни бази в Полша, Латвия и Румъния. Бронираната бригада включва 3300 военни, 87 танка Abrams M-1, 140 бронетранспортьори Bradley, 18 самоходни гаубици Paladin и 395 други транспортни средства. Новата американска авиобригада пък наброява 1700 военни, 88 хеликоптери (многоцелеви UH-60M Black Hawk и UH-60L Black Hawk, медицински (MEDEVAC) HH-60М Black Hawk и тежки военно-транспортни машини CH-47F Chinook), както и няколкостотин единици спомагателна техника.
Паралелно с появата на допълнителните американски сили в Европа, непрекъснато нараства и броят и мащабите на военните учения, в които активно участват източноевропейските членове на НАТО. При това се провеждат както общоевропейски учения с широк кръг участници, като Saber Strike, Ample Strike, Summer Shield, Trident Juncture или Clear Sky, така и локални маневри, чиято цел е отработване на евентуални военни действия в конкретни държави: Литва (Perkuno griausmas), Латвия (Namejs), Естония (Siil) и Чехия (Sky Avenger). Най-големите в последно време учения на НАТО са Saber Strike ("Саблен удар") и Trident Juncture ("Единен тризъбец").
Както от самия характер и тактическите задачи на тези учения, така и от принципа за ротационно разполагане на американските сили следва, че Вашингтон смята за основна стратегически цел в Европа повишаване на мобилността и боеспособността на войските на пакта, както и попълването на базата от разузнавателни данни, така че тактическите възможности на НАТО/САЩ в Източна Европа да не отстъпват на руските. При това, избраната от американците стратегия им позволява не само формално да спазват условията на договора между Москва и НАТО от 1997 (според който алиансът се ангажира да не разполага за постоянно големи военни съединения на територията на бившите членове на Варшавския пакт), но и да създават напрегната военна обстановка по западните граници на Русия, с цел да увеличат политическия натиск върху нея.
В същото време обаче, някои американски политици и висши военни настояват САЩ да се откажат от ротационнния принцип на разполагане на силите си в Европа и да се ориентират към постоянното им базиране. Въпросът се обсъжда от Комисията по въоръжените сили на Сената, но както признава командващият на Сухопътните сили на САЩ в Европа генерал Кристофър Каволи, решението му изцяло ще зависи от тактическата обстановка на "европейските театър на военни действия, както и от нивото на заплахата, генерирана от потенциалните противници". Истината обаче е, че въпросът за статута, количеството и задачите на американските сили в Европа има далеч по-дълбоки политически корени.
Пукнатините в евроатлантическия алианс
Разполагането на допълнителни американски военни сили на Стария континент се усложнява не само заради крайно негативната позиция на Русия, но и във връзка със сериозните противоречия в отношенията между САЩ и водещите държави от ЕС. Както е известно, след като Доналд Тръмп влезе в Белия дом, протекционизмът, национализмът и приоритета на "твърдата" над "меката" сила се превърнаха в основните принципи на американската външна политика. В резултат от това, вместо да работят за по-нататъшната си интеграция в рамките на проекта за Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ), лансиран при управлението на президента Обама, сега европейците и американците са на ръба на търговската война. Твърдата позиция на Вашингтон по въпроса за финансирането на НАТО, както и за отношенията с Русия и Иран, също работи за превръщането на доскорошните съюзници в директни опоненти. Неслучайно, коментирайки сегашното състояние на отношенията между ЕС и САЩ, председателят на Европейския съвет Доналд Туск отбеляза, че "с приятели като Доналд Тръмп, ЕС не се нуждае от врагове".
В тази връзка, в Париж и Берлин започват да се замислят за необходимостта от радикално преформатиране на дипломатическите връзки със САЩ. През лятото на миналата 2018 френският президент Макрон и германският външен министър Хайко Маас почти едновременно лансираха идеята, че ЕС следва сам да гарантира своята сигурност и да възстанови суверенитета си, за да може самостоятелно да определя насочеността на външната си политика. Впрочем, Макрон дори изрази мнение, че в трансформирането на европейската система за сигурност следва да участват и всички партньори на ЕС, включително Русия.
В този контекст, разширяването на американското военно присъствие в Европа в името на "борбата срещу руската агресия" цели решаването на далеч по-важната за Вашингтон политическа задача за запазване влиянието на САЩ на континента. Тоест, изместването на активността на НАТО към Източна Европа е компонент от шантажирането на западноевропейските партньори на Вашингтон да приемат и следват сегашния американски дневен ред. Освен това, повишавайки изкуствено военно-политическото напрежение в Източна Европа, САЩ създават в региона своеобразен буфер с чиято помощ възнамеряват да контролират отношенията между Западна Европа и Русия и, едновременно с това, да влияят върху тяхната политика.
С това обаче, политическите последици от засиленото военно присъствие на САЩ в Източна Европа съвсем не се изчерпват. Освен влошаването на трансатлантическите отношения, ЕС преживява и тежка вътрешна криза. Все по-често несъгласие с политиката на Брюксел и френско-германското "ядро" на Съюза демонстрират държавите от Вишеградската група - Полша, Чехия, Унгария и Словакия. През последните няколко години те постигнаха високи темпове на икономически растеж (около 6% от БВП годишно), като по този показател изпреварват партньорите си от Западна Европа. В същото време, редица нормативи на ЕС се превръщат в препятствие за тяхното развитие, като в тази връзка нараства броят на спорните моменти в отношенията между Вишеградската група и брюкселските "еврократи": от проблема с "бежанците" до правилата, регулиращи добива на природни изкопаеми и селското стопанство.
Друг важен въпрос, по който се разминават отделните страни членки на ЕС, е за отношенията със САЩ. Освен Вишеградската група, където като най-активен съюзник на Вашингтон се очертава Варшава, която открито претендира за ролята на основен американски военно-политически партньор на континента, измествайки Германия, за по-активното ангажиране на САЩ с европейските проблеми се обявяват балтийските постсъветски държави, Румъния и някои страни от Западните Балкани (Албания, Македония, Черна гора). Разбира се, Вашингтон опитва да се възползва максимално от тези настроения. САЩ, в частност, демонстрират нарастваща активност на Балканите, където усилено работят за присъединяването на Македония към НАТО (а в по-далечен план за създаването на "проамериканска ос", включваща Гърция, Македония и Сърбия, и пълното изтласкване на Русия от региона), като за целта активно се намесиха и в разрешаването на проточилия се спор между Скопие и Атина за името на Македония. Подкрепяйки политическите амбиции на държавите от Източна Европа, САЩ на практика задълбочават вътрешноевропейските противоречия и ерозират евроинтеграционните процеси за сметка на появата на нови политически алианси, вътре в ЕС. Истината е, че макар да се ангажира формално с укрепването на сигурността на съюзниците си от НАТО, Вашингтон на практика ерозира единството в алианса, което - особено предвид усилването на военния аспект на европейската политика на САЩ - може да има изключително тежки политически последици.
Мястото на Азовско море в стратегията на САЩ и НАТО
Повишената военна активност на САЩ/НАТО в непосредствена близост до руските граници, както и стремежът на украинското правителство да ангажира пакта в своя задълбочаващ се конфликт с Москва, стана и една от причините за инцидента в Керченския пролив от края на ноември 2018. Тогава бреговата охрана и руската Федерална служба за сигурност задържа три украински бронирани катера, опитващи се да преминат през пролива без да спазят всички необходими формалности, на път към азовското пристанище Бердянск, което Киев се опитва да превърне в своя военна база. В отговор украинският президент Порошенко моментално поиска НАТО да изпрати военни кораби в Азовско море.
Както е известно, макар че в Киев се говори за това още от 2016, именно през есента на миналата 2018 (т.е. в навечерието на инцидента в Керченския пролив) украинските власти предприеха практически стъпки към превръщането на Бердянск във военноморска база. Горе долу по същото време Европейският парламент прие резолюция, подкрепящя правителството на Порошенко в конфликта му с Москва заради границите в Азовско море и неговия статут. Това съвпадение едва ли е случайно. Да не говорим за обявените планове за съвместни военни манервни на НАТО и Украйна в Азовско море (включително използването на най-голямото регионално пристанище Мариупол), по модела на ежегодните учения на Украйна и НАТО/САЩ в Черно море "Sea Breeze".
Тук е мястото да напомня и, че само два дни преди инцидента в пролива британският министър на отбраната Гавин Уйлямсън заяви, че страната му планира да базира край украинските брегове на постоянна основа своя многоцелеви кораб за хидрографски изследвания "Ехо", което би било в разрез в Конвенцията от Монтрьо, забраняваща присъствието в Черно море на военни кораби на държави извън региона за повече от 21 дни. Според Уйлямсън: "Докато Украйна продължава да се сблъска с агресивните действия на Москва, тя ще намери решителен партньор в лицето на Обединеното кралство". Впрочем, говори се, че освен въпросния кораб, в Украйна скоро ще се появят и британски морски пехотинци.
В тази връзка, в интервюто си за група френски журналисти от края на октомври 2018, руският външен министър Лавров предупреди, че за "преминаването на кораби на НАТО към предполагаемото място на съвместните с Украйна учения в Азовско море, задължително изисква съгласието на Москва, която обаче няма никакво намерение да го даде”. Тоест, седмици преди случилото се в Керченския пролив вече имаше множество индикации, че Киев (с подкрепата на САЩ и НАТО) подготвя подобна провокация.
Впрочем, що се отнася до Азовско море, следва да посоча още един, макар и косвен, фактор, който обяснява активизирането на плановете на Киев и НАТО, касаещи неговата акватория. Става дума за забавянето и фактическото спиране, от 2016 насам, на руските проекти за усвояване на петролногазовия шелф на Крим в неговите азовски и черноморски райони, разположени максимално близо до украинското крайбрежие. В тази връзка, през 2017 министърът на енергетиката Александър Новак посочи, че експлоатацията на ресурсите в редица морски участъки, или пък тяхното прекратяване, "зависи от конкретните юридически обстоятелства". Вероятно в Киев, както и в командването на НАТО, са възприели това нежелание на руската страна допълнително да повишава напрежението в отношенията с Украйна, като проява на слабост, което пък ги е накарало да продължат с провокационните действия и заплахи в Азовско море. Тук е мястото да напомня, че още през 2014 германският канцлер Меркел заплаши Москва с разширяване на санкциите, ако бунтовниците от Донбас установят контрол нъд летището в Донецк или пристанището на Мариупол.
Очевидно Азовско море е привлекателно към НАТО, най-вече, защото се вклинява дълбоко в територията на Русия и Украйна. И тъкмо поради това, редица руски анализатори смятат, че правителството в Москва отдавна е трябвало - или съвместно с Киев, или (ако Украйна откаже да преговаря за това) едностранно, да демаркира териториалните си води в Азовско море след присъединяването на Крим. Включително, за да затвори и последните правни "вратички" за евентуални нови провокации.
Заключение
Както посочва в доклада си, изнесен през миналата 2018 в Академията на национална отбрана във Виена бившият генерален инспектор на германския бундесвер и бивш председател на военния комитет на НАТО Харалд Куят: "Най-голямата опасност от сегашната конфронтация между Изтока и Запада е свързана с това, че Русия и САЩ вече не се разглеждат като стабилизиращи водещи сили на две различни системи или идеологии, които макар и противоположни, са взаимносвързани, като всяка от тях се съобразява със стратегическите интереси на другата. Вместо това, днес те се възприемат само като носители на собствените си национални интереси. Истината е, че ерата на големите алианси остава в историята. А към това следва да добавим и великодържавните стремежи на Китай, довели до появата на паралелна програма в борбата за лидерство между великите държави. Съперничеството между САЩ, Китай, Русия и Европа в политическата, технологичната, икономическата и военната сфера ще бъде определящия фактор в бъдещия свят".
Сферата на противоречията в този нов, многополюсен свят с всичките му комплексни огнища на напрежение и военна конфронтация, се простират от икономическата политика до конкуренцията в битката за контрол на зоните на геополитически интереси. В тази ситуация, политиката в сферата на конвенционалното и ядреното въоръжаване на САЩ, Русия и Китай придобива нова динамика. Впрочем, малките и средни държави също се стремят да разполагат с оръжия за масово поразяване и водят - като Саудитска Арабия или Иран например, опосредствани войни за регионално господство.
В същото време нарастват центробежните сили в Европа, при това на фона на отчайващата необходимост от по-голяма сплотеност на фона на икономическия натиск, упражняван от САЩ, който рискува в определен момент да ескалира в открита търговска война. Същото се случва и в НАТО. Сред европейските членове на алианса са налице принципни различия относно неговите цели, необходимите за постигането им средства и зоната му на действие. И това е още един фактор за натиск, с чиято помощ САЩ допълнително усилват вътрешноевропейските противоречия.
Във военната сфера, динамичното развитие на въоръженията с използването на свръхнови технологии както в областта на конвенционалното, така и на ядреното оръжие, на фона на постоянната опасност от технологични или чисто човешки грешки, тласка света все по-близо до точката, отвъд която връщането назад ще е невъзможно. В същото време, от поне няколко години насам не се прави нищо за предприемане на мерки за укрепване на доверието между военните от НАТО/САЩ и Русия/Китай. Същото се отнася впрочем и за крайно необходимите нови информационни системи за управление, гарантиращи надеждна защита от хакерски атаки, които - кой знае защо - не получават вниманието, с което се ползват новите оръжейни технологии. А да не забравяме и за наличието на такива глобални предизвикателства, като продължаващите климатични промени например, в комбинация с все по-честите суши и недостига на питейна вода, които ерозират естествените основи на съществуване на населението в много части на света. Икономическата изостаналост, свръхнаселеността и неграмотността лишават тези хора от какъвто и да било шанс за достойно бъдеще. В същото време, военната и икономическа мощ изкушават някои страни да игнорират независимостта и правото на самоопределение на суверенните държави и водят до разширяване на собственото им политическо влияние както на регионално, така и на глобално равнище. На всичкото отгоре, т.нар. "опосредствани войни", включително с използването на тайни, нерегулярни формирования, повишават риска от директна военна конфронтация между великите държави.
Както посочва цитираният по-горе германски генерал от резерва Харолд Куят: "След продължителен период на упадък, Русия отново се стреми към политическо влияние и статут на велика държава, особено в отношенията си със САЩ. Опитите и да отстоява стратегическите си интереси, например в Украйна или в Близкия и Средния Изток, се сблъскват обаче със съпротивата на Запада. Разбира се, Западът - и най-вече Европа - следва да разработят собствена стратегия по отношение на Русия. Поне досега обаче, отговорът на Запада на нарасналия руски военен потенциал се изчерпва само с изключително опасния отказ от реална и базиращата се на собствените му интереси политика.
Необходимо е потърсим заедно с Русия изход от кризите и конфликтите на нашето време. А част от тези усилия следва да стане и готовността за постигане на баланс на интересите там, където това е необходимо и допустимо. Подобен баланс на интересите би могъл да се превърне в катализатор на една разумна политика, но предполага европейската външна и отбранително политика да взема предвид споделяните от всички членове на ЕС политически и стратегически интереси. Струва ми се, че напоследък нараства разбирането, че Европа следва да заеме твърда позиция между Русия и САЩ. Лошото е, че както посочи преди няколко години един от бившите федерални канцлери, в момента се усеща недостиг на квалифицирани политици на ръководни постове. Съдейки по всичко, мнозина съвременни политици не притежават необходимата политическа далновидност и способност за стратегически анализ, за да не допуснем отново - също както през 1914 - да тръгнем като сомнамбули към поредния глобален военен сблъсък.
Съвременните конфликти могат да бъдат разрешени само чрез тясното сътрудничество между Съединените щати и Русия. За това обаче може да допринесе и Европа и най-вече Германия. Събитията в Украйна и Сирия не бива да ни оставят равнодушни и тъкмо затова е важно отново да активираме изпитаните политически механизми. Имам предвид, на първо място, възстановяването на формата Г-8, т.е. връщането на Русия в него. Освен това, санкциите и контрасанкциите, които пречат на по-тясното сътрудничество, следва да бъдат отменени. А военните мерки за укрепване на доверието ще съдействат за прекратяване на ескалацията на напрежението и ще гарантират, че комплексните военни ситуации няма да излязат извън контрол".
Тоест, необходимо е да се търсят пътища към по-голяма предсказуемост и прогнозируемост на политическите действия, а също към взаимно разбирателство, баланс на интересите и взаимно доверие, за се даде нов импулс на процеса на разоръжаване и контрол на въоръженията, както и за формулирането на мерки за укрепване на доверието при реализацията на различни военни мероприятия.
Само със съвместни усилия великите сили (САЩ, ЕС, Русия, Китай) могат да разрешат съвременните кризи и конфликти и да премахнат причините за възникването на нови опасности. Само със съвместни усилия могат да бъдат подобрени условията за живот в най-бедните държави на планетата, да се противодейства на пораждащите хаос миграционни вълни, да се води успешна борба с международния тероризъм, да бъдат премахнати причините за етническите и религиозни конфликти и да се стимулира свободната глобална търговия и мирното съвместно съществуване между държавите.
* Българско геополитическо дружество
