Става дума за връщане към стратегията на Ричард Никсън и Хенри Кисинджър по отношение на Китай, която в началото на 70-те години на ХХ век доведе до появата на т.нар. "Кимерика" (China + America), т.е. до създаването на неформален, но влиятелен геополитически алианс между Вашингтон и Пекин, ограничаващ влиянието на СССР в Близкия Изток и в Африка и довел, в крайна сметка, до отслабването на Москва и поражението и в студената война.

Именно тогава Хенри Кисинджър лансира тезата, че САЩ следва да поддържат по-тесни отношения с Русия и Китай, отколкото тези две страни помежду си. "За да бъде ефективна тази "дипломация на триъгълника" - посочва Кисинджър в първия том на мемоарите си "Годините в Белия дом" - тя следва да се опира на естествените стимули и склонности на играчите". Във втория том, той развива тази мисъл, отбелязвайке, че в най-добро положение е онзи връх на триъгълника "Вашингтон-Москва-Пекин", който е по-близо до останалите два, отколкото те, помежду си.

Совалковата дипломация на Кисинджър и стратегическото мислене на Никсън дават своите плодове: САЩ направиха много сериозни отстъпки на комунистически Китай. В Шанхайското комюнике от февруари 1972, по повод приключването на посещението на Никсън в Китай, Вашингтон се съгласи да признае, "че всички китайци от двете страни на Тайванския пролив твърдят, че има само един Китай и, че Тайван е част от Китай", както и, че САЩ няма да поставят тази позиция под въпрос. Освен това, американците се съгласиха да изтеглят от Тайван своите части и военните си обекти.

Нещо повече, по време на преговорите си с Мао Дзедун и Чжоу Енлай, Никсън заяви, че страната му не подкрепя независимостта на Тайван. Въпреки че самият Никсън не бързаше да изпълни всички дадени от него обещания пред китайските лидери (така, договорът за Тайван беше денонсиран едва от Джими Картър, който призна Китай за единственият законен изразител на интересите на китайския народ), значението на Шанхайското комюнике не бива да се подценява.

Въпреки несъмненото значение на направените отстъпки (заради които Никсън беше подложен на остра критика от консервативните кръгове в Конгреса), ползата за САЩ се оказа неизмеримо по-голяма, поне в краткосрочна перспектива. Изправен пред "странния алианс" между империалистическата свръхдържава и агресивния си комунистически съсед, СССР беше принуден да тръгне по пътя, към който умело го тласкаха западните стратези - пътя на "разведряването".

През 2015 редакторът на списание "Нешънъл Интерест" Джейкъб Хейлбрун попита Кисинджър "действително ли политиката на разведряване доведе в крайна сметка до разпадането на СССР?". Кисинджър не отрече: "така мисля, самите ние разглеждахме разведряването като стратегия за развитие на вътрешния конфликт в СССР". За това, че "разведряването" е пряка последица от затоплянето на отношенията между САЩ и Китай говори, освен всичко друго, и фактът, че след посещението на Никсън в Пекин, той беше необичайно радушно приет в Москва, където, разбира се, бяха наясно, каква опасност за СССР представлява неочакваният алианс между американските империалисти и китайските радикални комунисти. Трогнат от подаръците на Никсън (който много добре знаеше за страстта на съветския лидер към луксозните автомобили и реши да му подари "Линкълн Континентал"), Брежнев направи ответна визита в САЩ, където - както твърди в спомените си сенатор Фулбрайт, произнася на тържествения обед с американски конгресмени знаменателната фраза:"студената война, която толкова ни безпокоеше, приключи".

Независимо от несъмнено позитивния му характер (доколкото всеки мир е по-добър от конфликтите), "разведряването" от 70-те години се оказа фатална стратегическа грешка на Кремъл, тъй като стартира в момент, когато САЩ губеха конкуренцията с комунистическия блок по всички фронтове - от Виетнам до Латинска Америка. Приспивайки кремълските старци с приказки за разведряването, Америка си осигури толкова необходимото и време за да си поеме дъх и, концентрирайки силите си, атакува СССР едновременно на няколко фронта (Инициативата за стратегическа отбрана, петролният заговор със Саудитска Арабия, помощта за профсъюза "Солидарност" в Полша и т.н.), още по време напървия мандат на Рейгън.

Признавайки несъмнената харизма и енергията на Роналд Рейгън, който съумя да се справи с най-опасния противник на САЩ, не бива да забравяме, че победата му стана възможна само благодарение на алианса между Вашингтон и Пекин, формиран от Кисинджър и Никсън десет години преди това. След още трийсет години обаче, "Кимерика", в качеството и на ефективен икономически и политически алианс, навлезе в период на сериозна криза - не на последно място заради необмислената и погрешна политика на Барак Обама и първия му държавен секретар Хилари Клинтън към Китай. Така, въпросът за отношенията в триъгълника Вашингон-Пекин-Москва отново стана актуален.

Сянката на Горбачов над Вашингтон

В края на юли 2018 в известното неоконсервативно издание The Daily Beast се появи любопитна статия, разкриваща някои детайли на новата американска стратегия по отношение на Русия и Китай. Статията, чиито автори са четирима журналисти от Daily Beast, е озаглавена „Хенри Кисинджър тласка Тръмп да работи с Русия за да изолира Китай”. Още по-любопитно е, че статията е публикувана с подзаглавие на редакцията „Да обърнем хода на времето назад”. Авторите на въпросния материал твърдят, че по време на т.нар. „преходен период” (между победата на изборите на 8 ноември 2016 и влизането на новия президент в Белия дом, на 20 януари 2017), Кисинджър, който запазва влиянието и връзките си във висшите кръгове на вашингтонския елит, е осъществил „поредица частни срещи” с Доналд Тръмп. По време на тези тайни срещи (за които Daily Beast е информиран от пет различни източника от Белия дом, ангажирани с тях), Кисинджър е представил новата си стратегия по отношение на Русия и Китай, която на практика е оглeдален образ на собствената му стратегия от 1972. В статията не се дават подробности, а се казва само, че „потенциално, тази стратегия ще използва по-тесните отношения с Русия, наред с тези с други държави от региона, за сдържането на нарастващата мощ и влияние на Китай”. Daily Beast твърди, че предложението на Кисинджър се ползва с подкрепата не само на редица служители от Държавния департамент, Пентагона и Съвета за национална сигурност, но и на основните съветници на Тръмп (чиито имена не се споменават, но може да се предположи, че сред тях е бил и бившият главен стратег на Тръмп Стивън Банън). Мнозина смятат, че идеята да се използват по-тесните отношения с Москва за сдържането на Пекин може да сработи, също както преди половин век сработи и идеята за сдържането на СССР, чрез сближаването на САЩ с Китай. Според тях обаче, съществува сериозно препятствие това да се случи и то е свързано с прекалено голямото уважение, което новият американски президент изпитва към руския си колега Владимир Путин.

От Daily Beast не обясняват, че на практика истинскатапречка не е толкова отношението на Тръмп към Путин, колкото агресивната и истерична реакция на американските медии и на либералния елит към него. Което изглежда парадоксално, но само на пръв поглед. Да си припомним, че и Обама се опита да стартира „презареждане” на отношенията с Русия, при това именно след като не съумя да убеди Пекин да се присъедини към проекта Г-2, в чиито рамки на Китай се отреждаше ролята на младши партьор на Америка. Тогава, самата идея за сближаване на Вашингтон с Москва не провокира никаква идиосинкразия у политическия елит на САЩ, тъй като се разглеждаше като чисто инструментална стъпка, невлизаща в противоречие с традиционната русофобия на американския истъблишмънт.

В случая с Тръмп обаче, нещата стояха по съвсем друг начин заради очевидната симпатия на президента към Русия и нейния лидер. Политиката на сближаване с Москва, която би могъл да провежда Тръмп, излизаше извън рамките на чисто прагматичната стратегия. До известна степен, тя би могла да се окаже аналогична с поведението на Михаил Горбачов, който беше тотално запленен от Запада и много бързо склони да играе ролята на негов младши партньор, което породи известно учудване у Джордж Буш-старши.

Струва ми се, че във Вашингтон се опасяват именно от подобно развитие на събитията: ако оставим настрана пропагандния шум около „руската намеса в американските избори”, най-големият страх, споделян от „имперските крила на двете големи партии в САЩ” (ако използваме терминологията на Рон Пол) е, че Тръмп може да се превърне в своеобразен „американски Горбачов”, склонен да направи драматични отстъпки на „руската мечка” срещу обещанието на руснаците, че ще сдържат Китай. Разбира се, много е трудно да се прокарва сериозен паралел между поведението на Горбачов през 1987-1990 и Тръмп: американската политическа система оставя много малко „вратички” за волунтаристки прояви и прокарването на независима от другите разклонения на властта (включително „четвъртата”) политика на президента. Ако Горбачов трябваше да преодолее само опозицията на консерваторите в Политбюро на Компартията, за да предаде позициите на СССР, Тръмп е с вързани ръце и крака от Конгреса, медиите, основните фигури в собствената му администрация, разследването на прокурора Мюлер и т.н. Но дори и това крайно ограничено пространство за маневриране дава възможност на президента на САЩ да направи определени отстъпки в отношенията с Русия – на първо място в онези сфери, които са скрити от зоркото око на медиите и трудно могат да бъдат верифицирани от Конгреса. Става дума за „тайни договорености”, постигнати на най-високо равнище и касаещи най-чувствителните въпроси на двустранните отношения. Във Въшингтон се опасяват най-много именно от такива „тайни договорености” между Тръмп и Путин: това обяснява и предложението да бъдат разпитани преводачката на американския президент и членовете на делегацията на САЩ в Хелзинки, както и по-скорошната история с писмото на началника на руския Генерален щаб Валерий Герасимов до председателя на Комитета на началник щабовете на САЩ Джоузеф Дънфорд, изпратено по конфиденциален канал, но моментално „изтекло” в медиите (агенция Reuters) с помощта на някой от борците срещу „руската намеса” (1).

Според Daily Beast, „дълбокото уважение, което Тръмп изпитва към Путин, се превърна в източник на „постоянно главоболие” за онези политици във Вашингтон, които иначе подкрепяха стратегията, лансирана от Кисинджър”. Може да се предположи, че именно „токсичният” характер на руската тема се е оказала непреодолимото препятствие пред реализацията на тази стратегия, като нов външнополитически курс на САЩ през първата година от управлението на Тръмп. Но след като през пролетта на 2018 Тръмп смени ключовите фигури в своята администрация, отговарящи за външната политика и национата сигурност (Тилърсън с Помпео, а Макмастър – с Болтън), той реши, че може да върне към идеите на Кисинджър. Преломен момент в това отношение вероятно се е оказала срещата на Тръмп с Ким Чен Ун в Сингапур, която – както смятат някои американски експерти, като директора за изследванията по отбраната в Центъра на национални интереси (основан, между другото, от Ричард Никсън) Хари Казианис например, е била насочена най-вече срещу Китай.

На 16 юли 2018, във влиятелното американско списание American Conservative се появи статията на Казианис „Бъдещият руско-американски алианс срещу Китай”. Тя започва с показателното твърдение, че: „докато прогресивните левичари виждат зад всеки ъгъл скрит руски шпионин, съществува съвсем реална възможност Вашингтон и Москва да влязат в таен сговор по една твърде важна причини, при това ще го направят съвсем скоро”. Според Казианис, тази важна причина е растящият и постоянно увеличаващ своята мощ Китай – една сила, която „се стреми да ерозира международната система и може да принуди и най-заклетите противници да се обедият, при това максимално бързо”

Китай като новата Империя на злото

Във вече цитираното интервю на Хейлбрун с Кисинджър има доста интересни пасажи, свързани с Китай. Така, Хейлбрун напомня на Кисинджър, че малко преди смъртта си Ричард Никсън е признал пред Уйлям Сафир, че укрепването на отношенията с Китай наистина е било необходимо, но така Америка вероятно е "създала своеобразен Франкенщайн". Ако оставим настрана факта, че в книгата на Мери Шели Виктор Франкенщайн е създателят на чудовището (което няма име), следва да признаем, че аналогията, използвана от Никсън, е доста впечатляваща. А ето какво отговаря истинският "Виктор Франкенщайн" на нашето време, т.е. Хенри Кисинджър: "една държава, която доминира в своя регион в течение на три хиляди години не може да не се разглежда като самостоятелен фактор. В противен случай щеше да ни се наложи да оставим Китай вечно да бъде "по-малкия брат" на СССР, позволявайки по този начин на Съветския съюз (който вече беше мощна ядрена държава) да доминира в Евразия без да можем да му попречим. В същото време обаче, Китай неизбежно представлява фундаментално предизвикателство за американската стратегия". С други думи, тъй като САЩ не можеха да допуснат СССР да доминира в Евразия, те трябваше да поемат риска, създавайки едно "чудовище". А днес, когато това "чудовище" вече е прекалено силно, се налага по същия начин да не се допусне то да доминира в Евразия, в съюз с Русия, затова китайският проблем изисква незабавно решение.

Впрочем, ето още една изключително любопитна аналогия (отново лансирана от Хейлбрун) - Китай, като "реинкарнация на Германската империя от времето на кайзер Вилхелм". Тоест, държава, която - опирайки се на своя мощен и бърз икономически растеж, се стреми към външна експанзия и разширяване на "жизненото си пространство" (Lebensraum). И тук Кисинджър отново е съгласен със своя събеседник: "Струва ми се, че тяхната основна позиция е стремежът към доминиране. Само че това може да има глобални последици. Следователно, китайският проблем следва да бъде решен много по-предпазливо, отколкото този със СССР". Следва да сме наясно, че тази позиция не се споделя само от Кисинджър. Споменатият по-горе Хари Казианис смята, че "ако днешните прогнози са верни, някой ден китайската икономика ще изпревари тези на Русия и САЩ, взети заедно. А тъй като икономическа мощ неизбежно се трансформира във военна, резултатът от подобно развитие на събитията е напълно предсказуем".

Според Казианис, днес опасността, която Китай представлява за САЩ, е много по-голяма, отколкото опасността от Москва, тъй като Пекин "се стреми изцяло да промени в своя полза съществуващата международна система". Кризата на „Кимерика” - т.е. на проспериращото партньорство в икономическата и финансовата сфери, все повече разкрива проблемните и болезнени зони на американско-китайските отношения. В този случай, аргументите на Казианис почти дословно повтарят тезите на Тръмп за кражбата на американска интелектуална собственост от Китай, гигантският търговски дефицит, който лишава Америка от множество работни места, както и присвояването на "вероятно трилиони" долари и военни тайни, което автоматично го превръща в смъртен враг на Вашингтон. Нарастващата мощ на Китай вече пряко застрашава американската таласокрация. Както посочва Казианис: "От Източнокитайско и Южнокитайско морета до Тайван, контролът над които дава възможност да се контролират морските маршрути и проливи в Азия, тези две държави очевидно са готови да влязат в битка за това, кой ще контролира не само Азия, а и целия Индо-Тихоокеански регион".

Действително, изкуствените острови, които Китай изгражда в Южнокитайско море, са потенциално способни много сериозно да ограничат свободата на корабоплаване в района, най-вече за американския военен флот (особено, ако Китай успее да постигне за тези изкуствени острови да важат нормите на международното право, според което акваторията на държавата следва да представлява двестамилна зона, която се отчита от крайната точка на сушата, принадлежаща на конкретната държава). Възникващите в тази връзка геополитически разногласия и спорове между САЩ и Китай могат във всеки момент да провокират ескалация на напрежението и, евентуално, да прераснат във въоръжен конфликт. Подобен конфликт би могъл да възникне и при евентуален опит на Китай да си върне Тайван - едно твърде хипотетично, но не и невъзможно развитие на събитията.

И така, за разлика от неоконсерваторите и левичарите, американските политически реалисти и консерватори разглеждат като основна заплаха за САЩ днес не Русия, а стремително трупащия икономически и военни "мускули" Китай. От което произтича и логичното на пръв поглед решение - да се търси съюз с трети партьор против опасно усилващия се Пекин. И тъй като върховете на "триъгълника на Кисинджър" почти не са се променили през последните 45 години, този трети партньор може да бъде само Русия, заела мястото на рухналия СССР.

От "Голямата двойка" към "Голямата нула"

Сред основните задачи на външната политика на САЩ (от войната с Великобритания през 1812-1814 насам) си остава решаването на "проблема за основния конкурент" (Британия на крал Джордж ІІІ, императорска Япония, Третият Райх, СССР или днешен Китай). На свой ред, този проблем включва два основни елемента: определянето на "основния конкурент" и изборът на стратегията на САЩ към него. И макар, че свръхзадачата си остава една и съща: да се гарантира военното и геополитическо предимство на САЩ и да не се допусне те да изпаднат в подчинено положение спрямо когото и да било, начините за постигането на тази цел допускат избора между открития конфликт и мирното съвместно съществуване, предполагащо подписване на споразумение с основния конкурент за подялба на сферите на вляние. Възможен е и хибриден вариант, т.е. военен сблъсък и последващо разпределяне на сферите на влияние - именно той е предпочетен за приключването на американско-британския конфликт през 1812-1814, когато САЩ си извоюват от бившата метрополия (Британската империя) правото на свободни действия в зоната между Мексико и Канада срещу отказа да оспорват британските владения на континента. В онзи период обаче, САЩ са в ролята на претендент за световна хегемония, докато Великобритания е вече утвърден глобален хегемон. Важно е да отбележа и, че съгласявайки се на подялба на сферите на влияние и декларирайки началото на "ерата на добрите чувства" към бившата си колония, самата Великобритания си осигурява необходимото време за успешното приключване на индустриалната революция и така удължава хегемонията си с още едно столетие.

Проектът Г-2: провалът на Обама

След като самите Съединени щати (в резултат от Първата световна война) заеха лидерските позиции в света, моделът на „война с конкурента и последваща подялба на сферите на влияние загуби актуалността си. Всички потенциални конкуренти, с които САЩ водеха войни (Германия, Япония), след американската победа бяха превърнати в зависими съюзници, т.е. вече не можеше и да става дума за каквато и да било подялба на сферите на влияние с тях. След разпадането на СССР и прехода към „еднополюсен свят”, много популярна стана концепцията за „края на историята”, според която САЩ, в качеството им на лидер на либералната западна демокрация, по принцип вече няма да имат никакви могъщи съперници: Русия, която загуби влиянието си, както и по-голямата част от своя икономически и военен потенциал, изглеждаше обречена на бавна смърт (неслучайно началните кадри на известния филм на ВВС за страната представяха умираша бяла мечка), Китай пък – както смятаха тогава американските think-tank – бавно, но сигурно вървеше към демократичен обществен модел. И тъкмо поради това, формулираният в началото на 70-те години от Кисинджър и Никсън курс, беше продължен и при управлението на Рейгън, и при Клинтън, и при двамата Буш. Както откровено заяви, един от най-ярките политически мислители в САЩ - бившият съветник на Рейгън Едуард Лутвак: „Съединените щати изключително много помогнаха на Китай. Те му дадоха възможност да влезе в СТО и улесниха Пекин във всичко, включително предоставяйки му статут на най-облагодетелствана нация както за вложенията в Китай, така и за китайските инвестии в чужбина. И го направиха, следвайки теорията, че Китай първо ще стане богат, а след това ще се демократизира. Истината обаче е, че той наистина стана богат, но така и не възприе демокрацията, по-скоро обратното – очерта се движение в противоположната посока. А след като китайците тръгнаха в друга посока, Америка спря да подпомага възхода на Китай и дори започна да поставя прегради пред него”. Следва да отбележа обаче, че Китай „тръгна в друга посока” далеч не отскоро, докато кризата на проекта за Кимерика и отказът на Вашингон да подпомага възхода на Пекин се случиха сравнително неотдавна. Още през 2005 известният американски икономист Фред Бъргстийн (заемал различни постове в американското правителство) лансира в книгата си "The United States and the World Economy” концепцията за „Голямата двойка”, или Г-2. В основата и бяха заложени следните тези:

Китай и САЩ са двете най-големи икономики в света и двете най-големи търговски държави, които обаче заемат позиции на двата противоположни края на глобалната финансова система. САЩ са страната с най-големия държавен дълг и бюджетен дефицит, докато Китай е най-големия кредитор, притежаващ излишъци от доларови резерви. Освен това, те са лидери на две групи държави - индустриално развитите страни с високо ниво на доходи (САЩ) и развиващите се страни, на които се пада около половината от световното производство (Китай). Според Бъргстийн, би било логично тези две свръхдържави да създадат неформален алианс за съвместното решаване на световните проблеми и предотвратяването на нова студена война, като не си съперничат за статута на единствена свръхдържава през ХХI век, формирайки своеобразен дуумвират. Следва да отбележа, че през 1969-1971 (т.е. преди "новия курс" на Никсън в отношенията с Китай) самият Бъргстийн е помощник по международните икономически въпроси на съветника по национална сигурност Хенри Кисинджър. А идеята му за "Голямата двойка" се подкрепя ативно от такива авторитетни фигури, като Збигнев Бжежински, Найл Фергюсън (лансирал понятието "Кимерика"), както и бившият зам. държавен секретар на САЩ (и експрезидент на Световната банка) Робърт Зелик. От китайска страта, за тази концепция лобира Джъстин Ифу Лин - един от най-авторитетните китайски икономисти, който през 2008-2012 е главен икономист на Световната банка.

По време на предизборната кампания на Обама през 2007, въз основа на тази концепция, беше разработен т.нар. "План на Обама и Байдън за активното привличане на Китай за решаване на съвместните проблеми". Въпреки, че не става дума за истински стратегически документ, определящ политиката на бъдещата администрация, а само за "заявени намерения", планът несъмнено беше най-смелия (от времето на Никсън насам) опит на част от американския елит да се сближи с Китай. Още в увода на плана, Обама и Байдън изразяват съмнение, че китайският растеж може да се превърна в едно от най-големите външнополитически предизвикателства за САЩ през следващите години. Те обаче не обвиняват Пекин за това, а акцентират върху тезата, че предвид мащабите на тези предизвикателства и необходимостта от установяване на конструктивни отношения с китайците, Китай следва да бъде интегриран в международната система и САЩ да си сътрудничат с него при решаването на проблемите в икономиката, политиката, сигурността и опазването на околната среда. Въпреки това, Обама и Байдън настояват, че - предвид модернизацията на китайската армия и флот - САЩ следва да разполагат с непостижима за останалите военна мощ в Азиатско-Тихоокеанския регион, т.е. да съхранят военната си хегемония. Все пак, на фона на призивите на "ястребите" от обкръжението на Буш-младши за активно сдържане на Китай, курсът, очертан от Обама и Байдън изглеждаше като истинска "покана за танц" към Пекин. Колкото и странно да изглежда обаче, в крайна сметка тази "покана" беше отхвърлена.

След като спечелиха изборите, Обама и екипът му се опитаха да реализират концепцията за Г-2. Съвсем не е случайно, че в една от първите си речи новият президент на САЩ заяви, че "отношенията между САЩ и Китай са най-важните двустранни отношения през ХХI век". През февруари 2009, буквално две седмици след встъпването на Обама в длъжност, на официално посещение в Пекин се появи американският държавен секретар Хилари Клинтън. Тя официално предложи на китайските си домакини да бъде разширено сътрудничеството в редица нови сфери като опазването на околната среда, климатичните промени и сигурността, да се задълбочи взаимодействието в борбата с финансовата криза, да се провеждат редовни срещи на най-високо и на по-ниски равнища и т.н., т.е. на практика повтори всички точки от предизборния план на Обама и Байдън, при това можем да предположим, че това е бил само "върхът на айсберга". На 12 март 2009 Обама прие във Вашингтон китайския външен министър Ян Дзиечъ. На 23 март пък, в своята лекция във Висшето училище по икономика в Москва, зам. началникът на Генералния щаб на китайската армия и директор на Китайския институт за международни стратегически изследвания генерал Сюн Гуанкай, директно заяви, че администрацията на Обама предлага на Пекин "да поеме по-голяма отговорност" за случващото се в света. Предвид факта, че до този момент обсъждането на перспективите за създаването на Г-2 не вървеше публично, съобщението на генерала, очевидно направено с цел да попадне в медиите, трудно може да се оценява по друг начин, освен като недвусмислено послание към САЩ за нежеланието на Китай да води тайни преговори с тях. Пак тогава, Сюн Гуанкай увери руската си аудитория, че Пекин не възнамерява да приеме съблазнително предложение на Вашингтон, тъй като "Китай има свои национални интереси" (2).

С други думи, през зимата и пролетта на 2009 САЩ активно изкушаваха Китай с перспективата за създаване на механизъм за "двойно управление" на глобалните процеси, в който на Пекин се отреждаше ролята на формално равноправен, но на практика младши партньор (да си припомним тезата за "запазването на военната хегемония на САЩ в АТР"). Въпреки че Пекин веднага даде да се разбере, че не е готов за подобен алианс, администрацията на Обама не губеше надежда, че ще упее да реализира концепцията за Г-2. На 24 септември заместникът на държавия секретар Клинтън - Джеймс Стайнбърг, подчерта в Центъра за нова американска сигурност необходимостта от политика на "стратегическо успокояване" (strategical reassurance) на Китай: "В основата на "стратегическото успокояване" е заложена ключовата, макар и необявена официално сделка. Ние и съюзниците ни ще дадем да се разбере, че сме готови да възприемем позитивно възхода на Китай, като просперираща и успешна държава. Китай пък трябва да убеди международната общност, че неговото развитие и укрепването на ролята му в света няма да се отразят негативно на сигурността и просперитета на останалите" (3).

Любопитно е, че точно по същото време, в средите на вашингтонската администрация възникна и идеята за "рестартиране" на отношенията с Русия (през март 2009 Хилари Клинтън подари на Сергей Лавров прословутия бутон с надпис „Reset/Рестартиране”, а през юли Обама посети Москва, където по време на пресконференцията си с Дмитрий Медведев заяви: "решихме да рестартираме американско-руските отношения за да можем да си сътрудничим по-ефективно в сферите, които са интересни и за двете страни"). Беше налице обаче и съществена разлика: САЩ разглеждаха Русия като "клоняща към упадък държава", а вицепрезидентът Джо Байдън открито заяви, че окончателният и колапс ще настъпи още в рамките на следващите 15 години, докато Китай - точно напротив - се смяташе за възходяща свръхдържава, която съвсем скоро може да отправи предизвикателство на Америка.

През ноември 2009 в Пекин се появи и самият Обама (между другото по онова време в тази страна вече седем години живееше доведеният му брат Марк Окот Обама Ндесанджо). В израз на добра воля, преди посещението си, той отказа да се срещне с Далай Лама ХIV, за което настояваха редица влиятелни конгресмени и правозащитници, и не се опита да установи контакти с китайските опозиционери, с което силно ги разочарова. Тоест, всичко говореше за това, че вашингтонската администрация сериозно залага на тази визита. Мисията на Обама обаче се оказа безрезултатна. Пекин не склони приеме ролята на младши партньор в "Голямата двойка", при това, съдейки по всичко, го е направил по достатъчно категоричен начин.

Любопитно е, как самите китайци се отнесоха към американския демарш и причините за него. В голяма статия на директора на Центъра за изучаване на Китай "Джон Торнтън" към Института Брукингс Чен Ли, отразяваща позицията на работещите в САЩ китайски експерти, се казва буквално следното: "Когато Обама стана президент, много медии призоваваха Китай и САЩ да формират Г-2. Тази идея не беше формулирана от администрацията на Обама, а по-скоро идваше от бившия съветник по националната сигурност на САЩ Збигнев Бжежински. Китай възприе тази концепция с известно вълнение, тъй като по онова време в очите на мнозина китайци Съединените щати и Китай не бяха равни по сила, нито пък можеше да се сравнява ролята им в глобалното лидерство. Аз също смятах - и продължавам да смятам - подобна формулировка за проблематична. Каква роля биха могли да играят в рамките на Г-2 Русия, Япония, Индия, ЕС и другите водещи държави? Тази концепция ми се струва необосновано изключителна за един свят, в който взаимозависимостта между основните играчи постоянно нараства".

Много бързо станахме свидетели на рязък обрат в отношението на Вашингтон към Китай. Както посочва Арън Фрийдбърг: "Прави чест на администрацията на Обама, че през 2010 промени вектора на китайската си политика. Реагирайки на редица инциденти в течение на същата година, довели до изостряне на отношенията между Китай и Япония, Филипините, Южна Корея и Виетнам, както и с редица други държави, американските официални лица започнаха да демонстрират стремеж към "балансирането" на Китай. Администрацията на Обама отиде още по-далеч, лансирайки един лозунг, който доста добре очертава плановете и: ограничавайки операциите си в Афганистан и Ирак, да превърне Източна Азия в ос на американската външна политика".

"След като беше погребан проктът за "Голямата двойка" - заяви през 2010 Хилари Клинтън - американско-китайските отношения отново навлязоха в период на противопоставяне". САЩ възприеха доктрината за "сдържане на Китай в тихоокеанската зона". Беше декларирано намерение да се стартира оръжейна сделка с Тайван на стойност 6,4 млрд. долара. В Австралия беше разположен малък военен контингент на САЩ, активизираха се усилията за привличане на Виетнам в антикитайския алианс, а президентът Обама най-сетне прие в Белия дом Далай Лама ХIV, демонстрирайки на Пекин, че САЩ са готови да продължат да разиграват картата на тибетския и уйгурския сепаратизъм.

На практика, в течение на следващата година администрацията на Обама се преориентира от опитите да превърне Китай в младши съюзник в тандема на двамата световни хегемони, към политика на стратегическо сдържане на Китай, за което настояваха още стратезите от обкръжението на Буш-младши. При това мерките на Вашингтон се оказаха толкова радикални, че доведоха до фактическото разрушаване на модела Кимерика, от който - поне според "любимия политолог на Обама" Фарид Закария, зависи бъдещето на глобализацията.

Последвалите събития на другия край на Евразия (присъединяването на Крим към Русия, дипломатическата "изолация" на Москва и икономическите санкции, наложени от САЩ и съюзниците им срещу нея) обусловиха сближаването между двамата евразийски гиганти - Русия и Китай - при това до степен, каквато допреди десетина години изглеждаше напълно невероятна. През април 2018 новият китайски министър на отбраната Вей Фенхе, който направи първото си посещение в чужбина именно в Москва, заяви с изненадваща за един китайски чиновник откровеност, че целта на визитата му е да "демонстрира на американците тесните връзки между въоръжените сили на Русия и Китай, особено в сегашната ситуация". "Дойдохме за да ви подкрепим" - добави Вей пред руските си домакини. Без да се опитвам да правя подробен анализ на това безпрецедентно сближаване между Москва и Пекин, ще отбележа само, че то стана възможно не само - и дори не толкова - благодарение на руските действия в Крим и Украйна, колкото заради неуспашния опит за създаването на Г-2, предприет през 2009 от администрацията на Обама.

Светът на "Голямата нула"

Въпреки че в чисто политически план концепцията за "Голямата двойка" така и не беше реализирана - нещо повече, опитът за реализацията и приключи с унизително поражение на администрацията на Обама - проблемът за изграждането на отношенията с Китай продължава да си остава може би най-актуалната тема за американската външна политика и след 2010. Което бе свързано, на първо място, с това, че чак до победата на Доналд Тръмп на изборите през 2016 и прокламирането на лозунга Make America Great Again (MAGA) външнополитическият курс на САЩ се градеше на една чисто прагматична предпоставка: ерата на глобалното лидерство на Америка е към края си, затова отговорността за поддържането на реда на планетата следва да се разпредели максимално върху регионалните играчи. За това настояват най-сериозните представители на американската експертна общност, като споменатият по-горе Фарид Закария например. А основната причина за това е драматичната ограниченост на наличните резурси, задълбочила се в резултат от усилването на ролята на САЩ като финансов център на глобализацията за сметка на индустриалното развитие на страната.

Двете основни концепции, предлагащи изход от така очертала се криза и разработени в периода 2010-2012, са тези на Йън Бремър и на Едуард Лутвак. И Бремер, и Лутвак изхождат от това, че Америка отчаяно се нуждае от реиндустриализация, създаване на нови производства и нови работни места, интензифициране на научно-техническия прогрес и преход на домакинствата от живот на кредит (което беше пряка последица от бурното развитие на непроизводителния, финансово-спекулативен сектор на икономиката) към спестявания - и, разбира се, решаването на най-болезнения проблем на страната, свързан с бюджетния дефицит и гигантския външен дълг. За целта САЩ се нуждаят от тайм-аут, през който да могат да се концентрират върху решаването на вътрешните си проблеми, прехвърляйки част от външнополитическите задачи на нов съюзник. И двамата политолози са съгласни с това. В същото време обаче, те са на коренно различни позиции по отношение на стратегията, която следва да гарантира благоприятна международна ситуация в периода на планираните промени.

Така, в статията си "Светът на Голямата нула", писана съвместно с Нуриел Рубини, Йън Бремър посочва, че светът през 2011 вече не е светът на Г-8 и дори не е еднополюсния свят на американското глобално лидерство. "Днес САЩ не разполагат с ресурси за да продължат да играят ролята на основния доставчик на глобални обществени блага" - подчертават Бремър и Рубини. Според тях, останалите страни са ангажирани с решаването на локалните си проблеми, в резултат от което "днес живеем в света на Г-0, в който нито една държава или блок от държави не разполага с политически и икономически лостове - или воля - за да може реално да се ангажира с международния дневен ред".

В книгата си "Every Nation for Itself: Winners and Losers in a G—Zero World" (2012) Бремър предлага САЩ да се откажат от досегашните си външнополитически ангажименти, както и от част от вътрешнополитическите. Този отказ от бремето, доброволно поето от Америка след Втората световна война, трябва да се използва за подготовката за нов икономически пробив (който да гарантира на Вашингтон следващ период на глобална хегемония). Възприемайки тази стратегия, САЩ формално се ориентират към неоизолационизъм през периода, през който следва да натрупат необходимата им мощ, а на практика интересите им на световната сцена следва да бъдат гарантирани чрез алианса с "възходящия" Китай. Този алианс обаче се различава много съществено от преживяващата дълбока криза концепция за Кимерика на Никсън-Кисинджър. Реиндустриализацията на САЩ, за която говори Бремър, би се отразила крайно болезнено върху китайското развитие. Ако в рамките на Кимерика Китай не само е най-големия кредитор на САЩ, но и е тяхна производствена площадка, изнесена извън границите на Америка, реиндустриализацията слага кръст на този модел. Съответно, Китай се нуждае от щедра компенсация и в тази връзка Бремър предлага (завоалирано, разбира се) Пекин да бъде компенсиран за сметка на Русия.

Също както и след британско-американската война от 1812-1814, бремето на компенсацията, която световният хегемон изплаща на своя съюзник-конкурент, се стоварва върху трета страна. През ХIХ век такава трета страна е Мексико (войната за независимостта на Тексас през 1835 и американско-мексиканската война през 1846 приключват с анексията на значителна част от мексиканската територия, което става възможно само с благословията на тогавашния глобален хегемон Великобритания). През ХХI век, съгласието на Китай да се включи в модела на "Голямата нула" - поне според Бремър - може да бъде гарантирано от доброжелателния неутралитет на САЩ по отношение на китайската експанзия в северна посока (тук Бремър има предвид не толкова наличието на евентуални агресивни планове на Пекин спрямо руския Далечен Изток, колкото тезата, че Русия е "клоняща към упадък държава", която не може да контролира собствената си периферия). Този подход на Бремър към отношенията в рамките на триъгълника САЩ-Китай-Русия е описан по следния начин от експертите от специализирания портал Terra America: "На практика, в сценария на Бремър, на Русия се отрежда същата роля, която по отношение на САЩ играе Мексико през първата половина на ХIХ век. Тоест, идеята е, че глобалният лидер може да си купи съгласието на своя най-силен конкурент да не му пречи през периода на вътрешна реорганизация и външна турбулентност, плащайки за това с част от територията и ресурсите на трета, по-слаба, държава. Ако навремето Великобритания плаща на САЩ с непринадлежащите и Тексас и Калифорния, сега в рамките на тази концепция САЩ се опитват да платят за скока си в "прекрасния нов свят" с непринадлежация им Сибир".

Втората стратегия, формулирана през онзи период (2010-2012), която също трябва да гарантира на САЩ необходимата пауза за да съхранят своята глобална хегемония, е на вече споменатия по-горе политолог и експерт в сферата на националната сигурност Едуард Лутвак. Поне според мен, именно тя плътно се доближава до онзи "нов курс на Кисинджър", който патриархът на американската политика се опита да "продаде" на Доналд Тръмп в началото на президентския му мандат.

Голямото изкушение на Москва

Навремето журналистът от Tablet Magazin Дейвид Самюълс започва интервюто си с Едуард Лутвак по следния начин: "Струва ми се, че ако Америка е в състояние да изтърпи втори Кисинджър, това би трябвало да се вие". Самият Лутвак обаче не крие възмущението си от подобно сравнение: :"Много добре го познавам и ви казвам че не може да му се вярва. Той е хроничен лъжец и лицемер. Макар че загубих доста време да разговарям с него, въобще не го разбирам. Книгата му завършва с хвалебствия за американско-китайското приятелство и разсъждения за това, как всички останали държави следва да се съобразяват с него. Трябваше да напиша рецензия за нея, но в крайна сметка се отказах, защото така и не можах да разбера, дали става дума за старческо слабоумие или за откровена корупция".

Лутвак има предвид книгата на Кисинджър "За Китай", издадена през 2011, в която бившият държавен секретар действително си позволява да разглежда проблема за американско-китайските отношения по-скоро от китайска, отколкото от американска гледна точка. За доказателство, ще цитирам следния характерен откъс от нея: "Дебатите в Америка и от двете страни на политическата разделителни линия често описват Китай като "възходяща държава", която трябва да "узрее" и да се научи да се държи отговорно на международната сцена. Самият Китай обаче се разглежда не като възходяща, а като връщаща се на своето законно място държава, доминираща в региона две хиляди години, която - според китайците - временно е изместена от мястото си от колониалните експлоататори, възползвали се отвътрешните междуособици и упадък. В Пекин не разглеждат перспективата за един силен Китай, чието влияние в икономическите, културните, политическите и военните отношения е някакво неестествено предизвикателство към световния ред. Там по-скоро смятат, че става дума за връщане към нормалното състояние на нещата. Американците следва да са наясно, че опитите да бъде поучавана една държава с хилядолетна история, внушавайки и, че трябва да "порасне" и "да се държи отговорно", ще пораждат само раздразнение у китайците".

Ако мислено заменим в този пасаж думата „Китай” с „Русия”, новият текст – особено предвид сегашните американски реалности – спокойно може да бъде използват от специалния прокурор Робърт Мюлер за изобличаване на руските агенти за влияние в американската експертна общност. Иронията е, че Кисинджър, опровергавайки обидното предположение на Лутвак относно „старческото му слабоумие”, седем години по-късно промени гледната си точка – и в резултат от това наистина беше обвинен, че е част от „руския заговор”. На този парадокс обаче ще се спра по-късно. Що се отнася до Лутвак, той разглежда проблема за американско-китайските отношение от съвършено различна гледна точка. Подобно на Бремър, Лутвак се основава на тезата, че ерата на американската доминация е към края си. За разлика от Бремър обаче, той вижда изхода от тази ситуация не в алианса между САЩ и Китай, а в политиката за ограничаване на китайския растеж и експанзия, в чиито рамки Америка би могла да се ориентира към ситуативен алианс с Москва. Тази концепция е изложена най-пълно в книгата на Лутвак „Възходът на Китай, въпреки стратегическата логика” (4), появила се през 2012. Главните герои в тази книга са именно Китай, САЩ и Русия, които авторът определя като трима „великодържавни аутисти”. Според него, останалите страни са просто „масовка” и (поне засега) не играят забележима роля в голямата стратегия. Китай, който – както подобава на един аутист, е обсебен от собственото си величие, не осъзнава, че прекално бурният му растеж плаши останалите (не само съседите). С това той напомня Германския Райх по времето на кайзер Вилхелм, упорито разширяващ политико-икономическата си експанзия по целия свят и последователно отхвърлящ предложенията на тогавашния глобален хегемон (Великобритания) да се договорят мирно за взаимодействие в променящия се свят. Вместо това, през 1914 Германия прави стратегическа грешка, решавайки да започне война против Великобритания, която в крайна сметка губи и в резултат от това мястото на световния хегемон е заето не от нея, а от САЩ.

Според Лутвак, Китай вероятно няма да повтори грешката на надменните тевтонци и ще прояви по-голямо търпение, но изгражането на океански флот и проникването му в Африка и Латинска Америка не оставят съмнение, че той възнамерява в бъдеще да се опита да отнеме глобалната хегемония на САЩ. При това, в онзи момент възможноститe на САЩ ще бъдат силно ограничени – най-вече заради ограничената им ресурсна база. Впрочем, Лутвак смята, че и днес Америка вече не е способна да се справи с Китай с традиционните средства: „В арсенала на Департамента по отбраната на САЩ няма нищо: нито възможност да подкрепи сдържането на Китай, което само по себе си е необходимо, но недостатъчно, нито възможност да смачка китайците с военни средства, нито дори да осъществи технологично настъпление в духа на „звездните войни” – всичко това едва ли ще може да спре процесите, които и днес ерозират материалната основа на американската хегемония и разширяват материалната основа на китайската мощ. Или казано по-простичко, тази задача просто не е по силите на Департамента от отбраната”.

За да отстоят позициите си на световен хегемон, САЩ следва да концентрират усилията си за развитието на своите собствени ресурси, възстановяването на икономиката и най-вече на индустриалната си база. И докато върви този процес на реорганизация и възстановяване, на глобалната сцена - съвсем в духа на Макиавели - лисицата трябва да замени лъва. Тоест, вместо въоръжени интервенции, Вашингтон трябва да провежда политика на съгласуване на интересите с онези държави, които са разтревожени от възхода на Китай. Така, с дипломатическата подкрепа на САЩ, около Китай следва да възникне пояс от съседни държави, блокиращи екзпанзията му, във всичките нейни форми. Сред тези съседи Лутвак обръща оснобено внимание на три държави: Индия, Виетнам и Русия. "Възприемането на САЩ, като клоняща към упадък държава - посочва през 2012 Лутвак - прави Америка още по-ценен съюзник за Индия, която е най-амбициозната от членовете на очертаващата се антикитайска коалация, и потенциално - за Руската Федерация, която на думи си остава антагонистично настроена спрямо САЩ и, естествено, е най-несигурния от възможните членове на бъдещата коалиция. Индия няма да е склонна да сътрудничи с една възходяща Америка, помагайки и по този начин да увеличи мощта си, докато за Русия САЩ и в момента са прекалено мощни, така че само очакването на техния упадък би ги направило приемлив стратегически партньор за Москва".

По този начин, както проницателно отбелязва Лутвак, слабостта може да генерира сила: нито Индия, нито Русия биха влезли в съюз със САЩ в зенита на тяхното могъщество, както не биха влезли в такъв съюз и с преживяващия възход Китай, но при определени условия биха могли да формират антикитайски алианс с една губеща влиянието си Америка. И САЩ следва на всяка цена да се възползват от това, за да спечелят време и да възстановят своята силно отслабнала в ерата на "края на историята" мощ. Очевидно е, че стратегията на Лутвак за Китай на практика повтаря добре познатият план "Анаконда", разработен от главнокомандващия силите на Севера генерал Уинфийлд Скот в самото начало на Гражданската война в САЩ. Този план, реализиран по-късно от генералите Грант и Шърман, предвижда последователното прекъсване на всички контакти на Юга с външния свят чрез морска блокада, с цел икономическото задушаване на разбунтувалите се щати (между другото, самият Скот е южняк). Най-важната роля в този нов план "Анаконда" се отрежда на Русия. В книгата си "Възходът на Китай" обаче, Лутвак не се опитва да очертае възможните контури на руско-американския алианс, ограничавайки се със забележката, че подобен алианс е принципно възможен (макар че потенциалът му е ограничен: самият Лутвак признава, че "по вътрешнополитически съображения" Руската Федерация може в течение на дълго време да остане еднакво отдалечена и от Китай, и от възникващата антикитайска коалиция).

Лутвак очертава по-конкретни (и леко различаващи се описаните по-горе) рамки на хипотетичния американско-руски алианс против Китай в лекцията си пред Московския държавен университет по международни отношение през февруари 2011. В нея той казва много неща, които несъмнено са по-интересни на руската, отколкото на американската аудитория. Основните му тези са следните (5):

- Противопоставянето между Китай и САЩ е неизбежно и вече е излязло извън рамките на търговската конкуренция, развивайки се по логиката на голямата стратегия, т.е. по логиката на войната и конфликта. В това противопоставяне ще бъдат въвлечени, в една или друга степен, всички страни по света. Макар че Русия не е свръхдържава, каквато беше СССР, поради своето специфично географско положение, природните ресурси и имперското си наследство, тя може да играе ролята на субект в рамките на голямата стратегия. И именно от поведението на Русия зависи изходът (и формата) на противопоставянето между САЩ и Китай. В тази връзка, Лутвак предлага на Русия да се ориентира еднозначно не към Китай, а към Америка.

- Според Лутвак, основният макроикономически показател, а също и най-важният показател за военната мощ на една държава, е прирастът на нейното население (т.е. броят на новоредените деца). И в този смисъл, Китай разполага с гигантско предимство и пред Русия, и пред застаряващите европейски нации. За Русия, която има дълга обща граница с Китай, разликата между плътността на населението на нейна територия и на територията на югоизточния и съсед, е особено драматична.

- В същото време, демографската ситуация в САЩ е по-благоприятна, в сравнение с другите западни държави. Америка продължава да поддържа устойчива и селективна миграция на висококвалифицирани специалисти от Стария свят, освен това, за разлика от Русия и ЕС, тя не граничи с ислямския свят, а с християнската Латинска Америка, затова и миграционните потоци през мексиканската граница не застрашават с пълно разрушаване нейната "цивилизационна матрица".

- Тъй като Русия е страна с предимно западна култура и е част от западната цивилизация, тя би следвало да избере страната на единствената западна държава, която може да се противопостами на нарастващата мощ на Китай (най-вече демографска), т.е. на САЩ.

- Лутвак смята, че Русия се намира в ситуация, когато на практика няма възможност за истински избор. Тя при всички случаи ще бъде въвлечена в очертаващото се противопоставяне между Китай и САЩ, при това за целта ще бъдат използвани всички достъпни средства. Единственото, което остава неясно е, дали Русия ще съумее да съхрани ролята си на субект на голямата стратегия, или ще бъде въвлечена в тази "каша" само като инструмент, средство или плацдарм на противостоящите си играчи.

Оттук следва и най-важното послание на Лутвак, а именно, че само Америка може да предостави на Русия ролята на субект на голямата стратегия. За разлика от нея, Китай, ползвайки се от положението си на руски съсед и огромното си геодемографско (6) превъзходство, ще използва Русия най-вече като обект. Отново ще припомня, че това е казано и написано още по времето, когато не можеше да става и дума за "обръщане на Русия на Изток". Затова е още по-интересно да потърсим паралели между идеите на Лутвак отпреди седем години и новия курс на Тръмп (MAGA), насочен към реиндустриализацията на Америка, укрепването на нейната ресурсна база и, в крайна сметка, към излизане от кризата, породила доминиращото по времето на Обама (когато е писана книгата "Възходът на Китай") отношение към САЩ като "клоняща към упадък" свръхдържава.

Най-любопитният от тези паралели (а те не са никак малко) е използването на "геоикономически средства за принуда" за ограничаване на имперските амбиции на Китай. Следва да отбележа обаче, че през 2011-2012 Лутвак разглежда подобна стъпка като ultima ratio - т.е. за възможна сами при ситуация, когато взаимното военно сътрудничество и дипломатическата координация на действията на САЩ със съюзниците им от антикитайската коалиция вече няма да е достатъчно за предотвратяването на потенциална военна заплаха от страна на Пекин. Според Лутвак, едва тогава САЩ могат "да използват логиката на стратегията в азбуката на търговията", т.е. да ограничат китайския износ на своите пазари, да прекратят, доколкото е възможно, доставките на суровини в Китай и да наложат ембарго върху трансфера на технологии, необходими за бъдещото развитие на тази страна. "Ясно е -посочва Лутвак - че ако в бъдеще не бъде успешно прекратен военният растеж на Китай, единствената алтернатива за подчивяването му ще стане нарушаването на неговия икономически растеж, при това до такава степен, че да се запази един поносим баланс на силите".

През 2018 Тръмп моментално се зае да използва "геоикономическите средства за принуда", като наложи мита на китайски стоки на обща стойност 37 млрд. долара и анонсира налагането на допълнителни мита върху целия китайски внос САЩ (чиято обща стойност е 504 млрд. долара). Китай моментално реагира, предприемайки огледални мерки, които позволи на анализаторите да твърдят за пълноценна "търговска война" между бившите съюзници от "Кимерика". По този начин Тръмп "прескочи" най-важния етап на плана, лансиран през 2011-2012 от Лутвак - създаването на антикитайски алианс и укрепването на военното и дипломатическо сътрудничество между САЩ, Русия, Индия, Виетнам и други страни, целящо ограничаването на нарастващата мощ на Китай, преминавайки веднага към най-ефективните в дългосрочна перспектива действия (ерозията на китайския технологичен потенциал). Това обаче не означава, че проблемът за създаването на антикитайски алианс е загубила актуалността си за Вашингтон. Точно обратното.

Ухапването на лисицата

След всичко казано по-горе за интелектуалните баталии, които се водеха в САЩ относно възможните стратегически модели в триъгълника Вашингтон-Пекин-Москва, нека се върнем към статията в The Daily Beast "Хенри Кисинджър тласка Тръмп да работи с Русия за да изолира Китай". На практика, в края на 2016 Кисинджър направи рязък завой от концепцията си за американско-китайския алианс, насочен срещу Русия, към концепция, според която по-тесните отношения на САЩ с Русия (и други държави от региона) трябва да се превърнат в ключов фактор за сдържането на нарастващата мощ и влияние на Китай. Именно тази концепция той се опита да "продаде" на Тръмп, Кушнер и неколцина други влиятелни съветници на президента (сред които вероятно е бил и Стив Банън). В резултат от тази трансформация, Кисинджър се оказа в една лодка с Едуард Лутвак, който - за разлика от него - последователно се придържаше към доктрината са сдържането на Китай чрез алианс с Русия. Предвид авторитета и влиянието на двамата политически стратези, можем да предположим, че подходът на Лутвак към проблема за отношенията в триъгълника Вашингтон-Пекин-Москва окончателно е надделял в американския политически мейнстрийм над подхода на Бремър. Към това следва да добавим и личните (субективни, но оказващи голямо влияние върху практическата политика на Вашингтон) пристрастия и оценки на президента Тръмп, който смята Русия за перспективен партньор за решаването на цял ред остри международни проблеми, а Китай - за основния конкурент на САЩ в икономическата (но не и във военната) сфера (7).

Както е известно, към същите схващания се придържаше (и се придържа) бившият главен съветник на Тръмп по стратегическите въпроси Стив Банън. В интервюто си от 18 юли 2018 за Мишел Карузо-Кабрера от CNBS Банън излага собственото си виждане за ситуацията: цялата тема за "руската заплаха" е изкуствено раздута от американските медии. Русия не е най-големия геополитически противник на САЩ, защото в сравнение с Китай, тя е просто "досада" (annoyance). "Китай е нашето най-голямо предизвикателство - твърди Бенън - Икономиката на Русия се равнява на тази на Тексас или щата Ню Йорк. Да, руснаците разполагат с ядрено оръжие, но в съвременните военни конфликти то не играе толкова важна роля, както в миналото. Тръмп се опитва да сложи край на студената война и на корейската война, но всичко, което получава в замяна, е лавина от неприятности от страна на глобалистите. И това е огромен проблем, защото Пекин не просто е наш противник. Всъщност, ние сме в състояние на война с Китай". Според Банън, китайците воюват със САЩ вече 25 години (т.е. приблизително от 1993). За Найл Фергюсън и Фарид Закария тази визия за взаимоотношенията между бившите съюзници от "Кимерика" вероятно е била истинско откровение, но да не забравяме, че и двамата са част от лагера на глобалистите, които продължават да причиняват на Тръмп само неприятности. За разлика от тях, Банън, който е суров политически реалист и, поне донякъде, изолационист, изглежда много по-радикален в сравнение с Кисинджър и Лутвак, а също в много по-голяма степен от тях изразява политическата философия на самия Доналд Тръмп.

И така, можем да констатираме, че по отношение на "дилемата за основния конкурент" във влиятелен сегмент на американската експертна общност вече е налице определен консенсус: за основен конкурент е нарочен Китай, а за ролята на съюзника, с чиято помощ следва да бъде постигната победата над конкурента, е избрана Русия. Ясно е, защо стана така. В едно скорошно интирвю за "Независимая газета" Лутвак, с характерната за него откровеност, посочва, че "по онова време съществуваше силният Съветски съюз, затова американските интереси изискваха да развиваме Китай. Днес ситуацията е друга. Проблемът вече е Китай, а не Русия. Именно затова Тръмп иска да има добри отношения с Москва и да се фокусира върху противодействието на Китай". При това, според Лутвак, САЩ очакват от Русия само "малки отстъпки":"Смятам че става дума за своеобразно повторение на онова, което навремето Никсън направи с Китай. Всичко, което САЩ получиха тогава от китайците, беше възможността да се концентрират върху борбата си срещу Съветския съюз. В това противопоставяне, Китай - най-малкото - не пречеше на Америка. Не се налагаше китайците да атакуват Москва за да помогнат на САЩ, никой не очакваше това от тях. От Пекин се очакваше само да подкрепи политическия курс на Вашингтон. Днес пък Америка иска от Москва да не се намесва в хода на борбата и да не допусне превръщането на Китай в глобална държава номер едно. Или, казано по-простичко, ако Америка не продава на китайците ракетни двигатели, би била изключително благодарна на Русия, ако и тя не го прави".

Лутвак не казва нищо за ответните "жестове" на САЩ, което е разбираемо: за него е под достойнството му да обещава нещо неизпълнимо, а в сегашната политическа ситуация не може да се говори за каквито и да било реални отстъпки на Вашингтон към Москва. В същото време, той е достатъчно откровен там, където става дума за глобалната стратегия на Доналд Тръмп: "Това е политиката на настъпателния реализъм в духа на Джон Миршаймър. Не трябва да се заемаме едновременно и с Русия, и с Китай - именно в това е неговата стратегия. Навремето Никсън следваше същата стратегия. Той се фокусира върху противопоставянето със СССР, опитвайки се да го балансира. Рейгън пък се концентрира върху възможността да ликвидира Съветския съюз, вместо да продължи съвместното съществуване с него. Позицията на Тръмп е, че Китай трябва да бъде спрян и принуден да приеме факта, че ще остане номер две в световната класация, без значение колко много са китайците и колко упорито работят".

Откровенността на Лутвак ме провокира да продължа мисълта му: веднага след като целта на Тръмп бъде постигната и Китай бъде "спрян", оставайки си вечния "номер две" в света, САЩ - затвърждавайки за пореден път своя статут на глобален хегемон - ще могат отново да се преориентират към противопоставянето с Русия, която (тук Лутвак силно се разминава със схващанията на Банън) си оставан техен сериозен, загадъчен и, поради това, опасен противник ("Русия винаги е била много по-силна, отколкото на пръв поглед позволяват икономическите и възможности"). Именно от тези позиции следва да възприемаме концепцията за антикитайския алианс между САЩ и Русия. Оказал се в позицията на "слабия връх" в триъгълника на Кисинджър (в случая "слаб" означава "по-отдалечен от двата други негови върха"), Вашингтон попадна в потенциално много неблагоприятна за него ситуация. Алиансът между Русия и Китай още в средносрочна перспектива би принудил САЩ да се изтеглят първо от Централна Евразия, а след това и от Близкия Изток.

Руската подкрепа за геоикономическите стремежи на Китай в Азиатско-Тихоокеанския регион (в частност, по въпроса за двестамилната зона около изукствените острови в Южнокитайско море) би ограничила сериозно свободата на действие на океанския флот на САЩ - който е опората на тяхната мощ - в региона. Накрая, укрепването на евразийските политически и икономически структури (и на първо място ШОС) в течение на 20-30 години може да доведе до появата, в близост до източните граници на НАТО, на също толкова мощен военен блок. Ясно е, че дори и хипотетичните промени в тази посока много сериозно безпокоят американските стратези.

Разбира се, по пътя към реализацията на съюза между Русия, Китай и, евентуално, Индия (тук е мястото да припомня за друг геополитически триъгълник, очертан от покойния руски геополитик Евгений Примаков) ще има множество препятствия. Заради драматичната разлика между икономическите потенциали на Русия и Китай появата на Кирусия - по аналогия с Кимерика - за съжаление изглежда невъзможно, поне през следващите няколко десетиления. Независимо от очевидната политическа ангажираност на Лутвак, следва да признаем, че той е прав, поне що се отнася до гигантското демографско надмощие на Китай по отношение на Русия (за сегашното, а може би и за следващото, поколение това може и да няма никакви видими последици, но в по-отдалечена перспектива този превес ще се превърне в един от ключовите фактори). В края на краищата би било глупаво да се пренебрегва фактът, че по-голямата част от руския елит продължава да е ориентирана към Запада и възприема "обръщането към Изтока" като конюнктурна отстъпка заради неблаогоприятните обстоятелства.

Ето защо не може да се твърди, че изкушаването на Русия от перспективата за подобряване на отношенията с Америка, е в сферата на политическата фантастика. Напротив, то би могло да се приеме като достатъчно вероятен вариант за развитие на събитията, особено, ако Вашингтон съумее да убеди Москва, че лоялността и може да бъде компенсирана с цената на "малки отстъпки". При подобен сценарий, САЩ и Русия ще навлязат в своеобразна нова версия на "ерата на добрите чувства" - по аналогия с т.нар. Еra of good feelings, съществувала между Великобритания и САЩ след войната от 1812-1814. Резултат от това сближаване (което, както се вижда от цитираното интервю на Лутвак, е временно и се диктува от чисто макиавелистични съображения) ще стане охлаждането на отношенията между Русия и Китай и невъзможността за създаването на голям евразийски съюз.

За щастие на Москва и Пекин, в момента вътрешнополитическата ситуация в САЩ е такава, че не може и дума да става за някакво реално сближаване с Русия. Всички стъпки на администрацията на Тръмп, насочени към компромисно решение на сложните проблеми, като Сирия или Украйна, ще бъдат блокирани от Конгреса и ще провокират поредната медийна атака срещу Белия дом. Продължава активно да работи комисията на прокурора Мюлер и макар че Тръмп съумя да консолидира поне част от екипа си, действията му в сферата на външната политика стриктно се контролират от противниците на подобряването на руско-американските отношения. За това, колко могъщи и влиятелни са тези противници говори и атаката срещу самия Хенри Кисинджър стартирала със статията в Bloomberg и подхваната от големите американски медии, работещи срещу Тръмп. В тяхното "разследване" се говори за цяла "мрежа" от руски агенти за влияние, сред които е и зетят на Тръмп Джаред Кушнер, и директорът на Центъра за национални интереси Дмитри Саймс, и арестуваната наскоро в САЩ руска гражданска Мария Бутина, и съветниците на Тръмп Картър Пейдж и Джордж Пападопулос, и мнозина други, но главната роля несъмнено се отрежда на Хенри Кисинджър, когото журналистите от Bloomberg представят като "сивия кардинал" на тайния сговор между Тръмп и Кремъл. И то при положение, че позицията на Кисинджър по отношение на Русия и нейното ръководство не беше тайна ("Кисинджър не е русофоб", посочва авторът на статията в The Daily Beast) и преди появата на въпросната статия в Bloomberg големите американски медии се въздържаха да критикуват "патриарха" на вашингтонската политика заради симпатиите му към Москва. Очевидно обаче, ситуацията се е променила след като стана ясен планът на бившия държавен секретар за формирането на алианс между САЩ и Русия, насочен против Китай. Следва да сме наясно, че Хенри Кисинджър, независимо от многобройните му достойнства, е нещо повече, отколкото просто забележителен политически мислител и стратег. Дългогодишните тесни връзки с фамилията Рокфелер го превръщат в своеобразен неин говорител в американската политика. Да бъде обвинен подобен човек в участие в таен сговор с Русия е равносилно на обявяване на война на един от най-могъщите кланове в американския финансово-политически елит.

И така, в момента реализацията на концепцията на Кисинджър и Лутвак, насочена съм създаването на антикитайски алианс с участието на САЩ и Русия, не излежда особено реалистична: на първо място заради мощната съпротива срещу американско-руското сближаване в самите Съединени щати. Колкото и да е парадоксално, но в този случай, антируската истерия в американските медии е от полза за руските геополитически интереси (както впрочем и за китайските). Възможно е обаче, тази ситуация, рано или късно, да се промени и проблемът за избора между Вашингтон и Пекин отново да стане актуален за Москва. Следва да имаме предвид обаче, че засега времето работи против реализацията на стратегията на Кисинджър-Лутвак: натискът на САЩ върху Китай се усилва, а компенсирането му за сметка на сближаването между Америка и Русия не се получава. И това сериозно затруднява повтарянето на онзи маньовър, който през 1973 помогна на Никсън да направи решаващия ход в шахматната партия между САЩ и Съветския съюз.

Бележки:

1. Според Reuters, Герасимов е предложил на Вашингтон сътрудничество за възстановяване на разрушената сирийска инфраструктура и връщането на бежанците в Сирия. Писмото му е съдържало информация за това, какви точно мерки предприемат Москва и Дамаск за стабилизиране на ситуацията в страната. Освен това Герасимов дава да се разбере, че Русия е готова да обсъди със сирийския режим въпроса за гаранциите за сигурността на бежанците от лагера "Рукбан" в контролирания от САЩ район Ет-Танф и създаване на необходимите условия за връщането им у дома. Ако се вярва на агенцията, тези предложения на шефа на руския Генерален щаб са срещнали "ледената" реакция на Вашингтон.
2. Данните се съдържат в интересния доклад на В.П.Федотов "За формулата Г-2 в отношенията между САЩ и Китай: митове и реалност,(РИСИ, 28.04.2010).
3. Джеймс Стайнбърг е един от авторите на "арабската пролет", "хуманитарен интервенционист" и привърженик на концепцията за ограничения суверенитет (в зависимост от вътрешната политика на конкретната държава). Той до голяма степен е отговорен за ангажирането на САЩ в операцията срещу Либия, което Обама първоначално се опита да избегне. Според Стайнбърг, проблемите на съвременния свят са неразрешими в рамките на системата на международните отношения, формирала се след 1945 и създаването на ООН, чиито приоритет е запазването на суверенитета на държавите.
4. Edward N. Luttwak. The Rise Of China Vs. The Logic Of Strategy. The Belknap Press of Harvard University Press, 2012.
5. Коментирайки лекцията на Едуард Лутвак в Москва, използвам послесловието на А.А. Горев, към руското издания на книгата „Възходът на Китай, в разрез със стратегическата логика" (Руски фонд за съдействие на образованието и науката. М. 2016). Поради ограничения обем на статията, основните тези в лекцията са представени в силно съкратен вариант.
6. Геодемография e термин, използван от А.А. Горев, по аналогия с термина на Лутвак "геоикономика".
7. В известното си интервю за CBS, което Тръмп даде преди срещата си с Путин в Хелзинки (16 юли 2018), той дефинира ЕС, Русия и Китай като "врагове" (foes) на САЩ. В случая обаче са важни нюансите: „Мисля, че Европейския съюз е наш враг, съдейки по това, как се държи с нас в сферата на търговията. Вие не мислите така за ЕС, но той ни е враг. Русия също е наш враг в някои отношения. Китай пък еднозначно е наш икономически враг. Това обаче не означава, че те са лоши. Това въобще нищо не означава. Означава само, че те са наши конкуренти”.

*Авторът е известен руски политолог и писател