08
Съб, Фев
7 Нови статии

Аспекти на ядрения контрол в постмодерната ера

брой 2 2018
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Понятието „контрол на въоръжението” е съвкупност от традиционното разбиране за сигурност, наложено по време на студената война, и новите постмодерни аспекти на сигурността след края на двуполюсното разделение.

Контролът на въоръжението е форма на ограничаване на военната сила, която се концентрира върху различни форми на развитие, разполагане и използване на оръжия (1). Всички мерки за контрол на въоръженията предполагат многостранна (най-малкото двустранна) форма на сътрудничество между държавите. Тази форма на сътрудничество трябва да касае техните военни програми (2). Понятието „контрол на въоръженията” се използва като събирателна категория на всички форми на ограничаването или съкращаването им. Така това понятие се застъпва с понятието „разоръжаване”, което се дефинира като намаляване или унищожаване на оръжия до пълното им елиминиране (3).

Режимите за контрол на въоръжението са инструмент за ограничаване на разпространението на оръжия (4). Разпространението, преди всичко на оръжия за масово унищожаване, както и на недържавните субекти, терористични групи или авторитарни режими, целящи тяхното използване срещу други държави, е предмет на редица международни договори. Договорът за неразпространение (Non-Proliferation Тreaty, NPT) от 1968 поставя основите на режима за неразпространение. Той се смята за най-важния мултилатерален договор в областта на контрола на въоръженията, целящ „замразяване” броя на страните, притежаващи ядрено оръжие, ограничаване разпространението на оръжия за масово унищожаване и стимулиране на разоръжаването на ядрените страни. Огромните предизвикателства, пред които е изправен този режим напоследък (ядрените програми на Иран и Северна Корея), показват колко комплексен е проблемът на неразпространението в сегашната среда за сигурност.

Верификацията, под формата на проверка на изпълнението на договерености, е сред най-важните предпоставки за сключване на спогодби в областта на контрола на въоръженията. Тя е и слабото място на режима за контрол, поради чувствителността на информацията и значението й за националните интереси на страните. При успешно имплементиране може да даде тласък за разширяване параметрите на разоръжаването (5).

Почти неконтролируемото ядрено въоръжаване на САЩ и СССР през годините на студената война, до Кубинската криза през 1962, доведе до това, че запасите им достигнаха над 50 000 ядрени бойни глави. Общата мощ на експлозията на всички тях е достатъчна за многократното унищожение на планетата. Началото на двустранния контрол на ядреното въоръжение поставя създаването на т.нар.”гореща линия” между Москва и Вашингтон за да се избегне ядрена война по невнимание, което (при наличието на огромните арсенали на двете сили) не може да се изключи. По това време теорията за контрола на въоръженията развива концепции, приложими специално за контрола на ядреното въоръжение (6). Създават се критерии за стабилност - от една страна, засилен контрол върху собствения арсенал и, от друга, напасване и сверяване на техническите парамери чрез диалог между двете суперсили.

Друг критерий за стабилност засяга разполагането на системите: от една страна, тяхното защитено от нападение разполагане, а от друга - осигуряване на възможност на другата страна да ги разпознае и отреагира.

Концепцията за „сигурно взаимно унищожение” се развива през 60-те години на миналия век в рамките на идеята за ядреното възпиране. Възпирането е основна политическа и военна опция на САЩ през 40-те години срещу конвенционалните и, по-късно, ядрени арсенали на Москва (7). Стратегиите за ядрено възпиране се делят на две категории: такива, които предотвратяват агресивно поведение чрез възможността за нанасяне на ответен удар и такива, които предотвратяват агресивни намерения като се отнема възможността за нанaсяне на първи удар. Сигурното взаимно унищожение принадлежи към първата категория на стратегиите на възпиране. Доколко обаче то наистина е било „сигурно” не може да се каже. Това, което е стабилизиращо за едната страна може да не се възприема като такова от другата. Развитието на други офанзивни оръжия например, сериозно ерозира възможността за нанасяне на ответен удар (8). Едва ли можем да твърдим със сигурност, че именно концепцията за ядрено възпиране е предотвратила ядрения сблъсък по време на студената война. Подобно твърдение трудно може да бъде доказано (9). Важно е да се отбележи, че концепцията за ядреното възпиране и контролът на въоръженията са две различни неща. Първото се случва в конкуренция с другата страна и не може да разреши конфликта, докато с помощта на договорения баланс на силите (дори и само в неговия политически смисъл) се прави огромна крачка към диалог между двете враждуващи сили. Фактът, че те са склонни да се признаят за „равнопоставени” бележи същинското начало на контрола на ядреното въоръжение и отваря пътя към обвързване на страните чрез договори в тази област.

Рамковите условия на контрола на въоръженията представляват различни политически форми, например баланс на силите (Balance of Power) или договорен дисбаланс на силите (Imbalance of Power). Държавите се договарят за определено съотношение на силите, политически облечено в договор. Такива договорни съотношения могат да бъдат симетрични, при двустранните договори (Договорите за ограничаване на стратегическите оръжия, Strategic Arms limitation Treaty, SALT, 1972 и 1979,) или асиметрични - при многостранните договори (NPT, 1968).

Контролът на ядреното въоръжение

Въпреки огромния количествен и качествен напредък през последните десетилетия, без първите договорености, постигнати по време на студената война, това развитие и задълбочаване на процесите нямаше да стане факт. Два са основополагащите моменти през този период: декларираната готовност за водене на преговори и постигнатият революционен напредък при взаимния обмен на информация и верификация. Долната таблица нагледно представя най-важните договори в областта на контрола на ядреното въоръжение.

 

Име

Форма

Дата на подписване

Съдържание

Контрол на стратегическото въоръжение.

 

 

SALT-I

Двустранен: САЩ, СССР

26.05.1972 (1997 изтекъл)

Договаряне на горни граници на стратегически носещи балистични ракети и за системите на противоракетна отбрана.

SALT-II

 

Двустранен: САЩ, СССР

03.07.1974

Намаляване броя на установките за противоракетна отбрана от две на една

INF (Intermediate Nuclear Forces)

Двустранен: САЩ, СССР

08.12.1987

Унищожаване на ядрените ракети със среден обсег; Забрана за наземно разполагане на атомни ракети с обсег 500-5500 км

Преговори по START

Двустранни: САЩ, СССР

1982- 1989

Опит за намаляване на броя на стратегическите балистични арсенали на САЩ и СССР

START-I

Двустранен:

САЩ, Русия

1991 (изтекъл 2009)

намаляване на стратегическите бойни глави общо 25- 35%

START-II

Двустранен:

САЩ, Русия

1993,  дълга ратификация, но не влиза в сила

редуциране на общия брой на стратегическите ядрени оръжия, разположени в двете страни с две-трети на два етапа

 

START-III

Двустранен:

САЩ, Русия

2010 - досега, Русия излиза от договора след като САЩ излизат от договора за ПРО

по-нататъшно съкращаване и ограничаване на стратегическите нападателни оръжия

Неразпространение на ядрени оръжия

 

 

Limited Test Ban Treaty

Двустранен: САЩ, СССР

28.05.1974

Ограничаване на територията за извършване на ядрени опити на 150 kм

Non- Proliferation Treaty

Международен: 163 страни

14.02.1967

Забрана на разпространението и придобиването на ядрени оръжия. Забрана за оказване на всякакъв вид помощ на нелегални ядрени програми

 

Взаимното недоверие доминира процесите на контрол и верификация на ядреното въоръжение. Въпреки това, една демократична и една авторитарна свръхдържави успяват чрез диалог да предотвратят ядрен конфликт. Този факт се налага едновременно и при двете страни, въпреки хроничната омраза и непреодолимите идеологични различия, и, по моя оценка, е най-важният „продукт” на студената война. Контролът на ядреното въоръжение по време на студената война демонстрира, какво означава наличието на политическа воля.

Бъдещето на режима за контрол на ядреното въоръжение

Новата среда за сигурност и новите рискове и заплахи промениха гледната точка на политиките за ядрено възспиране. Стратегическите ядрени арсенали на САЩ и Русия, противопоставени един срещу друг в еднаква степен на готовност и мощност, не отговарят адекватно на нито едно от съвременните предизвикателства и не осигуряват защита на нито един съвременен национален интерес на двете сили. Съвършено новата глобална среда за сигурност, свързана с борбата с тероризма, с авторитарни режими, с надпревара за притежание и контрол на природни и енергийни ресурси и с бурното развитие на технологиите, позволи „отварянето на кутията на Пандора”, а именно разработването и внедряването на тактически ядрени оръжия с по-нисък контролиран и ограничен ядрен капацитет (10).

Признаците на очертаваща се нова оръжейна надпревара са очевидни. Според американските стратегии за гарантиране на националната сигурност, още от 2002 и 2006, САЩ следва да защитават своето превъзходство по отношение на всичките си потенциални съперници, независимо от цената. За да постигнат тази цел, те се стремят да използват всички инструменти, гарантиращи им военно превъзходство на суша, по море, във въздуха, в космоса и в електронното пространство ( full spectrum dominance). Постигането на подобна доминация чрез реализацията на мащабна Програма за противоракетна отбрана поражда обяснимо недоверие у големите световни сили, като Китай и Русия. Докато се договаря СТАРТ-3, в стратегическия преглед и състояние нa ядрения потенциал и ядрената политика на САЩ няколко документа на Nuclear Posture Review още от 2001 разглеждат използването на т. н. „mini-nukes” за превантивни удари с цел разрушаване на бункерни съоръжения, където има достатъчно доказателства за съхранение на химически, биологически и ядрени арсенали на терористични организации. С това се постави началото на „понижаване на летвата” за използване на ядрено оръжие. 

Както е известно, САЩ и днес могат да се похвалят с нелоши икономически показатели, но Индия и Китай значително ги изпреварват, с годишен ръст през последните години от над 10% (11). Всяка от тези три държави се сблъсква с определени трудности, но може успешно да продължи да следва сегашните икономически тенденции. Ако това стане, само след едно поколение Китай ще бъде на едно и също икономическо равнище със САЩ, а Индия ще ги настигне след още поколение и половина.

Преминаването на водещите позиции от една към друга световна сила винаги провокира опасна ситуация. Както показва историята, повечето предизвикателства към държавата-хегемон (независимо, дали са успешни или не) обикновено са водели до война или до серия от войни. Днешната глобална взаимна зависимост със сигурност кара великите сили да бъдат по-предпазливи към въоръжените конфликти, но не може напълно да гарантира, че подобен конфликт все пак няма да избухне. Налице са повече от достатъчно „ябълки на раздора”, особено между Китай и САЩ или Русия и САЩ: Тайван, Южнокитайско море, както и надпреварата за достъп и контрол над енергийните ресурси в Персийския залив и Централна Азия, или по отношение на Украйна. Според известния политолог проф. Харалд Мюлер, „макар мнозина и днес наивно да вярват, че вече не съществува възможност за пълномащабна война между великите сили, преувеличеното самочувствие на някои от тях може да се окаже изключително опасно” (12). Притежаването на свръхмодерни (ядрени) оръжия, означава, че жестоката конкуренция между големите сили е способна да предизвика глобална катастрофа.

Налице е тенденция към легитимиране на използването на тактически ядрени оръжия за териториална защита. Регионалните конфликти лесно могат да ескалират в ядрени. Последен пример за това е Военноморската стратегия на Русия от 2017. Действително, наличието на стратегически и тактически ядрени способности, включително стратегически и тактически подводен флот, поставят Русия на второ място по бойни възможности, но в стратегията се казва, че „в контекста на ескалацията на военния конфликт демонстрацията на готовност и решимост за използване на нестратегически ядрени оръжия се явява ефективна възпираща сила" (13). Документът за първи път легитимира един политически факт, който от поне десетилетие е основна тема на дебата за възможностите за стратегическо възспиране в новата среда за сигурност. А именно, че с увеличаване на регионалните и локални конфликти стратегическите ядрени оръжия вече не са достатъчно ефективни. Тоест, разполагането на боен потенциал на други страни (включчително САЩ) в близост до руски територии предполага готовност за използване на тактическо (нестратегическо) ядрено оръжие с цел възпиране.

Предвид надмощието на конвенционалния боен флот на НАТО и финансовата рамка за придобиване на нови конвенционални бойни способности на Русия, като най-адекватно се очертава именно използването на тактически ядрени потенциали за сдържане. Няма официална информация за наличния руски тактически ядрен арсенал, но различни източници дават превъзходство на Русия, т.е. по отношение на тактически ядрен арсенал руският ВМФ е на първо място в света. Предвид характера на използване на тактическите ядрени оръжия в регионални (локални) конфликти и на близки разстояния, в тази си част Доктрина 2030 предлага съвършено нов поглед върху способностите на руските военноморски сили, който не трябва да бъде пренебрегван.

Някои изводи

В съвременната постмодерна ера стремежът за влияние и военнополитическа мощ чрез придобиване на ядрен потенцил е само един аспект от сложната многофункционалност на международната система за сигурност. Евроатлантическата доминанта отстъпва на геоикономическия и геостратегически център на влияние в Азия, което предполага фундаментална промяна в световния баланс на силите.  

Анализаторите, които предказваха края на режимите за контрол на ядрено въоръжение след края на студената война, не се оказаха прави. Нито технологичният бум, нито асиметричните заплахи и войни, отмениха ролята на ядреното възпиране за националните интереси на големите сили. Нещо повече, регионалните измерения на противопоставяне наложиха и нови военнополитически доктрини, базиращи се на възможността за нанасяне на контролирани, малки по сила, но локално унишожителни удари, включително и ядрени. Това значително понижава летвата на евентуалната им употреба и води след себе си неимоверен риск от ядрена война. Традиционната силова политика в съвременната среда се прехвърли от националната върху регионалната сигурност.

В момента отношенията между САЩ, Русия и Китай са в най-лошия си период от студената война насам. Нито един двустранен режим на ядрен контрол не е в сила, изграждат се мащабни ПРО-системи и нови високотехнологични оръжия с двойна употреба. Този процес ще се регулира така, както се случи след надпреварата във въоръжаването между САЩ и СССР. Процесът на глобализация и икономическа взаимосвързаност, заедно с риска от унищожителна война, налагат изграждането на нова форма на сътрудничество. Подобно сътрудничество обаче излиза далеч извън рамките и традиционните инструменти на Вестфалската система, в които държавите и обществата се стремят сами (или в рамките на ограничени алианси) да градят собствената си сигурност. В подобна ситуация, унилатерализмът не е решение. Ще се наложи нов модел на сигурност, който трябва да сведе до минимум недоверието между евроатлантическите и азиатските геостратегически и геоикономически сили. В основата му ще стоят икономически инструменти, ресурсно обезпечаване и нови граници на влияние, отговарящи на съвременната среда за сигурност.   

 

Източници:

 

  1. Gert Krell/Olivier Minkwitz/Nicklas Schörnig, Internationale Rüstungskontrolle und Abrüstung, in: Manfred Knapp, Gert Krell (Hrsg.), Einführung in die Internationale Politik, 4 Aufl., München 2004, , стр.551-585, стр.551.
  2. Jeffrey A. Larsen (Ed.), Arms Control, Cooperative Security in A Changing Environment, London 2002, стр. 1.
  3. При определени условия процесите на контрол на въоръженията могат да доведът държавите до договорка за въоръжаване до определени договорени граници с цел постигане на стабилност или намаляване рисковете от предприемане на военни действия. Тъй като тези случаи са извън понятието „разоръжаване”, то се разглежда като част от понятието „контрол на въоръженията”.
  4. 4. Preventing the Spread of Arms, в: Jeffrey Larsen (ed.), Arms Control, Cooperative Security, стр. 99-181; Stuart Croft, Managing the Proliferation of weapons, в: същият, Strategies of arms control, стр.136-166; Kathleen C.Bailey, Die Verbreitung von Massenvernichtungswaffen: die ruestungskontrollpolitische Herausforderung der 90er Jahre, Frankfurt am Main 1994;Eric Henning (ed.), Preventing the Use of weapons of Mass destruction, London 2000; Henry Sokolsky 9ed.), Twenty-First Century Weapons Proliferation: are we ready?, London 2001.
  5. 5. Joseph Pilat, Arms Control Verification, and Transparency, в: Jeffrey Larsen/Gregory Rattray, стр.77-95; Nancy Gallagher, The Politics of Verification: Why “How Much” is not enough?, в: същата, Arms Control: New Approaches to Theory and Policy, London 1997, стр. 138-170.
  6. 6. Gert Krell/Alexander Kelle, Zur Theore und Praxis der Ruestungskontrolle, в: Manfred Knapp/Gert Krell (ed.), Einfuehrung in die Internationale Politik, Muenchen 1996, стр. 379-412, стр. 383.
  7. 7. Steve Tilliu/Thomas Schmalberger, Coming to Terms with Security: A Lexicon for Arms control, Disarmament and Confidence-Building, UNIDIR, 16/2001, стр. 114.
  8. 8. Krell/Kelle, стр. 383.
  9. 9. William Baugh, Dilemmas of Detterence Policy, в: Peter Sederberg (ed.), Nuclear Winter, Detterence and the Prevention of Nuclear War, New York 1986, стр. 41.
  10. Тактическите оръжия се използват за нападение на по-близки разстояния, могат да бъдат разположени погранично за защита на териториалната цялост, за възспиране или унищожаване на вражески конвенционални сили. Често се причисляват към конвенционалните бойни способности, тъй като могат да се използват най-често при регионални (локални) конфликти. Те се транспортират посредством бойна авиация, голямокалибрена артилерия и крилати ракети.
  11. Харалд Мюлер, Бъдещето на ядрените оръжия в постмодерния свят, сп. Геополитика, бр.4/2008. https://geopolitica.eu/2010/broi22010?catid=36:broi2-2010HYPERLINK "https://geopolitica.eu/2010/broi22010?catid=36:broi2-2010&id=867:yemenskata-strategiya-na-obama-istinskata-tsel-e-kitay"&HYPERLINK "https://geopolitica.eu/2010/broi22010?catid=36:broi2-2010&id=867:yemenskata-strategiya-na-obama-istinskata-tsel-e-kitay"id=867:yemenskata-strategiya-na-obama-istinskata-tsel-e-kitay.
  12. Ibid.
  13. Указ Президента Российской Федерации от 20.07.2017 № 327 "Об утверждении Основ государственной политики Российской Федерации в области военно-морской деятельности на период до 2030 года”, 20.06.2017. http://publication.pravo.gov.ru/Document/View/0001201707200015?index=0HYPERLINK "http://publication.pravo.gov.ru/Document/View/0001201707200015?index=0&r"&HYPERLINK "http://publication.pravo.gov.ru/Document/View/0001201707200015?index=0&r"r, към 10.09.17 г. , т.37.

 

*Преподавател във Висшето военноморско Училище „Н. Й. Вапцаров”, Варна

 

Поръчай онлайн бр.1 2025