Анализът на рисковете от избухването на война в Европа през ХХІ век следва да се гради върху обективна и задълбочена оценка на въоръжените конфликти на нашия континент след края на студената война.
Падането на Берлинската стена, рухването на комунистическите режими, разпускането на Организацията на Варшавския договор и на Съвета за икономическа взаимопощ, разпадането на Съветския съюз, обединението на Германия и възстановяването на социалнополитическото единство на Европа, породиха големи очаквания за стабилно, мирно и успешно развитие на Стария свят.
Геостратегичските планове на САЩ по отношение на Европа след края на студената война
Оказа се обаче, че геостратегическите планове на САЩ, оказали се ненадейно единствена световна суперсила, преследваха други цели. Самообявили се за “победител” в студената война, поели курс към изграждане на еднополюсен, доминиран от Вашингтон свят, съзнателно изграждайки си имиджа на непреклонен и раздразнителен световен господар и доизграждайки “мрежата от мрежи” на американското задкулисие, САЩ се опитаха да ограничат порива на Западна Европа към задълбочаване на общоевропейския интеграционен процес и да не й позволят да се изплъзне от американския контрол, включително чрез запазване на американското “военно присъствие”.
В същото време политиката на Вашингтон към Източна Европа беше властна, груба и нерядко безцеремонна. Този “нецивилизован свят”[1] стана обект на нравоучителни беседи, оценки от позицията на последна инстанция на истината, назидателни (и ръководени от щатските интереси) “препоръки”, а в действителност - директиви. Преследваната цел бе пресичане на руското, ограничаване на западноевропейското и налагане на американското влияние в региона, както и осигуряване на “постоянно отворени врати” за американското икономическо проникване в посткомунистическа Европа.
Въпреки отпадането на всички основания за съществуването на Северноатлантическия съюз и поетия във връзка с обединяването на Германия ангажимент НАТО да не се разширява “нито на сантиметър” на Изток, Вашингтон се зае с укрепване на Алианса като главен инструмент за осъществяване на европейската политика на САЩ чрез превръщането му от атлантически в “евроатлантически” военнополитически блок. Всичко това бе представяно като “премахване на разделителните линии” в името на изграждане на “нов дълготраен ред в Европа”, докато всъщност се търсеха геополитически дивиденти от разпадането на Източния блок и затягане на обръча около претърпялата геополитическа катастрофа Русия.
Американските сценарии за въоръжените конфликти в Европа
В рамките на тази стратегия беше особено важно в Европа да се поддържа огъня на въоръжени конфликти, разигравани по сценарии, писани оттатък Атлантическия океан и за сметка на Стария континент.
Така, сблъсъците в Югоизточна Европа бяха стимулирани от политиката на САЩ за декомпозиране на “престъпната държава” Югославия с цел превръщане на американския фаворит Турция в регионална суперсила на Балканите.
Войната в Босна се разгоря, след като посланикът на САЩ в Сараево Робърт Цимерман застави в последния момент лидера на бошнаците Алиа Изетбегович да не слага подписа си под договорения вече с посредничеството на Европейската общност “План Кутилейру” за регулиране на кризата в страната (1992). Като повод за американските бомбардировки на сръбските позиции в Босна без мандат на Съвета за сигурност на ООН пък бе използван кървавият инцидент на пазара в Сараево (5 февруари 1994), оказал се впоследствие мюсюлманска провокация.[2]
С благословията на администрацията на президента Бил Клинтън Хърватска проведе военната си операция “Буря” за прогонване на сърбите от Крайна (4 август 1995).[3]
Кризата в Косово навлeзe в драматичния си етап под въздействието на появилата се през 1997 “Стратегия за националната сигурност на САЩ през новия век”, в която изрично се подчертаваше необходимостта от “възстановяване на автономията на Косово от Сърбия”[4]. Както доказа с документи лондонският “Сънди Таймс”, американското ЦРУ се зае с въоръжаването и обучаването в Албания на формираната от косовските албанци Армия за освобождение на Косово (АОК), като помогна и за навлизане в провинцията на чуждестранни наемници, вербувани в мюсюлмански държави.[5] Преговорите между правителството на Милошевич и косовските албански партии с посредничеството на Европейския съюз (ЕС) в Рамбуйе (февруари 1999) доведоха, макар и много трудно, до политическо съгласие, но в последния момент САЩ ги обрекоха на провал с поставянето на неизпълними искания към Белград.[6] С “клането” в Рачак, доказано скоро след това като инсценировка на АОК[7], и представения от българското разузнаване “План Подкова” на Милошевич “за изтребване на косовските албанци” (въпросният „план” е предаден от тогавашния български външен министър Надежда Михайлова на германския и колега Йошка Фишер – б.р.), който и до ден-днешен не е открит[8], Вашингтон наложи бомбардирането на остатъчна Югославия от авиацията на НАТО без мандат на Съвета за сигурност на ООН (24 март – 10 юни 1999) – една военна интервенция, която както подчерта бившият държавен секретар на САЩ проф. Хенри Кисинджър, развенча мита за отбранителния характер на Северноатлантическия пакт[9].
В изобличителната си статия “Двойната игра на американците” немското списание “Шпигел” разкри, че взривилата отвътре Македония нелегална албанска Армия за национално освобождение (АНО) е обучавана, снабдявана с оръжия и с информация от американците, въпреки че е включена в официалния списък на Вашингтон на терористичните организации.[10] Действащият от името на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) американски дипломат Робърт Фроуик склони двете албански партии в Македония да подпишат обща политическа платформа с нелегитимната АНО. Скандалът бе толкова голям, че ОССЕ бе принудена да се разграничи от действията на Фроуик, а под натиска на ЕС албанските партии се отказаха от подписите си.
Безпрецедентното след Втората световна война едностранно провъзгласяване на независимостта на Косово (17 февруари 2008) въз основа на единствения аргумент, че е населено предимно с албанци, отново бе дело на Вашингтон. На пресконференция в Тирана (10 юни 2007) президентът Джордж Буш-младши провокативно заяви: “В един момент ще трябва да кажете: “Стига, Косово е независимо””. При последвалата веднага след това визита в София Буш-младши отново наблегна: “Америка смята, че Косово трябва да е независимо.” През декември 2007 американският генерал от резерва Стивън Шук бе отстранен от длъжността заместник-шеф на Мисията на ООН в Косово заради “нерегламентирани контакти” с косовски албански лидери и откритото им подстрекаване към едностранно обявяване на независимост. И като връх на всичко се оказа, че от 2005, в продължение на три години и с участието на американски експерти, е подготвян проект на Конституция на Косово.
Зад грузинско-руския въоръжен сблъсък от лятото на 2008 отново стояха Съединените щати. Както призна впоследствие администрацията на президента Барак Обама, съветничката на Буш-младши по въпросите на националната сигурност (и видна съветоложка от времето на студената война) Кондолиза Райс е насърчила поставеният от САЩ през 2003 (и останал на власт цели десет години без пряк народен избор) за президент на Грузия Михаил Саакашвили със сила да възстанови контрола на Тбилиси над откъсналите се Абхазия и Южна Осетия. Но когато руските войски се оказаха неочаквано бързо пред грузинската столица, САЩ се опитаха да представят агресора за жертва.
Отново с водещото участие на САЩ бе разпалено най-новото военно огнище в Европа – в Украйна. По инициатива на тясно свързаните с Вашингтон Швеция и Полша, през 2009 ЕС лансира своята Инициатива “Източно партньорство”, като при обявяването й изрично се посочваше, че тя не включва амбиции за присъединяване на европейските страни от постсъветското пространство, към които е насочена. Скоро обаче, по американско внушение, ЕС придаде друг смисъл на Инициативата, като на постсъветските страни по нея се предложи да подпишат споразумения за асоцииране към ЕС с перспектива за пълноправно членство. Твърде бързо се разбра, че зле завоалираната цел на САЩ и ЕС с тази Инициатива е (както изтъкна проф. Владимир Дергачов от Националната академия на науките на Украйна) превръщането й в “геополитически фактор, насочен към отслабването на Русия”[11]. Лично президентът Обама призова за сваляне на “диктатора” Янукович[12]. На 7 февруари 2014 в социалните медии (в YouTube) изтече запис на телефонен разговор от края на януари 2014 на заместник-държавния секретар за Евразия Виктория Нюланд с посланика на САЩ в Киев Джефри Пайет, в който, в отговор на опасенията за възможната позиция на Брюксел, тя заявява: “Майната му на ЕС!” В началото на март 2014, в YouTube се появи запис на телефонен разговор на естонския външен министър Урмас Пает с върховния представител по външните отношения и сигурността на ЕС Катрин Аштън, проведен на 26 февруари 2014, в който министърът уведомява баронесата, че зад снайперистите, стреляли по протестиращи и по полицаите в Киев от 18 до 20 февруари 2014, при което бяха дадени над 100 жертви, “стои не Янукович, а някой от новата коалиция”. Последвалото разследване на германски журналисти от телевизия WDR убедително доказа това. Така властта в Киев се оказа в ръцете на поставени от САЩ самозванци.[13] Още преди някой украински държавен орган да е отворил приказка за това, на 27 февруари 2014 генералният секретар на Алианса Андерс Фог Расмусен нареди членството на Украйна в НАТО сред приоритетите на новото украинско ръководство. Вбесени от това, че Русия разруши американския план за Крим, САЩ избраха най-кървавия вариант за развитие на кризата в Украйна, тласкайки поставения от тях режим в Киев към геноцид над руското и проруски настроеното население в Източна Украйна. Преследваната цел бе да принудят Русия да нахлуе в Украйна, за могат да тръбят десетилетия наред за “зверствата на руските окупатори”, да превърнат цяла Украйна в бойно поле на кървава гражданска война и партизански действия, които да бъдат пренесени в самата Руска Федерация, т. е. да накарат Москва да влезе в „украинския капан”. Всъщност, главна грижа на Вашингтон бе да раздухва украинската криза, за да се възползва от нея за укрепването на НАТО, придаване нов смисъл на съществуването на Алианса и усилване на щатското военно “присъствие” в източноевропейските членки на пакта. На 6 май 2014 американският генерал Филип Брийдлъв – главнокомандващ силите на НАТО в Европа, заяви, че във връзка с украинската криза Алиансът ще трябва да обмисли постоянно разполагане на свои войски в Източна Европа. Украинската криза вдъхна нов живот на останалия без работа Северноатлантически съюз. Приет бе “нов план”, включващ увеличаване на военните бюджети на държавите-членки до 2% от техния БВП, създаване на нови Сили за бързо реагиране от 5 хил. военни от сухопътните войски с подкрепата на ВМС, ВВС и Специални сили, които да могат да бъдат задействани за два дни (вместо за пет, както сегашните натовски Сили за бързо реагиране) за “оказване помощ на Източна Европа срещу Русия”, както и отпускане на 15 млн. евро на Украйна за осъществяване на военни реформи. Знаменателно бе, че решенията на Срещата на върха на НАТО в Уелс бяха оформени часове, след като стана известно, че на 5 септември 2014. в рамките на срещата на тристранната Контактна група за Украйна (ЕС, Русия и Украйна) в Минск централната украинска власт и лидерите на федералистите в Източна Украйна са подписали Протокол за примирие. Очертаващата се възможност за прекратяване на конфликта в Източна Украйна се оказва не по вкуса на Съединените щати. Както отбеляза проф. Игор Пеличари в италианското геополитическо списание Limes, “във Вашингтон очевидно смятат, че колкото повече се проточи кризата в Украйна (...) толкова повече ще се задълбочава и пропастта между Европа и Русия, което пък ще стимулира сближаването между Стария континент и Америка”[14]. Задействани бяха всички атлантически механизми, за да бъде предотвратена вероятността от нормализиране на европейско-руските отношения. Броени дни след подписването на договореностите от Минск, в реч, произнесена на 24 септември 2014 пред Общото събрание на ООН, Обама призова “да обновим международната система”, обединявайки света срещу ислямския тероризъм в Близкия Изток, “агресията на Русия в Европа” и епидемията от ебола в Западна Африка. След като не успя да „обедини” международната общност на антируска основа, Вашингтон предприе твърди мерки за увековечаване на конфронтационния курс на Украйна към Москва. Както показват щатски секретни документи, до които се добраха през ноември 2014 хакери от групата “Киберкут”, стотици хиляди долари пристигат от САЩ в личните сметки на украински военни, ръководещи избиването на собствения си народ в източната част на страната. Продължителните и открити намерения на администрацията на Обама да окаже помощ със “смъртоносни оръжия” на Киев, за да смаже “сепаратистите” в Източна Украйна не намериха подкрепа в нито една европейска държава. Възобновяването на бойните действия в Източна Украйна обаче бе добре дошло за САЩ и оглавявания от тях Северноатлантически пакт. Северноатлантическият съвет, във формат министри на отбраната (Брюксел, 5 февруари 2015), утвърди незабавно разполагане на постоянни многонационални командни и контролни центрове в България, Естония, Латвия, Литва, Полша и Румъния, които да подпомагат спешното разгръщане на Силите за бързо реагиране на НАТО в Източна Европа, планирането на съвместната защита и координацията на многонационалните учения. Съветът утвърди обособяването на 30-хилядни допълнителни Специални сили, които да са готови в рамките на една седмица за намеса по суша, въздух и вода. Решено бе също в Грузия да бъде създаден съвместен център за обучение.
Сред най-задълбочените анализи на случващото се в Украйна е коментарът на българския журналист Красимир Иванджийски, публикуван още през юни 2014 в глобалната мрежа: “Това е война на САЩ с техните политически, икономически и финансови инструменти практически срещу целия свят, но преди всичко срещу Русия и Китай. Това е война, която САЩ водят с чужди ръце, чужди жертви и най-малко разходи.” Според него, Западът е започнал война срещу Русия и сега на ход е Москва да докаже старата максима, че “Русия никога не започва войните, тя ги завършва”.
Досегашният развой на “битката за Украйна” показва - констатира директорът на Института по международни отношения “Жан Симон дьо Сисмонди” в Женева Умберто Мацеи - че Западът е “в плен на собствения си геополитически капан”[15]. Изключително важният Крим вече е загубена геополитическа фигура на “Голямата шахматна дъска”. Поставени на карта са настоящето и бъдещето на най-голямата по територия европейска държава – Украйна. На риск са подложени собствените икономически интереси на Запада, доколкото търговският оборот на ЕС с Русия възлиза на 500 млрд. долара, а този на САЩ с Русия – едва 40 млрд. Обявеното от Збигнев Бжежински “глобално геополитическо пробуждане” започна да придобива очертанията на опасна геополитическа “мъртва примка” за Запада.[16] Въпреки атаките от Запад, Русия успя да демонстрира на целия свят нова геополитическа визия, базираща се на преодоляване на хегемонизма и диалога между цивилизациите. На практика, като руски съюзници действат влиятелни държави, особено тези от групата БРИКС, израснала бързо като реален конкурент на Г-7 и важен колективен играч в Г-20. Особено ценна е подкрепата на Китай, който разполага с най-големи възможности за “разтваряне” на щатския долар в международната финансова система. А и реалистично мислещите хора, експерти, дипломати, политици и държавници от страните на ЕС, все по-често отдават дължимото на максимата на Бисмарк, че европейският континент може да разчита на мир и просперитет, а европейската култура – на възход, само когато Русия и Германия действат в съгласие, а не се противопоставят една на друга, тъй като от това биха спечелили само външни и враждебни на Европа сили.[17]
На практика, именно така стоят нещата, свързани с въоръжените конфликти в Европа след студената война. Досадното в случая е, че изпадналият в тежка криза на политическото лидерство ЕС така и не осъзна користните интереси на САЩ на нашия континент, поддаде се на манипулациите на Вашингтон като, макар и неохотно, следваше американските авантюри и не съумя да формира политическа воля за отстояване на европейските интереси. И нека подчертаем – нито една държава членка на ЕС не стана обект на агресия от трета страна, нито пък реално бе заплашена от такава.
Концепцията на Вашингтон за “хуманитарната интервенция”
Поразително е, че всички тези американски военни авантюри в Европа бяха представяни като “неизбежни” “хуманитарни интервенции” на “международната общност” в защита на стремежа на “суверенните народи” към “свобода и демокрация”. Тази нестихваща кампания неотдавна беше откровено коментирана от известния британски журналист и блогър Нийл Кларк в “Геополитика” (5 август 2016) по повод оправдателната присъда на Международния трибунал за престъпленията в бивша Югославия по делото срещу бившия югославски президент Слободан Милошевич. В течение на две десетилетия, писа Кларк, свободният свят оправдаваше “либералната интервенция” с аргумента, че “Милошевич (демократично избран лидер по време, когато в държавата функционираха повече от двайсет политически партии) е зъл диктатор, виновен за всички смъртни случаи на Балканите през 90-те години на миналия век”. Въпреки заключението на Международния съд на ООН от 2001, че Милошевич не е отговорен за геноцид в Босна, напомня авторът, под натиска на Запада през 2002 срещу него бяха повдигнати ред обвинения за престъпления срещу човечеството пред Международния трибунал в Хага. В разрез с всяко нормално съдопроизводство, посочва Кларк, едва след повдигането на обвиненията започна събиране на доказателства. Тогава, CNN обяви делото срещу “палача Милошевич” за “най-важното от Нюрнбергските процеси насам”, а западните медии го сравняваха с Хитлер. Смъртта на експрезидента в затвора на трибунала в Хага през 2006 пък беше представена като “бягство от справедливостта”, докато всъщност несправедливост беше извършена към самия него. При разпита на свидетелите излязоха наяве печални факти: бившият шеф на югославската тайна полиция Раде Маркович се отказа от показанията си с мотива, че е бил измъчван и принуден да лъже; разкрито бе, че един от основните свидетели – Ратомир Танич, е получавал пари от западни служби за сигурност. В крайна сметка, в оправдателната си присъда трибуналът призна, че Милошевич не само не е отговорен за етническо прочистване в Босна, но се е противопоставял на подобни искания на Радован Караджич и босненските сърби, че целта му не е била създаване на “Велика Сърбия”, а съхраняване на остатъчна Югославия. Кларк изразява възмущението си от това, че оправдателната присъда на покойния Милошевич е била потулена: Международният трибунал не направи официално съобщение по приключването на този воден десетилетие и половина важен процес, нито пък даде пресконференция по повод оправдателната присъда на Милошевич. Така, вместо новината да оглави челните страници на световните медии, те предпочетоха да я подминат. Ето и заключението на Кларк: “Не ти трябва да си Шерлок Холмс, за да схванеш общия модел. Преди да бъде обявена война или “хуманитарна интервенция” срещу набелязаната държава, се създават куп ужасяващи истории за нейния лидер и правителството й. Твърденията се радват на изключителен медиен отзвук и се повтарят до втръсване, за да могат хората да си помислят, че няма как да не са верни. По-късно става ясно, че твърденията са напълно погрешни (...), недоказани или силно преувеличени. По това време обаче цикълът на новините не се съсредоточава върху тяхното изобличаване, тъй като вече е фокусиран върху следващия агресивен „Хитлер”, който трябва да бъде премахнат. През 1999 това бе Милошевич; сега са Асад и Путин.”
Еволюцията на идеите на Вашингтон за заплахите пред европейската сигурност
Коментарът на Нийл Кларк поставя въпроса за еволюцията на идеите на Вашигтон за заплахите пред европейската сигурност. Както констатира директорът на лондонското издание на “Вашингтон пост” Томас Рийд, “след разпада на Съветския съюз и блока на неговите източноевропейски сателити НАТО се озова в смущаващо положение: ... остана без мисия”[18]. В началото на 1992 щатският проф. Джон Лукач коментира “никому ненужните” американски войски и военни бази в Европа.[19] Дори идеологът на студената война проф. Джордж Кенън публично характеризира разширяването на НАТО след краха на комунизма като “най-голямата грешка на края на ХХ век”[20]. За да осмисли съществуването на Алианса, Вашингтон демонизира “лошите сърби” и постсоциалистическия режим на Милошевич в Белград. След неговото падане през 2000 (не в резултат от натовските бомбардировки през 1999, а на демократичния вот на самите сърби) НАТО отново се оказа без работа, т.е. без видим, ясно различим противник.
“Вече няма никаква нужда от НАТО, тъй като няма враг” - писа американският писател Гор Видал в самото начало на ХХІ век.[21] При това положение на НАТО започна да се гледа като на “застраховка срещу новия руски империализъм”, както признава проф. Хенри Кисинджър.[22] Изходът от тази неловка ситуация, навяваща асоциации със студената война, бе открит след атентатите в САЩ от 11 септември 2001 и през следващата година НАТО определи за свой нов враг международния тероризъм. Но този нов аргумент за оправдаване на съществуването на НАТО бе твърде неубедителен, особено за европейците, тъй като в доктрината на пакта бяха пренебрегнати другите форми на религиозен фанатизъм (юдейският, християнският и т.н.), както и държавният тероризъм, а също и основателното убеждение, че борбата с тероризма е ангажимент най-вече на полицейските и разузнавателните органи, а не на въоръжените сили.[23]
Ето защо в началото на 2007 Вашингтон лансира версията за “иранската заплаха”, оправдавайки натиска за изграждане на елементи на американската противоракетна отбрана в Европа.[24] Целият фалш на това твърдение лъсна през есента на същата година, когато от разсекретена оценка на разузнавателните служби на САЩ стана ясно, че Техеран е преустановил програмата си за създаване на атомна бомба още през 2003. По този повод бившият посланик на САЩ в София Уилям Монтгомъри написа специална статия, в която призна: “В тотален шок съм”, защото с действията си правителството на Буш-младши “разруши имиджа ни в чужбина” и “събуди антиамериканизъм дори у традиционните ни приятели”.[25] Тази компрометирана версия обаче бе подхваната и от президента Барак Обама, който уверяваше, че изгражданата противоракетна отбрана на НАТО в Европа “е насочена срещу иранската заплаха”.
Нарастващите съмнения в тези твърдения изрази през 2010 бившият генерален секретар на НАТО лорд Джордж Робъртсън, според когото мнозина в Алианса смятат, че “заплахата за глобалната сигурност идва от Русия”.[26] А през 2014 напълно се потвърди убеждението на всеки непредубеден анализатор, че действията на САЩ и на предвожданата от тях НАТО фактически са насочени срещу Русия.
Напоследък американците започнаха да плашат света и със севернокорейската заплаха, тъй като изстреляната през ноември 2017 ракета на режима в Пхенян била с обхват от над 13 хил. км и можела да достигне Европа.
А на 18 декември 2017 беше обявена нова Стратегия за национална сигурност на САЩ, представяща като “заплаха” и Китай, комуто се приписват “ревизионистични стремежи” и “икономическа агресия” с цел промяна на глобалното статукво.
Кампанията срещу “руската заплаха” за Европа
Сега нека се опитаме да отговорим на въпроса: налице ли е в наши дни реална заплаха от война за Европейския съюз?
Разузнавателните служби на САЩ, единната англосаксонска разузнавателна общност “Пет очи”[27] и разузнаването на НАТО упорито сочат с пръст Русия на Путин. Внушението на Вашингтон неуморно се тиражира от цялото американско задкулисие, от всички правоверни атлантици, от оркестрираните “свободни медии” и многобройните неправителствени организации, финансирани или директно от САЩ или от фондациите на Сорос.
В действителност русофобията никога не е напускала Запада, доколкото става дума за една огромна славянска и православна страна, която не само успява да се справи с опитите на шведи, турци, британци, французи, италианци, американци, японци, германци и какви ли още не да бъде окастрена и поставена на колене, но и да се превърне в глобална Велика сила, с която всички, искат или не, са принудени да се съобразяват.[28]
Струва си да напомним, че нагнетяваната от САЩ в годините на студената война теза за “руската заплаха”, целяща военнополитическо подчиняване на Западна Европа чрез НАТО, така и остана недоказана – след разпадането на СССР и забраната на КПСС бяха разкрити всички документи на съветската държава и на Болшевишката партия, включително личните фондове на техните ръководители, но така и не се откри нито един документ, свидетелстващ за агресивни намерения на Кремъл към Запада.
Междувременно, патологичната антируска истерия от последните години започна да се родее с нацистката ненавист от миналото. Да си припомним, че тя започна след връщането на Крим в състава на Руската Федерация през 2014, т.е. точно когато чрез инсценираната “революция” в Украйна САЩ вече се виждаха господари на този изключително важен в геополитическо отношение полуостров, където се базира руският Черноморски флот. Моментално стартира яростна кампания, че става дума за “прецедент” в международните отношения след Втората световна война. За новите морализатори очевидно нямат никакво значение фундаментални факти, обясняващи преминаването на Крим от Украйна към Русия: в продължение на векове полуостровът е международно призната част от Русия и едва през 1954 Никита Хрущов го прехвърля от Руската Федерация към родната си Украйна, без да бъдат спазени дори конституционните процедури на тогавашния СССР. Решението на Крим за завръщане в състава на Руската Федерация беше потвърдено на референдум, проведен под мониторинга на международни наблюдатели. Освен това, истинският прецедент бе не Крим, а Косово, обявило през 2008, с покрепата на САЩ и на ЕС, едностранно и без референдум независимост от Сърбия.
Друг лайтмотив в антируската кампания е обвинението, че Русия е обявила в новата си военна доктрина от 2015 НАТО за “враг”, с което уж е поела отговорността за разпалване на “нова студена война”. Само че тази версия е в крещящ дисонанс с фактите. Непосредствено след изтеглянето на руските войски от Европа Русия бе включена в обновения списък на външнополитическите контрагенти на САЩ, от “партньорите” към “опонентите”, и бе разработена американската стратегия спрямо нея, формулирана ясно от президента Бил Клинтън пред заседанието на Обединения комитет на началник-щабовете (25 септември 1995): “В най-близкото десетилетие ни предстои решаването на следните проблеми: разчленяването на Русия, окончателното разрушаване на нейния военнопромишлен комплекс и установяване на изгодни за нас режими в откъсналите се републики. Ще позволим на Русия да бъде държава, но империя може да бъде само една страна – САЩ”. На свой ред, тогавашният държавен секретар Мадлин Олбрайт публично заяви, че Русия има най-голямата територия в света, което е “несправедливо”. Когато поставеният от Клинтън десетгодишен срок за декомпозиране на Руската Федерация изтече, без да даде очаквания резултат, британският журналист Едуард Лукас публикува книгата си “Новата студена война”, съдържаща мащабна стратегия за ново противопоставяне на Русия[29], чиято реализация е в пълен ход оттогава насам. През 2015 в няколко медии се появиха фрагменти от доклад на председателя на Обединения комитет на началник щабовете на САЩ генерал Мартин Демпси, от които се вижда, че администрацията на Обама разглежда редица агресивни мерки, позволяващи “нанасяне на превантивен удар, който да разруши руската военна мощ”. Ще напомня също, че не бе спазен ангажиментът, договорен между Горбачов, Буш-старши, Тачър, Митеран и Кол във връзка с обединението на Германия, НАТО да не се разширява “нито на сантиметър на Изток”. Както констатира швейцарският външнополитически анализатор Пиер-Марсел Фавр, след разпускането на СССР САЩ и ЕС “моментално се заеха с интегрирането в НАТО на всички източноевропейски държави, създавайки военни бази в близост до руските граници и подкрепяйки антируски движения, на първо място в Украйна и Грузия”[30]. В НАТО бяха приети цели 13 нови демокрации от Източна Европа, а Алиансът полага упорити усилия да ги превърне във врагове на Русия. И Москва с право настоява НАТО да обясни допълнителното си присъствие в Източна Европа, което нарушава неговата Римска декларация от 1991 и Основополагащия акт на Съвета Русия-НАТО от 1997. Трябва да добавим и появилият се през 2016 “политически бестселър” на американския генерал от резерва Ричард Ширеф “2017. Войната с Русия”[31], призван да подготви западните общества за очертаващата се схватка със “смъртния враг” на «евроатлантическата цивилизация».
Сред постоянните обвинения срещу Москва е, че активно укрепва бойната си мощ, с което се превърнала в “заплаха” за сигурността на съседите й, на Европа и въобще за глобалната сигурност. За всеки здравомислещ човек обаче, подобни обвинения са в разрез с елементарната почтеност. При положение, че военният бюджет на САЩ възлиза на 660 млрд. долара, което е два пъти повече отколкото през най-напрегнатите години на студената война и 14 пъти повече от бюджета за отбрана на Руската Федерация. И след като общите военни разходи на 29-те държави на НАТО съставляват над 62% от общите военни бюджети на всички държави по света.
Сред провиненията, които се вменяват на Русия, е и, че поддържа свои военни бази в няколко бивши съветски републики и в Сирия (общо 6-7). И се очаква международната общност да повярва колко голям е този „грях”, при положение, че САЩ разполагат с близо 1000 военни бази във всички кътчета на планетата. Както констатира американският икономист и културен антрополог Ерик Зюсе, след като Вашингтон направи всичко възможно за съсипването на руснаците през 1991-1997, последва “Възраждането на Русия” от 1998 насам, което за първи път я превърна в икономическа заплаха за Съединените щати. Вместо този скрит мотив за рестартиране на студената война, Вашингтон усърдно се старае да реанимира господстващата тогава теза, че руснаците са военна “заплаха” за Запада. Само че тя “до голяма степен е въображаема, защото не САЩ са обкръжени от руски военни бази, а Русия с наши бази” - посочва Зюсе.
Особен интерес представлява христоматийният случай с нагнетяването на версията за “руска военна заплаха” през минаата 2017, във връзка със съвместното военно учение на Русия и Беларус. Месеци наред, с позовавания на анонимни източници от разузнавателните служби на САЩ и на НАТО, “свободните медии” облъчваха западните общества с апокалиптичната картина за невиждано военно присъствие на подстъпите към Европа. В действителност се оказа, че в съвместното руско-беларуско военно учение “Запад 2017” са участвали само 12 700 души, т.е. по-малко от ограничението, установено с Виенското споразумение от 2011, което не изисква да бъдат канени наблюдатели. Въпреки това, Путин покани чужди военни наблюдатели да се уверят в действителните мащаби на учението, показвайки как нагнетяваният страх от “руската заплаха” е преминал в истинска параноя.
Дежурно обвинение в медийната канонада срещу Русия е, че се намесва в изборите в САЩ и Европа. В публикуваната си през 2001 книга „Престъпна държава” обаче, Уйлям Блум прилага списък на 23 държави, където САЩ са повлияли върху парламентарните избори, за да гарантират благоприятен за себе си резултат, като сред тях е Русия (през 1996), а и България (през 1991-1992).[32]
Друг любим рефрен в антируската кампания е обвинението, че Москва организира кибератаки срещу Запада. Позовавайки се на изнесени от бившият сътрудник на американската Агенция за национална сигурност Едуард Сноудън документи обаче, “Вашингтон пост” посочва, че само през 2011 разузнавателните служби на САЩ са организирали 231 кибератаки срещу други държави, като най-голямата част от тях са насочени именносрещу Русия.[33]
Москва бива обвинявана и, че води “хибридна война”, при положение, че западни официални представители, официозни и комерсиални медии ежедневно бълват огън и жупел по неин адрес. Освен това, близо 60 НПО, щедро финансирани от САЩ[34] и ЕС, развиват антиправителствена дейност в Русия.
Сред най-интересните за анализ “бойни полета” срещу Русия е българското. Както е известно, сегашният посланик на САЩ в България Ерик Рубин официално декларира, че ще опита да се справи с традиционното русофилство на българите. И не след дълго “консултираните” от американците български служби за сигурност съзряха в лицето на Русия “заплаха” за България – една не само погрешна, но и опасна теза, с която обаче се съгласиха както правителството, така и парламентът. За съжаление, някои български държавници, политици, генерали, адмирали, експерти по международната сигурност и журналисти активно обслужват този отвъдокеански сценарий, нямащ нищо общо с интересите на България, на Балканите и на Европа. Без дори да се замислят дали страната ни, която е изправена пред своеобразен геополитически капан, заложен от Турция и безмълвно съзерцаван от САЩ, НАТО и ЕС, няма да има отново спасителна нужда от Русия.[35]
Острието на кампанията за т. нар. “руска заплаха” е насочено към дискредитирането на руския лидер Владимир Путин. Британският геополитик и професор в Оксфордския и в Харвардския университет Найл Фергюсън го нарече “руски еквивалент на Пиночет или Франко”, а други го сравняват с Хитлер. Преднамереността и безоснователността на тази кампания бе коментирана още в началото на дейността на Путин като президент от бившия британски премиер баронеса Маргарет Тачър, известна със скептичнето си отношение към руснаците. В последната си книга с напътствия за държавници тя отрежда специално място на Руската Федерация. “Русия винаги е притежавала уникалната способност да изненадва”, констатира Тачър и продължава: “Русия не може и не бива да бъде пренебрегвана.”[36] За тогавашния (и днешен) стопанин на Кремъл Тачър пише следното: “Каквито и да са нашите разсъждения относно дългосрочните цели и стремежи на Русия, не може да се пренебрегне впечатляващата личност на президента Путин. След дългите години на обърканост и бездействие, той категорично и уверено поведе страната си напред. Наред с това, притежава умението трезво да преценява международните събития и да реагира успешно, проявявайки твърдост и прозорливост. Не е необходимо да му приписваме нито крехката чувствителност, нито либерализма, отличаващи един демократ, за да оценим по достойнство качествата му на лидер – такъв, с какъвто Западът може успешно да си сътрудничи.”[37] На свой ред, в разгара на кампанията за дискредитиране на руския президент, бившият държавен секретар на САЩ Кисинджър публикува обстоен анализ, в който прави категоричния извод, че “за Запада демонизирането на Владимир Путин не е политика, а алиби за липсата на такава”[38]. В подобен дух са издържани повечето обективни европейски анализи. Цитираният по-горе швейцарски анализатор Пиер-Марсел Фавр посочва, че Путин наистина е “автократ, който управлява страната си с желязна ръка”, но изтъква, че “в стремежа си да не позволи на местните олигарси да продължават да изнасят от страната стотици милиарди, той беше принуден да стартира твърда политика, позволила му да изправи Русия на крака. Не е сериозно обаче да му приписваме стремеж към завоевания. Всичко това се използва единствено за продължаването на бойкота и икономическите санкции срещу Русия, които противоречат на интересите на Европа”.
Действителните цели на кампанията за “руската заплаха” срещу ЕС
Прокарването на тезата за Русия като заплаха за членовете на ЕС и за всички останали европейски държави преследва реализацията на щателно премислени геостратегически и геоикономически цели на Вашингтон. Именно по отношение на Русия държавите от ЕС имат най-дълбоки различия помежду си и това се използва от САЩ за да поддържат и задълбочават тези различия в контекста на имперската стратегия “Разделяй и владей”. Наред с това, стремежът към скъсване на отношенията на ЕС с Русия обслужва интересите на крупния американски бизнес. Европейските натовски държави, повечето от които са членки на ЕС, биват активно притискани да се въоръжават срещу “руската заплаха”, и то с агресивно налагане на офертите на американския военнопромишлен комплекс. Според вашингтонските стратези, огромният търговски обмен на ЕС с Руската Федерация следва да се трансформира в търговски обмен на ЕС със Съединените щати, а съвместните европейско-руски енергийни проекти трябва да бъдат блокирани, за да могат САЩ да изнасят в ЕС собствения си втечнен шистов газ на много по-висока цена.
Цялата тази корист в опитите на САЩ да настройват Европа срещу Русия се осъзнава от всеки що-годе непредубеден европейски анализатор. Характерен в това отношение е появилият се в глобалната мрежа на 27 ноември 2014 съвместен анализ на Иван Кръстев и Марк Ленард “Новият европейски безпорядък” [39]. Със самочувствието на победители в студената война – пишат те - европейските лидери изгубиха своята любознателност към останалия свят и най-вече към Русия. Те не си представят, че на Стария континент има държави, които не мечтаят за Европейския съюз. В главозамайването си Европа мереше останалите според собствените си стандарти, вместо да се опита да разбере разнообразните гледни точки на другите геополитически фактори. Така, без да иска, ЕС прекъсна връзките си с другите световни сили. Европейският проект претендира за уникалност, поради което европейците не могат да приемат алтернативни проекти за обединяване на континента. Това не позволи на Европа да разпознае шансовете в проекта на Путин за Евразийски икономически съюз (ЕИС)[40], предлагащ сътрудничество по европейски образец на ЕС и ЕИС, вместо военно съревнование. Тази идея не е инструмент на руския етнически национализъм, а е приобщаваща, интегрираща и обединяваща. Тя дава възможност Русия да бъде отклонена от военната принуда. Но вместо да разпознае собствения си отпечатък върху идеята за ЕИС и да поздрави Путин за нея, ЕС се разсърди на опита за имитация, пропускайки възможността да предотврати конфликт с Москва. Европейският съюз трябва да признае правото на Русия да инициира интеграционен процес по неин собствен начин, както и правото на постсъветските държави свободно да изберат онзи интеграционен проект, който желаят. Голямото предизвикателство пред ЕС не е да превърне Русия в “една от нас”, а да изгради структура, в която да живеем съвместно с Русия. В интерес на Стария свят е новият европейски ред да стъпва не върху обещанието за безкрайно разширяване на НАТО и ЕС, а върху сътрудничеството и конкуренцията между двата интеграционни проекта, основаващи се на различни философии, изтъкват Кръстев и Ленард.
Съзряване на потребността от еманципация на ЕС в областта на сигурността и отбраната
Убеждението, че ЕС не е изправен реално пред заплаха от война не означава отказ от развиване и укрепване на отбранителните способности на Обединена Европа. Голямото предизвикателство тук е Общата европейска отбрана да се гради от европейци, в основата й да бъдат поставени европейските интереси в областта на отбраната и тя да бъде ключов елемент на европейската сигурност, а не просто допълнение към стратегията за сигурност на един трансконтинентален военен съюз, създаден и ръководен до днес от неевропейци.
Европейските експерти по международна сигурност вече захранват окопитващите се европейски политици с полезни идеи, какво конкретно може и трябва да бъде направено по трудния път на еманципация на Европа в областта на сигурността и отбраната.
Воден от убеждението, че САЩ съзнателно тласкат ЕС в погрешна посока, ръководителят на Евразийската програма на Института за висши геополитически изследвания в Рим Дарио Читати призовава европейците да се откажат от “западния (англосаксонския) модел”, той “да бъде демонтиран и да бъде възстановен в истинското си значение контекстът на категорията “Запад””, така че да отговаря на интересите, ценностите и идентичността в европейската традиция.[41]
Призивът на Читати засяга самите устои на Северноатлантическия съюз, основани на твърдението за наличие на “Общност” от двете страни на Атлантика – една американска идея, превърната в идеологическа обосновка на създаването и поддържането на НАТО, в която никога не са вярвали искрено нито европейците, нито самите американци. В началото на ХХI век професорът по международни отношения в Джорджтаунския университет и член на Съвета за национална сигурност по време на първия президентски мандат на Бил Клинтън – Чарлз Купчан, убедително показа, че “в основата си Америка и Европа принадлежат на две съвсем различни политически култури”[42]. Както се вижда от едно изследване от лятото на 2003, 79% от европейците смятат, че те и американците имат “различни социални и културни ценности”, като относителният дял на гражданите на САЩ, съгласни с това, е още по-голям (83%).[43]
Едва ли има друга сфера, в която да се очертават така ясно фундаменталните различия между общностите от двете страни на Атлантическия океан, като тяхното схващане за войната. Това беше показано по най-убедителен начин в началото на ХХІ век от американския неоконсервативен анализатор Робърт Кейган. “Крайно време е да спрем да се преструваме - посочва той в книгата си “За рая и силата” - и да признаем една същностна истина: днес Съединените щати и Европа са фундаментално различни и то толкова, че сякаш сме дошли от различни планети – ние от Марс, а европейците – от Венера”. Резултатът е, че САЩ се превръщат в очите на европейците от стратегически съюзник в “най-голямата заплаха” “за новото усещане на Европа за мисия”, а американският начин на действие като “голям бандит” – в “покушение срещу същността на “постмодерна” Европа”.[44]
Американското схващане за войната беше представено в началото на ХХІ век по много характерен начин в книгата за “бъдещето на войната” на генерал Уесли Кларк – бивш върховен главнокомандващ силите на НАТО в Европа[45]. По същото време американският писател Гор Видал иронизира издигането на войната на пиедестал в САЩ в бляскавата си книга “Вечна война за вечен мир” с подзаглавие “Мечтаната война”.[46] Самите американски експерти пресметнаха, че до 2000-та САЩ са осъществили 337 военни операции по света, без да се броят тайните операции на ЦРУ в чужбина.[47] Това преклонение пред войната произтича от специфичния американски опит. Войните носят на САЩ предимно ресурси, нови възможности за търговия и инвестиции, както и по-широко влияние.[48] Затова и “ястребите” във Вашингтон се ползват с толкова широка подкрепа в американското общество.
Ние, европейците имаме многовековен и печален опит от войните. Въоръжените сблъсъци между скупчените на най-малкия континент многобройни държави периодично източваха жизнените ни сили. Подпалената от европейците Първа световна война постави под въпрос колективното европейско лидерство в света, а в резултат от избухналата отново в Европа Втора световна война то беше загубено. Затова след Втората световна война европейското въображение бе заето не с бъдещето на войната, а с трескавото търсене на възможности за нейното елиминиране от международните отношения. Главният импулс за предприемане на европейската интеграция бе идеята чрез обединяване на производството и пласмента на стратегическите суровини “да се направи войната не само немислима, но и материално невъзможна”[49], както посочва френският министър на външните работи Робер Шуман на 9 май 1950, при обявяване на инициативата на Париж за създаване на Европейска общност за въглища и стомана. Идеята бе реализирана по един впечатляващ начин – докато НАТО позволи война между свои държави-членки (Гърция и Турция), Обединена Европа не допуска вече над 65 години не само войни, но дори и вражди между своите членове. Наслучайно през 2012 на ЕС напълно заслужено бе присъдена Нобеловата награда за мир. Както показва широкомащабно демоскопско проучване от началото на ХХІ век, това европейско миролюбие се ползва с подкрепата на всички европейски народи, с едно-единствено изключение – британците, които в преобладаващата си част все още са склонни да приемат прибягването до война като крайна мярка в международното общуване. А проучванията от 2003 и 2007 показаха убедеността на мнозинството европейци, че САЩ са “най-голямата заплаха за световния мир”[50].
Ето защо, в наши дни, сме свидетели на две диаметрално противоположни тенденции в Северноатлантическия съюз – докато американците непрекъснато търсят възможности и пространства, където да демонстрират своите военни способности, като настойчиво се стремят чрез НАТО да въвлекат и европейците в своите войни, европейците трескаво търсят нови и ефективни възможности за свят без война.
Що се отнася до възможните конкретни политически действия на ЕС, особено богата на идеи е статията “Европа и Русия трябва да се обединят срещу натиска на САЩ” на Лоранс Дациано – член на Научния съвет на френската Фондация за иновативна политика и анализатор на “Фигаро”.[51] Авторката с основание констатира, че след привнесената от САЩ финансова криза от 2008 “над Европа е надвиснал дамоклевият меч на геополитическото напрежение”. Но вече са налице ключови фактори, които могат да помогнат на европейците отново да вземат в ръцете си собствената си съдба, изтъква тя. “Атлантическите революции” във Вашингтон и Лондон (избирането на Доналд Тръмп за президент и решението на британския референдум за “Брекзит”) позволяват на Стария континент да си върне контрола върху своето бъдеще, включително в сферата на сигурността. Избирането на Еманюел Макрон за президент на Франция и очертаващото се преизбиране на Ангела Меркел за германски канцлер[52] възстановиха стабилността на френско-германската ос на ЕС и му осигуриха недостигащата досега движеща сила. Русия успя да постигне стратегическите си цели в Украйна и в Сирия и в навечерието на президентските избори през 2018 осъзнава, че силната външна политика следва да се опира на устойчив икономически растеж. Дациано обръща внимание на приетите на 2 август 2017, въпреки мнението на ЕС, нови санкции на САЩ срещу Русия, включващи мерки, които могат да се отразят негативно на европейските компании и, които “убедиха европейците в необходимостта да дефинират нов стратегически път”. Формулирането на нов “голистки път” между Запада и Изтока[53] предполага “воденият от френско-германския дует Европейски съюз (...) да се ориентира към открит и конструктивен диалог с Москва (с която имаме много общи политически, икономически, търговски и енергийни интереси) и да облекчи осъществяването на редица инициативи в тази посока”. Авторката дава и конкретни идеи за такива възможни инициативи. Първо, Срещата на върха ЕС-Русия да утвърди “пътна карта” на конкретни проекти в областта на енергетиката, агроиндустрията и космическата сфера, без да ги обвързва с политически съображения. Второ, да се проведе ново Съвещание за сигурност и сътрудничество в Европа (като това през 1973-1975, послужило за основа на “разведряването” и “преустройството”), отново в Хелзинки, което да постави в центъра въпросите на свободната търговия между ЕС и Русия, както и сътрудничеството между тях в областта на сигурността. “Брюксел и Москва биха могли да подпишат нов Заключителен акт, който да им позволи да завършат успешно процеса на разведряване в сферата на сигурността и да формират действена солидарност на общото географско пространство от френското атлантическо пристанище Брест до руския тихоокеански порт Владивосток”, подчертава Дациано.[54]
Голистката по своята същност идея, че бъдещето на Европа е не в Атлантика, а в Евразия бе обоснована още през 1990 от най-авторитетния европейски футуролог проф. Жак Атали, бивш съветник на френския президент Франсоа Митеран и директор на Европейската банка за възстановяване и развитие в Лондон.[55] Оттогава насам тя винаги е имала свои убедени привърженици сред широки обществени кръгове, а също сред експерти, дипломати, политици и държавници.
На тази идея не е чужда и Русия. В реч пред германския Бундестаг, произнесена на 25 септември 2001 на немски език, руският президент Путин призова Западът да сложи “истинския край на студената война” и излезе с точно премерена оферта към Европа: “Никой не поставя под съмнение от какво голямо значение за Европа са връзките и със САЩ. Смятам обаче, че Европа би укрепила репутацията си на истински независима световна сила (...), ако свърже възможностите си с тези на Русия – с човешките, териториалните и природните ресурси, с икономическия, културния и отбранителния потенциал на Русия.”[56] През септември 2007 Путин призова Европа да се откаже от “глупавата” си атлантическа солидарност и да се съсредоточи върху подобряване на своите връзки с Русия.[57] Още при стартирането на проекта за създаване на Евразийски икономически съюз Путин предложи установяване на сътрудничество с ЕС по европейски образец (2013).[58] Разочарован от отказа на Брюксел да поеме нееднократно протяганата ръка, руският президент определи в реч пред Международния дискусионен клуб “Валдай” (Сочи, 19 октомври 2017) “твърде голямото доверие в ЕС” като “най-голямата грешка на Русия през последните петнайсет години”. Той с огорчение констатира, че ЕС е повярвал в собствената си “неоспорима правота”, прилага “двойни стандарти” и се опитва да “изнася демокрация” по същия начин, по който навремето съветската власт се опитва да изнася социалистическа революция в целия свят. Въпреки изразеното от Путин разочарование обаче, няма съмнение, че Москва би отговорила позитивно на всяка искрена стъпка на Брюксел за нормализиране на двустранните отношения и за установяване на стратегическо сътрудничество.
Ориентацията към Европейски отбранителен съюз
Обнадеждаващо е, че водещи лидери на ЕС вече открито дефинираха проблема за необходимостта от еманципация в областта на сигурността и отбраната и предприеха практически стъпки в очакваната от европейското общество посока. На 14 май 2017 Еманюел Макрон бе избран за президент на Франция с програма за сериозно задълбочаване на европейската интеграция, а сред първите му гости във Версай беше руският държавен глава Владимир Путин. След приключването на Срещата на Г-7 в Таормина (26-27 май 2017), по време на която европейските лидери се изправиха “очи в очи” с „предизвикателството Тръмп”, германският канцлер Ангела Меркел заяви: “Времето, когато можехме изцяло да разчитаме на други, остана в миналото. Днес ние, европейците, трябва изцяло да вземем съдбата си в своите собствени ръце.” По незабавно последвалата френско-германска инициатива, още през юни 2017 ЕС прие принципно решение за даване на ход на Постоянно структурирано сътрудничество в областта на отбраната. И неочаквано бързо на 13 ноември 2017 министрите на външните работи и на отбраната на 23 държави от ЕС подписаха в Брюксел документ, залагащ устоите на Европейски отбранителен съюз.[59] Предвижда се в рамките на този съюз по-тясно сътрудничество в отбранителния сектор, спестяване на средства чрез обединяване на ресурсите по съвместни проекти, съвместно разработване на оръжия, решаване на проблема с оперативната съвместимост на различните оръжия, използвани в държавите на ЕС, създаване на обща военна логистика и на общи въоръжени сили за отговор при кризи. Макар в документа да се посочва, че проектираното Постоянно структурирано сътрудничество в областта на отбраната ще бъде допълнение към НАТО, тъй като 22 от държавите на ЕС членуват и в Алианса, той отразява политическата воля на Обединена Европа да се стреми към независимост в толкова чувствителна сфера на трансатлантическите отношения, като отбраната.
Затвърждаването на постигнатото споразумение на Европейския съвет през декември 2017 и очакваното официално решение на Съвета на ЕС в началото на 2018 ще даде ход на практическата работа по изграждане на Европейски отбранителен съюз. Това би означавало разкриване на възможността ЕС, като най-авторитетна и интегрална организация на континента, включваща в състава си по-голямата част от европейските държави, да затвърди своите собствени, предимно несилови средства за гарантиране на сигурността на Стария свят, да започне да пренарежда своята отбрана въз основа на своите и общоевропейските интереси и да даде път на общностния подход при решаването на всички насъщни проблеми на европейската отбрана, което ще спести ресурси и ще я направи по-ефективна. В крайна сметка, реализирането на набелязания нов курс би позволило на ЕС да заеме най-накрая своето достойно място като независим фактор не само в Европа, но и на глобалната сцена – необходимо условие, за да бъде ценен и зачитан от останалите геополитически играчи.
[1] Вж. Улф, Л. Изобретяването на Източна Европа. Картата на цивилизацията в съзнанието на Просвещението. София, 2004, с. 544.
[2] Вж. Радева, Ю. Политиката на България спрямо новите държавни образувания на територията на бивша Югославия. – Международни отношения, 1994, кн. 5, с. 71.
[3] Калео, Д. Да преосмислим бъдещето на Европа. София, 2003, с. 287.
[4] Искането на отвъдокеанската сила е преднамерено, доколкото към конкретния момент сръбското правителство само е ограничило, но не е ликвидирало автономията на Косово. – Вж. Найденов, Б., А. Лютакова. Разпадането на Югославия и политиката на Великите сили в Косово. – Международни отношения, 2001, кн. 5, с. 33.
[5] Антонов, Р. Великите сили и международното право. Опитът от балканските конфликти. – Международни отношения, 2005, кн. 1, с. 87.
[6] Вж. Шабански, Б. Трансатлантическият диалог на ЕС. Роля и място на България. – Международни отношения, 2010, кн. 4, с. 103.
[7] Вж. Ноктиюм, Т., Ж.-П. Паж. Югославия. Имперска война, която цели установяване на нов световен ред. – В: Господари на света? София, 2000, с. 54-55.
[8] Вж. Труд, 6 октомври 2007.
[9] Кисинджър, Х. Политиката. Към дипломацията на ХХІ век. София, 2002, с. 248.
[10] Препечатка на статията на български език вж. в: Труд, 30 юни 2001.
[11] Дергачов, В. Битката за Евразия: тектоничната геополитическа трансформация. – Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 4, с. 149.
[12] Зюсе, Е. Как и защо САЩ рестартираха Студената война. – Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 4, с. 130.
[13] На 12 юни 2014 сайтът на австралийския гражданин Джулиан Асандж “Уикилийкс” публикува секретни дипломатически документи на САЩ, между които грама на посланика на САЩ в Украйна Джон Хърбст с дата 28 април 2006, от която се вижда, че наложеният за президент олигарх Петро Порошенко е бил информатор на САЩ по времето, когато е бил депутат във Върховната Рада.
[14] Цит. по: Петракиев, Д. Кризата в Украйна и опитите за преразпределяне на глобалния енергиен пазар. - Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 4, с. 51.
[15] Мацеи, У., Р. Жигон. Украинската криза и руско-американският геополитически сблъсък. – Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 3, с. 117.
[16] Пак там, с. 118.
[17] Пак там, с. 119.
[18] Рийд., Т. Съединени европейски щати. Новата Суперсила или краят на американското господство. София, 2005, с. 184.
[19] Лукач, Д. Краят на ХХ век и краят на модерната епоха. София, 1994, с. 108.
[20] Цит. по: Уткин, А. Россия и Запад. История цивилизаций. Москва, 2000, с. 503.
[21] Видал, Г. Вечна война за вечен мир. Мечтаната война. София, 2003, с. 250.
[22] Кисинджър, Х. Посоч. съч., с. 43.
[23] Вж. Чомски, Н. Проблемът се корени в нежеланието да се признае, че собственият ни тероризъм е тероризъм. – Изток – Запад, 2007, кн. 2, с. 13.
[24] Вж. Зажек, О. Американската противоракетна фикс идея. – Монд дипломатик, юли 2007, с. 19.
[25] Труд, 10 ноември 2007.
[26] Коммерсантъ, 19 февраля 2010.
[27] Както разкри бившият служител на ЦРУ и Агенцията за национална сигурност Едуард Сноудън, САЩ, Великобритания и нейните доминиони Канада, Австралия и Нова Зеландия са образували единна разузнавателна общност под името “Пет очи” за обмен на разузнавателна информация.
[28] Вж. Цыганков, А. Русофобия: антироссийское лобби в США. Москва, 2015; Меттан, Г. Запад – Россия: тысячилетняя война. История русофобии от Карла Великого до украинского кризиса. Москва, 2016.
[29] Лукас, Е. Новата студена война. Кремъл е заплаха както за Русия, така и за света. София, 2008.
[30] Фавр, П.-М. Реална ли е руската заплаха? – Геополитика, 24 август 2017.
[31] Ширеф, Р. 2017. Войната с Русия. София, 2016.
[32] Blum, W. Rogue State. London, 2001, pp. 168-178.
[33] The Washington Post, 2013, August, 31.
[34] През последните 15 години САЩ са налели в неправителствени организации в Русия 20 млрд. долара.
[35] Вж. Аврейски, Н. Голямото предизвикателство пред националната сигурност на България. Геополитика & геостратегия, 2017, кн. 6, с. 5-29.
[36] Тачър, М. Изкуството на държавника. Стратегии за промяна на света. София, 2002, с. 89, 94.
[37] Пак там, с. 133.
[38] The Washington Post, 2014, March, 6.
[39] Кръстев е председател на Управителния съвет на българския Център за либерални стратегии, член на Борда на международната неправителствена организация “Европейски съвет за външна политика” и колумнист на “Ню Йорк Таймс”, а Ленард – председател на Съвета за глобален дневен ред за геополитика към Световния икономически форум, директор на “Европейския съвет за външна политика” и колумнист в Ройтерс по въпросите на глобалните отношения.
[40] Договорът за създаване на Евразийски икономически съюз (Астана, 29 май 2014) бе подписан между Беларус, Казахстан и Русия. Още в годината на неговото влизане в сила (2015) към него се присъединиха Армения и Киргизстан. Евразийският икономически съюз е организация за регионална икономическа интеграция с международна провосубектност, поставяща си цел осигуряване на свободно движение на стоки, услуги, капитали и работна сила, както и провеждане на координирана, съгласувана или единна политика в отраслите на икономиката. Ръководни органи са Висш евразийски икономически съвет, Евразийски междуправителствен съвет, Евразийска икономическа комисия и Съд на Евразийския икономически съюз. Наблюдател в ЕИС е Молдова (2017). Организацията има Споразумение за създаване на зона за свободна търговия с Виетнам (2015) и е в процес на преговори за изграждане на зони за свободна търговия с Иран, Египет, Монголия, Тайланд и Сърбия. Молба за членство в ЕИС депозира Сирия (2015). Интерес към организацията проявяват Таджикистан, Узбекистан, Туркмения, Китай, Камбоджа, Лаос, Япония, Република Корея, Сингапур, Индия, Пакистан, Израел, Тунис, Перу, Чили, Индонезия, Турция, Унгария и други държави.
[41] Читати, Д. Защо Европа не е част от Запада: интересите, ценностите и идентичността в европейската традиция. – Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 4, с. 174, 172. За отказ от наложената от САЩ съвременна концепция за “Запада” призова още през 1996 професорът на Лондонския университет Норман Дейвис. – Дейвис, Н. Европа. История. В. Търново, 2005, с. 22, 39, 43, 45-47, 50, 53. Традиционното разбиране за Запада като “западната част на Европа” бе възстановено за първи път от френския историк Жан Дюше. – Дюше, Ж. История на Запада. София, 2003.
[42] Купчан, Ч. Краят на американската ера. Външната политика на САЩ и геополитиката на ХХІ век. София, 2004, с. 220.
[43] Аш, Т.-Г. Свободният свят. Америка, Европа и изненадващото бъдеще на Запада. София, 2005, с. 343.
[44] Кейган, Р. За рая и силата. Америка и Европа в новия световен ред. София, 2003, с. 7,10, 15, 69, 71, 72, 93, 99, 115.
[45] Кларк, У. Съвременната война. Босна, Косово и бъдещето на войната. София, 2002.
[46] Видал, Г. Вечна война за вечен мир. Мечтаната война. София, 2003.
[47] Вж. Аврейски, Н. САЩ и Европа. Европейската политика на Вашингтон. В. Търново, 2013, с. 799, 862.
[48] Вж. Клер, М. Война за ресурси. Новият облик на световния конфликт. София, 2003.
[49] Цит. по: Льофор, Б. Невижданата Европа. Документи от архива на Жан Моне, събрани и представени от ... София, 2003, с. 96.
[50] Рифкин, Д. Европейската мечта. Как бъдещето на Европа засенчва Американската мечта. София, 2005, с. 297.
[51] Дациано, Л. Европа и Русия трябва да се обединят срещу натиска на САЩ. – Геополитика, 16 август 2017.
[52] Анализът си Дациано публикува в навечерието на парламентарните избори в Германия.
[53] Идеята на Дациано за нов “голистки път” между Запада и Изтока се основава на забележителните за Европа резултати от външната политика на френския президент Шарл дьо Гол. Още през 1959 Дьо Гол даде нова политическа формула на Европа – “от Атлантика до Урал”. След като не успя да постигне съвместно ръководство на Северноатлантическия съюз от трите западни Велики сили, той извади страната си от НАТО и предприе безпрецедентно 11-дневно посещение в СССР (1966), като подписа в Москва съвместна френско-съветска декларация, в която двете Велики сили оповестиха, че първата цел в европейската им политика е нормализиране, а след това и развитие на отношенията между европейските държави при зачитане на техния суверенитет. С пълно основание британският историк д-р Пол Джонсън характеризира управлението на Дьо Гол като “преломен момент не само във френската, но и в следвоенната история на Европа”. – Джонсън, П. Съвременността. Светът от 20-те до 90-те. София, 1993, с. 477. Още тогава американският сенатор Франк Чърч прогнозира, че “вероятно много от това, което наричат голизъм, ще надживее Дьо Гол”. – Цит. по: Давыдов, В., Т. Оберемко, А. Уткин. США и западноевропейские “центры силы”. Москва, 1978, с. 120-121. Според руския експерт по проблемите на европейската сигурност Виктор Михеев, в края на Студената война не САЩ, а “Франция получи това, което искаше – намаляване на влиянието на СССР в Източна Европа с перспективата за намаляване на влиянието на САЩ в Западна”. – Михеев, В. США, Франция и европейская безопасность (1958-1992 гг.). Москва, 1993, с. 67.
[54] Дациано не уточнява участниците в проектирания от нея нов Хелзинкски процес. Тъй като го свързва с действена солидарност на общото географско пространство от Брест до Владивосток, може да се предположи, че има предвид участието на всички европейски държави и на бившите съветски азиатски републики. При представянето на идеята си тя изобщо не споменава двете северноамерикански натовски държави, които бяха включени още от самото начало в Хелзинкския процес, за да не се вбива клин в Атлантическия военен съюз.
[55] Атали, Ж. Хилядолетие.Очерк за бъдещето на света. София, 1992, с. 17.
[56] Цит. по: Тод, Е. Залезът на империята. Разпадането на американската система и войната срещу Ирак. София, 2003, с. 184, 209.
[57] Цит. по: Лукас, Е. Посоч. съч., с. 331.
[58] Предложението на Путин бе подновено от инициатора за създаване на ЕИС – президента на Казахстан Нурсултан Назарбаев, който на Петербургския международен икономически форум (2016) призова да бъде създаден Форум ЕИС – ЕС.
[59] Броени дни по-късно към 23-те държави се присъединиха Ирландия е Португалия. Вън от Европейския отбранителен съюз остават само Малта и Дания, имаща право да подбира европейските политики, в които иска да участва, както и водещата преговори за напускане на ЕС Великобритания.
*Гост-преподавател в УниБИТ, София, ЮЗУ “Неофит Рилски”, Благоевград и Висшето училище по сигурност и икономика, Пловдив
