Геоенергийни аспекти на териториалния спор между Словения и Хърватия

В същото време Руската Федерация остава основния източник на твърди горива, суров нефт и природен газ за Европейския съюз (Eurostat, 2017). Това споделено предизвикателство принуждава държавите членки да търсят общ подход при преодоляването на общата уязвимост.

Въпреки това, много често енергийните политики на ЕС стават жертва на националните интереси на съставящите го държави или на съперничеството между водещите геополитически участници. Това, на свой ред, поражда изключително сложна ситуация, при която локалните енергийни приоритети са преплетени с глобалните цели, преследвани от най-могъщите държави в света. В резултат, икономическата логика на енергийните доставки остава подчинена на геополитическите интереси на страни, външни за европейския континент (или за ЕС).

В тази ситуация европейските държави са изправени пред дилемата, дали да търсят непрекъснатост на енергийните доставки за сметка на външна зависимост, или да се стремят към диверсификация, носеща риск от повишаване на цените или дори пълно преустановяване на доставките. В гореописания контекст, настоящата статия анализира значимостта и въздействието на териториалния спор между Словения и Хърватия върху европейската енергийна сигурност.

Методиката използвана при осъществяване на проучването, се базира на теоретичната рамка за критично мислене, разработена от Линда Елдър и Ричард Пол (Elder & Paul, 2010). Основният изследователски въпрос, поставен пред настоящата статия е, „Защо Германия подкрепя Словения в териториалния ѝ спор с Хърватия?“. Причините за тази формулировка на основния изследователски въпрос, както и произходът и особеностите на териториалния спор между тези две държави, са представени по-долу.

Териториалният спор между Словения и Хърватия в по-широкия контекст на Инициативата „Трите морета“

С разпадането на СФР Югославия (СФРЮ) се появи и проблемът за определяне на границата между Словения и Хърватия, особено в нейния морски участък и в Пиранския залив. Причините за спора са свързани основно с формирането на Свободната територия Триест след края на Втората световна война и последващото ѝ разделяне между Италия и Югославия. В рамките на СФРЮ границата между федеративните единици Съюзна република Словения и Съюзна република Хърватия, най-вече в частта попадала в бившата подмандатна територия на ООН, не е уточнена в детайли. На 4 ноември 2009, благодарение на усилията на Европейската комисия, спорещите страни подписват арбитражно споразумение, съгласно което Словения оттегля своите „възражения по отношение на отварянето и затварянето на преговорни глави (между ЕС и Хърватия), където проблемите са свързани с граничния спор“ и, че Постоянният арбитражен съд [ПАС] ще определи „хода на морската и сухопътната граница между двете държави“ (Government of the Republic of Slovenia & Government of the Republic of Croatia, 2009).

В резултат, Хърватия се присъедини към ЕС през 2013, но разрешаването на спора остана непостижима цел. В допълнение, през 2015 хърватски медии разкриват информация относно нарушаване на разпоредбите на арбитражното производство (проведени са телефонни разговори във връзка с решенията на ПАС между д-р Йерней Секолец, определен от Словения за член на трибунала, и г-жа Симона Дреник - представител на словенското правителство) (Permanent Court of Arbitration [PCA], 2015). Това доведе до едностранното оттегляне на Хърватия от арбитражното производство, което според Загреб е „опетнено“ и „непоправимо нарушено“, докато в същото време Словения потвърждава, че „арбитражният трибунал следва да продължи работата по делото“ (PCA, 2015).

На 29 юни 2017 Постоянният арбитражен съд в Хага единодушно обяви окончателното си решение в арбитража по делото относно териториалния и морски спор между Словения и Хърватия. Министерството на външните работи и европейските въпроси на Хърватия обяви, че „окончателното решение на ПАС не задължава по никакъв начин Хърватия и Хърватия няма да се съобразява с него“ (Ministry of Foreign and European Affairs of the Republic of Croatia, 2017). От своя страна, словенският премиер заявява, че страната му ще изпълни арбитражното решение и очаква Хърватия да стори същото (Government of the Republic of Slovenia, 2017). Разбирането на гореизложените позиции, както и действията на външните за региона участници, изисква отчитане на конкретните разпоредби на окончателното решение на ПАС.

Решението определя (PCA, 2017):

- Геодезичните линии на сухопътната граница между двете страни, главно в спорните участъци в района на река Мура и полуостров Истрия.

- Географските координати на т.нар. затваряща линия (разделяща вътрешните води от териториалното море) на Пиранския залив. Разграничават се вътрешните му води от териториалното море в съответствие със статута на залива (той е имал статут на вътрешни води преди разпадането на СФРЮ) и решението определя, че той запазва този си статут след обявяването през 1991 на независимостта на Хърватия и Словения.

- Географските координати на морската граница между Словения и Хърватия.

- Географското разположение и режима на използване на т.нар. свързваща зона („Junction Area“). Тя представлява коридор, свързващ териториалните води на Словения с пространството, намиращо се отвъд териториалните морета на Хърватия и Италия (международни води) (Фиг. 1). Освен това, решението определя прилагането на специален режим на използване на свързващата зона, включващ главно „свобода на транспортната комуникация на всички плавателни и въздухоплавателни средства, граждански и военни, на всички държави, равнопоставено, без дискриминация на базата на националност, за целите на достъпа до и от Словения, включително през нейните териториално море и въздушно пространство“.

Фигура 1. Географско разположение и граници на свързващата зона (с удебелена линия).

Свързващата зона позволява на Словения да установи физическа връзка между своето териториално море и международните си води. Значимостта на това решение е свързана и произлиза от локалните и регионални енергийни проекти. Ето защо, настоящото изследване трябва на първо място да разясни мястото на Хърватия на енергийната карта на Източна Европа.

В Хърватия компанията Plinacro поддържа и експлоатира транзитните газопроводи, а газопреносната система до крайните потребители се контролира от 36 дистрибуторски компании. Най-голям вносител на газ в Хърватия е частната компания Prvo plinarsko društvo - PPD. Тя е дъщерна компания на консорциума „Energia naturalis“ (ENNA), който успешно оперира и в съседните Унгария, Словения, Босна и Херцеговина и Сърбия. PPD доставя на хърватския пазар около 800 млн. куб. м. газ годишно от Газпром, което е 75% от общия внос на природен газ в страната.

Основният маршрут на доставките е през Унгария чрез интерконектора Varosfeld (Унгария) - Dravaszerdahely (Унгария) - Donji Miholjac (Хърватия) - Slobodnica (Хърватия). Друго направление за снабдяване е през Словения, където се доставя газ от Западна Европа (малки количества от Норвегия) и от Руската Федерация, чрез „Северен поток“. Доставките по тази линия се осъществяват по интерконектора Rogatec (Словения) - Zabok (Хърватия) - Zagreb (квартал Lučko). В допълнение страната разполага с газохранилище (капацитет 533 млн. куб. м.), разположено в Централна Хърватия (с. Околи). То се поддържа и експлоатира от държавната компания „Подземни газохранилища“ („Podzemno skladište plina“).

Алтернатива на руския газ е и планираният терминал за внос на втечнен природен газ (LNG) на остров Крък (пристанище Омишал). ЕС и САЩ гледат на този терминал като възможност за намаляване зависимостта на Хърватия от руския газ и подкрепят изграждането му. Очаква се основните количества газ, постъпващи в терминала, да се доставят от САЩ и след регазифицирането му той да се транзитира до Сърбия, Унгария и Австрия по съществуващите интерконектори.

Интересите на Русия и Германия по отношение на Хърватия се припокриват в стремежа им за блокиране на всички възможности за осигуряване на алтернативни маршрути за снабдяване на Европа с енергоресурси, които биха заплашили рентабилността на газопровода „Северен поток“ и планираното му разширение, по отношение на който Русия е основен доставчик, а Германия е главен европейски енергиен хъб. В това направление следва да се разглежда и настояването на Конгреса на САЩ за разширяване на санкциите срещу Руската Федерация, които ще засегнат основно европейските енергийни компании, ангажирани с изграждането на „Северен поток 2“. В тази връзка, инициативата на САЩ и Полша за свързване на централноевропейските държави в ново „Междуморие“, може да се разглежда като инструмент за противодействие на възможността за обединяване на германските и руските интереси в региона.

„Междуморието“, под формата на Инициативата „Три морета“, провежда първата си среща на 25 август 2016 в Дубровник, Хърватия и в нея участие взимат държавни ръководители от Хърватия, Унгария, Полша, България, Литва и Словения и министри от Австрия, Чехия, Естония, Латвия, Румъния и Словакия. Обединяващото между тези страни е, че са зависими (в различна степен, но над 50%) от вноса на енергоресурси от Руската Федерация.

На втората среща на държавите, включени в инициативата, проведена на 6 и 7 юли 2017 във Варшава, Полша, присъства и президентът на САЩ. В речта си Доналд Тръмп подчертава готовността на страната му да експортира LNG към Източна Европа, и че „САЩ никога няма да използват доставките на енергийни ресурси, за да оказват натиск върху вашите [източноевропейските] народи и ние [САЩ] няма да допуснем други да правят това“ (The White House, 2017). Третата среща на този форум ще се проведе през 2018 в Букурещ, Румъния. Инициативата „Три морета“ си поставя две основни цели:

• Изграждане и подобряване на съществуващата инфраструктура за приемане и дистрибуция на LNG от два терминала в Полша и Хърватия и свързването им посредством газовия коридор „Север-Юг“;
• Изграждане на магистрала „Север-Юг“ („Via Carpathia“) от Литва до Гърция.

Ако разглеждаме решението на арбитражния съд по спора между Загреб и Любляна през призмата на „Междуморието“, можем да кажем, че то обслужва интереса на Германия и Русия, които с подкрепата си за Словения си осигуряват достъп до „топло“ море (чрез отваряне на достъпа от словенското пристанище Копер). С решението се намалява значението на конкурентните хърватски пристанища и се ограничава възможността за реализиране на енергийни проекти от юг към Централна Европа през Хърватия (включително и проекта за терминал за втечнен газ на остров Крък).

Успоредно с това, на интересите на Москва отговаря и разширяването на германското влияние в Словения, с което да се намали натиска, упражняван от САЩ и Великобритания, и да се осуети плана на Полша за формиране на буферна зона „Три морета“. От друга страна, планът на Полша влиза в конфликт със стратегическата концепция на Германия за развитие на региона по оста Запад-Изток, намерила реализация в Стратегията на ЕС за Дунавския регион. В същото време Германия се стреми да обедини неинтегрираните страни от Западните Балкани в регионални интеграционни процеси. Подобен проект е поддържаната от президента на Сърбия, Александър Вучич, инициатива за митнически съюз на балканските държави, която е част от немския план за региона „Берлин плюс“.

САЩ са против формирането на проруски или прогермански центрове на влияние в страните от бившата Югославия и най-вече в Сърбия. Затова инициативите на Вашингтон за регионални интеграционни процеси, гравитират около създаването на адриатически партньорства в периферията, с водещи страни Албания, Черна Гора и Хърватия, където Русия и Германия имат по-слабо влияние.

В допълнение, в контекста на инициативата „Три морета“, внимание заслужава и въпросът, защо Унгария временно (от 21.7.2017 до 28.9.2017) изразява позиция, че проектът за газопровода БРУА (България-Румъния-Унгария-Австрия) не трябва да се реализира в първоначално предвидения вид (т.е. да не достига до Баумгартен, Австрия). На първо място, това поведение на унгарската държава може да е било насочено към удовлетворяване на руските енергийни интереси в региона, с оглед постигане на по-добри позиции при предстоящите през 2021 преговори с Газпром за доставка на природен газ. Този факт прави Унгария непредвидим партньор от гледна точка на САЩ. Превръщане на БРУА в БРУ щеше да лиши този газопровод от възможност за транзит на природен газ от Баумгартен към Югоизточна Европа. В резултат, тази инфраструктура щеше да загуби една от основните си функции и дори можеше да се окаже използвана за транзит на руски природен газ от Гърция, идващ по „Турски поток“.

Възможно е чрез този свой ход Унгария да е преследвала и нарушаване интересите на компаниите, разработващи газовите находища в Румъния (Ексон Мобил и OMV). Прекъсването на връзката между този източник на природен газ и газовия хъб в Баумгартен, би направило далеч по-неизгодно инвестирането в блок „Нептун“. Успоредно с това, гореописаната временна промяна в поведението на унгарското политическо ръководство, може да се обясни и с желание за ограничаване на възможните пазари за румънския природен газ, тъй като по този начин то би си гарантирало по-добри условия при закупуването му в бъдеще. Най-вероятно обаче, Унгария искаше чрез тези свои действия само да демонстрира способностите си да влияе върху конфигурацията на енергийните проекти в региона. Основният интерес за Будапеща е, и ще продължи да бъде, значимостта на Централно-източноевропейската газова борса (CEEGEX).

Значението на газовия коридор „Север-Юг“ за енергийната сигурност в Източна Европа

Газовият коридор „Север-Юг“ е водещия проект на инициативата „Три морета“, поради потенциала си да противодейства на руското влияние в Източна Европа, което от своя страна е тясно свързано с доставките на енергийни ресурси. Този проект разчита на цялостно развитие и подобрение на енергийната инфраструктура в региона. На юг, от особено значение е изграждането на плаващият терминал за внос на LNG газ на остров Крък, чийто първоначален капацитет ще бъде ограничен от капацитета на газопреносната система на Хърватия - 2.6 млрд. куб. м. годишно. (LNG Hrvatska, 2017, p. 5). След 2020 капацитетът на терминала ще бъде увеличен до 7 млрд. куб. м. годишно (LNG Hrvatska, 2017, p. 5).

От своя страна, това налага подобряване на интерконекторите между държавите участващи в проекта за газов коридор „Север-Юг“: Хърватия, Унгария, Словакия, Чехия и Полша (Фиг. 2). Съществуващият интерконектор между Хърватия и Унгария (изграден през 2011) с капацитет от 7 млрд. куб. м. годишно позволява транзит на газ само от Унгария към Хърватия. До март 2019 хърватската страна следва да изгради инфраструктурата, необходима за постигане на реверсивна способност между двете държави (Sadecki, 2017). Интерконекторът между Унгария и Словакия (изграден през 2014) също трябва да бъде подобрен. Годишният му капацитет от 4.5 млрд. куб. м. не отговаря на амбициите, заложени в проекта за газовия коридор „Север-Юг“, особено отчитайки по-ниския капацитет за транзит от Унгария към Словакия (Hydrocarbons technology, 2017).

Фигура 2. Маршрут на газовия коридор „Север-Юг“ (пунктирана линия) (Central Europe Energy Partners, 2017).

От друга страна, Словакия е силно притеснена от очакваното прекратяване на доставките на руски природен газ през територията на Украйна, тъй като това ще я лиши от транзитните такси, които получава към момента за преминаването на количествата природен газ за Чехия, Австрия и Германия по газопровода „Трансгаз“ (Český rozhlas, 2016). В резултат, Братислава е заинтересувана от реализирането на газовия коридор „Север-Юг“, не само поради зависимостта си от руския природен газ, но и защото този проект ще ѝ позволи да избегне изолацията от бъдещата основна енергийна инфраструктура в региона. Интерконекторът между Словакия и Чехия (Lanžhot) притежава реверсивна способност и капацитет от около 27 млрд. куб. м. годишно (Siers, 2014). В допълнение, до 2021 следва да се изгради интерконектор между Словакия и Полша с капацитет от 4.7 млрд. куб. м. годишно от Полша към Словакия и 5.7 млрд. куб. м. годишно в обратната посока (от Словакия към Полша) (Eustream, 2017). Газовата връзка между Чехия и Полша е с планиран капацитет от 5 млрд. куб. м. годишно (с възможно увеличение до 10 млрд. куб. м. годишно) и в двете посоки, но срокът за завършването и остава неясен (2019-2022) поради притесненията на Полша, че „Северен поток 2“ ще направи тази инфраструктура нерентабилна (Kalan, 2017).

В крайна сметка, без значение дали Чехия ще бъде частично заобиколена от газовия коридор „Север-Юг“, той следва да достигне в северния си край до терминала за внос на втечнен природен газ в Швиноуйшче, Полша, получавайки достъп до 5 млрд. куб. м. газ годишно (до 2020 капацитетът на терминала ще бъде увеличен до 7.5 млрд. куб. м.). Съществува възможност за свързване на газовия коридор „Север-Юг“ и с предложения плаващ терминал за внос на LNG в Гданския залив, чийто капацитет за регазификация ще бъде между 4.1 и 8.1 млрд. куб. м. годишно. Плаващият терминал за внос на LNG в Клайпеда, Литва, вероятно ще остане несвързан с тази енергийна инфраструктура, тъй като неговата насоченост е основно към газовия пазар на прибалтийските потсъветки републики. В резултат, газовият коридор „Север-Юг“ ще има първоначален достъп до 7.6 млрд. куб. м. годишно, доставян във втечнено състояние, с реалистично повишаване на регазификационния капацитет до 14.5 млрд. куб. м. годишно и максимално увеличение до 22.6 млрд. куб. м.

Сегашният капацитет за внос на втечнен природен газ е недостатъчен, за да повлияе значително върху енергийната сигурност на държавите участващи в реализирането на газовия коридор „Север-Юг“. Това прави разглеждания проект силно зависим от изграждането на други две енергийни инфраструктури – Балтийският газопровод и Йонийско-адриатическият газопровод, последният от които, на свой ред, зависи от изграждането на „Южния газов коридор“. Балтийският газопровод (очаквано завършване през 2023) ще има капацитет от 3 млрд. куб. м. годишно, до Дания и Швеция, и 10 млрд. куб. м.,  до Полша. От своя страна, Йонийско-адриатическият газопровод (очаквано завършване не по-рано от 2020), ще доставя 5 млрд. куб. м. природен газ годишно до Хърватия, но в случая следва да се отчита неяснотата, съпътстваща „Южния газов коридор“. Въпреки скорошната политическа и финансова подкрепа за този проект, е много вероятно той да последва съдбата на „Набуко“.

Следователно, до 2023, оптимистично погледнато, газовият коридор „Север-Юг“ ще има достъп до 15 млрд. куб. м. природен газ годишно, доставян чрез газопроводи. Подобен сценарий подчертава значимостта на този проект, тъй като 29.5 млрд. куб. м. годишно неруски природен газ, преминаващ през участващите държави, с възможност за износ към други източноевропейски страни, притежава потенциала да застраши сериозно руските интереси в региона.

Хипотези, даващи отговор на основният въпрос

След обявяването на окончателното решение на Постоянният арбитражен съд в Хага относно териториалния спор между Словения и Хърватия, посолството на Германия в Хърватия, немският министър на външните работи и дори канцлерът  Ангела Меркел, изразяват позицията, че решението на трибунала следва да бъде уважено и приложено на прктика - поведение, което с оглед вече разгледаните събития, съпътстващи арбитражния процес, може да се възприеме като индиректна подкрепа за словенската страна.

Всичко казано дотук позволява да се върнем отново към основния изследователски въпрос: Защо Германия подкрепя Словения в териториалния ѝ спор с Хърватия?

На първо място, решението на арбитражния трибунал води до създаването на неоспорима връзка между териториалното море на Словения и международните води, запазвайки възможността за изграждане на терминал за внос на втечнен природен газ в страната. Това напълно отговаря на интересите на Германия в региона, тъй като осъществяването на подобен проект, или дори само запазването на възможността за подобен ход, притежава потенциала да отслаби значимостта на газовия коридор „Север-Юг“. Изграждането на конкурентен терминал за внос на втечнен природен газ в Словения, може да се използва от Берлин като средство за подбиване на цената на втечнения природен газ, експортиран от САЩ към региона.

Това би направило доставките от САЩ икономически нецелесъобразни и ще изолира Вашингтон от регионалния енергиен пазар. Малко вероятно е компаниите от САЩ да подчинят своите интереси на приоритетите, задавани от правителството, а по-скоро ще продължат да се насочват към пазарите с най-високи цени на природния газ (европейският не е един от тях). Следователно, описаната поредица от събития може да се възприема като желана от Германия, особено отчитайки, че се избягва пряко противопоставяне между руския природен газ, доставян по „Северен поток“ и доставките на втечнен природен газ от САЩ, като се предлага „сюжет“ по-близък до пазарната логика.

Идеята за изграждане на терминал за внос на втечнен природен газ в Северния Адриатик съществува най-малкото от 2004 насам. През 2009 започва да функционира терминалът „Адриатико“, разположен край Порто Леванте, Италия, с капацитет от 8 млрд. куб. м. природен газ годишно. Проектът за изграждане на друга инфраструктура за регазификация в Триест (Zaule) е отхвърлен през 2013, след протести от страна на Словения. В светлината на горепосочените интереси на Германия, изграждането на терминали за внос на втечнен природен газ в държава като Италия, способна да устоява на много по-силен външен политически и икономически натиск, не е от такова значение, като разполагането на подобна инфраструктура в много по-малка държава като Словения (въпреки това, съществуването на терминала „Адриатико“ не е в противоречие с интересите на Берлин). Последният сценарий предоставя по-голяма свобода на германското политическо ръководство при използването на подобен терминал като инструмент за постигане на собствените му интереси, свързани с блокиране на доставките на втечнен природен газ от САЩ за Европа. Възможна причина за придържане към представената линия на поведение е запазване на конкурентното преимущество, произлизащо от „специалните енергийни отношения“ между Германия и Руската Федерация. Тези специални отношения се изразяват в едни от най-ниските цени на руския природен газ за германския пазар, като през 2013 само в пет държави газът, доставян от Газпром, е бил по-евтин (Беларус, Армения, Великобритания, Молдова и Холандия) (виж Фиг. 3). Три от тях са подложени на значително руско влияние, една е бъдещ пазар за „Северен поток 2“, а последната е все още водещ производител на природен газ в Европа.

Фигура 3. Средни цени по държави на природния газ, доставян от Газпром за 2013 (в евро за 1000 m³) (Hinchey & Mikulska, 2017)

На второ място, Германия не иска да допусне САЩ да станат играч на европейския енергиен пазар, тъй като това може да провокира поредица от събития, които да доведат до спад в цените на руския природен газ за държавите от Източна Европа и по този начин, косвено, да се накърнят германските външнотърговски интереси. Налице е отчетливо противопоставяне между Германия и Австрия, от една страна, и САЩ и Полша - от друга, относно изграждането на проекта „Северен поток 2“. За Германия този проект, макар и да води до почти пълна зависимост от руския природен газ (хипотетично, тя може да достигне 100%), е най-изгодния възможен вариант, понеже Газпром предлага по-ниски цени от останалите конкуренти, а отстъпките към Берлин произлизат не само от пазарната логика, а и от геополитическите интереси на руската държава. С оглед избягването на изолацията си, тя е принудена да търси поддържане и подобряване на отношенията с германското политическо ръководство.

Освен това Германия е основния пазар на Газпром в Европа, което на свой ред поражда насрещна зависимост и за руската страна. Успоредно с това, следва да се отчете и фактът, че Руската Федерация зависи от германските доставки на високотехнологични продукти. В резултат, Русия не може да използва доставките на природен газ за Германия като средство за влияние, по начина, по който го прави с Полша, България, Литва, Латвия и Естония. Доставките на втечнен природен газ от САЩ за държавите от Източна Европа, биха ограничили и възможността Германия да препродава природен газ към тези пазари. В случай, че бъде изграден „Северен поток 2“, Германия ще разполага - най-малкото - с излишък от около 30 млрд. куб. м. природен газ на година (без да се вземат предвид доставките по Ямал и Трансгаз). Този излишък може да се насочи към държавите участващи в изграждането на газовия коридор „Север-Юг“ (особено внимание в това отношение заслужава маршрута OPAL-Gazelle-Stork II), доколкото успешно се блокира достъпът на тази инфраструктура до източниците на природен газ.

Сам по себе си, газовият коридор „Север-Юг“ е безполезен, ако не се свърже с Норвегия, от север, чрез Балтийския газопровод, с Азербайджан, на юг, чрез „Южния газов коридор“ и  Йонийско-адриатическия газопровод, и без да се изгради плаващия терминал за внос на втечнен природен газ „Адрия“ на остров Крък, и да се повиши както неговия капацитет, така и капацитета на газопреносната система на Хърватия. Разширяването на капацитета на терминала за внос на втечнен природен газ в Швиноуйшче също е предпоставка за повишаване значимостта на газовия коридор „Север-Юг“. В най-добрия случай по газовия коридор „Север-Юг“ могат да преминават около 30 млрд. куб. м. природен газ годишно. В интерес на Германия е това да не се случи.

На трето място, създаването на толкова мащабна енергийна инфраструктура като газовия коридор „Север-Юг“ и всички съпътстващи го проекти, която заобикаля Германия и Австрия и не е свързана с Централноевропейския газов хъб в Баумгартен, в най-добрия случай не носи ползи за Берлин и Виена. Природният газ преминаващ през „Южния газов коридор“, може да достигне до Баумгартен през Италия и Трансавстрийския газопровод, или до Германия и Франция, през Швейцария и газопровода „Транзитгаз“. Първоначално, през Трансадриатическия газопровод биха преминавали най-много 10 млрд. куб. м. природен газ годишно (доколкото не се отклоняват количества през Йонийско-адриатическия газопровод), а на по-късен етап - 20 млрд. куб. м. природен газ годишно. Такъв капацитет обаче не може да бъде захранен, тъй като Трансанадолският газопровод ще започне да функционира с обем от 16 млрд. куб. м. годишно, а едва след 2023 - с. 23 млрд. куб. м. и 31 млрд. куб. м. , до 2026.

Дори да се приеме последната посочена стойност, Турция би използвала 6 млрд. куб. м. природен газ годишно, 4.4 млрд. куб. м. ще се отклоняват по газопровода БРУА и, ако Йонийско-адриатическия газопровод използва допълнителни 5 млрд. куб. м., ще останат 15.6 млрд. куб. м. природен газ годишно, достигащи до Италия. В началния етап от функционирането на на Трансанадолския и Трансадриатическия газопровод, количествата до Италия ще са под 4 млрд. куб. м. газ годишно (при функциониране на Йонийско-адриатическия газопровод и първоначален капацитет на БРУА от 1.75 млрд. куб. м). Следователно, Германия може да приема Йонийско-адриатическия газопровод и БРУА като отклоняващи количествата газ, които в противен случай биха достигнали до нейна територия или до Баумгартен. При това положение е възможно Германия да не желае реализацията на проекта за Йонийско-адриатически газопровод и така газовият коридор „Север-Юг“ да бъде сведен до изграждане на реверсивни интерконектори, без да се предоставя реален достъп до алтернативни източници на природен газ.

В допълнение, Берлин може да блокира Йонийско-адриатическия газопровод и БРУА, с оглед подпомагане на руските интереси, свързани с изграждане на пълния капацитет на „Турски поток“ и съпътстващите го газопроводи „Ийстринг“ и „Тесла“. В замяна, руската държава ще продължи да предлага по-изгодни цени на природния газ, продаван за Германия. От това Берлин печели двойно – гарантира си благосклонността на руската страна при доставките на енергоносители (включително и на суров нефт, тъй като 34% от внесения суров нефт в Германия за 2016 е с произход от Руската Федерация) и запазва достъпа до капацитета на „Южния газов коридор“ през Италия. В това отношение следва да се обърне внимание на факта, че към момента италианската газопреносна система е силно натоварена по оста Юг-Север, поради транзита на значителни количества природен газ, постъпващи по Транссредиземноморския газопровод и „Зелен поток“. Следователно, способностите на Италия за транзит на по-големи количества природен газ, идващи по „Южния газов коридор“,  също могат да бъдат поставени под въпрос.

И, на последно място, създавайки затруднения пред реализирането на газовия коридор „Север-Юг“, Германия може да се опита да блокира намеренията на Полша за изграждане на газов хъб на нейна територия.

В средата на ноември 2017 държавни служители в Приморско-горанска жупания на Хърватия изразиха притеснения за влиянието на проекта за LNG-терминал върху околната среда и развитието на туризма на остров Крък. На 12 декември 2017 кметът на Крък, Дарио Василич, посещава посолството на САЩ в Загреб за да обсъди въпроси, свързани с туризма и изграждането на плаващия терминал за внос на втечнен природен газ „Адрия“ на пристанище Омишал. На 18 декември 2017 е подписано споразумение (в рамките на Механизма за свързване на Европа) за финансиране на изграждането на терминала със 101.4 милиона евро. Присъстват еврокомисарят за климата и енергетиката Мигел Ариас Канете, министрите на енергетиката на Хърватия и Унгария, и министърът на икономиката на Естония.

На 17 януари 2018, при посещението на хърватския вътрешен министър Давор Божинович във Вашингтон, помощник държавен секретар по европейските и евразийските въпроси Арън Митчъл заявява, че проектът за LNG-терминал на остров Крък „се ползва с пълната подкрепа на САЩ“ и е сред „стратегическите проекти“ на администрацията на Доналд Тръмп. Божинович провежда среща и с председателя на Подкомисията за Европа и регионалното сътрудничество за сигурност на американския Сенат Роналд Джонсън, който също подчертава интереса на двете държави от реализирането на проекта „Адрия“. Очаква се отговорът на Германия.

Заключение

Въз основа на изложеното по-горе, бяха очертани хипотези, даващи отговор на основния изследователски въпрос, поставен в настоящата статия. Те могат да формират различни комбинации, обясняващи реално наблюдаваната ситуация, но по-важното е, че в процеса на анализа стана ясно, че зад териториалният спор между Словения и Хърватия стоят интересите на основните геополитически сили в света, преплитащи се със стремежите на могъщи енергийни корпорации. Очертава се ситуация, при която „Mitteleuropa“ на Фридрих Науман е изправена срещу „Intermarium“ на Йозеф Пилсудски, а пресечната точка между политическото и икономическото, все по-често се оказва енергетиката, чиито геополитически измерения са най-точния показател за стратегическите приоритети на най-могъщите държави в света. В този смисъл, разгледаният по-горе териториален спор е малка част от големия геополитически пъзел на борбата за конфигуриране на Евразийското пространство.

Източници:

Central Europe Energy Partners (2017). North-South Gas Corridor: Poland and Croatia join efforts. Извлечен от https://www.ceep.be/north-south-gas-corridor-poland-croatia-join-efforts/

Český rozhlas (2016). Czech Republic seeks to ease some Slovak worries over gas pipelines. Извлечен от http://www.czech.cz/en/Business/Czech-Republic-seeks-to-ease-some-Slovak-worries-o

Elder, L., & Paul, R. (2010). Analytic Thinking. Tomales. Foundation for Critical Thinking Press.

Eurostat (2017). Energy Production and Imports. Извлечен от http://ec.europa.eu/eurostat/statistics-explained/index.php/Energy_production_and_imports

Eustream (2017). Project of common interest (PCI) No. 6.2.1: Poland – Slovakia Interconnection. Извлечен от http://www.eustream.sk/en_transmission-system/en_pl-sk-interconnector/en_project-of-common-interest-pci

Government of the Republic of Slovenia & Government of the Republic of Croatia (2009). Arbitration Agreement between the Government of the Republic of Slovenia and the Government of the Republic of Croatia. Извлечен от http://www.assidmer.net/doc/Arbitration_Agreement_Croatia_Slovenia.pdf

Government of the Republic of Slovenia (2017). Cerar: Slovenia will implement the arbitration ruling. It expects Croatia to do the same. Извлечен от http://www.vlada.si/en/media_room/government_press_releases/press_release/article/cerar_slovenia_will_implement_the_arbitration_ruling_it_expects_croatia_to_do_the_same_60298/?tx_ttnews%5BbackPID%5D=25&cHash=d9077d055011e08054be5cb52ca5738c

Hinchey, N., & Mikulska, A. (2017). LNG Versus Russian Gas in Central And Eastern Europe: Playing Poker On A Continental Scale. Извлечен от https://www.forbes.com/sites/thebakersinstitute/2017/08/24/lng-versus-russian-gas-in-central-and-eastern-europe-playing-poker-on-a-continental-scale/#8ec28e22c3a9

Hydrocarbons technology (2017). Slovak-Hungarian Gas Interconnector, Slovakia. Извлечен от https://www.hydrocarbons-technology.com/projects/slovak-hungarian-gas-interconnector-slovakia/

Kalan, D. (2017). Czech NS2 support ‘tough luck’ for Poland – Bartuška. Извлечен от http://www.baltic-course.com/eng/energy/?doc=129933

LNG Hrvatska (2017). LNG Terminal Krk in Croatia. Извлечен от http://lng.hr/upload_data/editor/files/LNG%20terminal%20Krk_presentation_Open%20Season.pdf

Ministry of Foreign and European Affairs of the Republic of Croatia (2017). PM Plenkovic: Arbitral award does not in any way bind Croatia and Croatia shall not implement it. Извлечен от http://www.mvep.hr/en/info-servis/press-releases/,28223.html

Permanent Court of Arbitration (2015). PCA Press Release: Arbitration between the Republic of Croatia and the Republic of Slovenia-28.7.2015. Извлечен от https://pcacases.com/web/sendAttach/1313

Permanent Court of Arbitration (2017). Final Award in the Matter of an Arbitration Under the Arbitration Agreement Between the Government of the Republic of Croatia and the Government of the Republic of Slovenia, Signed on 4 November 2009. Извлечен от https://pcacases.com/web/sendAttach/2172

Sadecki, A. (2017). Reverse-flow capability for Hungarian-Croatian gas pipeline interconnector – breaking the deadlock. Извлечен от https://www.osw.waw.pl/en/publikacje/analyses/2017-06-28/reverse-flow-capability-hungarian-croatian-gas-pipeline

Siers, M. (2014). Czech to Slovakia natural gas flows increase after Lanzhot capacity expansion. Извлечен от https://www.icis.com/resources/news/2014/09/23/9823215/czech-to-slovakia-natural-gas-flows-increase-after-lanzhot-capacity-expansion/

The White House (2017). Remarks by President Trump at the Three Seas Initiative Summit. Извлечен от https://www.whitehouse.gov/the-press-office/2017/07/06/remarks-president-trump-three-seas-initiative-summit-july-6-2017

* Хоноруван преподавател в Нов български университет