В продължение на повече от 30 години , т.е. от студентските бунтове и възхода на радикалната левица в края на 60-те и началото на 70-те, до края на 90-те години на миналия век, Западна Европа се радваше на мир и просперитет - нещо твърде рядко за нейната изпъстрена с кървави конфликти история. Континентът преживя своеобразна историческа пауза, или по-скоро период, в който историята сякаш бе спряла. Днес обаче, с ръста на насилието, бунтовете и тероризма, които мнозина свързват с проникването на ислямистките идеи в европейските мюсюлмански общности, историята на Стария континент отново поема своя обичаен ход, като съдържанието на нейната най-нова глава изглежда ще се определя от поредната дълга война на Европа – този път с радикалния ислямизъм. Предимствата и слабостите на континента в този сблъсък ще зависят от способността на европейците да формулират и защитят своята идентичност. Както е известно, идентичността, която жителите на Западна Европа си бяха „избрали” през последните 30 години, бе откровено секуларна и либерална. Само че (което ще се опитам да докажа по-долу), европейският либерализъм е съвършено неподходящ отговор на предизвикателството, което поставя пред Стария континент войната с ислямизма.
Война и идентичност
Между войната и идентичността в Европа винаги е съществувала тясна връзка. Всички фундаментални трансформации на идентичността на континента са били резултат от големи войни, които, на свой ред, се оказват най-големия генератор на такива промени.
От християнска към католическа, протестантска и секуларна идентичности
През пред-модерната епоха (т.е. преди 1500) определяща за Европа е нейната християнска и, в частност, католическа (1) идентичност. Разбира се, съществували са най-различни локални идентичности, но само една идентичност присъства във всички общности и региони на Европа и тя е християнската.
В зората на модерната епоха, протестантската Реформация се утвърждава на континента в поредица от кървави конфликти, което пък води до предефинирането на европейската идентичност. Въпреки, че цяла Европа продължава да е християнска, именно конфликтът между двете версии на християнството – католицизма и протестантството, е в центъра на вниманието на повечето европейци. Този конфликт скоро прераства в религиозни сблъсъци, разтърсили ХVІ век, за да стигне кулминацията си по време на Трийсетгодишната война (1618-1648). От края на ХVІІ век, някогашната обща християнска идентичност на Западна Европа е разделена на три различаващи се идентичности: католическа, протестантска и вече очертаваща се нова, „светска” (секуларна) идентичност, чиито първи представители са философи като Томас Хобс, Рене Декарт и Джон Лок. В съзнанието на мнозина, религиозните войни и особено кръвопролитията и опустошенията по време на Трийсетгодишната война, символизират краха на християнството. Затова едва ли е изненадващо, че след края и, част от европейския елит се ориентира към нова не-християнска идентичност, което, на свой ред, дава силен тласък за развитието на различни секуларни философски школи (2) . През ХVІІІ век тази тенденция се разпространява и извън тесния елитарен кръг за да обхване по-широките (и все по-образовани) групи от т.нар. средна класа. Кулминация на този процес става епохата на Просвещението.
Либералната, социалистическата и националистическата идентичности
Триумфът на Просвещението обаче, води до нова серия от фундаментални конфликти в Европа, чието начало поставя Френската революция от 1789. Тя е последвана от т.нар. «революционни войни», а кулминацията идва с войните на Наполеон (1799-1815). Взети заедно, те могат да се разглеждат като нова Трийсетгодишна война, която разтърсва Европа из основи.
От края на Наполеоновите войни, или по-скоро след третото десетилетие на ХІХ век, в Европа отново доминират три различни идентичности. Всяка от тях е наследник на секуларните идеи на Просвещението и Френската революция и, в частност, на нейния прословут лозунг: «свобода, равенство, братство». Става дума, съответно, за либералната, социалистическата и националистическата идентичности. Цялото развитие на европейската история, до голяма степен, се определя от сблъсъка между тези три светски идеологии и идентичности.
Демократичната, комунистическата и фашистката идентичности
Продължителният и кошмарен период между началото на Първата и края на Втората световна война, може да се разглежда като поредната „Трийсетгодишна война” (3) . Както е известно, Първата световна война започва като сблъсък между конкуриращи се държави, но голямата продължителност и огромната цена на войната радикализират трите секуларни идеологии и идентичности, наследени от ХІХ век. Така, либерализмът еволюира в (либерална) демокрация. Социализмът пък, частично, еволюира в комунизъм. А в държавите, претърпели поражение във войната (или, както е в случая с Италия, получили от нея твърде малко, за да компенсират огромните си загуби) национализмът търпи радикална еволюция, трансформирайки се във фашизъм и национал-социализъм (4) .
В Европа, Втората световна война, до голяма степен, е резултат именно от сблъсъка между тези три радикализирани идеологии и идентичности. В края на войната, фашистката и национал-социалистическата идентичности, търпят жестоко поражение и биват (почти) унищожени. Впрочем, събитията в периода 1914-1945 дискредитират дори и далеч по-малко радикалната националистическа идентичност. За да си осигурят победата във Втората световна война обаче, демократичните западни държави (и, най-вече, Великобритания и САЩ) и комунистическият Съветски съюз стават доста по-националистически, отколкото са били преди това. Съединените щати, в частност, никога не са представлявали по-единна национална държава, както по време на тази война. Дискредитирането на националистическата идентичност в Европа и САЩ, започва едва през 60-те години на ХХ век.
Двете оцелели след 1945 секуларни идентичности – демокрацията (която отново се връща към своя либерален първообраз) и комунизма, скоро биват ангажирани в поредния грандиозен сблъсък (своеобразен вариант на световна война) – т.нар. „студена война”, в края на която комунистическата идентичност е, в значителна степен, дискредитирана. В съзнанието на мнозина, упадъкът и крахът на комунизма, води до дискредитирането и на далеч по-малко радикалната сациалистическа „идентичност”. За да спечелят битката с комунизма и да си гарантират победата в студената война обаче, демократичните западни държави (включително по-голямата част от Западна Европа) стават много по-социални, ако не и „социалистически”, отколкото са били преди. Там се създават впечатляващи системи за социално осигуряване и се формират силни социал-демократически партии. Дори САЩ изграждат такава социална система (чието начало е поставено от Новият курс на Рузвелт през 30-те години и задълбочено от курса към Великото общество на Джонсън през 60-те). Дискредитацията на социалистическата идентичност в Европа и САЩ започва да се очертава едва през 90-години на ХХ век.
Доминацията на либералната идентичност
С края на студената война, в Европа (и Запада, като цяло) остана само една идентичност: либерализмът. Той е съвкупност от различни елементи: либералната демокрация в политически план; свободния пазар – в икономически и крайния индивидуализмът – в културен. Последният елемент е най-динамичен и постепенно се очертава като водещ. Либерализмът на модерната епоха бързо се трансформира в хипер-индивидуализма (и дори хедонизма) на пост-модерната ера, който в известен смисъл е сходен с мириадите езически идентичности, характерни за античната епоха и, в частност, за Римската империя. Както подчертава Джилбърт Честертън: „Когато човек престане да вярва в Бог, той не просто вече не вярва в нищо, а по-скоро започва да вярва във всичко” (5) .
Така, оглеждайки се назад, можем да очертаем в рамките на Европа (а, донякъде, и на Америка) няколко, следващи една друга, епохи и, съответно, следващи една друга доминиращи идентичности. През предмодерната епоха Европа (с която тогава се изчерпва Християнският свят) се дефинира от своята християнска (и, по-точно, католическа – поне що се отнася да западната половина на континента, която е обект на настоящия анализ) идентичност. През ранната модерна епоха (ХVІ, ХVІІ и началото на ХVІІІ век) Западна Европа е разделена на католическа, протестантска и очертаваща се секуларна идентичности. През разцвета на модерната епоха (краят на ХVІІІ и ХІХ век) това разделение се трансформира в ново – между либералната, социалистическата и националистическата идентичности, които след това биват радикализирани в късната модерна епоха (ХХ век), превръщайки се в демократична, комунистическа и фашистка/национал-социалистическа идентичности. Накрая, през пост-модерната епоха, Европа отново има само една идентичност – либерализмът. На пръв поглед изглежда, че континентът отново е обединен около общ мироглед, пък макар и много различен от християнството от пред-модерната епоха. Но, след като либерализмът, на свой ред, се радикализира, трансформирайки се в хипер-индивидуализъм, Европа, в известен смисъл, се оказва по-разделена на отделни малки „фрагменти”, отколкото, когато и да било в историята си.
Ислямистката война и нейните три фронта
Европа и Западът, като цяло, днес отново са във война, този път с радикалните ислямистки терористи. Всъщност, истината е, че Западът воюва не само с терористите, а и с радикалните ислямистки течения (и движения), като салафизма и уахабизма, както и с подкрепяните от тях транснационални мрежи (6) . В същото време мюсюлманските младежи участват в спорадичните бунтове, а много от тях са част от постоянната улична престъпност, в много западноевропейски страни през последните години (сред поредните примери за това бяха безредиците във Франция през октомври-ноември 2005).
Тази война се води в три различни сфери, които бихме могли условно да обозначим като «централен», «източен» и «западен» фронт. Последният фронт е самият Запад, където ислямистите все по-успешно провеждат своите операции.
«Централният фронт», т.е. Близкият изток, е най-добре познат. Той, на свой ред, включва два основни «театъра на бойните действия»: Израел/Палестина, където основните интереси са предимно политически, и Персийския залив, където те са предимно икономически. Терористите, осъществили нападението от 11 септември произхождаха предимно от арабските държави в Залива, а и днес значителна част от активистите и финансовите средства, подкрепящи глобалните мрежи на терористите-ислямисти, идват тъкмо от там (7).
На свой ред, „източният фронт” включва Югозападна и Югоизточна Азия и също се състои от два основни „театъра на военни действия”: Афганистан, приютил Осама бин Ладен и Движението Талибан, където ислямистките идеи продължават да са популярни сред местните пущунски племена, и Пакистан, на чиято територия продължават да съществуват лагери на Ал Кайда и (което е по-важно), който разполага със собствено ядрено оръжие. Още по на изток пък, е Индонезия - най-голямата мюсюлманска държава в света, която е безкраен потенциален източник на кадри за ислямистките мрежи.
Както вече споменах по-горе, „западният фронт” (бихме могли да го наречем и „вътрешен”) включва самият Запад и също има два основни „театъра на военни действия” – Европа и Съединените щати. Терористите, осъществили акциите от 11 септември, разполагаха със свои „клетки” в Европа, като оттогава насам тези клетки осъществиха (или се опитаха да осъществят) още няколко мащабни терористични нападения в Европа, включително тези в Мадрид и Лондон. Днес във всички страни от Западна Европа има значителни и постоянно нарастващи мюсюлмански общности, като немалка част от принадлежащите към тях млади хора демонстрират по-голям религиозен фанатизъм от поколението на своите бащи (8) . Настоящият анализ е посветен именно на „западния фронт” и, в частност, на неговия европейски „театър на бойните действия”.
Мюсюлманските общности в западните държави: различията между Европа и САЩ
Войната между Запада и радикалния ислямизъм насочи вниманието към мюсюлманските имигранти в западните държави. Тези имигранти формират общности, които нерядко са враждебно настроени към културата (независимо, дали я разглеждат като християнска или светска) на страните, в които живеят, и започват да създават сериозни проблеми за вътрешната им сигурност. Тоест, значителна част от имигрантите-мюсюлмани не са склонни да демонстрират особена лоялност към приютилите ги държави. В същото време между ситуацията, възникнала в Западна Европа и тази в САЩ има определена разлика.
Що се отнася до Европа, да не забравяме, че някога мюсюлманските държави формираха значителна част от Британската, Френската или Холандската колониални империи. Днес, част от мюсюлманската общност са над 3% от населението на Великобритания, 10% от това на Франция и 16% - на Холандия. Мюсюлманите са над 5% от населението на Германия, Швеция и редица други западноевропейски държави. Което означава, че европейските политически лидери вече трябва да се съобразяват с политическите искания на тези общности, както и че техните водачи могат директно да влияят върху вземането на важни политически решения, особено по отношение на Близкия изток.
Що се отнася до САЩ, мюсюлманските държави никога не са били част от американската сфера на влияние за продължително време. Дори такива страни, като Египет или Саудитска Арабия, които Америка традиционно смята за свои съюзници, нерядко демонстрират независимо и дори откровено враждебно поведение спрямо Съединените щати. В същото време, имигрантите-мюсюлмани представляват много малка част (около 1%) от американското население. Нещо повече, предвид формиралата се след 11 септември враждебна среда, числеността на тази общност едва ли скоро ще нарастне значително. Съответно, на американските политици няма да се наложи да се съобразяват с нейните искания. Напротив, те вероятно ще са по-склонни да ги отхвърлят, за да не влязат в конфликт с влиятелната еврейска общност в САЩ, което е видно и по отношение на американската политика в Близкия изток.
Очевидните различия между Европа и Америка, свързани с различните позиции на техните мюсюлманска и, съответно, еврейска общности (мюсюлманите са силни в Европа и слаби в Америка, докато по отношение на еврейската общност ситуацията е обратната), са сред факторите, определящи различния подход на европейците и американците при формулирането на политиката им в Близкия изток, както и на стратегиите им за война с ислямизма (макар че, разбира се, в основата им са и редица други ключови фактори). Европейските и американски държавници ще трябва да положат много сериозни усилия за да гарантират, че тази двойна и обратна асиметрия в обществената структура на страните от двата бряга на Атлантика, няма да доведе до още по-сериозно разминаване във възгледите на Европа и Америка относно това, как следва да се води тази война занапред (9) .
Европейският театър на военните действия и либералният „ансамбъл”
Както посочих по-горе, днес водещата идентичност на жителите на Запада, а това означава и на Европа, се определя от един „ансамбъл” от либерални идеи, включващ либералната демокрация, свободния пазар, отвореното общество и индивидуалистичната култура. Тези идеи, които мнозина днес определят като квинтесенция на Западната цивилизация, всъщност отслабват Запада (и, в частност Европа) и спъват войната му с терористичните мрежи на радикалния ислямизъм.
На първо място (и това е очевидно) елементите на либералната демокрация, отвореното общество и индивидуалистичната култура правят много трудно легитимирането на мерките за сигурност, насочени срещу ислямистките мрежи и тъкмо поради това поставят под въпрос прилагането на подобни мерки в необходимия обем и продължителност. Всъщност, подобни мерки могат и да бъдат обявени официално, но поради постоянните протести на различните групи и организации за защита на гражданските права те са обречени да си останат епизодични и случайни (вместо да действат ефективно и продължително).
На второ място (което е и по-важно), култът към свободния пазар прави почти невъзможно установяването на устойчиво равновесие и баланс между мюсюлманските общности и европейските нации. Вече повече от четири десетилетия пазарните сили (т.е. търсенето и предлагането на евтина работна ръка) стимулират масовия приток на имигранти-мюсюлмани в Западна Европа, но пак те ограничават тези имигранти, почти изключително в рамките на работническата класа или в още по-ниските слоеве на обществото, превръщайки ги в своеобразни „парии”..
На трето място, тезата за „отвореното общество” окуражава продължаващата мюсюлманска имиграция, дори и когато икономическата нужда от нея значително е намаляла. Европейските правителства възприеха политика на отворени граници за търсещите убежище, както и за семействата на работещите имигранти (а после и за семействата на техните семейства и така до безкрайност). Тоест, дори вече да няма нужда от такъв тип работна ръка, какъвто предлагат имигрантите-мюсюлмани, имиграцията продължава да се осъществява със същите, а дори и с по-високи, темпове.
Тази визия за неограниченото развитие на свободния пазар и отвореното общество, се основава именно на либералния мироглед. Повече от която и да била друга идеология, либерализмът подкрепя процесите на неограничена имиграция. Корените на тази политика можем да открием още в епохата на Просвещението, чиито идеи все още доминират в съзнанието на немалка част от европейския елит, не само измежду привържениците на либералните политически партии, но и на социалдемократическите и социалистически формации.
Идеите на Просвещението (и,особено, тяхната френска, и в по-малко степен англо-американската им версия) са подчертано универсалистки и пренебрегват спецификата на епохата, територията, културата и религията. Според тях, религиозните и културни традиции не са причина да се пречи на някого да емигрира в едно „просветено” общество. Всъщност, идеолозите на Просвещението никога не са вземали исляма насериозно и са смятали, че попадайки в едно „просветено” общество имигрантът (пък бил той и мюсюлманин) скоро сам ще се откаже от религиозните си убеждения, за да се превърне в същия „просветен” и „универсален” индивид като останалите. Характерният за Просвещението мироглед действително се крепи на универсалисткия императив. В този смисъл неограниченото приемане на имигранти (включително изповядващи исляма) в европейските общества не само се поощрява от либералната идеология и мироглед, но и се разглежда като тяхна практическа реализация.
Накрая (което е, може би, най-важното), целият описан по-горе „ансамбъл” от либерални идеи, ерозира и тласка към дезинтеграция самите европейски нации и общества. Този процес е резултат от продължителни и дълбоки исторически трансформации, които според мен заслужават по-внимателен анализ.
Европейските катастрофи през ХХ век: диагнози и изводи
След голямата катастрофа по време на Втората световна война, европейците ясно осъзнаха, че с цената на всичко трябва да попречат подобна трагедия да се случи отново. Според мнозина (и, особено, според представителите на тогавашните европейски елити) тази война, също както и предишната, е не по-малко опустошителна Първа световна война, са причинени от „демона на национализма”. По-късно (през 60-те години на ХХ век) тезата беше разширена, като наред с национализма, в списъка на „особено опасните фактори” бе включена и националната идентичност. Решението също изглеждаше ясно – националната идентичност следваше да бъде ерозирана и постепенно ликвидирана. В продължение на почти четири десетилетия европейските интелектуални, икономически, и дори политически елити постоянно атакуваха идентичностите на отделните и различаващи се помежду европейски нации. Днес, за по-голямата част от населението на Европа единствената идентичност е откровения индивидуализъм (или дори хедонизъм) (10) . От либерална гледна точка, това е перфектната идентичност, само че тя едва ли е подходящата основа, върху която да се формулира адекватна политика за борба с настъпващия ислямизъм, както и за успешното асимилиране на мюсюлманските общности в европейските общества.
След големите класови конфликти, разтърсили Европа през първата половина на ХХ век и, особено, след Голямата депресия, европейците се опитаха да потърсят механизми за тяхното преодоляване. Тази необходимост се превърна в императив по време на студената война между капитализма и комунизма, когато Западна Европа трябваше да направи всичко възможно за смекчаване на класовите противоречия, лишавайки противниците си в комунистическия блок от възможността да се възползват от тях за да я „взривят” отвътре. Според повечето теоретици на следвоенна Европа, класовите конфликти през първата половина на века са резултат от „дивия” капитализъм и генерираните от него класова поляризация и масова бедност. Решението беше открито в конвергенцията между капитализма и социализма, т.е. в смесената икономика, социалния пазар и, най-вече, в създаването на т.нар. „социална държава” (точният термин е „държава на благоденствието” - welfare state ). През последните години обаче, става все по-очевидно, че този модел, и най-вече, социалната държава сериозно са отслабили съпротивителните сили на европейците, особено на фона на очертаващият се конфликт с радикалния ислямизъм.
Демографските последици от модела на „социалната държава”
Истината е, че „социалната държава” действително направи много за разрешаването на класовия въпрос в Европа. В същото време, налагането на този модел, на свой ред, провокира серия от нови сериозни социални проблеми, някои от които са от ключово значение за устойчивостта на европейските позиции във войната с ислямизма.
Нека започнем с това, че „социалната държава”, и особено предоставяните от нея щедри пособия за безработица, стимулира по-високата безработица в европейските страни, особено, сред по-младите им граждани. В няколко от най-големите европейски държави, от поне двайсет години насам, процентът на безработните е почти два пъти по-висок от този в САЩ, а сред младите хора той е два пъти по-висок от средния. Вече повече от едно поколение, значителна част от младите европейци пропиляват немалко години без да имат сериозна работа и дори без перспектива за такава. Което, естествено, се отразява негативно върху психиката им.
Много по-сериозни последици (в сравнение с тези от високата безработица) обаче има демографската криза в Западна Европа. От 70-те години на миналия век насам, европейските семейства имат много по-малко деца, отколкото предходните поколения европейци. Както е известно, според демографите, минималният „репродуктивен коефициент”, който осигурява запазване броя на населението, е 2,1 деца на семейство. Вече повече от две десетилетия този коефициент в повечето европейски страни е значително по-нисък. За страни като Германия, Италия, или Испания, той е само 1,4. Което означава, че населението на тези държави ще започне да намалява през следващите години и само след още две поколения ще бъде само 2/3 от онова, което е днес (11) .
Какво е обяснението за този драматичен спад в желанието на европейските двойки да имат деца? Вече посочих запазващата се през последните две десетилетия висока безработица сред младите хора, което пък превръща последните вместо в инструмент на икономическото развитие, в икономическо бреме. Още по-сериозни обаче са последиците от „социалната сигурност”, която държавата на благоденствието гарантира на своите възрастни граждани.
По традиция, всяка семейна двойка разчита, че децата ще се грижат за родителите си, когато те станат стари и болни. Благодарение на щедрата пенсионна система и социалните осигуровки обаче, държавата поема тази грижа за възрастните си граждани. Тоест, децата продължават да бъдат икономически полезни, но родителите вече могат да се оправят и без тях. Затова едва ли можем да се учудваме, че някои семейства решават да имат по-малко деца, особено имайки предвид, че последните все по-често се превръщат в „икономическо бреме”. И това, че днес немалко пенсионери в Западна Европа стигат до извода, че обещанията на държавата са се оказали донякъде лъжливи, не променя факта, че навремето тъкмо те са повлияли за решението им да имат по-малко (или никакви) деца (12) .
Естествено, тези икономически съображения, свързани със спецификата на модела на „социалната държава”, са подсилени от от промените в методите и политиката на контрола върху раждаемостта. В момент, когато децата стават все по-малко необходими и желани, средствата за предотвратяването на тяхната поява (новите технологии за контрол върху раждаемостта, като хапчетата против забременяване, или узаконяването на абортите) стават много по-ефективни и достъпни. За първи път в историята, голям брой жени (всъщност огромното мнозинство от тях) могат действително да избират дали да имат, или да нямат деца, като значителна част предпочитат именно второто.
Демографските последици от либералния индивидуализъм
Тези демографски последици от икономическия модел на „социалната държава” и новите масови технологии за контрол на раждаемостта, биват допълнително подсилени от идеологическите и културни трансформации в европейските общества. Така, през 60-те години на миналия век, традиционните религиозни вярвания и идеологии, поставящи семейството и задълженията пред общността на първо място, биват ерозирани и постепенно заменени от нова ултралиберална идеология, издигаща в култ крайния индивидуализъм. Интересно е, че тази знакова промяна в ценностната система на европейците, е осъществена от поколението, появило се в резултат от „бейби бума” през 40-те и 50-те години, което в самата Европа е по-известно като „поколението от 68-ма” (13) .
Всъщност, след като очертаните по-горе икономически и технологични промени бяха неизбежни, също толкова неизбежно бе да настъпят и определени идеологически и културни трансформации. Само че специфичните радикални промени в идеологията и културата, които реално се случиха, съвсем не бяха неизбежни – в крайна сметка промените в менталната сфера са в далеч по-голяма степен плод на личния избор на човека, отколкото тези в материалната. В частност, възприемането на новата ултралиберална идеология, поощряваща крайния индивидуализъм, бе въпрос по-скоро на социален (а не толкова на икономически) избор.
Във всеки случай, самата логика на крайния индивидуализъм води до демографски упадък. Хора, поставящи себе си над всичко, едва ли биха били склонни да имат много деца. Богатите индивидуалисти (с каквито са пълни съвременните западни общества) са по-склонни да жертват пари (още повече, че ги имат в големи количества), отколкото време (то винаги не им достига, особено пък за да отглеждат деца). Впрочем, същото се отнася и до по-бедните членове на тези общества, които не са склонни да жертват за тази цел нито пари, нито време. Резултатът от свободният избор на всички тези хора е очевиден – всяко следващо поколение ражда все по-малко деца.
Съвкупността от икономическите съображение, технологичните нововъведения, политическите права и, особено, свободата на избор на индивида, превърнаха историята на „контрола на раждаемостта” в триумфална хроника на реализацията на либералните идеи. За нещастие, сред последиците от този триумф беше и демографската криза на европейските нации, с всичките проблеми, породени от нея. Хрониката на тези последици едва сега започва и в нея мюсюлманските общности на континента, които не само не страдат от демографска криза, а тъкмо напротив – преживяват демографски бум, изглежда ще играят главната роля. Като още отсега може да се каже, че тази хроника със сигурност няма да приключи с нов триумф на либералните идеи и крайния индивидуализъм.
Трансформацията на европейската работническа класа
Всъщност, хрониката на мюсюлманската имиграция в Европа е свързана с голямата промяна в структурата и спецификата на европейската работническа класа, която се осъществи през втората половина на ХХ век.
По време на западноевропейския икономически бум през 50-те и 60-те години и икономическия подем в Южна Европа през 80-те и 90-те години, европейските работници започнаха да получават доходи, позволяващи им постепенно да се доближат до нивото на потребление на т.нар. „средна класа”. Малко по-късно и самият характер на работата им се промени така, че също се доближи до онази, която вършат представителите на средната класа. В известен смисъл, през последните няколко десетилетия старата европейска работническа класа бе почти тотално интегрирана в редовете на средната класа (поне по отношение характера на извършваната работа и нивото на потребление). Всъщност, това беше може би най-ефективния начин да се сложи край на разрушителните класови конфликти в Европа.
За съжаление, дори и в силно развитите модерни икономики, все още има нужда и от физически и нискоквалифицирани работници. Особено в сферите на строителството, изграждането и поддръжката на на инфраструктурата, болниците, чистотата и селското стопанство. Този вид работа все още е необходима за нормалното функциониране на обществото и трябва да бъде вършена от някого. Но след като европейската работническа класа се оказа прекалено квалифицирана и високоплатена за да я върши, а безработните европейски младежи са склонни да се задоволят с високите си социални пособия, единствените кандидати да вършат „мръсната работа” се оказаха имигрантите (14). А най-близкия и неизчерпаем източник на такива имигранти беше мюсюлманския свят.
Формирането на мюсюлманската работническа класа
И така, докато европейската работническа класа постепенно бе интегрирана в редовете на средната класа, нейното място беше заето от формиращата се нова мюсюлманска работническа класа. Тази нова работническа класа обаче, се оказа дори още по-малко интегрирана в европейското общество, отколкото предишната, затова и различията между нея и останалата част от обществото са още по-многобройни и очевидни. Старите класови конфликти започнаха да придобиват определен религиозен и расов отенък, което, естествено, ги прави още по-опасни. Всъщност, значителна част от тази нова мюсюлманска работническа класа постепенно придобива характеристиките на „нисша класа”, т.е. на своеобразни „парии”.
Така, през втората половина на ХХ век европейските държави съумяха изключително успешно да решат проблемите, тормозещи континента през първата половина на същото столетие и довели до следващите едно друго катастрофални събития – Първата световна война, Голямата депресия, Втората световна война и ранната Студена война. Имено този успех обаче, направи Европа по-слаба и уязвима пред лицето на новите проблеми в зората на ХХІ век.
Приказка за двете нации
Що се отнася до бъдещето, перспективите са, че тенденцията на спад в раждаемостта сред европейските народи ще се запази, което означава, че съответните държави са застрашени от драматично намаляване на тяхното население. И, обратното – това ще води да нарастване на имиграцията на мюсюлмани в европейските страни, като най-вероятно мюсюлманските общности в Европа ще продължат да имат значително по-високи коефициенти на възпроизводство, в сравнение с европейските нации. Последица от което ще бъде постоянното и устойчиво нарастване на мюсюманските общности (както абсолютно, така и относително – т.е. като процент от населението на европейските страни).
Така много европейски държави постепенно ще се превърнат в двунационални (15) . Тоест, ще включват една етнически-европейска нация, или – за да сме по-точни, имайки предвид отказа от европейските и националните традиции – една екс-европейска нация, която е секуларна (или дори езическа), богата, застаряваща и немощна. Втората ще бъде мюсюлманска и не-европейска нация, наследник на не-европейска цивилизация, която ще бъде силно религиозна (дори, може би, радикално ислямистка), бедна, млада и силна. Нещо подобно на отвъдморска колония на една „външна” сила – ситуация, добре позната от европейската история, само че този път ролята на „външната” сила ще изпълнява мюсюлманската „умма”, а тази на колонизираната територия ще поеме самата Европа. Постепенно тази „втора нация” окончателно ще добие очертанията на някаква форма на „заселническа държава” (каквито навремето са били „бурските” републики в Южна Африка, например). Двете нации ще се отнасят една към друга с презрение, но в средите на новата мюсюлманска нация ще нарастватнегодуванието и гневът, докато в средите на (екс)европейската ще нараства страхът. Тази ситуация ще създаде идеалните условия за възхода на радикалния ислямизъм, което допълнително ще засили страха сред екс-европейската нация, превръщайки го в истински ужас.
Ако Европа продължава да е твърдо обвързана със своята либерална идентичност, т.е. с една идентичност, основаваща се на „ансамбъла” на либералната демокрация, свободния пазар, отвореното общество и индивидуалистичната култура – перспективите пред нея изглеждат мрачни. Както вече видяхме, тези четири елемента работят (всеки от тях поотделно и всички заедно) за ерозията на единството на европейските нации и отслабват позициите им във войната, обявена на западната цивилизация от радикалните ислямисти. Резултататът би могъл да се определи като „политика на демографско изчезване”. Европейските народи рискуват окончателно да се трансформират в прогресивно намаляващи и застаряващи съвкупности от индивиди. Краят на Европа вероятно няма да е съпроводен от гръма на битките, а по-скоро от хленча на умиращите в леглата си старци.
Възраждането на алтернативните европейски идентичности?
Има ли алтернативни европейски идентичности, способни да гарантират по-обещаващо и жизнено бъдеще на Стария континент? Сред хипотетичните възможности е възраждането на някоя от европейските идентичности, съществували в миналото. Става дума за социалистическата, националистическата и християнската идентичности.
Социалистическата идентичност . Въпреки силните позиции на тази идентичност през ХІХ и ХХ век, днес няма особен шанс за възраждането и в близко бъдеще, като причината е, че тя беше достатъчно дискредитирана в недалечното минало. Последните години на студената война, крахът на комунизма в Източна Европа, както и очертаващият се провал на социалните модели на „държавите на благоденствието” в Западна Европа, взети заедно, са достатъчна причина социалистическата алтернатива да се окаже непривлекателна за повечето европейци, включително и за по-младите.
Националистическата идентичност. Както е известно, националистическата идентичност е особено силна през ХІХ и първата половина на ХХ век. Въпреки това, днес перспективата тя отново да се утвърди (пък макар и в едно по-далечно бъдеще) не изглежда особено вероятна, по няколко причини.
На първо място, възходът на национализма и неговите крайни варианти, доведе до двете катастрофални световни войни през миналия век. И макар, че антинационалистическата реакция беше прекалено остра, именно тя формира идейно „поколението от 68-ма”, представляващо днес гръбнака на европейския политически и интелектуален елит, който е силно антинационалистически настроен (16) .
На второ място, което е и по-важното в случая, днес европейските нации, взети поотделно, не са достатъчно икономически жизнени и политически стабилни, а културата им се намира в криза, или в най-добрия случай – преживява застой. В същото време, разширеният Европейски съюз е достатъчно жизнен икономически, но все още не се е превърнал в наистина самостоятелен (гео)политически играч, нито пък в генератор на някаква нова „общоевропейска” култура. Тоест, Европа е все още много далеч от трансформирането си в нация.
На трето място, възраждането на националистическите идентичности, рискува за пореден път за разедини Европа. Подобно разединение обаче би било пагубно както за самия европейски проект, така и от гледна точка на войната с радикалния ислямизъм.
Християнската идентичност . През по-голямата част от ХІХ и ХХ век християнската идентичност на европейците, или по-скоро на значителна част от принадлежащите към европейските елити, е засенчена от техните социалистическа и националистическа идентичности. Днес, за повечето европейци, християнството е нещо, съществувало отдавна и някъде далеч (17) .
Историята на упадъка на християнската вяра в Европа е достатъчно сложна. Въпреки усилията на някои автори да обяснят този феномен, възлагайки отговорността за Холокоста върху християнството (вместо върху езическия расизъм, изповядван от нацистите), малцина европейци са склонни да обвиняват именно християнството за големите катастрофи през ХХ век. Във всеки случай, едва ли някой би си позволил да отправи подобно обвинение през 50-те години на миналото столетие, т.е. в зората на големия упадък на религиозната вяра. Истинската прчина, поради която европейците от „поколението на бейби-бума” се отдръпват от християнството е, че то се оказва пречка пред техния краен индивидуализъм и стремежа им да се освободят от ограниченията, които им налагат религията или общността. Казано по-простично, европейците изоставят религията на своите предци, не под влиянието на историческите събития, разтърсили континента (последните по-скоро ги карат да се откажат от национализма), а просто защото тя се оказва недотам съвместима с тяхната нова либерална идентичност.
Но, ако оставим за момент настрана проблемът за изгубената идентичност, каква би трябвало да бъде политиката и практиката на Християнска Европа? За да отговорим на този въпрос си струва да анализираме папските „социални” енциклики от последните над сто години. През 1891 папа Лъв ХІІІ издава енцикликата Rerum Novarum (За условията на работническата класа), след което църквата издава поне две дузини подобни енциклики, посветени на важни културни и социални проблеми. Покойният папа Йоан Павел ІІ също издаде редица фундаментални и всеобхватни енциклики, касаещи основните проблеми на съвременността, включително Laborem Exercens (За човешкия труд, 1981), Sollicitudo Rei Socialis (За социалните грижи, 1987) и Gentesimus Annus (По повод стогодишнитата от Rerum Novarum , 1991) (18) .
Всички тези енциклики подлагат на много сериозна и систематична критика всяка от другите идентичности, които споменахме по-горе: либерализма, включително „дивия” капитализъм и крайния индивидуализъм (вместо което се предлага ударението да се постави върху всестранното развитие на човешката личност); социализма, включително неговото крайно течение – комунизма (вместо което ударението се поставя върху социалната отговорност и общността) и национализма, включителна неговата най-радикална разновидност – нацизма (вместо това се подчертава значението на патриотизма, без да се забравя и международното сътрудничество). Тоест, християнството предлага собствена социална алтернатива на всички тези секуларни идеологии. Неслучайно в енцикликите на покойния папа Йоан Павел ІІ се набляга толкова на концепциите за социалната солидарност, политическата субсидиарност, централната роля на семейството и жизнеутвърждаваща култура.
От сбърканото минало към възможното бъдеще
Нновият папа Бенедикт ХVІ също демонстрира ясно разбиране и особена чувствителност към проблемите на съвременна Европа. Всъщност, самото име, избрано от папата, предизвиква неволна асоциация с това на Свети Бенедикт, който в мрачните години, непосредствено след краха на Западната Римска империя, създава първия голям католически орден и абатството на Монте Касино (през 529), и когото църквата по-късно определя за светец-патрон на Европа. Много от нещата, които Бенедикт ХVІ е писал преди да стане папа, също са посветени на социалните и културни проблеми и слабости на съвременна секуларна Европа. След като зае Светия престол папата демонстрира ясно желание да работи за възраждането на християнската идентичност на Стария континент.
Именно възраждането на европейската християнска идентичност както и на християнската социална философия може да изведе Европа от задънената улица, в която се намира днес, и да осигури солидна религиозна основа, опирайки се на която, тя да може да реагира адекватно на предизвикателствата, които и отправя радикалният Ислям. За да победи във войната с терористите-ислямисти и техните мрежи, Западът вероятно ще трябва да действа по същия начин, както по време на Втората световна и на Студената война. Тогава, за да победи фашизма и нацизма, той трябваше да стане „по-национално ориентиран” (т.е. по-националистически), отколкото преди, а за да се справи с комунизма, съответно, трябваше да стане „по-социален” (т.е. по-социалистически). Логично е, че ако иска да се справи с ислямизма, който представлява радикално религиозно движение, Западът следва да стане по-религиозен (т.е. по-християнски), отколкото е днес. Европа трябва да се върне към своята християнска идентичност, към своите традиции и към историческото си наследство, които могат да се окажат най-подходящото „лекарство” за социалните и проблеми и терористичните заплахи, с които тепърва ще се сблъсква в бъдеще. Епохата на доминацията на либералната идентичност е само миг в дългата история на Европа, но ако този миг се проточи, това може да застраши бъдещето на континента и да сложи внезапен и съвсем неочакван край на иначе дългата му история. Най-добрият начин Европа да си гарантира бъдеще, е да се обърне към миналото, т.е. към собствената си история. Това означава, да се върне към своята християнска вяра, която я е крепяла и гарантирала нейната жизненост почти две хиляди години.
Бележки:
1. Още в началото бих искал изрично да подчертая, че в настоящата статия става дума за онази част от Европа, която включва повечето държави, разположени източно от границите на Русия – т.е. повечето сегашни членки и кандидатки за членство в ЕС. В този смисъл по-подходящо е може би понятието „Западна Европа”.
2. Albert Hirschman, The Passions an the Interests: Political Arguments for Capitalism Before Its Triumph, Princeton University Press, 1977.
3. P.M.H. Bell, The Origins of the Second World war in Europe , second edition ( Lonodon and New York: Longman, 1997 ) , chapters 2-3.
4. James Kurth, War, Peace and the Ideologies of the Twentieth Century, Current History, January 1999; Philip Bobbitt, The Shield of Achilles: War, Peace, and the Course of History (New York: Knopf, 2002), chapters 2-3.
5. G.K. Chesterton, The Catholic Church and Conversion (New York, 1926).
6. Roger Scruton, Globalization and the Terrorist Threat ( Washington : ISI Books, 2002); James Kurth, “The New Protracted Conflict: The War and the West, Orbis, Spring, 2002.
7. National Commission on Terrorist Attacks upon the United States , The 9/11 Commission Report ( New York : W.W. Norton, 2004).
8. Zachary Shore , “ Europe 's Muslim Problem”, Orbis, Summer 2005, and “Breeding Bin Ladens” ( Baltimore : John Hopkins Press, 2006); Marc Sageman, “Understanding Terror Networks” (Philadelphia University of Pennsylvania Press, 2004); Oliver Roy, “Globalized Islam: The Search for a New Ummah” ( New York & Columbia University Press, 2004).
9. Robert Kagan, “Of Paradise and Power: America and Europe in the New World Order” ( New York : Alfred A. Knopf, 2003).
10. George Weigel, “The Cube and the Cathedral: Europe , America dnd Politics Without God” ( New York : Basic Books, 2005).
11. Pavel Kohout, “Population, Prophets, Pensions and Politics”, Orbis, Fall 2005; James Kurth, “Demography is Destiny: Family and Civilization”, Orbis, Spring 2003.
12. Ibid .
13. Uwe Siemon-Netto, “The ‘68er Regime in Germany ”, Orbis, Fall 2004.
14. James Kurth, “Who Will Do The Dirty Work” in Andrew J. Bacevich, editor, “The Imperial Tense: Problems and Prospects of American Empire” ( Chicago : Ivan R. Deeq 2003).
15. По-подробно излагам тази теза в книгата си „Демографията като съдба”.
16. Siemon-Netto, “The ‘68er Regime in Germany ”, Paul Gottfried, “How European Nations End”, Orbis, Summer 2005; вж. също книгата му “Multiculturalism and the Politics of Guilt: Toward a Secular Theocracy” (Columbia, Mo: University of Missouri Press, 2002).
17. Weigel, “The Cube and the Cathedral”; Kenneth Minogue, “Christophobia and the West”, The New Criterion, June 2002.
18. George Weigel, “Witness to Hope: The Biography of Pope John Paul II” (Harper Collins, 1999); James Kurth, “The Vatican's Foreign Policy”, The National Interst, Summer 1993.
* Професор по политология в Суъртмор Колидж, САЩ и издател на американското геополитическо списание Орбис
{rt}
В продължение на повече от 30 години , т.е. от студентските бунтове и възхода на радикалната левица в края на 60-те и началото на 70-те, до края на 90-те години на миналия век, Западна Европа се радваше на мир и просперитет - нещо твърде рядко за нейната изпъстрена с кървави конфликти история. Континентът преживя своеобразна историческа пауза, или по-скоро период, в който историята сякаш бе спряла. Днес обаче, с ръста на насилието, бунтовете и тероризма, които мнозина свързват с проникването на ислямистките идеи в европейските мюсюлмански общности, историята на Стария континент отново поема своя обичаен ход, като съдържанието на нейната най-нова глава изглежда ще се определя от поредната дълга война на Европа – този път с радикалния ислямизъм. Предимствата и слабостите на континента в този сблъсък ще зависят от способността на европейците да формулират и защитят своята идентичност. Както е известно, идентичността, която жителите на Западна Европа си бяха „избрали” през последните 30 години, бе откровено секуларна и либерална. Само че (което ще се опитам да докажа по-долу), европейският либерализъм е съвършено неподходящ отговор на предизвикателството, което поставя пред Стария континент войната с ислямизма.
Война и идентичност
Между войната и идентичността в Европа винаги е съществувала тясна връзка. Всички фундаментални трансформации на идентичността на континента са били резултат от големи войни, които, на свой ред, се оказват най-големия генератор на такива промени.
От християнска към католическа, протестантска и секуларна идентичности
През пред-модерната епоха (т.е. преди 1500) определяща за Европа е нейната християнска и, в частност, католическа (1) идентичност. Разбира се, съществували са най-различни локални идентичности, но само една идентичност присъства във всички общности и региони на Европа и тя е християнската.
В зората на модерната епоха, протестантската Реформация се утвърждава на континента в поредица от кървави конфликти, което пък води до предефинирането на европейската идентичност. Въпреки, че цяла Европа продължава да е християнска, именно конфликтът между двете версии на християнството – католицизма и протестантството, е в центъра на вниманието на повечето европейци. Този конфликт скоро прераства в религиозни сблъсъци, разтърсили ХVІ век, за да стигне кулминацията си по време на Трийсетгодишната война (1618-1648). От края на ХVІІ век, някогашната обща християнска идентичност на Западна Европа е разделена на три различаващи се идентичности: католическа, протестантска и вече очертаваща се нова, „светска” (секуларна) идентичност, чиито първи представители са философи като Томас Хобс, Рене Декарт и Джон Лок. В съзнанието на мнозина, религиозните войни и особено кръвопролитията и опустошенията по време на Трийсетгодишната война, символизират краха на християнството. Затова едва ли е изненадващо, че след края и, част от европейския елит се ориентира към нова не-християнска идентичност, което, на свой ред, дава силен тласък за развитието на различни секуларни философски школи (2) . През ХVІІІ век тази тенденция се разпространява и извън тесния елитарен кръг за да обхване по-широките (и все по-образовани) групи от т.нар. средна класа. Кулминация на този процес става епохата на Просвещението.
Либералната, социалистическата и националистическата идентичности
Триумфът на Просвещението обаче, води до нова серия от фундаментални конфликти в Европа, чието начало поставя Френската революция от 1789. Тя е последвана от т.нар. «революционни войни», а кулминацията идва с войните на Наполеон (1799-1815). Взети заедно, те могат да се разглеждат като нова Трийсетгодишна война, която разтърсва Европа из основи.
От края на Наполеоновите войни, или по-скоро след третото десетилетие на ХІХ век, в Европа отново доминират три различни идентичности. Всяка от тях е наследник на секуларните идеи на Просвещението и Френската революция и, в частност, на нейния прословут лозунг: «свобода, равенство, братство». Става дума, съответно, за либералната, социалистическата и националистическата идентичности. Цялото развитие на европейската история, до голяма степен, се определя от сблъсъка между тези три светски идеологии и идентичности.
Демократичната, комунистическата и фашистката идентичности
Продължителният и кошмарен период между началото на Първата и края на Втората световна война, може да се разглежда като поредната „Трийсетгодишна война” (3) . Както е известно, Първата световна война започва като сблъсък между конкуриращи се държави, но голямата продължителност и огромната цена на войната радикализират трите секуларни идеологии и идентичности, наследени от ХІХ век. Така, либерализмът еволюира в (либерална) демокрация. Социализмът пък, частично, еволюира в комунизъм. А в държавите, претърпели поражение във войната (или, както е в случая с Италия, получили от нея твърде малко, за да компенсират огромните си загуби) национализмът търпи радикална еволюция, трансформирайки се във фашизъм и национал-социализъм (4) .
В Европа, Втората световна война, до голяма степен, е резултат именно от сблъсъка между тези три радикализирани идеологии и идентичности. В края на войната, фашистката и национал-социалистическата идентичности, търпят жестоко поражение и биват (почти) унищожени. Впрочем, събитията в периода 1914-1945 дискредитират дори и далеч по-малко радикалната националистическа идентичност. За да си осигурят победата във Втората световна война обаче, демократичните западни държави (и, най-вече, Великобритания и САЩ) и комунистическият Съветски съюз стават доста по-националистически, отколкото са били преди това. Съединените щати, в частност, никога не са представлявали по-единна национална държава, както по време на тази война. Дискредитирането на националистическата идентичност в Европа и САЩ, започва едва през 60-те години на ХХ век.
Двете оцелели след 1945 секуларни идентичности – демокрацията (която отново се връща към своя либерален първообраз) и комунизма, скоро биват ангажирани в поредния грандиозен сблъсък (своеобразен вариант на световна война) – т.нар. „студена война”, в края на която комунистическата идентичност е, в значителна степен, дискредитирана. В съзнанието на мнозина, упадъкът и крахът на комунизма, води до дискредитирането и на далеч по-малко радикалната сациалистическа „идентичност”. За да спечелят битката с комунизма и да си гарантират победата в студената война обаче, демократичните западни държави (включително по-голямата част от Западна Европа) стават много по-социални, ако не и „социалистически”, отколкото са били преди. Там се създават впечатляващи системи за социално осигуряване и се формират силни социал-демократически партии. Дори САЩ изграждат такава социална система (чието начало е поставено от Новият курс на Рузвелт през 30-те години и задълбочено от курса към Великото общество на Джонсън през 60-те). Дискредитацията на социалистическата идентичност в Европа и САЩ започва да се очертава едва през 90-години на ХХ век.
Доминацията на либералната идентичност
С края на студената война, в Европа (и Запада, като цяло) остана само една идентичност: либерализмът. Той е съвкупност от различни елементи: либералната демокрация в политически план; свободния пазар – в икономически и крайния индивидуализмът – в културен. Последният елемент е най-динамичен и постепенно се очертава като водещ. Либерализмът на модерната епоха бързо се трансформира в хипер-индивидуализма (и дори хедонизма) на пост-модерната ера, който в известен смисъл е сходен с мириадите езически идентичности, характерни за античната епоха и, в частност, за Римската империя. Както подчертава Джилбърт Честертън: „Когато човек престане да вярва в Бог, той не просто вече не вярва в нищо, а по-скоро започва да вярва във всичко” (5) .
Така, оглеждайки се назад, можем да очертаем в рамките на Европа (а, донякъде, и на Америка) няколко, следващи една друга, епохи и, съответно, следващи една друга доминиращи идентичности. През предмодерната епоха Европа (с която тогава се изчерпва Християнският свят) се дефинира от своята християнска (и, по-точно, католическа – поне що се отнася да западната половина на континента, която е обект на настоящия анализ) идентичност. През ранната модерна епоха (ХVІ, ХVІІ и началото на ХVІІІ век) Западна Европа е разделена на католическа, протестантска и очертаваща се секуларна идентичности. През разцвета на модерната епоха (краят на ХVІІІ и ХІХ век) това разделение се трансформира в ново – между либералната, социалистическата и националистическата идентичности, които след това биват радикализирани в късната модерна епоха (ХХ век), превръщайки се в демократична, комунистическа и фашистка/национал-социалистическа идентичности. Накрая, през пост-модерната епоха, Европа отново има само една идентичност – либерализмът. На пръв поглед изглежда, че континентът отново е обединен около общ мироглед, пък макар и много различен от християнството от пред-модерната епоха. Но, след като либерализмът, на свой ред, се радикализира, трансформирайки се в хипер-индивидуализъм, Европа, в известен смисъл, се оказва по-разделена на отделни малки „фрагменти”, отколкото, когато и да било в историята си.
Ислямистката война и нейните три фронта
Европа и Западът, като цяло, днес отново са във война, този път с радикалните ислямистки терористи. Всъщност, истината е, че Западът воюва не само с терористите, а и с радикалните ислямистки течения (и движения), като салафизма и уахабизма, както и с подкрепяните от тях транснационални мрежи (6) . В същото време мюсюлманските младежи участват в спорадичните бунтове, а много от тях са част от постоянната улична престъпност, в много западноевропейски страни през последните години (сред поредните примери за това бяха безредиците във Франция през октомври-ноември 2005).
