"While Europe Slept: How Radical Islam is Destroying the West from Within" by Bruce Bower, 256 pages , Doubleday 2006
Според някои, ако имаме късмет, прословутият сблъсък на цивилизациите може и да не завърши с открита конфронтация. Възможно е краят му да бъде белязан не от атомната гъба, а от писъка на бебето, чието раждане ще отбележи превръщането на мюсюлманите в мнозинство от населението на Европа. Учените демографи смятат, че това би могло да се случи още през 2050. Или пък по-късно. Но, ако не станем свидетели на някаква наистина драматична промяна, то просто е неизбежно.
Междувременно, населението на САЩ например, също се променя, заради мащабната испаноезична (и не само) имиграция, но ако еволюцията на Америка може да се определи като „интересна”, тази на Европа определено е стряскаща.
Спецификата на онова, което се случва на Стария континент е тема на нашумялата последна книга на Брюс Бауър „Докато Европа спеше: Как радикалният ислям разрушава Запада отвътре” . С неподправен драматизъм в нея детайлно се описват социалните и икономически проблеми, пред които е изправена днешна Западна Европа (и чиито белег бяха мюсюлманските бунтове в предградията на френските градове през миналата година), както и неспособността на нейните лидери да се справят с тях. А резултатът е превръщането на целия континент в гигантско буре с барут.
Бауър е популярен американски либерален анализатор, известен в родината си най-вече с бестселъра „Да откраднеш Исус” (1997), съдържащ остра критика на ценностите и растящото политическо влияние на християнските фундаменталисти в САЩ. През последните десетина години Бауър живее в Европа – предимно в Норвегия и Холандия. И тъкмо там се сблъсква с тъмната страна на прехвалената европейска толерантност. За разлика от САЩ, където имигрантите биват признати за американци, още щом стъпят на територията на страната, коренните европейци отдават голямо значение на произхода и корените. Както отбелязва самият Бауър, те „се отнасят предпазливо към етническите различия.... и най-важната характеристика на индивида е, дали е един от тях, или пък не”.
Според него, децата на имигрантите, както и техните деца, продължават да се възприемат като чужденци (и аутсайдери), въпреки европейските им „корени”. „Дори онези мюсюлмански имигранти – пише той – които искрено искат да се дистанцират от своята ислямска общност, се разглеждат като част от една група, чиято обща идентичност се определя почти изцяло от цвета на кожата”.
Така, сблъсквайки се със значителни препятствия в процеса на интеграция, имигрантите и техните деца, търсят утвърждаване на собствената си идентичност в религията. Бауър подчертава, че докато в САЩ повечето имигранти пристигат с надеждата да се превърнат в добри американци, много мюсюлмански преселници се появяват в Европа, водени от съвършено различни амбиции. Всички искат да се докоснат до западния просперитет, но малцина са склонни да възприемат и западния манталитет.
Неспособни да асилимилират тези нови имигранти, европейските държави провеждат политика, която не окуражава браковете между местните и имигрантите и, на практика, разширява мюсюлманските гета. В книгата си Бауър разказва, как много европейски мюсюлмани често уреждат бракове на дъщерите си с жители на бедни селски региони в родината им. Които бързо слагат кръст на всичко онова, което съпругата им е усвоила, докато е живяла на Запад”.
Безспорно проблемът е много сериозен. Нито едно общество не би могло да се смята за благополучно, ако най-бързо нарастващата група в него е почти откъсната от останалите. Най-интересната част от аргументацията в книгата на Бауър може да се обобщи в две основни тези: че много от европейските мюсюлмани отхвърлят фундаменталните западни ценности и, че европейският елит и политическите лидери на континента (както и самите европейски народи) не демонстрират особено желание активно да се борят за да защитят най-доброто от собствената си култура.
Макар и да са доста противоречиви, тезите на Бауър звучат убедително. Разбира се, почти невъзможно е да се направи генерално обобщение на поведението на конкретна група от обществото. И твърдението на автора, че европейските мюсюлмани, като цяло, са враждебно настроени към „плурализма, толерантността, демокрацията и равенството между половете”, може да се приеме само с многобройни уговорки.
Самият Бауър се опитва да изясни нещата, очертавайки различието между редовите мюсюлмани и ислямистите. Според него, първите доста приличат на прословутото американско „мълчаливо мнозинство” – т.е. това са хора, които не се чувстват комфортно в приютилата ги държава, но и не демонстрират към нея враждебни чувства. За разлика от тях, ислямистите въобще не крият омразата си към своето ново отечество. И се надяват един ден да превърнат Европа в част от „ислямската нация”, стриктно спазваща мюсюлманските религиозни закони, които са враждебни към християните, хомосексуалистите и другите „неверници”.
В книгата си Бауър подчертава, че доминиращите позиции на ислямистите се дължат на „смъртносната смес от плахост, отчуждение и расизъм, царящи сред европейските мюсюлмани”. Редовите имигратни рядко дръзват да се противопоставят на радикалните проповеди на ислямистите, защото са убедени, че нямат да спечелят нищо, рискувайки репутацията (или дори главата) си заради едно общество, което смятат за чуждо. В същото време, колкото и да е парадоксално, но сблъсквайки се с расизма и отчуждението на имигрантите-мюсюлмани коренните европейци, вместо да реагират подобаващо, продължават да демонстрират една крайно изкривена представа за „политическа коректност”, в чиято основа е толерирането на откровено нетолерантното поведение на имигрантите.
Така, в книгата на Бауър се съдържат много примери за това, как властите се опитват да оправдаят поведението на арестувани заради изнасилване мюсюлмани с твърдението, че жертвите им „са били облечени провокиращо”, или пък проявите на антисемитизъм сред имигрантите, с политиката на Израел в Палестина. „На имигрантите в Европа се разрешава да утвърждават най-варварските и жестоки аспекти на своята култура – твърди Бауър – само че в резултат от това никой, дори и самите управляващи, едва ли някога ще започнат да мислят за тези хора като за немци, шведи или датчани”.
Трагичните исторически събития очевидно са ерозирали способността на Европа да се справи с това предизвикателство. Столетията на кървави войни и постепенното оттегляне от религията, превърнаха Стария континент в неспособен да противостои на конфронтацията и религиозния фанатизъм. Докато американците все още смятат, че има неща, заради които си заслужава да се сражават, европейците вече не мислят така. Както видяхме и тук, на Балканите, през 90-те години на миналия век, когато мирните резолюции се оказаха неспособни да предотвратят очертаващото се кръвопролитие, европейците просто се оттеглиха от региона.
Съзнателно навлизайки в „територията на Фройд”, Бауър цитира в книгата си един датски анализатор, според който ходът на европейската история е довел до своеобразна „културна смърт” на европейския елит, както и на самите европейски общества. Според него: „нацисткият ескперимент накара Европа да мисли, че е обречена и греховна... т.е. че напълно си е заслужила катастрофата, пред която днес е изправена”.
И ето че континентът постепенно се превръща в буре с барут: една непрестанно нарастваща общност, отчуждена от останалите и силно религиозна, се изправя срещу един елит, неспособен да промени, или поне да защити своите ценности (ако въобще все още има такива). Очевидно европейците допускат една фундаментална грешка. Те наивно вярват, че 61 години на относителен мир и просперитет след Втората световна война, са нещо нормално. Истината обаче е, че те по-скоро са историческа аномалия. И, ако просветените и добронамерени европейски лидери не могат да се справят с предизвикателствата на бъдещето, нищо чудно „тъмните сили” на континента един ден отново да вземат връх. Сънят на разума винаги ражда чудовища...
* Българско геополитическо дружество
{rt}
