Поколенията се променят, минават десетилетия, но историческата дата на победата над нацизма остава свещена за всяка нация и страна, на които са скъпи идеалите на свободата и хуманизма. Именно превързаността към тези ценности сплоти нашите народи в съвместната борба с нацизма – с идеологията на насилието, агресията и расовото превъзходство. Днес демокрацията и свободата, справедливостта и хуманизмът, отново ни обединяват в стремежа към изграждането на сигурен и цивилизован свят.
Нацизмът донесе на народите в Европа и света невиждана трагедия. Най-просветеният континент се сблъска с най-откровеното варварство, с агресията и холокоста, с целенасоченото изтребване на милиони хора по расов или етнически признак – славяни, евреи, цигани.
По онова време нацизмът, също както днес международният тероризъм, се изяви като враг на човешкото достойнство, на най-свещените свободни и ценности и, на първо място – на правото на живот. Той не криеше целите си по отношение на Европа и целия свят – завоюване, асимилация и етническо прочистване. В битката с подобен враг не бяха възможни нито преговорите, нито помирението. За руския народ, както и много други, поражението означаваше загуба на национален суверенитет и държавност, както и физическо изтребване.
В тази борба Обединените нации бяха длъжни да победят и победиха. За първи път в световната история народите и държавите се сблъскаха и осъзнаха общата опасност. И, в крайна сметка – съумяха да се сплотят в битката с глобалната заплаха. Това наистина бе победа на доброто над злото, на вярата над слепия фанатизъм.Победа, постигната не само с оръжие, на и със силата на духа на много нации.
Войната отне живота на десетки милиони мои съотечественици, мнозинството от които бяха мирни граждани. В Русия няма семейство, което да не е било обгорено от пламъка на тази война. Съдбата на собствените ми близки не е изключение. Много от тях останаха в обсадения Ленинград. Баща ми също воюва и бе ранен. Безкрайно дълги и трудни четири години народът ни се сражава за бъдещата Победа. По пътя към бункера на Хитлер, руският войник разгроми 600 противникови дивизиии. Три четвърти от всичките си загуби във Втората световна война, нацистите понесоха на Източния фронт. Освобождавайки през 1944 собствената си територия, съветската армия премина държавната граница за да избави от нацисткото зло още единайсет европейски страни. За да го направят жертваха живота си още милион наши войни.
Ние, разбира се, помним за нашите съюзници и помощта, която ни оказаха във войната. Доставките от САЩ, Великобритания и други страни, както и откриването на втория фронт, помогнаха на съветската армия по-бързо да освободи родната земя от завоевателите.
Днес можем спокойно да определим създаването на антихитлеристката коалиция – т.е. коалицията на обединените нации, като най-голямото политическо постижение през ХХ век. Именно обединяването на техните политически, икономически и военне ресурси стана един от решаващите фактори за разгрома на агресорите.
Нашето бойно съдружие със Франция, доведе до подписването през декември 1944 на договора “За съюз и военна помощ”. Отново, както отбелязва тогава и генерал Дьо Гол, се потвърди правилоито, “че необходимостта от френско-руския съюз става очевидна във всеки нов исторически етап”.
Нашите бащи и деди се поделяха всички тежести на войната, но не деляха Победата през 1945 на наша и ваша. Не я делим и ние, днес. Втората световна война беше спечелена от всички съюзници от антихитлеристката коалиция и от немските антифашисти.
Това е наш общ празник. Денят на победата принадлежи на всички нас, това е събитие от планетарен мащаб. Който се отбелязва в Москва, Париж, Лондон, Варшава, Берлин – навсякъде, където паметта е жива. Паметта за горящия Смоленск, бомбардирания Ковънтри, изгорените до основи села – Хатин, Лидице, Орадур, за ужасите на Освиенцим и Бабий Яр. Затова на 9 май, 60 години след края на войната, отново сваляме шапки в скръбно мълчание.
По повод 60-тата годишнина на Победата, дипломатите, учените и журналистите отново се обръщат към причините и епизодите на Втората световна война. Давайки оценки на събитията от онези години, трябва изцяло да осъзнаем и общата си отговорност пред новите поколения. Затова е важна не само историческата истина за войната, но и осъзнаването на нейните нравствени уроци за съвременността.
Отправна точка на събитията, довели до Втората световна война, става идването на власт на нацистите. Разширявайки терора вътре в страната, те едновременно с това започват и подготовката за външна агресия. Именно тогава в Париж и Москва се ражда идеята за създаването на система за колективна сигурност.Важна крачка в тази посока е френско-съветският договор от 1935.
За съжаление обаче, този успех не е развит, не са създадени необходимите механизми за гарантирани на мира на континента. Далеч не всички европейци осъзнават навреме размерите и агресивността на злото, което носи античовешката нацистка идеология.
За известно време амбициите надделяват над здравия смисъл, както впрочем и илюзорните надежди да “се остане настрана” или да се “умиротвори” Хитлер за сметка на интересите на други страни. В това отношение характерът на пакта Молотов-Рибентроп по нищо не се отличава от смисъла на Мюнхенското съглашение. И двете споразумения разединяват обективните съюзници в борбата с нацистите, пораждайки взаимно недоверие и подозрителност. Така у съветските лидери се създава впечатлението, че в Мюнхен става дума не само за фактическото разделяне на Чехословакия, но и за изолацията на СССР и тласкането на Хитлер към агресия на Изток.
През 1989 Върховният съвет на СССР – висшият законодателен орган на страната – даде ясна юридическа и морална оценка на пакта Молотов-Рибентроп. Нашите прибалтийски съседи знаят това много добре, но въпреки това продължават да искат от Русия някакво “покаяние”.
В тази връзка искам да подчертая: подобни претенции нямат никакво основание и носят откровено спекулативен характер. Предполагам, че целта е да се привлече внимание, както и да се оправдае откровено дискриминационната политика на въпросните правителства към голяма част от собственото им рускоезично население, както и да се прикрие някогашният колаборационизъм. Всеки нормален човек би се възмутил от факта, че в тази страни се издигат паметници на есесовци и им се разрешава да провеждат свободно своите сборища.
Без да се впускам в подробности, ще отбележа, че решенията на международната общност, включително на Нюрнбергския трибунал, еднозначно осъждат всяка форма на сътрудничество с нацизма, независимо от мястото и времето.
Русия неведнъж е заявявала, че е настроена за конструктивен диалог с балтийските си съседи, както и за развитие на двустранните връзки във всяко отношение. Готови сме да чакаме още и се надяваме, че нашите партньори, които наскоро станаха и членки на ЕС, ще градят политиката си не върху комплексите от миналото, а върху днешните реалности.
Не по-малко важна за разбирането на историята и резултатите от Втората световна война е обективната оценка на споразуменията от Ялта през 1945.
По мое дълбоко убеждение, главният им смисъл е в това, че лидерите на антихитлеристката коалиция са се стремели да изградят нова международна система, която да не позволи възраждането на нацизма и да предпази света от нови разрушителни глобални конфликти. Именно с такава цел бе създадена Организацията на обединените нации и бяха заложени принципите на колективната сигурност, въплътени в Устава на ООН.
Разбира се, днес историците могат да спорят, доколко рационални и справедливи са били решенията, взети в края на войната. Но истината е, че това са колективни решения, взети и от американския президент, и от британския премиер, и от съветския лидер. Решения, продиктувани от обективните обстоятелства на онова време: корените на нацизма още не са били унищожени, Европа е в руини и победителите не са могли да не разделят отговорността за нейното политическо и икономическо възраждане. Историческият парадокс е в това, че системата от Ялта се ражда въз основа на съгласието на антихитлеристката коалиция, но в същото време става отправна точка за ново геополитическо съперничество и конкуренция между “свръхдържавите”. Едновременно с това, тази система установи определен силов баланс, както и правила на играта, даващи възможност да се избегне нов глобален конфликт. И, в крайна сметка, осигуряващи възможност да се стигне по-късно да споразуменията от Хелзинки и т.нар. “разведряване”.
Що се отнася до Германия, по време на преговорите в Ялта, Съветският съюз твърдо се обяви за съхраняването на немската държава и нейното единство. Сражавайки се с нацизма, съветските граждани не воюваха с германския народ и не изпитваха ненавист към него. Временното разделяне на немската нация беше обусловено от военно-политическите и идеологически противоречия на студената война.
Позитивната роля, която страната ни изигра в мирното обединение на Германия, е добре известна. И, ако навремето историческото помирение между Франция и Германия стана едно от фундаменталните условия за интеграцията на Западна Европа, то днес партньорството между Русия, Германия и Франция е най-важния позитивен фактор в международните отношения и европейския диалог.
Дълбоко съм убеден, че единна Голяма Европа от Атлантика до Урал, а фактически – до Тихия океан, чието съществуване се основава на общопризнатите демократични принципи, е уникален шанс за всички народи на континента, включително и за руския. И в реализацията на този общ шанс – за едно мирно, благополучно и достойно бъдеще – европейците, както по време на битката с нацизма, отново могат изцяло да се опрат на Русия. При това ние смятаме, че руските усилия за развитие на интеграционните връзки, както с държавите от ЕС, така и с тези от ОНД, представляват единен органичен процес, който трябва да съдейства за мащабното разширяване на общите хармонични пространства на сигурността, демокрацията и деловото сътрудничество в целия гигантски регион.
Руският народ винаги се е чувствал част от голямото европейско семейство, свързан е с него чрез общите ни културни, морални и духовни ценности. Следвайки своя исторически път (по който в определени отношения изоставаме, но в други – изпреварваме своите партньори), ние изминахме същите етапи в създаването и утвърждаването на демократичните, правови и граждански институции. Затова демократичният и европейски избор на руския народ е съвсем закономерен. Това е суверенният избор на една европейска нация, победила нацизма и знаеща цената на свободата. Сражавайки се с нацизма, нашият народ не само донесе свобода на останалите, но и сам се почувства по-свободен, укрепвайки вътрешното си достойнство. И в този смисъл, корените на демократичните промени от 90-те години, които преобразиха нашето общество и държава, следва да се търсят и в победоносния май 1945.
И, накрая, не бива да забравяме, че промените през 90-те години в страните от Източна Европа биха били невъзможни без кардиналните демократични промени в Съветския съюз.
По решение на ООН, 8 и 9 май бяха обявени за дни на паметта и помирението. Според мен, това е още едно доказателство, че е дошло времето за окончателното помирение между хората, воювали от различните страни на фронта, както и за преодоляването на недоверието между народите. Заедно с това обаче, това е и времето за решително обединяване на всички нации в борбата с новите предизвикателства – тероризма и идеологическите доктрини, основаващи се на расизма и ксенофобията.
Тези заплаха формират днес главната опасност за човешките права и свободи, за устойчивото развитие на държавите и народите. Опасност за онези хуманнни ценности и принципи, които човечеството, след като победи нацизма, постави в основата на Устава на ООН и на Всеобщата декларация за правата на човека.
С подобни заплахи можем да се справим, само на основата на взаимното доверие, солидарността и сътрудничеството на цялата световна общност. И в това отношение Русия отново действа като отговорен и предсказуем партньор, стриктно изпълняващ поетите задължения.
Драматичните събития от 30-те и 40-те години на миналия век са предупреждение за всички – предупреждение да не повтаряме грешките от миналото, както и да не се поддаваме на илюзията, че можем да избегнем злото, насочвайки го срещу съседите си. Но основният урок е в следното – националистическите лозунги рано или късно се трансформират в погроми. Теориите за расовото или религиозно превъзходство – в геноцид и терор срещу невинни хора. А проявите на слабост пред агресорите и терористите – в глобални конфликти.
Новите поколение, които не познават ужасите на войната с нацизма, трябва да си изградят вътрешен имунитет към тоталитаризма и пропагандата на национална и религиозна вражда. За тази цел обаче, учебниците по история трябва да са обективни, т.е. да съдържат безспорната истина за онези времена. Да утвърждават принципите на търпимостта и взаимното уважение между народите, както и необходимостта от обединяване на човечеството в борбата с общите трудности и заплахи. И, в крайна сметка – да генерират разбиране за това, че и малките, и големите народи имат равни права. Включително правото сами да избират пътя на собственото си развитие.
* Статията на президента на Руската Федерация за френския консервативен ежедневник “Фигаро” отпечатваме с малки съкращения
{rt}
Поколенията се променят, минават десетилетия, но историческата дата на победата над нацизма остава свещена за всяка нация и страна, на които са скъпи идеалите на свободата и хуманизма. Именно превързаността към тези ценности сплоти нашите народи в съвместната борба с нацизма – с идеологията на насилието, агресията и расовото превъзходство. Днес демокрацията и свободата, справедливостта и хуманизмът, отново ни обединяват в стремежа към изграждането на сигурен и цивилизован свят.
Нацизмът донесе на народите в Европа и света невиждана трагедия. Най-просветеният континент се сблъска с най-откровеното варварство, с агресията и холокоста, с целенасоченото изтребване на милиони хора по расов или етнически признак – славяни, евреи, цигани.
По онова време нацизмът, също както днес международният тероризъм, се изяви като враг на човешкото достойнство, на най-свещените свободни и ценности и, на първо място – на правото на живот. Той не криеше целите си по отношение на Европа и целия свят – завоюване, асимилация и етническо прочистване. В битката с подобен враг не бяха възможни нито преговорите, нито помирението. За руския народ, както и много други, поражението означаваше загуба на национален суверенитет и държавност, както и физическо изтребване.
В тази борба Обединените нации бяха длъжни да победят и победиха. За първи път в световната история народите и държавите се сблъскаха и осъзнаха общата опасност. И, в крайна сметка – съумяха да се сплотят в битката с глобалната заплаха. Това наистина бе победа на доброто над злото, на вярата над слепия фанатизъм.Победа, постигната не само с оръжие, на и със силата на духа на много нации.
Войната отне живота на десетки милиони мои съотечественици, мнозинството от които бяха мирни граждани. В Русия няма семейство, което да не е било обгорено от пламъка на тази война. Съдбата на собствените ми близки не е изключение. Много от тях останаха в обсадения Ленинград. Баща ми също воюва и бе ранен. Безкрайно дълги и трудни четири години народът ни се сражава за бъдещата Победа. По пътя към бункера на Хитлер, руският войник разгроми 600 противникови дивизиии. Три четвърти от всичките си загуби във Втората световна война, нацистите понесоха на Източния фронт. Освобождавайки през 1944 собствената си територия, съветската армия премина държавната граница за да избави от нацисткото зло още единайсет европейски страни. За да го направят жертваха живота си още милион наши войни.
Ние, разбира се, помним за нашите съюзници и помощта, която ни оказаха във войната. Доставките от САЩ, Великобритания и други страни, както и откриването на втория фронт, помогнаха на съветската армия по-бързо да освободи родната земя от завоевателите.
Днес можем спокойно да определим създаването на антихитлеристката коалиция – т.е. коалицията на обединените нации, като най-голямото политическо постижение през ХХ век. Именно обединяването на техните политически, икономически и военне ресурси стана един от решаващите фактори за разгрома на агресорите.
Нашето бойно съдружие със Франция, доведе до подписването през декември 1944 на договора “За съюз и военна помощ”. Отново, както отбелязва тогава и генерал Дьо Гол, се потвърди правилоито, “че необходимостта от френско-руския съюз става очевидна във всеки нов исторически етап”.
Нашите бащи и деди се поделяха всички тежести на войната, но не деляха Победата през 1945 на наша и ваша. Не я делим и ние, днес. Втората световна война беше спечелена от всички съюзници от антихитлеристката коалиция и от немските антифашисти.
Това е наш общ празник. Денят на победата принадлежи на всички нас, това е събитие от планетарен мащаб. Който се отбелязва в Москва, Париж, Лондон, Варшава, Берлин – навсякъде, където паметта е жива. Паметта за горящия Смоленск, бомбардирания Ковънтри, изгорените до основи села – Хатин, Лидице, Орадур, за ужасите на Освиенцим и Бабий Яр. Затова на 9 май, 60 години след края на войната, отново сваляме шапки в скръбно мълчание.
По повод 60-тата годишнина на Победата, дипломатите, учените и журналистите отново се обръщат към причините и епизодите на Втората световна война. Давайки оценки на събитията от онези години, трябва изцяло да осъзнаем и общата си отговорност пред новите поколения. Затова е важна не само историческата истина за войната, но и осъзнаването на нейните нравствени уроци за съвременността.
