Очевидно е, че геополитиката преживява своеобразно възраждане. Включително и в България. Ако допреди петнайсетина години официалната комунистическа “наука” определяше геополитиката като “течение в буржоазната политическа мисъл, базиращо се на крайното преувеличаване ролята на географските фактори в обществения живот” и идеологическа обосновка на “агресивната външна политика на империализма” (1), днес нерядко се отива в другата крайност като се твърди, че “геополитиката дава обяснение на редица цивилизационни процеси, оставащи необясними от гледна точка на традиционните икономически, политически или природни науки” (2). Геополитическата проблематика е в центъра на вниманието на все повече научни анализи, а политици и журналисти с почти еднакъв ентусиазъм използват термина “геополитика”, утвърждавайки го като част от съвременния политически лексикон.
Този интерес, водещ до превръщането на геополитиката в нещо като мода, е лесно обясним. Съвременният етап в човешката история се характеризира с много сериозни промени, ерозиращи привичния планетарен баланс и изискващи спешни и адекватни политически решения. Радикално се променя съотношението на силите в света, окончателно остава в историята международният ред, установен след края на Втората световна война. В тази принципно нова ситуация, значението на геополитиката като “интердисциплинарен комплекс от политически и практически методи, с чиято помощ се интерпретират, оценяват и прогнозират явленията в географското пространство, влияещи върху политическите процеси” (3) действително е трудно оспоримо.
Произход и еволюция на геополитиката
Какво следва да разбираме под “геополитика”? Дали става дума за “дисциплина, боравеща с чисто научни елементи” (4), или пък и днес тя е свързана по-скоро с т.нар. “символична география”, разглеждаща света като “единен свещен текст, записан с помощта на специални знаци и символи” (5), т.е. апелираща не толкова към разума а по-скоро към мистичното у човека? За да отговорим на този въпрос си струва да се обърнем към историята на геополитиката.
Появата на самия термин “геополитика” се свързва с името на шведския професор и политик Рудолф Челен (1846-1922), опитващ се да очертае параметрите на системата за управление, гарантираща изграждането на действително силна държава, и стигнал до извода (през 1916) за необходимостта от органично съчетаване на петте, свързани помежду си елементи на политиката: икономо-политиката, демо-политиката, социо-политиката, крато-политиката и гео-политиката.
За предшественици на геополитиката се смятат Херодот и Аристотел, Николо Макиавели и Шарл Монтескьо, Жан Боден и Фернан Бродел… Разбира се, тя едва ли може да смята за дело единствено на европейската цивилизация. Сходни със съвременните геополитически идеи лансира още през VІ в.пр.н.е. китайският мислител Сун Цзъ, описвайки шестте типа местности и деветте типа пространства, които следва да познава всеки стратег за да провежда успешна военна политика. Интересни, и свързани с геополитиката тези изказва и арабският учен Ибн Халдун (живял през ХVІ век), който свързва помежду им духовните сили на социалните общности (т.е. способността, или неспособността, им да се сплотяват в борбата за завоюването и запазването на “своята”империя) и импулсите на околната природна среда. И все пак, геополитиката, като такава, се появава едва в края на ХІХ век, когато немският географ Фридрих Ратцел (1844-1904) и учениците му, създават специална научна дисциплина, поставяща си за цел изучаването на отношенията между география и политика, основавайки се на положението на конкретната страна, характеристиките на заеманото от нея пространство и границите и. Според Ратцел, велики са само народите, притежаващи усет за пространство. Тоест, националните граници могат да се “свиват” или разширяват, в зависимост от динамизма, присъщ на конкретната нация. В епохата на Третия Райх именно тези идеи са поставени в основата на теорията на друг голям немски геополитик – Карл Хаусхофер (1869-1946) за “жизненото пространство”, заимствана по-късно и от нацистите, което пък силно дискредитира научния статус на геополитиката.
Всъщност, съмнителните идеи, присъстващи в геополитиката, едва ли са повече от тези, в която и да било друга социално-хуманитарна наука, но по ред очевидни причини именно в нея те придобиват скандалена известност. Такъв е например случят с идеята на американския адмирал Алфред Маън (1840-1914) за антагонизма между “морските” и “сухопътните” държави, както и за гарантиране световното господство на “морските” сили, посредством контрола над редица опорни пунктове, разположени около евразийския континент. Не по-малко известен е и “геополитическият императив” (6) на британския географ и политик Хилфорд Макиндер (1861-1947), според който онзи, който доминира в Източна Европа, контролира и т.нар. Срединна земя (или Хартленд), който управлява Хартленда, управлява и Световния остров, а който управлява Световния остров, господства и над света. Малцина измежду тези, които цитират днес тезата на Макиндер, обръщат внимание на факта, че редица от най-авторитетните имена в геополитическата наука (като Хаусхофер например) се отнасят крайно критично към възгледите му. Това се отнася особено за съвременните специалисти в областта на геополитиката – като французина Ив Лакост например (7).
Любопитно е, че “класическият” императив на Макиндер се поставя под съмнение и, в крайна сметка, бива опроверган в рамките на самата геополитическа наука. Така американският геополитик Никълъс Спийкмън в труда си “Американската стратегия в световната политика: САЩ и балансът на силите” (1942) формулира стратегическото понятие “Римленд”, което според него е значително по-точно, отколкото прословутият “Хартленд” на Макиндер (8). Спийкмън доказва, че ако Хартлендът действително съществува в географски аспект, то неуязвимостта му е поставена под много сериозен въпрос с развитието на стратегическата авиация и другите нови видове оръжие. Да не говорим, че (напук на прогнозите на Макиндер) Хартлендът така и не достига ниво на икономическо развитие, позволяващо му да се превърне в един от най-напредналите региони на планетата. Според Спийкмън, решаващите битки както по време на Първата, така и на Втората световна война се ръзгръщат не в зоната на Хартленда, а по бреговете и териториите на Римленда. Затова и световното господство не зависи от контрола над Източна Европа, а “съдбините на света диктува онзи, който контролира Римленда”.
Съвременното схващане за геополитиката
Поради факта, че с идването на власт в Германия на нацистите, геополитиката започва активно да се използва от тях за обосноване на немското “расово превъзходство”, завоюването на “жизнено пространство” и “великата историческа мисия на германското господство над света”, много изследователи както в Европа, така и в Америка започват да се съмняват в научната обоснованост на самото понятие “геополитика”. При това, част от тях виждат в него псевдонаучен неологизъм, използван за оправдаването на стремежите за промяна на баланса в Европа, а също като инструмент на властта и пропагандата (9). Други, без да отхвърлят изцяло въпросният термин, изразяват сериозни съмнения за практическата му приложимост (10). Трети пък смятат, че геополитиката може да даде конкретни научни резултати само в много тясна сфера, отразяваща взаимното влияние между политиката и пространствено-географските характеристики на държавите или формираните от тях съюзи. Четвърти се придържат към мнение, че геополитиката не може да се разглежда като наука или научна дисциплина, а само като специфичен социологически подход, обвързващ географската среда с международната дейност на държавите. Накрая, има и такива, смятащи, че геополитиката не е просто наука, а нещо много по-сложно.
Също толкова многобройни (което, разбира се, не е случайно) са и опитите да се формулира съдържанието на самия термин “геополитика”. Първичното и най-общо определение извежда геополитиката като “изучаване на отношенията между държавната политика и географските рамки, в които тя се реализира”. Широко разпространено е схващането, че разликата между геополитиката и политическата география всъщност отразява различията между външната и вътрешна политика: “Политическата география обикновено се определя като наука за териториалното разположение на политическите сили в рамките на конкретно географско пространство – страна, област, регион, щат, избирателен окръг и т.н. Геополитиката пък се свързва с отношението между пространствено-географските единици – страни, региони, континенти”. Това определение обаче, е вярно само отчасти. Защото съставна част на геополитиката е и вътрешната политика на държавата и най-вече регионалните и аспекти. На свой ред, данните на политическата география широко се използват в международната стратегия на държавите. Неслучайно Челен например, разглежда геополитиката най-вече като средство за привличане вниманието на политиците към ролята на географските характеристики в държавното управление. Към подобно схващане се придържа и Хаусхофер. Затова и цитираното по-горе определение едва ли може да се смята за изчерпателно.
Същото важи и за тясното разбиране на термина “геополитика”, когато използващите го имат предвид междудържавните спорове за една или друга територия. Неволно възникват съмнения за оперативността на всяко от разпространените в научните среди дефиниции. Което е съвсем естествено. Просто защото в епохата на постиндустриалната революция се рушат практически всички “императиви” на “класическата геополитика”. Съвременното световно пространство все по-трудно може да се характеризира като “междудържавно” от гледна точка на способите на разделянето му, принципите на функциониране на социалните общности, а също залозите и предизвикателствата на сегашния етап от човешката история. Неслучайно представителите на едно от новите направления в политическата наука – социологията на международните отношения – обръщат внимание на факта, че днес от трите фундаментални принципа, върху които се основава клаксическата представа за международните отношения (територия, суверенитет, сигурност), нито един не може вече да се счита на неприкосновен или напълно адекватен на новите реалности. Феномените на масовите миграции на хора и финансови потоци, циркулацията на идеи, деградацията на околната среда, разпространението на оръжията за масово унищожение и т.н. – всичко това девалвира традиционните представи за сигурност и държава, за национален интерес и политически приоритети. Още навремето (през 1962) известният френски учен Раймон Арон посочи още един сериозен недостатък на “тясното” разбиране на геополитиката – способността му лесно да се изражда в чиста идеология.
Ето защо, през последните години, все по-популярно става едно далеч по-широко тълкуване на геополитиката – като съвкупност от физическите и социални, материални и морални рисурси на държавата, формиращи онзи потенциал, чието използване (а в някои случаи дори и само наличието му) позволява на държавата да постигне целите си на международната сцена. Сред хората, споделящи това схващане е и Пиер Галуа, френски генерал от запаса, бивш преподавател в Сорбоната и Колеж дьо Франс и автор на поредица изследвания за международната политическа стратегия. Издадената през 1990 негова книга “Геополитиката. Източници на държавната мощ” е сред малконо научни трудове от последните петнайсетина години изцяло посветени на теоретичното осмисляне на геополитическите проблеми от позициите на най-новите постижения на човешкото знание и техническия прогрес. Особено ценни в случая са методологичните основи на геополитическата концепция на Галуа. Затова, струва ми се, че предвид нарастващия интерес у нас към геополитиката и значимостта и за осмислянето на извършващите се около нас глобално-политически промени, има смисъл да анализираме по-подробно тази слабо известна на българския читател творба.
В книгата се разглеждат четири групи особено важни проблеми: историко-теоретичните основи на геополитиката и нейните главни елементи, съвременната фаза в геополитическата еволюция на света с особеното значение на ракетно-ядреното оръжие, ролята на геополитическия анализ в прогнозирането на бъдещето световно развитие и, накрая, опита на “приложната геополитика”. Разбира се, подобно разделяне на проблемите е условно, тъй като във всяка глава се говори и за миналото, и за настоящето, и за бъдещето на геополитиката, а също за редица теоретични и чисто практически въпроси. Наред с това обаче, то дава представа за приоритетите, поставени от автора, за кръга на разглежданите въпроси и логиката, която той следва.
Така, анализирайки множеството различни възгледи и мнения относно съдържанието на термина “геополитика”, Пиер Галуа стига да редица изводи, които можем да резюмираме така:
На първо място, съвременната геополитика няма нищо общо нито с географския детерминизъм, оправдан донякъде в епохата, когато човек е зависим от природата, нито пък с нацистката интепретация на този термин през 30-те и 40-те години на ХХ век, когато той е използван за целите на агресивната груба пропаганда, която е основен елемент в битката за “жизнено пространство”. На второ място, геополитиката се различава и от политическата география, обясняваща особеностите на международната политика с влиянието на околната среда. На трето място, към традиционните елементи на геополитиката – т.е. пространствено-териториалните характеристики на държавата (географското и положение, площ, конфигурация на земните недра, ландшафт и климат, размери и структура на населението и т.н.), днес се добавят нови, обръщащи на 180 градуса досегашните ни представи за силата на държавите и променящи приоритетите в отчитането на факторите, влияещи върху международната политика. Става дума за появата и разпространението на оръжията за масово унищожение (и, особено, ракетно-ядреното) което сякаш изравнява силите на разполагащите с тях държави, независимо от отдалечеността им, географското им положение, климата и населението им. Традиционната геополитика, освен това, не взема под внимание спецификата в поведението на големите човешки маси. За разлика от нея, модерната геополитика е длъжна да има предвид, че развитието на съвременните комуникации и медии, както и повсеместното разпространение на феномена на непосредственото участие на населението в определянето на държавната политика, могат да имат разрушителни последици за човечеството, сравними само с тези от ядрената катастрофа. Накрая, сферата на традиционната геополитика е ограничена в рамките на земното пространство – т.е. световната суша и световния океан. Съвременнният геополитически анализ обаче, трябва да има предвид и вече започналото усвояване на космическото пространство и влиянието му върху баланса на силите и разположението им в световната политика.
Световната цивилизация и планетарната геополитика
Съвкупният ефект от всички изброени по-горе нови фактори води до това, че ако обект и субект на традиционната геополитика е националната държава, днес следва да се мисли в рамките на колективното съвместно действие, т.е. в рамките на цялото човечество. В потвърждение на това Пиер Галуа лансира и собствената си концепция, която би могла да се резюмира така:
От гледната точка на “класиците” на геополитиката, географската среда е постоянен и неизменен фактор, влияещ върху външнополитическото поведение на държавата. Съвременният геополитически анализ обаче, не може да не отчита съществените промени в тази сфера, извършващи се през последните години.Така погледнато, налице са три исторически фази в процеса на взаимодействие между човека и околната среда, а съответно – и в еволюцията на геополитиката.
В ранните етапи на общественото развитие, чак до епохата на промишлената революция, влиянието на природната среда върху човека, обществото и държавата е, ако не решаващо, то твърде съществено, а в много отношения – определящо. Което напълно обяснява и донякъде оправдава историческия фатализъм, характерен за много от предшествениците на първите учени-геополитици.
Промишлената революция е началната точка на новата фаза във взаимодействието между външната политика на държавата и географското и положение. В тази епоха, както отбелязва и американският учен Линдън Кристоф, “съвременните геополитици се опитват да открият на картата не това, което природата налага на човека, а това, към което го ориентира”. Поставя се началото на новите отношения между човека и природата – включително безогледната експлоатация на околната среда, използвайки природните закони за собствените нужди на хората, прогресивният ръст на антропогенното натоварване върху естествените условия на човешкото съществуване – т.е. върху земния климат, флора и фауна, повърхност и въздушно пространство. Синдромът на “трансформиране на природата” и подчиняването и на човека, достига такива големи размери, че в крайна сметка води до появата и рязкото изостряне на редица глобални проблеми, поставящи под въпрос самото съществуване на цивилизацията.
По този начин, естествено възниква и третата фаза във взаимодействието между човека и околната среда. Бумерангът се връща и тотално обърканата от безцеремонната човешка намеса природа започва да си “отмъщава” като вече не гарантира в необходимия обем необходимите за оцеляването на хората условия. И така принуждава държавите и техните политици да се съобразяват с нея. Нещо повече, мащабите на новите императиви са такива, че геополитиката престава да бъде въпрос, касаещ отделните държави. Ако в миналото можехме да я определим, като “картографска представа за отношенията между водещите нации на планетата”, дне това вече не е достатъчно. Налице е необходимост от съгласувани съвместни действия на всички членове на международната общност за изработването и реализацията на общопланетарна геополитика, в чиято основа да стои стремежът за спасяването на цивилизацията в името на бъдещите поколения.
В контекста на всичко казано дотук, малко неочаквано и донякъде разочароващо е твърдението на Галуа, че същносттта на геополитиката, в крайна сметка, не се е променила особено: тя и днес може да се определи като “наука, изучаваща отношенията между властовата политика в международен план и онези географски рамки, в които въпросната политика се провежда”.
В тази връзка възниква следният въпрос. Ако новите реалности изискват качествено ново поведение от международната общност, а също координация на действията на националните държави както на световната сцена, така и във вътрешен план и, ако наченките на подобно поведение (макар и все още редки и неустойчиви) се забелязват и днес, то доколко перспективно е да се смята за “фундамент” на геополитическата визия за света именно политиката на силата? Разбира си, следва да се вземе под внимание, че както днес, така и в обозримо бъдеще, военната сила (най-малкото, като средство за сдържане) ще продължи да играе ключова роля в международната политика, сред доказателствата за което е и феноменът на разширяващият се достъп до оръжията за масово унищожение, разпространението им по света и много сериозните потенциални последици за човечеството от действията на склонни към авантюризъм политици. И все пак, може ли да се намери път за решаването на проблема, в рамките на геополитиката, ако в самата и същност е заложен не конструктивният, а конфронтационният принцип? И дали този принцип не влиза в противоречие със стремежа за по-широко тълкуване на геополитиката, отчитащ тенденцията към глобално единство на света? Впрочем, подобно тълкуване не изисква да се откажем от политическия реализъм, идеализирайки съществуващите тенденции и ориентирайки се към поредната утопия (11). Нужен ни един нов реализъм, синтезиращ класическия подход към анализа на международните отношения и съвременните концепции за взаимната зависимост. Но, ако в общотеоретичното осмисляне на международните отношения, този синтез вече е налице (реализирайки се частично в концепциите на “неореализма”, частично – в тези на “транснационализма”), то в конкретния анализ на Пиер Галуа проблемът съзнателно се заобикаля, което говори за стремеж на всяка цена да се запази “идеологическата чистота” на геополитиката, тъй като в противен случай съдържанието и рискува силно да се размие.
Хаосът на новия световен ред – опит за геополитическа прогноза
Опирайки се анализа на тенденциите в еволюцията на населението на планета, политическите институции, научно-техническия прогрес, усвояването на Космоса и т.н. Галуа се опитва да очертае картината на бъдещето на човечеството през следващите 10-15 години. Според него, в по-далечна перспектива, може да се очаква, че прогресът на науката и техниката ще даде възможност за установяване на ново равновесие между населението на планетата и физическата му среда. В рамките на краткосрочната геополитическа прогноза обаче, проблемите, породени от демографския взрив, който наблюдаваме в редица региони, най-вероятно нямат адекватно решение. Като нещата не опират само в липсата на съответствие между ръста на населението и способността му да демонстрира адекватна икономическа динамика. Основният проблем е, че разрушителната дейност на хората значително превишава съзидателната и така задълбочава вече съществуващото нарушаване на природното равновесие.
Още през следващите години мишена на наблюдаваща се и днес тотална критика на институцията на политическата власт (и, съответно, на отхвърлянето и от населението) ще станат не само автократичните, откровено диктаторски, режими, но и демократичните политически системи. Тъй като постиндустриалното общество е значително по-сложно от предшестващото го, то и грешките на управляващите ще стават все по-чести, а последиците от тях – все по-сериозни и дори непоправими. Тоест, ускорената еволюция на света влиза в остро противоречие с вече несъответстващите на динамиката и държавни механизми, които (заради своята статичност и дистанцираност от хората) се възприемат от масите като безнадеждно остарели и враждебни. И прокламираната от Фукуяма “блестяща победа на икономическия и политически либерализъм” в развитите западни държави всъщност не променя нищо: нито икономическата политика на тамошните правителства, нито международната им дейност предизвикват съпричастие и одобрение сред собствените им граждани, още повече че успехите в тези сфери все повече зависят от ситуацията със запасите и доставките на суровини, както и с международната търговия, т.е. все неща, които днес не може да контролира нито едно правителство – дори американското.
Разбира се, интеграционните процеси несъмено са положителна тенденция. Но трябва да сме наясно (както показва и примерът на ЕС), че неизбежна последица от политическата интеграция е нарастващият интерес на интерес на гражданите (за които амбициозните цели на политиците остават чужди) не толкова към случващото се на ниво микро-политика, а към участие в решаване на проблемите на регионално или дори локално ниво. Напълно възможно е и други нации да последват европейския пример, и то не в областта на политическата интеграция, а най-вече в постоянното противопоставяне на властта, която в очите на гражданите все по-малко съответства на собствените им нужди и стремежи (независимо дали е легитимна, или не).
Пиер Галуа смята, че макар научно-техническият прогрес действително да очертава смайващи перспективи, все още не се търсят достатъчно активно пътища и средства, за възстаняване на вече нанесените от човечеството огромни вреди на биосферата. Поради това и днес не разполагаме с вразумителен отговор на въпроса, дали през ХХІ век ще можем да управляваме по-добре материалния си прогрес, преодолявайки присъщия на международното политическа система имобилизъм? Ще можем ли да постигнем необходимата хармония между прогрес и образование? Ще открием ли средствата, позволяващи на хората да се адаптират към новите пазари на труда в едни региони на света и да си гарантират елементарните средства за оцеляване в други?
Цитирайки Макс Вебер, според който икономиката е “управлението на трудно достъпните ресурси или съобразяване на целите със средствата за постигането им, в условия, когато средствата са трудно достъпни и допускат алтернативното им използване”, Галуа твърди,че днес това определение е вече недостатъчно. Според него, освен всичко друго, съвременната икономика е и “управление на свръхпроизводството, от една страна, и на крайната бедност – от друга”. Всъщност, тези две крайности символизират световния икономически хаос и няма никаква сигурност, че човечеството (поне в краткосрочна перспектива) ще намери пътища и средства за сближаването им. Възможен ли е балансът в един свят, в който на единият полюс се намира Япония със силно забавен демографски ръст, почти напълно еднородна в расово-национално отношение и притежаваща специфична образователна система, вековни организационно традиции и желязна трудова дисциплина, а на другия – Африка, чието население се удвоява на всеки 50 години, но в голямата си част е неграмотно, склонно към сепаратизъм, усилващ се и от расовата и религиозна нетърпимост и където бедността е обичайния начин на жимот, няма средна класа, политическата администрация все още се формира и управляват нестабилни, често и тиранични, режими? Едва ли има еднозначен отговор на този въпрос.
Не можем да очакваме също, че в недалечно бъдеще Космосът ще се експлоатира от човечеството по-различно, отколкото това се прави със земното пространство днес. Досегашният ни скромен опит сочи, че усвояването на Космоса се извършва хаотично и се характеризира с механично пренасяне на съперничеството между отделните държави и наддържавни конгломерати, намирайки се в пряка зависимост от техническите им възможности. Затова и в перспектива участието на едни или други държави в този процес ще зависи от съотношението на силите на световната сцена.
През ХХІ век ще продължи да расте напрежението в света. “Дивата” урбанизация, безработицата, непрестанно усложняващата се структура на обществото, както и вопиющото неравенство в потреблението ще водят до ръст на протестите и зачестяващи прояви на вандализъм. Непосредствен резултат от усилващият се натиск “отдолу” ще стане отслабването на властта, традиционното изпълняваща ролята на (легитимен или авторитарен) гарант за реда и сигурността, и по-нататъшно увеличаване и задълбочаване на вътрешните и междудържавни конфликти. Дъгата на нестабилност, простираща се от Атлантика до Тихия океан ще продължи да бъде източник на опасност за цялата планета.
Тоест, светът през първите десетилетия на ХХІ век ще се характеризира с опасен и всеобхватен дисбаланс и нарастващ хаос. И дори евентуални координирани усилия на световната общност няма да могат да неутрализират изброените по-горе негативни тенденции, а само ще смекчат от отдалечат във времето резултатите от тях.
Бъдещето на геополиката: наука или идеология?
Сред основните способи, чрез които геополитиката аргументира изводите си е и онова, което Ив Лакост нарича “представа” – в смисъла, в който един актьор например, си представя своя герой. Същият способ, впрочем, се използва широко в социалните науки, нещо повече – представлява важен етап в развитието им. Спецификата на геополитиката обаче е в това, че тук “представата” твърде често придобива “самодостатъчен” характер и се допълва с различни фантастични и мистични съждения и предположения. Именно поради това, хора като Лакост или Галуа (за разлика от руския политик Дугин например) се стремят да придадат чисто научен характер на геополитиката, обогатявайки я с най-новите постижения в сферата на природните и обществени науки, преодолявайки свеждането и до “географско осъзнаване на държавата” и отхвърляйки всички опити да и се придаде мистичен характер. Неслучайно в редица случаи Пиер Галуа използва термини като “геополитология” и “геополитолози” (същите термини, макар и в малко по-друг аспект ползва впрочем и българският геополитик проф.Марин Бъчваров), посредством които се подчертава рационално-теоретичният смисъл на тази научна дисциплина (12).
Усилията на Галуа са разбираеми. Както вече споменахме, “традиционата” геополитика винаги е била специфична разновидност на политическия реализъм, представящ международните отношения най-вече като силови отношения между държавите. Но това течение никога не е доминирало напълно, нито пък е единственото в анализите на международните отношения. Голямото му относително влияние се обяснява с това, че в повечето случаи то е в основата на външнополитическите действия на държавните лидери, апелиращи при това към “националните интереси” на своята страна. Всъщност, дори сред привържениците на политическия реализъм не всички приемат безапелационно концепцията за “нацоналните интереси” и съпровождащите я геополитика и геостратегия (13). Още по-сериозни възражения срещу геополитиката отправят представителите на социологията на международните отношения, привържениците на концепцията на взаимната зависимост и т.н. Дори авторитетен и предпазлив в заключенията си учен, като американеца Джеймс Розенау, макар и да не е склонен да приеме, че в обозримо бъзеще държавата ще престане да определя основните процеси в областта на международните отношения, смята, че световната политика има ярко изразен “турбулентен” характер, като за негови основни аспекти приема фундаменталните изменения на всичките и параметри (14). Така например, огромни промени бяха извършени на микрополитическо ниво. “Електронната революция” способства за появата на такъв феномен като еразията на лоялността на индивида – т.е. постепенното изместване на привичната склонност към пасивно подчинение от процесите на активна адаптация, а също нарастващите възможности за влияние и ангажираността на “обикновения човек” в световната политика. На не по-малки сътресения, впрочем, е подложен и “структурния”, т.е. макрополитически параметър. На това ниво, основна причина за радикални трансформации е появата на цял един “нов континент”, чието съществуване дълго време се игнорираше от всички политически карти на света, и който представлява основната сфера на дейност на недържавните (транснационални, глобални) субекти на световната политика. Накрая, съществени промени са налице и в т.нар. “релационен” параметър – т.е. на ниво властови отношения в сферата на световната политика., които според цитирания по-горе Джеймс Розенау, преживяват днес много сериозна криза в планетарен мащаб, характеризираща се с преориентацията им към по-малки, в сравнение с националните държави и другите големи социални общности, групи. И макар че става дума не толкова за изместването на националната държава от водещата и роля в международните отношеня, колкото за съвместното съществуване, в собствените и недра, на “два различни свята” (които са едновременно в съгласие и в конфликт помежду си), този извод сериозно ерозира претенциите на геополитиката за ролята на всеобхватна, глобална, и обясняваща всичко “супертеория” – доколкото всичките и теоретични изводи се градят в рамките и с термините на междудържавните отношения, приемайки детерминиращата и доминираща функция на силовия фактор.
Тоест, не можем да не виждаме ограничения характер на геополитическите обяснения (и, особено, прогнози) за международните реалности. Революцията в сферите на комуникациите и транспорта, развитието на информатиката и появата на свръхмодерните видове оръжия, радикално променят взаимоотношенията между човека и околната среда, а също представите за “големите пространства” и тяхната роля, водейки до това, че традиционните схващания за силата и мощта на държавите като съвкупност от техните пространствено-геогорафски, демографски и икономчески фактори започват да изглеждат остарели и непълни. “Геополитическият речник” е прекалено образен за да претендира за истинска научна точност. Геополитическите алтернативи “Север-Юг”, “Запад-Изток”, “Телуракрация-Таласокрация” са твърде метафорични, за да ни предпазят напълно от формирането на фалшиви представи за поляризацията между “богати и бедни”, “развити и цивилизовани” и “по-слабо развити и по-малко цивилизовани” (а в ерата на студената война между капиталистическите и социалистическите) държави и техните съюзи. Тезата за исторически перманентното (следователно обречено?) противопоставяне между “Рим” и “Картаген”, а също между авторитаризма и демокрацията, иманентно присъщи, съответно, на морските и сухопътни държави, е прекалено категорична за да се използва като достатъчен методолгичен ориентир за разбирането на всички перипетии от взаиммоотношенията между страните и народите в миналото, настоящето и бъдещето. Концептуалните схеми както на класиците, така и на много от съвременните представители на геополитиката, са прекалено произволни, а нерядко и фантастични, пък и аргументите им не звучат кой знае колко по-убедителни от тези на противниците им, за да се опираме само на тях, опитвайки се да разберем основните тенденции в еволюцията на световната политика. Последното се отнася особено за новите тенденции, свързани със социализацията на международните отношения, изместващи (макар и не напълно) държавата от водещата и роля в трансграничните взаимодействия и до голяма степен променящи приоритетите на тези взаимодействия. Колкото и да са произволни геополитическите рамки на анализа на световните реалности, на моменти те изглеждат твърде тесни за правилното им разбиране.
Към това можем да добавим, че геополитиката (включително и българската) до днес не съумява да избегне напълно опасността да деградира до определена идеология: за това можем да съдим например по характера на някои остри дискусии на геополитическа тема у нас, участниците в които така и не съумяват да ни убедят, че защитават чисто научни позиции, а не идейно-политическата си ориентация.
Означава ли обаче всичко това, че геополитиката не е истинска наука? Не, разбира се! Факт е, че някои нейни елементи я сродяват с алхимията или астрологията. Но, на първо място, спецификата на всяка обществена наука е в преобладаването на качествения анализ над количествения, “обричащо” я на неточност, догадки и невъзможност да постигне онази степен на безспорност, постижима единствено в рамките на природните или технически науки. На второ място, непрестанният стремеж да се намери обяснение на случващото се и да се прогнозира бъдещето, опирайки се на специфичните геополитически подходи, натрупаният от геополитиката внушителе теоретичен багаж, са несъмнена гаранция за успех и в бъдеще, още повече че става дума за интердисциплинарен подход, имащ своите предимства пред концептуалната ограниченост, в която (доброволно или не) може да попадне всеки изследовател, стремящ се да никога да не излиза извън рамките на традиционните и наложили се обществени науки.
Бележки:
Кратък политически речник. С.1989
Дугин А. От сакральной географии к геополитике. – “Элементы”, 1991, 17.
Бъчваров М. Геополитически анализи. С., 2001.
Steuckers R. The Theoretical Panorama of Geopolitics. - “Vouloir”, 1992, № 1.
Дугин А. От сакральной геграфии к геополитике. – “Элементы”, 1991, 17.
Основните си идеи Хилфърд Джон Макиндер излага в такива известни произведения като “Географската ос на историята” (1904), “Демократични идеали и реалност” (1919) и “Земното кълбо и завоюването на света” (1943). В тях за първи път се формулират такива понятия като “Световен остров” и “Срединна земя” (Хартланд), включващи, съответно, съединението на трите компонента – Европа, Азия и Австрия, от една страна, а от друга – обширната равнина, простираща се от Северния ледовит океан до азиатските степи, обхващйки и Германия и Централна Европа, чието “ядро” е Русия. Прокарвайки права линия от Адриатикя (източно от Венеция) до Северно море (източно от Холандия), Макиндер разделя Европа на две непримирими помежду си части – Хартленд...
{rt}
Геополитиката като последно убежище на разума
Typography
- Font Size
- Default
- Reading Mode