(Не)възможният сръбски неутралитет

Истината обаче е, че и двете мнения опират до проблема за сръбския военен неутралитет, който донякъде се разминава с официално прокламираната евроатлантическа ориентация на Белград, както и със съществуващите в тази страна обществени настроения. Всичко това е добър повод да се опитаме да анализираме концепцията за военния неутралитет на Република Сърбия.

Преди всичко, не бива да забравяме, че в променливата военнополитическа обстановка, различните военни демонстрации не дават основание да се говори за някакъв стабилен и перспективен алианс. В тази връзка ще напомня, че само допреди няколко години Русия и НАТО също провеждаха съвместни военни учения. В момента обаче, Москва и Алиансът са на ръба на открития сблъсък в Сирия. Впрочем, за да осъзнаем, до каква степен се е променила ситуацията в света през последните години, е достатъчно да си припомним участниците в парадите на 9 май 2015 в Москва и в Киев.

Както е известно, първите сръбско-руски военни учения се проведоха през ноември 2014. Година по-късно пък стартираха форматите БАРС (летни военни учения) и "Славянско братство" (учения, провеждани през есента). Специфичното по отношение на последното е, че в него се включи и Република Беларус, която също поддържа подчертано приятелски отношения със Сърбия. Освен всичко друго, тези учения са илюстрация за развитието на сътрудничеството в рамките на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС). Доказателство за това положително развитие са и разговорите за евентуалната доставка на руски самолети МиГ-29 на Сърбия.

Съвместните военни учения се основават на Декларацията за стратегическо партньорство между Русия и Сърбия от 24 май 2014, и по-точно на нейния чл.2, който визира сътрудничеството по линия на министерствата на отбраната и вътрешните работи с цел укрепване на мира, сигурността и мултиполярността. Анализът на текста на декларацията показва, че тя изначално е била замислена не просто като документ касаещ само двустранните отношения, а като документ, разглеждащ руско-сръбските отношения в общия контекст на евроатлантическата сигурност: "Системата от общи ценности, определяща направлението на развитие на целия Евроатлантически регион, следва да включва правото на еднаква сигурност на всяка държава, без оглед, дали тя е член на някакъв военнополитически съюз". Влошаването на ситуацията със сигурността, както и възраждането на блоковото мислене в Европа, означават обаче, че ако конфронтацията продължи, руско-сръбското партньорство ще се разглежда от Запада, като фактор, ерозиращ европейската сигурност, а пък Сърбия - като своеобразен "троянски кон" в най-чувствителната точка на Стария континент. Съответно, може да се очаква усилване на опитите за "противодействие", т.е. за привличането на Сърбия към "европейския военен лагер", ако не като "редови боец", поне като "военнопленник".

Причините за скептичното отношение към сръбския неутралитет

На първо място, сред причините да гледаме скептично на възможностите за военен неутралитет на Сърбия е позицията на самото сръбско ръководство. Официалните представители на Белград - особено в преговорите с руските си колеги - винаги подчертават "извънблоковия статут" на Сърбия. Работният им график обаче не се изчерпва само с посещенията в Москва, а включва и други световни столици. Офицално озвучената от премиера Александър Вучич формула е, че "Сърбия си остава неутрална, но НАТО ни е необходима като съюзник". Можем само да предполагаме, как точно в Белград възнамеряват да съчетаят тези взаимноизключващи се понятия. Впрочем, ориентир в това отношения биха могли да станат австрийският, швейцарският или финландският модели, макар че въпросните страни, които през 90-те години на миналия век се включиха в програмата на НАТО "Партньорство за мир", си сътрудничат повече с Алианса, отколкото с Русия.

Както посочва в тази връзка сръбския политолог Драгана Трифкович, неутралният статут на Сърбия е ясно фиксиран в един, единствен документ - Резолюцията за защита на териториалната цялост, суверенитета и конституционния ред на страната от 2007. В други официални документи той въобще не се споменава. В чл.5 на въпросната резолюция се отбелязва, че сръбският неутралитет може да бъде преразгледан само чрез провеждането на референдум. Тоест, макар че провеждането на всенародно допитване е регламентирано съвсем конкретно, то е обвързано с наличието на конкретна заплаха за териториалната цялост на Сърбия. В тази връзка следва да напомня, че резолюцията беше приета в периода на "преход" на сръбската държава и във връзка със съвсем конкретен въпрос - откъсването на Косово и Метохия. Както е известно, основният постулат на макиавелизма гласи, че едно обещание може да бъде преразгледано, ако са отпаднали причините, поради които е било дадено. В момента Белград акцентира върху осъществяването на комплексно сръбско-албанско урегулиране. Което означава, че ако в определен момент бъде решено, че ситуацията с Косово вече не застрашава сигурността на Сърбия, това би дало основание за преразглеждане значението на въпросната резолюция.

На второ място, отношението на сръбската държава към НАТО се характеризира с известна двойнственост. Това се вижда и от текста на Стратегията за национална сигурност от 2009. От една страна, в нея се говори за негативното влияние на бомбардировките на НАТО от 1999 върху регионалната сигурност, но от друга се подчертава значението на сътрудничеството между Сърбия и пакта за укрепване на стабилността в Югозападна Европа. Тоест, свидетели сме на проявата на своеобразен вариант на "стокхолмския синдром".

На трето място е въпросът за пропорционалността. Да не забравяме, че през 2015 например, са били проведени само две съвместни сръбско-руски военни учения, на фона на 22 съвместни учения между Сърбия и НАТО. Сред 24-те военни договори, подписани от Белград с различни чуждестранни военни структури, 22 касаят сътрудничеството със Северноатлантическия алианс и само два - Русия. И макар че напоследък са налице определени промени в този баланс, текущото съотношение в общи линии илюстрира съществуващата степен на влияние на Русия и НАТО в Сърбия.

Тоест, до голяма степен сръбският военен неутралитет се крепи единствено на "честната дума" на белградските политици. Освен това обаче, съществува исторически и географски детерминизъм, от който следва, че в определен момент идва краят на политиката на лавиране и се налага да бъде направен ясен избор. Тъкмо на това ще се спра по-долу.

Географският и историческият аспекти на сръбския неутралитет

Възможно ли е в условията на възраждаща се конфронтация на континента една европейска държава да съхрани своя неутралитет и суверенитета си? Примерът на Австрия, Финландия и Швейцария показва, че неутралитетът се гарантира или от постигнатите компромиси, или от наличието у съответната държава на ресурс, който да я превръща в неутрална зона.

С какво разполага Сърбия? Ключов актив на сръбската държава е географското и положение, доколкото на нейна територия се пресичат западноевропейското и централноевропейското направления с юго-източноевропейското и близкоизточното. Пак тук се пресичат и основни магистрали като Берлин-Белград-Истанбул, Берлин-Белград-Ниш-Солун-Атина, Гданск-Варшава-Братислава-Будапеща-Белград-Скопие-Атина, речният маршрут Рейн-Майн-Дунав, плюс река Сава, транспортните коридори VІІ (Виена-Будапеща-Белград-Русе-Констанца, по река Дунав) и Коридор Х, който има няколко разклонения (1). Следва да се добави и, че сръбската територия има предимно равнинен характер, което я отличава на фона на общо взето планинския характер на Балканския полуостров, като цяло.

Легенда:

СЪРБИЯ

Паневропейски коридори

Железопътни коридори

ЖП линии

Основни пътища

Гранични пресичания

Градове

Столица

Международни граници

В един от най-популярните сръбски учебници по военна география геостратегическото положение на страната се дефинира като много "чувствително" ("осетливо" на сръбски), тъй като тя е заобиколена от четири водни масива: Среднодунавската низина (Панонската равнина), Черноморския, Егейския и Адриатическия басейни. Значителна част от територията на Сърбия пък е част от триъгълника Кралево-Прищина-Скопие-София, в който влиза и ключовият град Ниш. Тази триъгълник се определя като "централно пространство за маневриране на Балканите, през което преминават най-важните комуникации". Всичко това дава основание на авторите на въпросния учебник да дефинират Сърбия като „централната държава на южноевропейския театър на военни действия” (2).

Както се вижда от картата по-долу обаче, в рамките на този триъгълник днешна Сърбия съвсем не е "монополист". Значителна част от това ценно пространство принадлежи на Македония или на откъснатата от сръбската държава област Косово, където - на 38 километра от Прищина се намира американската военна база Кемп Бондстийл. Тоест, в резултат от промените през 1991-2008 сърбите вече са загубили значителна част от контрола върху това стратегическо пространство.

Стратегическият триъгълник Кралево-Приштина-Скопие-София

Сърбия рискува да загуби и друга част от тази зона след подписването през 2014-2016 на договорите за индивидуално партньорство с НАТО (ІРАР) и логистична подкрепа (NSPO). Както посочва украинският анализатор (и бивш съветнит на сръбския външен министър) Сергей Белоус, според Хагските конвенции от 1907, в случай на война "се забранява преминаването на войски или обози с военна техника и хранителни продукти през територията на неутралната държава". С други думи, в случай на регионален или международен конфликт Споразумението за логистична подкрепа с НАТО може да "нивелира" неутралния статут на Сърбия (3). Освен това, интеграцията в ЕС, сама по себе си, предполага "провеждането на обща политика в сферата на сигурността и отбраната", което също се разминава донякъде дори с такова евфемистично понятие като "военния неутралитет".

Днес, когато говорят за неутралитета, мнозина в Сърбия си припомнят за Движението на необвързаните държави от епохата на студената война. Истината обаче е, че по-показателна в контекста на проблема за неутралитета е съдбата на Кралство Югославия в началото на Втората световна война.

Както е известно, Югославия обявява неутралитет на 4 септември 1939, декларирайки, че ще се въздържа от участие в сблъсъците, "които не засягат нейната независимост и цялостност" (4). По онова време югославските дипломати се срещат както с германските, така и с френските и британски представители. На 11 май 1940 пък е подписан търговски договор със СССР, предвиждащ възможност за доставки на съветско оръжие, а на 25 юни с.г. двете страни установяват официални дипломатически отношения.

В крайна сметка обаче, Югославия става жертва на променилата се стратегическа ситуация. Военният разгром на Франция и оттеглянето на британците от континента след поражението при Дюнкерк (май-юли 1940) водят до това, че кралството остава само пред окупираната от Германия и Италия Европа (като Берлин и Рим имат свои планове за региона), както и пред България, Румъния и Унгария, които по онова време са обвързани с Германия. Въпреки това Белград продължава стриктно да спазва обявения от него неутралитет. Така, скоро след началото на италианско-гръцката война (28 октомври 1940 - 23 април 1941), италианската авиация бомбардира македонския град Битола, който тогава е на територията на Кралство Югославия, но сръбското правителство отказва да предприеме ответни действия. Междувременно, неуспешните действия на италианската армия и заплахата от появата на британски войски на Балканите принуждават Германия да изведе на преден план въпроса за южния си фланг. При това Берлин предлага на Белград достатъчно почетни условия за капитулация. Според пакта от 25 март 1941 държавите от Оста изразяват готовност да не нарушават териториалната цялост на Югославия и гарантират, че няма да използват територията и за транзит на въоръжени сили и военна техника, освен това обешават да не искат военна помощ от Белград и да му осигурят достъп до пристанище Солун (5). Тоест, Югославия получава определени гаранции за териториалната си цялост, възможност да търгува с всички участници в конфликта и да стабилизира вътрешнополитическата ситуация в страната. Военният преврат в Белград, осъществен на 25-26 март 1941 (вероятно с участието на британските служби) води до денонсирането на пакта и осъществяването на т.нар. "операция за възмездие" (Ауфмарш 25), приключила с разчленяването на Югославия (6).

Заключение

Дилемата "по-добре война, отколкото пакт с германците" определено налага своя отпечатък върху сръбската политика. Но, ако през 1941 изборът е между подписването на договор при достатъчно лоялни условия и оказването на военна съпротива срещу държавите от Оста, през 90-те години на миналия век Сърбия се сблъсква първоначално с агресивната информационна кампания, разгърнала се паралелно с развитието на въоръжените конфликти в бивша Югославия. Последва Споразумението от Рамбуйе от 1999, включващо очевидно неприемливи за Белград условия (7). Последица от отказа на сръбската страна да подпише този документ станаха бомбардировките на НАТО, последвани от поредните споразумения, съпроводени с множество отстъпки от сръбска страна срещу "реабилитацията" на Сърбия в очите на международната общност.

Каквото и да избере днес Белград, ще бъде свързано с определени рискове. Резултат от мултивекторната политика на Сърбия стана това, че страната се оказа ангажирана със споразумения по пет основни направления: ЕС, НАТО, Косово, съседните държави и Русия. Промените по едно от тези направление задължително засягат останалите, което - почти гарантирано - означава или преразглеждането им, или нови отстъпки. Освен това, днес (както и през 1941) значителна част от населението се обявява против Северноатлантическия пакт, което в комбинация с вътрешнополитическите фактори, може да доведе до социален взрив.

Съответно, пред управляващите остава изборът - или да водят борбата срещу алтернативните настроения с чисто пропагандни средства, или пък да се опитат да неутрализират опозицията с "непарламентарни" механизми. Впрочем, възможни са и други варианти - например усилване на проевропейската опозиция, която да успее да поеме властта в случай на провал на сегашния режим. Отделни елементи на всички тези сценарии се наблюдаваха в хода на парламентарните избори през 2016.

Разбира се, историческите паралели не могат да се приемат за напълно коректни. Динамиката на процеса обаче, говори за това, че рано или късно сръбското ръководство ще трябва да направи избор: или да съгласува политиката си с ЕС и да направи сериозни отстъпки, или да следва собствена позиция, но да бъде готово и за последиците от това. Твърдите условия означават вземането на неприятни решения, което означава, че независимо от всички приказки за "братските" отношения с Русия, тези отношения ще се преценяват от Белград съвсем прагматично.

Бележки:

1. Гиговић Љ. Секуловић Д. Воjна географиjа 1. Београд, 2011. С. 29-30.

2. Гиговић Љ. Секуловић Д. Воjна географиjа 2. Београд, 2011. С. 89.

3. Белоус С. Как Сербия балансирует между НАТО и Россией. Эксперт. 17.11.2016. http://expert.ru/2016/04/19/assimetrichnaya-nejtralnost-kak-serbiya-balansiruet-mezhdu-nato-i-rossiej/

4. Гибианский Л.Я. Югославия в начале Второй мировой войны: балансирование над пропастью (сентябрь 1939 – апрель 1941) // Югославия в XX веке. Очерки политической истории. М., 2011. С. 307.

5. Там же. С. 330.

6. Тимофеев А.Ю. Четники. Сербские союзники Гитлера. М., 2011. С. 11-12.

Лиддел Гарт Б. Вторая мировая война. М., 2003. С. 157.

7. Гуськова Е.Ю. Агрессия НАТО против Югославии в 1999 году. М., 2013. С. 106-122.

* Научен сътрудник в Института по славянознание на РАН