След края на студената война учените, експертите и политолозите се изправиха пред необходимостта да дефинират новия световен ред и мястото на Америка в него. Още тогава мнозина предупреждаваха за опасността от хаос и анархия или пък за възможен цивилизационен сблъсък. След 11 септември 2001 тези прогнози се превърнаха в реалност. Оттогава насам усещането за несигурност продължава да нараства, също както и стремежът проблемите, пред които е изправен цивилизованият свят, да бъдат решавани предимно с военни средства. Истината обаче е, че колкото повече използваме подобни средства, толкова по-несигурни се чувстваме. Дали проблемът не е в това, че не сме наясно, какво точно представлява съвременният свят? Дали картата на света, която продължаваме да използваме не е безнадеждно остаряла и пътищата, обозначени на нея, вече не съществуват?
Преди няколко години НАСА (т.е. американската космическа агенция) публикува една много интересна карта, която би могла да ни помогне да видим по-ясно контурите на бъдещето.
Картата е съставена с помощта на сателитни фотографии, правени от Космоса в продължение на няколко месеца и показва осветеността (от светлините на големите градове) на земното кълбо през нощта. Според експертите на НАСА тя дава изключително точна представа за гигантската степен на урбанизация на планетата. Онова, което се вижда на тази карта, ни подтиква да се замислим за някои обезспокояващи глобални тенденции, които (ако ги оставим без внимание) биха довели до много сериозни последици през следващите няколко десетилетия. Най-важните от тях са: променящата се демография на градовете, особено онези разположени по т.нар. “дъга Лагос-Кайро-Карачи-Джакарта”; растящата вероятност от появата на кризисни региони в границите на функциониращи (макар и проблемни) държави; както и увеличаване броя на т.нар. “диви градове”, разположени в държави и региони, тясно свързани с глобализационния процес.
Внимателният анализ на картата, съставена от НАСА, позволява да се видят рамките на развитие както на световния ред, така и на световния хаос. Очевидно е, че в съвременната планетарна физическа, икономическа, културна и политическа география се извършват тектонични промени, задвижени от изключително мощни сили. Концентрацията на градските светлини в и около Старият континент например, отлично илюстрира интеграционните процеси в Европа, очертавайки френско-германското ядро в ЕС, както и периферията на Съюза – т.е. страните от централната и източна част на континента, стремящи се подобно на нощни пеперуди към ярките светлини на обединена Европа. Вижда се също, ясното разграничаване между Северна Африка и останалата част от Черния континент, както и фактът, че регионът на Магреб (независимо от културните му връзки както с Африка, така и с Близкия изток) се превръща постепенно в част от една евро-средиземноморска общност, т.е. в сфера на влияние на ЕС. Интересно е да се види и, как Индия и Пакистан, които тръгват от почти едни и същи стартови позиции при обявявенето на независимостта си през 1947, се развиват в диаметрално противоположни посоки: на картата цяла Индия е залята от светлина, докато Пакистан тъне в мрак. Същото се забелязва и на Корейския полуостров, където 38-ия паралел очертава драматичното разделение между обляната от светлина Южна Корея и мрачната сянка насдвиснала над Северна. Светлините в Китай пък са концентрирани в източната част на страната, т.е по тихоокеанското и крайбрежине, а не са разположени равномерно по цялата територия (както е в Япония или Тайван например). Тоест, очертават се два Китая – единият включва силно развити и изключително гъсто населени зони, а другият – недобре развитият им и зле управляван хинтерланд.
Според нас, най-голямо внимание (от гледна точка на проблемите, пред които е изправен цивилизованият свят) заслужават именно тъмните зони на картата на НАСА. Макар че (подобно на пияницата, който си е изпуснал ключовете в тъмната част на улицата, но напук на това ги търси под светлините на уличната лампа, защото само там може да вижда), мнозина на Запад упорито продължават да се концентрират върху светлите участаци на картата, не осъзнавайки че ключът към решаването на проблемите със сигурността съвсем не се намира там. Атаките от 11 септември и последвалите терористични акции в Европа не само показаха на Запада, колко уязвим е той на собствената си територия, но и, че новите опасности пред които сме изправени не идват от противник, чиято идентичност и възможности са ясни, а от враг, атакуващ ни от “тъмните зони” на света.
Става все по-очевидно, че нетрадиционните проблеми на сигурността, свързвани с т.нар. “Трети свят”, които стандартно мислещите западни стратези (концентрирани единствено върху проблемите на ниво-държави) обикновено прехвърлят на неособено ефективните недържавни институции (като ООН, неправителствените организации, или корпорациите), се връщат обратно и, подобно на бумеранг, се стоварват върху главите ни. Това, разбира се, не означава, че традиционните проблеми в сферата на сигурността (т.е. тези на ниво държави) са останали в миналото или пък че военната сила вече няма да играе значима роля в решаването им. Не, те продължават да съществуват и войната в Ирак го доказа. Но именно бумеранговият ефект от нетрадиционните проблеми в сферата на сигурността ще оказва занапред нарастващо влияние върху политическите решения и стратегията на развитите държави. Опасността в случая обаче е, че докато продължават да се използват все по-внушителни средства (включително военна сила) за предотвратяване или потискане на очевидните за всички заплахи, нито една институция или правителство (включително американската армия) не прави, на национално или транснационално ниво, необходимото за да осъзние и преодолее заплахите, които генерират споменатите по-горе “тъмни зони” на планетата.
Анархията, управленският колапс, етническото съперничество, културният упадък, религиозно-идеологическият екстремизъм, деградацията на околната среда, изтощаването на суровинните запази и жестоката конкуренция за достъп до тях, наркотрафикът, съюзът между наркотрафиканти и терористи, неконтролирумето разпространение на оръжия за масово поразяване, информационните и кибер-войните, както и епидемиите от все по-трудно лечими заболяваниея, застрашават всички ни. И ние не можем просто да се изолираме от последиците им. Въпросът е не, дали трябва да се концентрираме върху проблемите на сигурността, произтичащи обикновено от междудържавните отношения, или пък върху новите и нетрадиционни проблеми в тази сфера (които не се ограничават в националните граници). Във фокуса на вниманието ни следва да бъдат поставени и едните, и другите.
Но след като представата ни за сигурността постоянно се разширява и задълбочава, то и традиционното схващане, че държавата и правителството са единствения гарант за нея, следва да бъде преразгледано. Новите стратегии в сферата на сигурността следва да се съобразяват с ръста на населението (особено в бившия Трети свят); бързото разпространение на такива опасни епидемични заболявания като СПИН-а например; влиянието на климатичните промени; недостигът на питейна вода; ерозията на почвата и настъплението на пустините; урбанизацията и увеличаване броя на мега-градовете на планетата. Така, през следващите две десетилеят, по протежение на дъгата Лагос-Кайро-Карачи-Джакарта все повече хора са принудени (по икономически или екологични причини) да мигрират към големите градове, които обаче въобще не разполагат с необходимата инфраструктура за да поемат толкова бърз прираст на населението им.
Да разгледаме само един от изброените по-горе проблеми. Известно е, че повечето държави от Близкия изток вече страдат остро от липсата на питейна вода (в някои от тях, количеството вода на глава от населението е значително по-малко от абсолютния минимум, определен от Световната здравна организация), като се очаква запасите от нея да се окажат още по-недостатъчни когато населението в региона нарастне три пъти между 2000 и 2015. Впрочем, демографският бум в Близкия изток ще доведе до крайно отрицателни последици за съседните региони и за развитият свят, като цяло. Комбинацията от взривообразен ръст на местното население и изчерпващите се водни запаси без съмнение ще предизвика (наред с всичко друго) нарастващ натиск към многобройните в региона чуждестранни работници и специалисти да се върнат в родината си. Много от последните обаче идват от страни с проблемни икономики и голяма безработица. Освен това връщането на всички тези “гаст-арбайтери” ще прекрати значителните парични преводи (които в някои случаи надвишават сумата на получаваната от техните страни чуждестранна финансова помощ), натоварвайки допълнителноо и без това ограничените ресурси на съответните правителства. Драстичната разлика между ниският естествен прираст на Израил и изключително високият в Газа или на Западния бряг (а също в съседните арабски държави) означава, че еврейската държава рискува буквално да бъде “удавена” демографски, ако не поддържа непрекъснат и значителен поток от еврейски имигранти (т.е. преселници в Израил). Липсата на достатъчно вода, както и тероризмът обаче, могат да спрат (или силно да ограничат) имиграцията в страната. И дори ако сегашният израело-палестински конфликт бъде решен по някакъв начин, съвсем скоро в региона може да се очаква още по-мащабен сблъсък – този път за контрол върху жизнено важните му природни ресурси.
Мега-градовете
В най-близко бъдеще могат да се очакват катастрофални демографски промени по цялото протежение на дъгата Лагос-Кайро-Карачи-Джакарта, които да доведат на трансформирането на целия глобален пейзаж, в резултат от огромните потоци от хора, насочващи се към големите градски центрове. По данни на Националния съвет по разузнаването на САЩ за глобалните тенденции до 2015 (подкрепени от тези на Националното географско дружество и Демографския отдел на ООН ), населението на света ще достигне 7,2 милиарда през 2015 (от 6,1 млрд. през 2000). Като 95% от този ръст се пада на развиващите се държави и почти целият ще се осъществи в бързо разрастващите се градски зони на Третия свят.
Така, населениета на района около Ню Йорк, което е било 12 милиона през 1950, ще нарастне до 17,6 млн. през 2015. През същото време населението на нигерийската столица Лагос (1 млн.през 1950) ще достигне 24,4 млн. през 2015. Докато населението на Лос Анжелос ще нарастне за същия период от 4 на 14,4 млн., това на Карачи ще “експлодира”, нараствайки от 1,1 на 20,6 млн.! През 1950 в Кайро са живели 2,1 млн. души, през 2015 градът ще има 14,4 млн. жители. На свой ред населението на Джакарта ще нарастне от 2,8 на 21,2 милиона. Тоест, истинският проблем не е в развитият свят, а в огромната демографска вълна надигаща се по дъгата между Лагос и Джакарта.
Урбанизацията, сама по себе си, не е нито добро, нито лошо нещо. Населението на Токио например вероятно ще достигне 28,7 милиона през 2015, но японската столица е далеч по-подготвена да се справи с това предизвикателство (разполагайки с необходимата за функционирането на подобен мега-град инфраструктура) отколкото новите мегаполиси от Третия свят. 72% от японците вече живеят в градовете и Япония отдавна се е приспособила към урбанизирания начин на живот. Не можем да очакваме обаче, че Лагос, Дака или Техеран ще успеят да се справят с прогнозираното огромно нарастване на жителите си. Всъщност, съмнително е, че повечето градове в развитите държави биха могли да посрещнат подобен ръст на населението си, какво остава за тези в развиващите се. Ако предположим например, че населението на Ню Йорк нарастваше със същите темпове като това на Дака (столицата на Бангладеш, чието население през 2015 ще достигне 19 млн., срещу само 400 хил. През 1950) американският мегаполис би трябвало да достигне 600 милиона (!) през 2015. Дори за подобен град от най-богатата държава в света е навъзможно да се справи с подобно предизвикателство, какво остава за столицата на бедстващата Бангладеш.
Допълнително задълбочаващ проблема фактор е, че в много от регионите, където присъстват и американските интереси, сигурността е застрашена от неконтролирумият демографски ръст. Към 2015 броят на градовете с население над пет милиона души ще достигне 58 (срещу само 8 през 1950), а на планетата ще има поне 600 града с население над един милион (през 1950 те са били само 86). Както отбеляза наскоро авторитетният американски експерт (и наш колега от Военноморския колеж на САЩ) Ричард Нортън, много от тези мега-градове на бъдещето могат да се превърнат в огнища на нестабилност, опасни епидемии и теророризъм. С други думи, значителна част от тях ще се разрастнат далеч извън капацитета на собствените им правителства (или градска администрация) да ги управляват. В резултат от това...
{rt}
След края на студената война учените, експертите и политолозите се изправиха пред необходимостта да дефинират новия световен ред и мястото на Америка в него. Още тогава мнозина предупреждаваха за опасността от хаос и анархия или пък за възможен цивилизационен сблъсък. След 11 септември 2001 тези прогнози се превърнаха в реалност. Оттогава насам усещането за несигурност продължава да нараства, също както и стремежът проблемите, пред които е изправен цивилизованият свят, да бъдат решавани предимно с военни средства. Истината обаче е, че колкото повече използваме подобни средства, толкова по-несигурни се чувстваме. Дали проблемът не е в това, че не сме наясно, какво точно представлява съвременният свят? Дали картата на света, която продължаваме да използваме не е безнадеждно остаряла и пътищата, обозначени на нея, вече не съществуват?
Преди няколко години НАСА (т.е. американската космическа агенция) публикува една много интересна карта, която би могла да ни помогне да видим по-ясно контурите на бъдещето.
Картата е съставена с помощта на сателитни фотографии, правени от Космоса в продължение на няколко месеца и показва осветеността (от светлините на големите градове) на земното кълбо през нощта. Според експертите на НАСА тя дава изключително точна представа за гигантската степен на урбанизация на планетата. Онова, което се вижда на тази карта, ни подтиква да се замислим за някои обезспокояващи глобални тенденции, които (ако ги оставим без внимание) биха довели до много сериозни последици през следващите няколко десетилетия. Най-важните от тях са: променящата се демография на градовете, особено онези разположени по т.нар. “дъга Лагос-Кайро-Карачи-Джакарта”; растящата вероятност от появата на кризисни региони в границите на функциониращи (макар и проблемни) държави; както и увеличаване броя на т.нар. “диви градове”, разположени в държави и региони, тясно свързани с глобализационния процес.
Внимателният анализ на картата, съставена от НАСА, позволява да се видят рамките на развитие както на световния ред, така и на световния хаос. Очевидно е, че в съвременната планетарна физическа, икономическа, културна и политическа география се извършват тектонични промени, задвижени от изключително мощни сили. Концентрацията на градските светлини в и около Старият континент например, отлично илюстрира интеграционните процеси в Европа, очертавайки френско-германското ядро в ЕС, както и периферията на Съюза – т.е. страните от централната и източна част на континента, стремящи се подобно на нощни пеперуди към ярките светлини на обединена Европа. Вижда се също, ясното разграничаване между Северна Африка и останалата част от Черния континент, както и фактът, че регионът на Магреб (независимо от културните му връзки както с Африка, така и с Близкия изток) се превръща постепенно в част от една евро-средиземноморска общност, т.е. в сфера на влияние на ЕС. Интересно е да се види и, как Индия и Пакистан, които тръгват от почти едни и същи стартови позиции при обявявенето на независимостта си през 1947, се развиват в диаметрално противоположни посоки: на картата цяла Индия е залята от светлина, докато Пакистан тъне в мрак. Същото се забелязва и на Корейския полуостров, където 38-ия паралел очертава драматичното разделение между обляната от светлина Южна Корея и мрачната сянка насдвиснала над Северна. Светлините в Китай пък са концентрирани в източната част на страната, т.е по тихоокеанското и крайбрежине, а не са разположени равномерно по цялата територия (както е в Япония или Тайван например). Тоест, очертават се два Китая – единият включва силно развити и изключително гъсто населени зони, а другият – недобре развитият им и зле управляван хинтерланд.
Според нас, най-голямо внимание (от гледна точка на проблемите, пред които е изправен цивилизованият свят) заслужават именно тъмните зони на картата на НАСА. Макар че (подобно на пияницата, който си е изпуснал ключовете в тъмната част на улицата, но напук на това ги търси под светлините на уличната лампа, защото само там може да вижда), мнозина на Запад упорито продължават да се концентрират върху светлите участаци на картата, не осъзнавайки че ключът към решаването на проблемите със сигурността съвсем не се намира там. Атаките от 11 септември и последвалите терористични акции в Европа не само показаха на Запада, колко уязвим е той на собствената си територия, но и, че новите опасности пред които сме изправени не идват от противник, чиято идентичност и възможности са ясни, а от враг, атакуващ ни от “тъмните зони” на света.
Става все по-очевидно, че нетрадиционните проблеми на сигурността, свързвани с т.нар. “Трети свят”, които стандартно мислещите западни стратези (концентрирани единствено върху проблемите на ниво-държави) обикновено прехвърлят на неособено ефективните недържавни институции (като ООН, неправителствените организации, или корпорациите), се връщат обратно и, подобно на бумеранг, се стоварват върху главите ни. Това, разбира се, не означава, че традиционните проблеми в сферата на сигурността (т.е. тези на ниво държави) са останали в миналото или пък че военната сила вече няма да играе значима роля в решаването им. Не, те продължават да съществуват и войната в Ирак го доказа. Но именно бумеранговият ефект от нетрадиционните проблеми в сферата на сигурността ще оказва занапред нарастващо влияние върху политическите решения и стратегията на развитите държави. Опасността в случая обаче е, че докато продължават да се използват все по-внушителни средства (включително военна сила) за предотвратяване или потискане на очевидните за всички заплахи, нито една институция или правителство (включително американската армия) не прави, на национално или транснационално ниво, необходимото за да осъзние и преодолее заплахите, които генерират споменатите по-горе “тъмни зони” на планетата.
