Германия е нашият най-добър стратегически приоритет. Всички разбират, че стратегическата игра на Сърбия в следващите години ще се завърти около Дунава. Белград, където трябва да се установят международните банки се намира на средата на пътя между Северно море и Черноморския и Каспийския басейни.
Големият сръбски учен доктор Живадин Йовичич отбелязва навремето, че “балканското разположение на Югославия е геополитическо преимущество, което обаче изисква стабилна държава и реалистична политика“. Сръбската политическа класа обаче вече десетилетия не постигна нито стабилност на държавата, още по-малко пък и реализъм в своята политика. Трудно може да бъде открита в нашия район, политическа класа, която да е постигнала такава катастрофална историческа равносметка, както сръбската. През последните десетилетия тя демонстрира липса на приемственост, липса на геополитическа визия и пълна военно-стратегическа неадекватност. Неокомунистическата върхушка, доминирана от пакостната секта на ЮЛ (Партията на югославската левица, ръководена от Мира Маркович съпруга на бившия диктатор Слободан Милошевич) основаваше смвахнатите си геополитически концепции на неефективните,слаби геостратегически връзки с Беларус и Русия. Постоянното игнориране на географския и политическия прагматизъм водеше до пропадане в геополитическата бездна, така че накрая Сърбия се оказа стегната в пълно военно-стратегическо обкръжение, в пръстен от неприятели, без нито един съюзники (дори без нито един видим кандидат за съюзник).
След 5 октомври и свалянето на Милошевич от власт обществото очакваше бързо излизане от задънената улица. В действителност това бе невъзможно, защото факторът време е трудно преодолим в геополитиката и в международните отношения.
Необходимо е време, но и нашата енергична и твърда борба във времето, за да не изпуснем и последните срокове. Говорим за тотална стратегия, която според големия френски стратег генерал Бофор стои над стратегическата пирамида от интереси и едва след нея идват политическите решения. Политическата класа на Сърбия и най-вече създателите на новата прибързана политика изхождат от идеята за всеобщ интерес по света към Сърбия. Не можем и не бива да се съгласямаве с това клише, което продължава да се налага в нашето общество. Сръбските политици и най-вече тези от ДОС (Демократичната опозиция на Сърбия обединяваща доскоро цялата опозиция срещу режима на Милошевич) ни уверяваха, че сме излезли от пъкъла на 13 годишното управление на Милошевич. А също от ерата на Иван Стамболич, който ни доведе до самоубийствения “експеримент Милошевич”. Всъщност пъкълът за Сърбия и всички народи в нея продължи цели 56 години, откакто една секта - Югославската комунистическа партия, с помощта на НКВД, започна да унищожава собствения си народ и да му налага идеологията на сталинистката диктатура.
В днешната икономически разорена Сърбия, в тази социално ограбена, културно затънала и цивилизационно изостанала страна сега трябва да съединим всички счупени кости и костици на сръбското тяло, да започнем духовна обнова и успешно физическо възстановяване. Нашата нова геополитическа стратегия трябва да покрие огромният ни дефицит на доверие в света. Светът около нас е обхванат от процесите на мондиализация (глобализация), която комунистте използваха като плашило, сякаш това са процеси, които могат да ни подминат или някак си да ги избегнем. Вместо да анализираме тези процеси и да ги използваме ние им се противопставяхме. Посткапиалистическият свят е обхванат от информационна революция, която се задълбочава и разкрива невероятни възможности. Този свят вече промени своята философия за войната, използва неконвенционални оръжия и наказва всяко непослушание с уранови бомби, както се случи и с неадекватно действащата Сърбия.
Светът се превръща в едно технологично цяло обединено от знанието, което само по себе си вече е най-ценния ресурс. Знанието и информацията са водещи за заемането на позиции в тази общност. Къде сме ние? Къде са екипите, които могат да се заемат с решаването на тези предизвикателства? Нима ще заменим изолационистката дипломация на комунистите, с революционната дипломация на борците срещу Милошевич (всъщност 5 октомври не бе никаква революция, а един аборт предизвикан от компромиса на великите сили)? Няма ли опасност, вместо стратези и истински познавачи на световната политика, ръководството на страната да се поеме както през 1944/45 от кашавари, които да ни забъркат впоредната международна каша?
Всичко в сръбския преход е хаотично, епизодично и парвенюшко, а трябва да мислим за изграждането на една ефективна геополитическа стртегия. Вече десетилетия в европейския югоизток се води политика, поставяща Сърбия в ролята наколеблива и противоречива държава. Отреждат ни скромната позиция на вечно заподозрени във всичко лошо.
Но дори и в тези уславия, можем да очертаем главните насоки на бъдещата сръбска геополитическа ориентация:
- Вече няма югославска геополитическа позиция, а единствено сръбска.
- Трябва тотялно да бъде изкоренена всяка юго-носталгия. Югославско означава антисръбско и в буквалния смисъл е насочено срещу сръбскте национални интереси. Нашето общество гледа с недоволство на незначителните, но идеологически опасни остатъци от югославизма в днешното ново ръковоство на страната. Дори при покойния и днес при Кощуица кадрите от времето на Тито, продължават да определят стратегията на сръбската държава. Какво се промени в посолствата ни – та това са едни и същи хора които бяха и при Тито и при Стамболич, и при Месич, и при Милошевич, сега и при Кощуница?
- Още през март 1992 водещите американски стратези публикуваха “Принципи за планиране на отбраната”, където са изброени главните американски политически приоритети, за отстояването на които е допустимо и воденето на война. Един от тях е и “възпиране на руските имперски планове”, което означава неутрализиране на Русия в нейния хинтерланд в Близкия Изток, Чреноморския басейн и Балканите.
Една от често присъстващите тези сред някои от управляващите в Сърбия през изминалите години бе, че “трябва още малко да издържим, докато Русия отново се изправи на крака и отново стане световна сила, която ще може успешно да се противопоставя на Съединените щати, застрашавайки техните стратегически интреси”. Това бе наивно и опасно твърдение. В близките десетилетия Моска няма да бъде технологичен, икономически и военен фактор съпоставим със Запада. Недопустимо бе да очакваме, че Русия винаги ще ни “пази”. Всъщност, Москва никога не ни е “пазила” освен през Първата световна война, когато по роднинска линия руският цар наистина ни спаси, принуждавайки Франция да прехвърли в Гърция и Африка нашата разгромена и физически осакатена войска. Интересите около руския газ и нефт са преекспонирани. Та нали на всяка международна борса можете да купите горива на свовни цени. И Русия отдавна ни продава газ само срещу заплащане. Опирайки се само на Русия Сърбия не може да защити нито един свои жизнен интерес. Новата сръбска власт следва да се откаже от подобни илюзии иначе отново ще се провали стратегически, също както и Милошевич.
- Преди две десетилетия турският премиер Тургут Йозал произнесе една бележита реч. Пред депутатите в турския Меджлис той заяви, че: “ На предстоящите международни конференции, където ще се решават световните проблеми и ще се чертят новите карти, Турция трябва да бъде на масата на преговорите, а не в менюто. Така той обясни пред турската политическа класа и елит стратегическите цели на своята политика. Днешните сръбски управляващи днес имат тежката задача да извадят Сърбия от “менюто” на новата европейска архитектура за сигурност, като същевременно са притиснати от евентуалната стратегическа загуба на Прешовската долина, към която като оси напират албанците.
Сърбия трябва да напусне руския вектор на ориентация. И не защото Русия вече не е фактор на Балканите, а защото съдбовно ни е нужна европейска интеграция. Иначе западните демокрации ще ни изключат от глобалните стокови пазари и информационната революция, като ни лишат от нови технологии. Няма накъде, колкото и да не ни се иска, наложително е сърбите да станата чехи, а Кощуница да бъде Хавел. Иначе всички знаем сръбската поговорка, че “силният не моли Бога”.
- Държавните ръководители, дипломати и представители на отделните институции имат дългосрочната родолюбива задача непрекъснато да просвещават и оглашават нашата искрена ориентация към Запада. Трябва упорито да се напомня, че нашите държавни и стратегически интереси трайно са обвързани към западните демокации и европейскта интеграция. Трябва по всякакъв начин да се лансира тезата, че ние не сме разположени между Изтока и Запада, а сме част от Запада и че всъщност страни като Русия и Турция реално се намират между Изтока и Запада. Разбира се, като казваме това, съвсем не означава, че автоматично ще приемаме всичко което ни се налага от Запад. Западът успява именно, защото има широк и богат избор от възможности, което позволява на умните да избират онова което има най-значимаместна приложимост и съответствие.
- Не вярваме, че ни заплашва някаква асимилиране от глобализацията и нейните процеси, стига политическата класа истински да служи на националните интереси, да е духовно зряла, ако интересите на нацията значимо са издигнати над всичко останало, ако народът е воден от вярващ...
{rt}
Германия е нашият най-добър стратегически приоритет. Всички разбират, че стратегическата игра на Сърбия в следващите години ще се завърти около Дунава. Белград, където трябва да се установят международните банки се намира на средата на пътя между Северно море и Черноморския и Каспийския басейни.
Големият сръбски учен доктор Живадин Йовичич отбелязва навремето, че “балканското разположение на Югославия е геополитическо преимущество, което обаче изисква стабилна държава и реалистична политика“. Сръбската политическа класа обаче вече десетилетия не постигна нито стабилност на държавата, още по-малко пък и реализъм в своята политика. Трудно може да бъде открита в нашия район, политическа класа, която да е постигнала такава катастрофална историческа равносметка, както сръбската. През последните десетилетия тя демонстрира липса на приемственост, липса на геополитическа визия и пълна военно-стратегическа неадекватност. Неокомунистическата върхушка, доминирана от пакостната секта на ЮЛ (Партията на югославската левица, ръководена от Мира Маркович съпруга на бившия диктатор Слободан Милошевич) основаваше смвахнатите си геополитически концепции на неефективните,слаби геостратегически връзки с Беларус и Русия. Постоянното игнориране на географския и политическия прагматизъм водеше до пропадане в геополитическата бездна, така че накрая Сърбия се оказа стегната в пълно военно-стратегическо обкръжение, в пръстен от неприятели, без нито един съюзники (дори без нито един видим кандидат за съюзник).
След 5 октомври и свалянето на Милошевич от власт обществото очакваше бързо излизане от задънената улица. В действителност това бе невъзможно, защото факторът време е трудно преодолим в геополитиката и в международните отношения.
Необходимо е време, но и нашата енергична и твърда борба във времето, за да не изпуснем и последните срокове. Говорим за тотална стратегия, която според големия френски стратег генерал Бофор стои над стратегическата пирамида от интереси и едва след нея идват политическите решения. Политическата класа на Сърбия и най-вече създателите на новата прибързана политика изхождат от идеята за всеобщ интерес по света към Сърбия. Не можем и не бива да се съгласямаве с това клише, което продължава да се налага в нашето общество. Сръбските политици и най-вече тези от ДОС (Демократичната опозиция на Сърбия обединяваща доскоро цялата опозиция срещу режима на Милошевич) ни уверяваха, че сме излезли от пъкъла на 13 годишното управление на Милошевич. А също от ерата на Иван Стамболич, който ни доведе до самоубийствения “експеримент Милошевич”. Всъщност пъкълът за Сърбия и всички народи в нея продължи цели 56 години, откакто една секта - Югославската комунистическа партия, с помощта на НКВД, започна да унищожава собствения си народ и да му налага идеологията на сталинистката диктатура.
В днешната икономически разорена Сърбия, в тази социално ограбена, културно затънала и цивилизационно изостанала страна сега трябва да съединим всички счупени кости и костици на сръбското тяло, да започнем духовна обнова и успешно физическо възстановяване. Нашата нова геополитическа стратегия трябва да покрие огромният ни дефицит на доверие в света. Светът около нас е обхванат от процесите на мондиализация (глобализация), която комунистте използваха като плашило, сякаш това са процеси, които могат да ни подминат или някак си да ги избегнем. Вместо да анализираме тези процеси и да ги използваме ние им се противопставяхме. Посткапиалистическият свят е обхванат от информационна революция, която се задълбочава и разкрива невероятни възможности. Този свят вече промени своята философия за войната, използва неконвенционални оръжия и наказва всяко непослушание с уранови бомби, както се случи и с неадекватно действащата Сърбия.
Светът се превръща в едно технологично цяло обединено от знанието, което само по себе си вече е най-ценния ресурс. Знанието и информацията са водещи за заемането на позиции в тази общност. Къде сме ние? Къде са екипите, които могат да се заемат с решаването на тези предизвикателства? Нима ще заменим изолационистката дипломация на комунистите, с революционната дипломация на борците срещу Милошевич (всъщност 5 октомври не бе никаква революция, а един аборт предизвикан от компромиса на великите сили)? Няма ли опасност, вместо стратези и истински познавачи на световната политика, ръководството на страната да се поеме както през 1944/45 от кашавари, които да ни забъркат впоредната международна каша?
