05
Вт, Ное
5 Нови статии

Ще се справи ли ЕС с поредното предизвикателство пред европейската цивилизация?

брой 4 2016
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

За добро или зло живеем в бурни времена. И като казвам това, нямам предвид само известното и често цитирано през последните десетилетия китайско проклятие, а фактът, че ние, хората от поколенията близки до моето, имахме щастието и нещастието да видим рухването на глобални утопии[1], разпаденето на двуполюсната глобална система на международни отношения (студената война), обявяването на "края на историята" (Фукуяма: 1993) и на "новия американски век", но и началото на залеза му (Бжежински: 2015), както и реализирането на амбициозната идея за приобщаване на Източна Европа към обединена Европа, за да се окажем в края на краищата в днешната ситуация на нови големи предизвикателства.

Този път те засягат не само Изтока, който през ХХ век, в лицето на Съветския съюз, неуспешно се беше опитал да предложи алтернатива на европейското (и световното) развитие (Hobsbawm, 1994; 376), а и сърцето на Запада – Европейския съюз, възприеман дълги години като предвестник на бъдещето развитие на човечеството (Щреек, 2016; 10–11), което малко арогантно идентифицираме със западната цивилизация.

Предизвикателствата пред европейската интеграция

От началото на европейския обединителен процес, който започва след голямото сътресение от Втората световна война, той периодично се изправя пред различни по характер, значение и обхват предизвикателства. Те са засягали краткотрайните и по-дългосрочните цели на Общия пазар, вътрешната организация на Европейската икономическа общност, функционирането и разширението на Европейските общности – и всичко това само до оформянето на същинския интеграционен субект (Стоянов, 2013; 93–109; Стоянов, 2014; 71–90) – Европейският съюз, оповестена на 1 януари 1992. Тогава появата на единното западноевропейско пространство, особено в съпоставка с деструктивните процеси, протичащи по същото време в Източна Европа, изглеждаше като решение на всички проблеми, наследени от миналото на Стария континент, и като отговор на всички бъдещи предизвикателства. Но периодът на оптимистични очаквания за бъдещето отмина още с първите сътресения от разпадането на Югославия през 90-те години на ХХ век, които неочаквано върнаха в Европа изглеждащият невъзможен почти половин столетие грозен образ на войната; а по-късно и с първите финансови предизвикателства пред общата европейска валута, доказващи правилността на подценените предупреждения (Щреек, 2016; 10–11), и т.н.

За правителствата и народите на Източна Европа през 90-те години на миналия и до началото на новия ХХІ век магическата фраза „път към Европа” изглеждаше спасение от неочаквано големите тежести на прехода от държавен социализъм от съветски тип към парламентарна демокрация и пазарна икономика от западноевропейски тип. Европейската перспектива очерта крайната цел на прехода – не само за България, а и за останалите страни от бившата социалистическа Източна Европа. В съзнанието на измъчените източноевропейци присъединяването към ЕС беше моментът, отвъд който ще бъдат решени всички проблеми и когато ще се отърват от т.нар. постсоциалистическо гето. Очакванията бяха след „долината на сълзите”, както в зората на прехода Ралф Дарендорф нарече несрещаните още в историята трансформации (макар и да не предвиждаше те да продължат толкова дълго), всички да попаднем в онзи живот на Запад, който познавахме от книгите, филмите, краткотрайните екскурзии или по-дълготрайните специализации (Дарендорф, 1992). Оказа се обаче, че на другия ден след приемането на бившите социалистически страни в ЕС, независимо дали той настъпи през пролетта на 2004 (за първите осем постсоциалистически държави), или в началото на 2007 (за България и Румъния), гражданите на "прехождащите" страни се оказаха в същото положение, както и в навечерието му. Вярно е, че истинската изненада би било да се случи обратното, но рационалният подход не променя психологическите нагласи на мнозинството хора, очакващи от членството в ЕС чудото, с идеята за което започнаха новия си път след социализма.

Големите надежди бяха толерирани от местните и европейските власти в предприсъединителния период, но не можеха да не завършат с голямо разочарование. И тук стигаме до отговорността на политиците, а и на т.нар. интелектуалци, които вместо да обясняват какво реално очаква хората, предпочитаха да подхранват надеждите им, за да поддържат висок обществения дух през трудностите на прехода. Тази късогледа тактика свърши работа, но само докато не дойде времето за равносметка. Това е само един пример, който показва характера на предизвикателствата, пред които днес сме изправени всички ние – членовете на ЕС. Мога да го формулирам като усещане за недовършен преход[2].

Имам предвид това, че петото или Източното разширяване на ЕС, което завърши с видим успех (Enlargement, 2001), остави редица нерешени проблеми, изникващи с неочаквана сила днес. Ще изброя някои от тях. Такива бяха компромисите по някои европейски критерии, преди всичко икономически, при приемането на страни като нашата например. Този подход на затваряне на очите пред проблемите, за да бъде осъществена политическата задача по присъединяването, утвърди у старите членки на ЕС чувството на превъзходство към новите и вярата, че единственият правилен подход е новите страни-членки безпрекословно да приемат техните съвети. Доказателствата за пренебрежението на старите към новите са много, между тях ще припомня зрелишната пропагандна кампания за „полския водопроводчик”. Резултат от тази тенденция още тогава беше засилването на критичните настроения сред източноевропейците срещу богатия и самодоволен Запад, който дори и когато предоставя помощи, се грижи преди всичко за европейските чиновници, които ги осигуряват. И когато днес наблюдаваме с нарастваща тревога разширяващите се пукнатини в общата сграда на ЕС, преминаващи по линията на петото разширяване, е добре да си припомним онова близко минало, когато се създаваха предпоставките за появата им.

Това предизвикателство – разминаването между отношението към ЕС в двете му части има и много други аспекти. Ще припомня само онзи, вече позабравен епизод, когато Съединените щати набираха участници в т.нар. Коалиция на желаещите за война срещу Ирак на Саддам Хюсеин по, както се оказа, фалшифицирани обвинения. Още тогава администрацията на президента Джордж Буш-младши раздели ЕС на „Стара”, в смисъл на остаряла и немощна Западна Европа, и „Нова” - жизнена и готова да участва в създаването на Pax Americana Източна Европа. Създаденото тогава високо самочувствие на Източна Европа се оказа краткотрайно и катастрофира в последиците от тази първа, но не и последна война в околоевропейските региони – Близкия Изток и Северна Африка. Тези войни бавно, но сигурно създадоха днешната неудържима миграционна вълна, насочила се от деструктурираните региони към европейския континент.

Следващато предизвикателство, пред което се изправи ЕС, беше финансовата криза и последвалите я нарастващи разлики в опитите на страните-членки да се справят с финансовите си проблеми. Пътьом ще отбележа, че резултат от това предизвикателство беше поставянето под въпрос на цялата еврозона (Лопес, Еспиноза: 2011; 45–58). А най-видимите му прояви бяха дълговите кризи и особено случващото се в южната ни съседка Гърция. Опитите за излизане от финансовата криза показаха възможностите и ограниченията на обединена Европа да провежда единна финансова политика. Достатъчно е да сравним, как и за колко време се справи с кризата една единна държава, каквато са Съединените щати, и същите процеси при обединените в ЕС национални държави. Разликите се видими. С агресивна икономическа политика САЩ сравнително бързо излязоха от кризата, докато в Евросъюза разнообразието на подходи и резултати бе голямо. Някои държави от ЕС излязоха от кризата сравнително бързо - главно северните и Германия, някои изобщо не влязоха в криза - като Полша, а други затънаха в дълговото блато, като страните от Южна Европа и най-вече Гърция, където кризата доведе до дълбоки политически сътресения, които все още не са приключили. (дори не искам да включвам България в това изброяване заради отказа на българските управляващи да търсят каквито и да било самостоятелни решения.)

Кризата показа още един проблем на общността – тя има единна валута – еврото, но не и единна финансова политика, да не говорим за различната степен на икономическо развитие на страните членки на еврозоната и нееднородната им икономическа политика. С други думи, съществува дълбинен проблем и във финансовата структура на Съюза, който, да не забравяме, започва своето развитие именно като икономическа общност, неслучайно наречена Общ пазар. Това старо предизвикателство трудно може да бъде разрешено без дълбоко преустройство на цялата финансова система (Икономист, 2011).

Мигрантската криза

Днес ЕС е изправен пред ново предизвикателство, което очевидно изненада както политиците (бюрокрацията), така и гражданите на съюза – неконтролируеми мигрантски потоци. Подобна изненада изглежда странна, макар че лесно можем да я обясним чисто психологически с господстващото на Запад пожелателно мислене. Защото, как можеш да се изненадваш от милионните мигрантски потоци, идващи от Близкия Изток и Северна Африка, след като преди това си направил всичко възможно, за да унищожиш държавните структури в тези региони, пък макар и с идеята да помогнеш на демокрацията там? Големият мигрантски поток, който нахлу в Европа през 2015, предизвика широка вълна от дискусии на континента, които не оставиха безразлична и България. Нашата научна общност също се включи в анализа на предпоставките и последиците от тези процеси (Димитров, Мизов, 2016).

Всъщност, ЕС вече е преживявал подобен миграционен процес, макар и в много по-малък мащаб. Това стана след края на студената война, когато Западът наложи своя отворен модел на държавност в Източна Европа и за кратък период от време се отвори приятелски за живелите в затворени общества източноевропейци, но много бързо след това се опита да спре потоците мигранти, устремили се в търсене на работа или по-добър живот на Запад. Не мисля, че сегашната миграционна криза има различни механизми, но разликите са много значителни, тъй като миграциите са в съвършено различен мащаб, а е коренно противоположен и характерът на прииждащото население. Сегашният миграционен или бежански поток (както продължаваме да го наричаме, много неточно) и реакцията на политиците от различните европейски държави извадиха на бял свят всички скрити проблеми от предходния период, активизираха тяхното деструктивно въздействие и ускориха дезинтеграционните процеси в централните структури на ЕС.

Какво имам предвид? На първо място, огромната разлика, всъщност противоположната реакция на миграционната (или бежанската) криза, която наблюдавахме в старите и в новите европейски страни. Разделението е ясно и видимо – старите страни-членки на ЕС проявиха видимо съпричастие към потоците бежанци/мигранти и активизираха едни от основните европейски ценности – солидарността и хуманизма, докато новите страни-членки на ЕС, между които сме и ние, се върнаха към идеите на национализма и националния суверенитет, едновременно преследвани, стимулирани и употребявани в тяхното най-близко минало – епохата на социализма. Разделението от студената война възкръсна в затварянето на границите пред бежанците, предприето от унгарския премиер Виктор Орбан и редица източноевропейски държави, от една страна, и в поканата на канцлера Ангела Меркел бежанците да заповядат в Германия - от друга. Парадоксалното в случая беше това, че тази противоположна реакция дойде тъкмо от Орбан и Меркел - двама източноевропейци, израснали в годините на социализма, но очевидно отхвърлящи неговите ценности по различен начин.

Предизвикателството, родено от отношението към мигрантския поток, е много по-дълбоко от заявената разлика в моментните реакции. Първо, защото отношението към мигрантите не е въпрос само на съпричастие или хуманизъм, а е и отношение към собственото минало. За историците е ясно, че съпричастието сред много граждани в западноевропейските страни (макар че, както виждаме, и там има големи разлики) се дължи, освен на т.нар. европейски ценности, и на чувството за вина както заради колониалното минало на бившите империи, така и заради незабравеното нацистко минало, като не бива да пропускаме и дългите години, в които Европейският Запад използва евтината работна ръка на пришълците за своето икономическо развитие. Не на последно място в такава посока върви и осъзнаването на ролята на същите европейски държави в унищожаването на държавните структури в Близкия Изток и Северна Африка в хода на т.нар. арабски революции (при това осъществени само в светските диктатури, но не и в полуфеодалните монархии от Залива), откъдето днес прииждат бежанските потоци. Нищо подобно нямат в миналото и настоящето си страните от Европейския Изток, затова при тях реакцията е плод не на чувство за вина, а е опит за защита на националния им суверенитет - една много чувствителна тема от дългите години на присъствието им в съветската сфера на влияние. Докато не бъде осъзната тази дълбока разлика, няма да има никакво истинско разбиране на спецификите на двата европейски региона, а усещането на разделение само ще се задълбочава. И въпреки че става дума по-скоро за липсата на желание от страна на старите западни членки на Евросъюза да разберат позицията на новите източни, все по-ясно се наблюдава и обратното – нежеланието на източните страни-членки да осмислят и се съобразят с позицията на западноевропейските държави, в които толкова внимателно се вслушваха през първото десетилетие след края на студената война.

Искам за обърна внимание и върху още един аспект от разминаването във вижданията между Изтока и Запада в рамките на Европейския съюз, който засяга България. Нашата страна нееднократно беше обект на критики от водещите държави в ЕС за отношението си към мигрантите, а заедно с други бивши социалистически страни бяхме обвинявани в неумение да приемаме и съжителстваме с ислямските пришълци, в липсата на чувство за съпричастие. В тези критики, подсилени напоследък от плашещите картини с действията на т.нар. граждански отряди за спиране на мигрантите по границите, има известна истина. Но те попречиха на Запада да види онова, с което българската традиция би могла да помогне за успешното преодоляване на проблема с интеграцията на нарастващия брой имигранти. Всъщност България е сред страните в ЕС, които имат най-дълъг и успешен опит от съжителство с ислямска общност (Българи и турци, 2016). Българските турци са най-голямата, като относителен дял от населението, мюсюлманска общност в държава от ЕС, поне засега. И след признатия още преди години (след терористичните атаки в Мадрид, Лондон и Париж) банкрут на доскорошната европейска формула за интеграция – мултикултурализма[3], ЕС би трябвало да потърси други, проверени в продължение на дълго време системи на интеграция, една от които безспорно е българският опит за успешно интегриране на мюсюлманите в модерната европейска държава. А не да осъжда всичко и с лека ръка да загърбва дълго действали (и то добре) модели.

Нежеланието на западната част от ЕС да погледне към източната като възможно решение на проблемите доведе по естествен път до опитите на Европейския Изток да се обедини, за да опита да се противопостави на западния диктат. Най-ясно тази нова тенденция беше демонстрирана от процесите, които се развиват във все по-влиятелната и различаваща се от останалата част от ЕС Вишеградска четворка (Čarnogursku, 2006, Zarycki, 2014). Припомням, че тази формация беше създадена веднага след края на студената война като група, целяща да координира и подпомогне процеса на присъединяване на специфичния регион, наречен Централна Европа (Graubard, 1991), към европейските структури, и тогава изпълни отлично своята задача. Днес обаче тя се превръща в група за обособяване на региона, за изработване на собствена позиция по миграционния проблем, различна от общоевропейската, и, едновременно с това, за кръгова отбрана срещу нарастващите критики за неспазване на общоевропейските правила. Това е още една тенденция, насочена към дезинтеграцията на Съюза.

Заключение

Въпросът от заглавието – дали ЕС ще се справи с новите предизвикателства, не е лесен за отговор. Той е свързан и с въпроса, дали ще се разпадне ЕС. Дълбокото ми убеждение е, че това няма как да стане в обозримо бъдеще, но по-важни са тенденциите. А те са деструктивни и в дългосрочен план могат да доведат до негативни резултати. Въпросът сега е, дали ЕС ще намери този път, колебая се да кажа, дали напред или назад, но който може да върне сцеплението и единството между нарасналия брой членки - разбира се не във всичко (това не е възможно), но поне за справяне с най-важните предизвикателства и на първо място с продължаващата масова миграция към Европа, чийто край не се вижда, тъй като и породилите я причини не са изчезнали. Ключов в този случай е проблемът, на който трябва да се обърне специално внимание – интеграцията на големите нови, преобладаващо мюсюлмански, маси. А инак прогнозите за бавния залез на Европа не са нещо нито ново, нито неочаквано – ще припомня, че го прави още преди век, в края на Първата световна война, Освалд Шпенглер[4].

И тъй като в историята нищо не е предопределено, а всичко зависи от хората и от тяхното желание и воля да променят тенденциите, искам да дам и своите идеи за предотвратяване на най-лошия сценарий – разпадането на Европейския съюз, което при всички случаи ще доведе до епоха на хаос и противопоставяне. Струва ми се, че предотвратяването на краха на ЕС може да стане само чрез преструктурирането на неговите механизми за вземане на решения, които трябва да заменят бюрократичния подход с политически. Същевременно е необходимо много по-ясно и най-вече от големите западни държави да се осъзнаят и да се разберат различията между отделните европейски региони. Ключово, според мен, е връщането в центъра на политиката на ЕС на европейските ценности, обърнати към европейските граждани. Затова ще ги припомня, в реда, в който ги формулира българският философ Цветан Тодоров: рационалност, справедливост, демокрация, индивидуална свобода, светски характер на обществото и толерантност (Тодоров: 2003; 82–97). Те трябва да се припомнят, на първо място на гражданите на страните от Европейския съюз, но и да станат част от светогледа на всички онези, които желаят да живеят на Стария континент.

 

Бележки:

 

Източници:

Бжежински, 2015: Бжежински, Збигнев, САЩ вече не са хегемон, <http://hashtag-bg.com/articles/16712/>, 12 януари 2015, посетен на 15 януари 2015.

Българи и турци, 2016: Българи и турци, София, ТАНГРА ТанНакРа ИК, Център за иследване на история на българите, 2016.

Дарендорф, 1992: Дарендорф, Ралф, Размисли върху революцията в Европа, София, Издателство ЦИД, 1992.

Димитров, Мизов, 2016: Димитров, Любен, Максим Мизов, съст., Геостратегическата ситуация и бежанските вълни – между хуманизма и агресията, Изд. „Авангард Прима”, София, 2016.

Икономист, 2011: Икономист, Проклятието на еврото и краят на „метода Моне”. Дълговата криза извади на показ проблеми в основния замисъл на Европейския съюз, <http://e-vestnik.bg/12604/proklyatieto-na-evroto-i-krayat-na-metoda-mone/>, 5 септември 2011, достъп на 6 септември 2011 г.

Клаус, 2012: Клаус, Вацлав, Евроинтеграция без илюзии, София, МаК, 2012.

Лопес, Еспиноза: 2011, Лопес, Хуан, Алберто Еспиноза, Срещу пакта за еврото. Реална демокрация в Европа? Нима! – В: Ново време, № 7, юли 2011 г., 45–58.

Михайлов, 2009: Михайлов, В., Вишеградската група, двайсет години по-късно. – В: Геополитика, № 5, 2009, с. 54–68.

Райчев, Стойчев: 2004: Райчев, Андрей, Кънчо Стойчев, Какво се случи? Разказ за прехода в България 1989–2004, София, Изд. Труд, 2004.

Сарацин, 2010. Сарацин, Тило, Германия се самоликвидира. – В: Култура, бр. 34, 8 октомври 2010 г., с. 10–11.

Стоянов, 2013: Стоянов, Борис, „Меденият месец“ на Западна Европа: европейската интеграция в периода 1958–1962 г. – В: Интеграционните процеси през 60-те години на ХХ век, София, УИ „Св. Климент Охридски”, 2013, 93–109.

Стоянов, 2014: Стоянов, Б. От Хага до Париж: (Не) Възможната интеграция, 1969–1972. – В: Интеграционните процеси през 70-те години на ХХ век, София, УИ „Св. Климент Охридски”, 2014, 71–90.

Тодоров, 2003: Тодоров, Цветан, Новият световен безпорядък. Размисли на един европеец, София, Изд. Изток–Запад, 2003, 82–97.

Фукуяма, 1993: Фукуяма, Франсис, Краят на историята и последният човек, София, Изд. Обсидан, 1993.

Шпенглер, 1994: Шпенглер, Oскар, Залезът на Запада. Oпит за морфология на световната история, т. 1, София: ЛИК, 1994.

Щреек, 2016: Щреек, Волфганг. Сценарий за едно прекрасно бъдеще. – В: Култура, № 22, 22 април 2016.

Čarnogursku, 2006: Čarnogursku, Jan, Geopolityka Europy Środkowej. – In: Międzynarodowy przegląd polityczny, № 3, 2006, 139–141.

Enlargement, 2001: Enlargement of the European Union. An Historic Opportunity. A General Overview of the Enlargement Process and the Pre-accession Strategy of the European Union, 2001.

Graubard, 1991: Graubard, Stephen R., ed., Eastern Europe... Central Europe... Europe, Westview Press, 1991.

Hobsbawm, 1994: Hobsbawm, Eric, Age of Extremes. The Short Twentieth Century 1914–1991., Abacus, 1994, р. 376.

Zarycki, 2014: Zarycki, Tomasz, Ideologies of Eastness in Central and Eastern Europe. Routledge, 2014.

 

* Преподавател в СУ "Св. Климент Охридски", Статията се базира на доклада, изнесен на конференцията "Ще се разпадне ли ЕС: кризисни процеси и заплахи за европейското единство", провела се на 27 и 28 април 2016 под егидата на Българското геополитическо дружество, Историческия факултет на СУ "Св. Климент Охридски" и ИИОЗ към БАН.

 


[1] Имам предвид опита за изграждане на социалносправедливо общество, реализиран след Октомврийската революция от 1917 в Русия.  Държавинят социализъм от съветски тип, утвърден години след революцията и разпространен след Втората световна война и в други страни в Източна Европа, но и в Азия и дори в Латинска Америка, не е утопичен, а напълно реален. Под глобална утопия разбирам идеите на Маркс за това, как трябва да изглежда социализма като първа степен на комунизма.

[2] В България споровете за края на прехода започнаха след завръщането на бившия български цар Симеон Сакскобургготски в страната през пролетта на 2001 и спечелването на изборите от създадената от него партия Национално движение „Симеон Втори”. Тезата за край на прехода беше лансирана от социалозите Андрей Райчев и Кънчо Стойчев (Райчев, Стойчев: 2004).

[3] През 2010 германският социалдемократ и финансист Тило Сарацин издава книгата „Германия се самоликвидира. Как излагаме страната си на риск”. В нея той категорично се обявява против мултикултурализма като път към интеграция на малцинствата. Тази негова позиция обаче предизвика остра реакция в собствената му ГСДП, в резултат на което той е изключен от партията и уволнен от поста, който заема в Дойче банк. (Сарацин, 2016))

[4] Германският мислител започва да пише своя труд през 1911, т.е. преди Първата световна война, но я завършва окончателно през 1917, когато войната е в разгара си. Книгата излиза от печат през 1918 и е широко обсъждана в победена Германия, както и в България, след превода на основната ѝ част през 1931 (Шпенглер, 1994).

Поръчай онлайн бр.3 2024