Темата за недостига на енергоресурси в глобален мащаб е актуална от доста години насам, като мнозина анализатори посочват, че световните запаси от петрол и природен газ постепенно се изчерпват и прогнозират, че ХХІ век ще бъде столетие на отчаяната борба за ресурси. Факт е, че докато не бъдат намерени достатъчно ефективни източници на алтернативна енергия, петролът и природният газ си остават най-желаната награда при новото преразпределение на света.
За съжаление, поне днес, ефективни източници на алтернативна енергия засега не се очертават. Водородното гориво, биогоривата, термалната и вятърната енергия могат да се използват само на ограничени територии, или пък експлоатацията им е прекалено скъпа, което прави използването им нерентабилно. От друга страна, мащабното използване на каменните въглища, чиято цена е доста по-ниска от тази на петрола, е неприемливо по екологични съображения, тъй като нанася сериозна вреда на околната среда. С това е наясно и правителството на Китай – една страна с изключително мощна (може би вече най-мощната в света) икономика, темповете на чиито ръст са достатъчно впечатляващи, особено на фона на глобалната финансово-икономическа криза. Така, през миналата 2008, прогнозните потребности на Китай от природен газ се оценяваха на 99 млрд. куб. м, при положение, че собственото му производство не надхвърля 80 куб.м. При това, следва да имаме предвид, че днес делът на природния газ в енергийния баланс на страната е само 2,5%, докато в световния баланс този показател е поне 25%. Напълно вероятно е обаче, през следващото десетилетие, делът на природния газ в енергийното потребление на Китай също да нарасне до 25-30%.
Имайки предвид фактическият американски контрол върху запасите от енергоносители в Близкия изток, китайските стратези все по-често насочват поглед към източниците на такива ресурси в Африка, Латинска Америка и Централна Азия.
Китайската стратегия в Централна Азия
Както е известно, с най-значителни енергийни ресурси в Централноазиатския регион разполага Казахстан. При това, следва да отбележим и, че по съветско време, тези ресурси, на практика, не се разработваха. След разпадането на СССР, правителството на страната, остро нуждаещо се от средства за запълване на бюджета и нови източници на инвестиции, насочи усилията си, на първо място, към петролно-газовата сфера (без обаче да пренебрегва и другите отрасли, което безусловно му прави чест). Първоначално, приоритет в разработката на местните находища на енергоресурси получиха западните компании – канадски, френски, италиански, но най-вече американски.
Добре известни са сключените през 90-те години сделки на Казахстан с петролната корпорация „Шеврон”, както и активната дейност, на шефа на казахстанското „лоби” в САЩ Джон Гифън. Благодарение на потока от чуждестранни инвестиции, Казахстан значително подобри ситуацията във финансовата сфера. В същото време обаче, възникнаха и редица отрицателни странични ефекти, които с течение на времето започнаха да засенчват предимствата. На първо място, по-голямата част от печалбите от казахстанския петрол и природен газ изтичаше към сметките на чуждестранните партньори. На второ място, западните компании, които бяха наясно с огромната нужда от инвестиции в икономиката на страната, започнаха да гледат през пръсти на поетите от тях задължения, особено в сферата на екологията. На трето място, големият брой частни инвеститори и правният хаос съдействаха за ръста на корупцията, довел в края на 90-те до скандала с т.нар. „Казахгейт”, който силно ерозира международния имидж на страната. Появата на корумпирани кланове пораждаше реална опасност от трансформирането на „централноазиатския тигър” в типична държава от Третия свят.
Изходът от тази ситуация стана възможен благодарение стратегическата визия на президента Назарбаев, съумял да сложи ред в петролно-газовия сектор, и създаването на един единствен оператор, който да работи с чуждестранните компании – акционерното дружество „Казмунайгаз”. В края на 2008, тази компания контролираше 18% от петролния добив на Казахстан, 80% от петролопроводите, над половината от нефтопреработвателните заводи и 6% от бензиностанциите. Междувременно, беше значително подобрено и националното законодателство в тази сфера, започнаха да се преразглеждат и договорите с компаниите, застрашаващи енергийната сигурност на страната.
Според новия Кодекс за природните богатства, делът на държавната печалба при продажбата на продукцията на петролните компании на първичните пазари не трябва да пада под 50%. Освен това, инвеститорите получават значителни данъчни преференции през първите две години, но след това са длъжни да плащат същите данъци, като останалите. Чуждестранните компании, разработващи казахстанските находища, бяха задължени да използват в работата си не по-малко от 30-35% оборудване, произведено в Казахстан, а 90% от работниците и инженерно-техническия им персонал трябва да са граждани на страната.
Сред попадналите в „черния списък” на нарушителите на новия Кодекс, беше и италианският концерн ENI, който разработваше най-перспективното находище в Северен Казахстан – Кашаганското. Правителството обвини италианците, че не изпълняват поетите задължения и преразгледа договора си с тях. В аналогична ситуация се оказа и канадската компания „ПетроКазахстан”, на която беше наложена голяма глоба заради вредите, нанесени от дейността и върху околната среда. В резултат от това, канадците решиха да продадат дела си на Китайската национална петролна корпорация (CNPC), а 33% от акциите на компанията преминаха към „Казмунайгаз”.
Аналогична е ситуацията в нефтопреработвателния сектор. Така, Павлодарският нефтопреработвателен завод, разположен близо до границата с Русия и преработващ най-вече руски петрол, беше приватизиран през 1997 и премина под контрола на американската компания CCL Oil Compani Ltd. През 2004 обаче, казахстанското правителство преразгледа договора си с нея и прехвърли 51% от акциите и на компанията „Мангистаумунайгаз”. По-късно, държавата изкупи 51% от акциите на „Мангистаумунайгаз” от дотогавашния и собственик – компанията Central Asia Petroleum of Indonesia. За останалите 49% претендираше руският гигант „Газпром”, но в крайна сметка те отново попаднаха у китайската CNPC.
Решаваща роля за това оказа китайският заем от 10 млрд. долара, който беше предоставен на Казахстан през април 2009, по време на посещението на президента Назарбаев в Пекин. В момента, „Мангистаумунайгаз” контролира 36 петролни находища, чиито запаси са 1,32 млрд. барела, като китайският дял в нея се оценява на 1,4 млрд. долара. Както се вижда, китайските компании методично изтласкват западните си конкуренти от Казахстан и са на път да спечелят битката за местните енергоресурси с руснаците, които в момента са основния им съперник.
Докато в Казахстан, китайците се интересуват най-вече от петрола, в съседен Туркменистан вниманието им е концентрирано върху находищата на природен газ. Според публикувания през миналата 2008 анализ на британската геологопроучвателна компания GCA, туркменистанският газов потенциал се равнява на 14 трилиона куб. м. Ако това е вярно, Туркменистан е на трето място в света по доказани запаси на природен газ, след Русия (48 трлн. куб.м) и Иран (26 трлн. куб.м).
Големият интерес на Китай към газовите находища на Туркменистан се прояви достатъчно ясно през април 2006, когато, при официалното посещение на покойния туркменистански президент Сапармурад Ниязов (известен и като Туркменбаши) в Пекин, беше подписан договор, задължаващ Ашхабад да доставя на Китай по 30 млрд. куб. м газ годишно, в продължение на 30 години. Между другото, срокът за влизането на договора в сила е края на 2009, като газовите доставки ще се осъществяват по изграждащият се газопровод Туркменистан-Китай, с дължина 6400 км. Стойността на този мегапроект е 11 млрд. долара, но строежът на газопровода още не е приключил, затова и първите газови доставки за Китай ще минават през Русия. Интересно е, че първоначално интерес към газопровода проявиха и няколко японски компании, но той бързо бе охладен от китайците, които обявиха, че сами ще изкупуват целия обем на транзитирания по него газ.
На миналогодишната среща между сегашния туркменистанския президент Гурбангули Бердимухамедов и китайския му колега Ху Цзинтао, състояла се в Пекин, по време на провеждащата се там Олимпиада, беше постигнато споразумение за съществен ръст на доставките на туркменистански газ за Китай, като обемът им, в крайна сметка, трябва да достигне 40 млрд. куб. м годишно. Така китайците се превръщат в, едва ли не, първия по значение търговски партньор на Туркменистан. Природният газ по новия тръбопровод ще постъпва от находищата, разположени по десния бряг на река Амударя, две от които все още се проучват (Саман тепе и Фарап), три вече са проучени (Метехан, Киштиван, Сандикти), а останалите (Акгумалам, Илджак, Янгуй, Чашгуй, Гирсан, Бота, Бешир, Узунгуй и Берекетли) вече се експлоатират. Китайците обаче, смятат всичко това за недостатъчно и планират да се включат и в разработването на наскоро откритите находища в Йолотен-Осман. За да гарантира, наред с руския „Газпром”, участието си в експлоатацията на находището Южен Йолотен, Китай възнамерява да отпусне на Туркменистан заем от 3 млрд. долара.
Както и в редица други региони на планета, китайската стратегия е ориентирана към бъдещето. В момента, Пекин успешно използва тактиката на „моркова”, въвличайки централноазиатските правителства в мрежа от сделки, договори и споразумения. Макар че на пръв поглед тази енергийна експанзия в региона, превръща китайските компания в съперници на руските гиганти, истината е, че тя не противоречи на стратегическите интереси на Русия. Нещо повече, на сегашния етап, тя дори е изгодна за Москва. Причината е, че ако Китай успее да привлече към себе си значителна част от централноазиатските енергоносители, под съмнение ще бъде поставена ефективността на такива стратегически проекти, като газопровода „Набуко” например, тъй като той няма да може да бъде запълнен с необходимия обем природен газ. Това пък, значително ще увеличи шансовете на „Газпром” на стратегически важния за него европейски пазар. Освен това, нарастването на икономическите интереси на един от водещите членове на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) в Централна Азия вероятно ще доведе до постепенното изтласкване оттам на САЩ и НАТО. Дали в Москва действително разсъждават по този начин все още не е съвсем ясно. Във всеки случай, готовността на „Газпром” да изгражда газопровод за Китай очевидно не се вписва в очертания по-горе сценарий, освен ако не става дума за поредния руски блъф. Както е известно, наскоро се появи информация, че китайците са направили изключително изгодно предложение на руския гигант, предлагайки веднага да му платят 25 млрд. долара, срещу доставката, през следващите пет години, на определен обем руски природен газ. Ясно е, че Пекин се стреми да диверсифицира доставките на енергоносители. Не е ясно обаче, дали Москва е склонна да се окаже зависима от Китай или ще предпочете да провежда една по-гъвкава газова политика.
При всички случаи, китайската енергийна стратегия е достойна за адмирация. Без да разполага със значителни собствени природни ресурси, Пекин използва глобалната криза за да изкупува интересуващите го активи в най-различни точки на света и да формира суровинна база за бъдещите поколения китайци.
Китай овладява петролните находища в Африка
Според някои експерти, Судан притежава петролни запаси, доближаващи се до тези на Саудитска Арабия, да не говорим за огромните запаси от природен газ, уран и мед. Наистина, без осъществяването на по-щателни геологически проучвания, трудно можем да повярваме на подобни твърдения, но истината е, че вече доказаните судански запаси от енергоносители станаха причина за своеобразна „петролна студена война” между САЩ и Китай в тази част на Африка.
За никого не е тайна, че във фокуса на американските интереси в най-голямата (по площ) африканска държава е именно петролът. Но, за разлика например от Саудитска Арабия, суданското правителство упорито продължава да брани независимостта си от Вашингтон в петролната сфера. На свой ред, лишени от възможността пряко да контролират суданската петролна политика, САЩ се опитаха (включително и чрез налагането на санкции върху петролния износ на страната) да затормозят развитието на този отрасъл и, дори нещо повече, съзнателно съдействаха за изострянето на регионалните противоречия. Може да се каже, че в продължение на двайсет години Вашингтон, по един или друг начин, тайно или открито, подкрепяше сепаратисткото движение в Южен Судан, където бяха открити големи петролни залежи. Дългата гражданска война изтощи ресурсите на централното правителство, принуждавайки го да приеме т.нар. Всеобхватно мирно споразумение. В същото време, без да подценяваме значението на хуманитарната помощ, оказвана от американците в Дарфур (регион в Западен Судан, между езерото Чад и Бели Нил – б.р.), трябва да признаем, че именно петролът (т.е. неговите вече потвърдени, както и предполагаемите му запаси) интересува най-много САЩ в този многострадален район.
И днес Вашингтон продължава упорито да се представя за неутрален посредник в конфликта. Разигравайки (повече или по-малко успешно) картата с т.нар. „геноцид” в Дарфур, той запазва влиянието си върху централното правителство в Хартум, с цел да си гарантира по-големи петролни концесии, ако не днес, поне в бъдеще.
На свой ред, Китай предпочита да не се занимава с хуманитарните проблеми, като вместо това концентрира усилията са върху доставките на технологии за добив на петрол и изграждане на тръбопроводи в Судан, което пък му позволява да купува местния петрол на сравнително ниски цени.
Огромните и постоянно нарастващи китайски потребности от петрол принудиха Пекин да се ориентира, през последните години, към агресивна „доларова” дипломация. Разполагайки с валутен резерв, надхвърлящ 1,3 трилиона долара, Китай стартира активна петролна геополитика, като именно Африка се превърна в основната му цел, а районът на Судан и Чад – в най-приоритетния на континента. Така се очерта нов фронт в студената война за енергоресурси, която започна между САЩ и Китай непосредствено след американската интервенция в Ирак, през 2003. Поне досега, Пекин разиграва картите си по-ефективно отколкото Вашингтон. Не можем да изключваме, че Дарфур скоро ще се превърне в основното бойно поле в петролната битка между двамата гиганти.
През последните няколко месеца, Китай лансира серия инициативи, целящи запазването под негов контрол на петролните находища, включително онези, които ще се разработват в по-далечно бъдеще, в един от най-богатите с „черно злато” региони на планетата – Африканския континент. В момента, китайците внасят 30% от необходимия им суров петрол от Африка. Това обяснява и нарастващия брой китайски външнополитически инициативи, които няма как да не провокират недоволството на Вашингтон. Китай например предоставя на африканските държави, включително и на Судан, безпрецедентни по размерите и условията си заеми, като паралелно с това изгражда със собствени средства пътища, училища и болници, докато в същото време САЩ се стремят да контролират африканската икономика с помощта на Световната банка (СБ) и Международния валутен фонд (МВФ), поставяйки на „клиентите” си сурови политически условия. Затова не е чудно, че африканците предпочитат сътрудничеството с Китай. Освен това, ако всеки американски проект в сферата на строителството или производството предполага продължителен подготвителен етап за създаване на необходимата инфраструктура (включително ресторанти и барове, училища и болници, фризьорски салони и оздравителни центрове за американските специалисти и членовете на семействата им), непретенциозните китайци обикновено живеят на палатка и започват да работят още на следващия ден след пристигането си, създавайки паралелно всичко необходимо – бараки за персонала, хранителни пунктове и т.н.
Китай вече започна да изтласква САЩ от Нигерия, ЮАР, Ангола и Мозамбик, предоставяйки, след 2006, на въпросните страни заеми и безвъзмездна помощ, чиято обща стойност четирикратно надвишава тази, отпусната от СБ за цяла Африка на юг от Сахара. Днес китайците са концентрирали усилията си най-вече в Судан и Чад.
Китайската национална петролна корпорация (CNPC), чиято централа е в Пекин, е най-големия чуждестранен инвеститор в суданската икономика, като вече е вложила над 5 млрд. долара в разработката на няколко петролни находища. От 1999 насам, Китай е инвестирал в Судан над 15 млрд. долара. Китайците контролират и 50% от нефтопреработвателните предприятия край столицата Хартум.
Както е известно, основните петролни залежи са концентрирани в южната част на страната и CNPC вече изгради петролопровод, свързващ няколкото китайски концесии с новия терминал в Порт Судан (на Червено море), където петролът се прехвърля на танкери и се отправя за Китай. Днес 8% от петрола за китайската икономика идва от Южен Судан. Китайците получават между 65% и 80% от добиваните в района около 500 хил. барела дневно. Междувременно, Китай изпревари Япония, превръщайки се във втория вносител на петрол в света, след САЩ, като купува по 6,5 млн. барела дневно. През 2008 Судан пък стана четвъртия по мащаби чуждестранен източник на петрол за китайската икономика. Китайските потребности от петрол нарастват с около 30% годишно, което означава, че след няколко години ще надминат тези на САЩ. И тъкмо това определя китайската политика в Африка.
Ако анализираме внимателно разпределението на суданските петролни концесии, става очевидно, че CNPC има реална възможност да покрие цялата „петролна зона” на Южен Судан, която стига до Дарфур, недалеч от границите с Чад и Централноафриканската република. Последното е особено важно, тъй като още през април 2005 суданското правителство обяви, че в Южен Дарфур са открити значителни петролни залежи, добивът от които, по предварителни данни, би могъл да достигне 500 хил. барела дневно. Кой знае защо обаче, повечето западни медии не коментират този факт.
На свой ред, американците са убедени, че урегулирането на ситуацията в Дарфур е непосредствена задача на Вашингтон, тъй като САЩ „отговарят” за кризата в този регион, имайки предвид ролята на страната като „глобален рейнджър”, готов да реагира при всяка проява на насилие, в която и да било точка на света. Истината обаче е, че не това определя отговорността на САЩ за дарфурската криза. Използвайки африканските си съюзници в Судан, Чад и съседните държави, навремето американците обучиха и въоръжиха т.нар. Суданско народно-освободително движение (СНОД), което, до смъртта му през 2005, се ръководеше от Джон Гаранг, преминал подготовка в базата на американските специални части във Форт Бенинг (щата Джорджия).
Снабдявайки с оръжие бунтовниците, първоначално в Южен Судан, а след откриването на петролните залежи – и в Дарфур, Вашингтон способства за изострянето на отдавна тлеещия конфликт, довел до гибелта на стотици хиляди хора и появата на милиони бежанци. С благословията на САЩ, Еритрея започна да оказва подкрепа за СНОД, Източния фронт и дарфурските бунтовници. През 2006, американският Сенат прие резолюция, призоваваща за изпращането на части на НАТО в Дарфур, както и на миротворчески сили на ООН с ясен мандат за действия. Месец по-късно, тогавашният президент Буш-младши също призова за разполагането на части на пакта в Дарфур. Всичко това кара мнозина анализатори да си задават въпроса, дали причината за цялата тази активност е геноцидът, или петролът?
В продължение на доста години, Пентагонът подготвяше (прави го и днес) африкански офицери и военни специалисти в САЩ. Беше изготвена специална програма за военно образование и подготовка на офицерите от Чад, Етиопия, Еритрея, Камерун и Централноафриканската република, т.е. от страни, разположени в близост или граничещи със Судан. Големи количества американско оръжие, предназначено за бунтовниците в Дарфур и Южен Судан, се прехвърляха през границите от частни търговски компании. Докато американската хуманитарна помощ за Африка намаля през последните години, военната (включително за военна техника, оръжие или военно образование) нарасна. И няма никакви съмнения, че основната причина са именно петролът и другите стратегически ресурси на континента. Между другото, Вашингтон разполагаше с данни за богатите петролни залежи в района между Горен Нил и границата на Судан с Чад, много преди това да стане известно на суданското правителство.
Още в началото на 70-те, американските петролни гиганти бяха наясно с богатите петролни запаси в Судан. Тогавашният посланик на САЩ в ООН Джордж Буш-старши, лично информира суданския президент Джаафар Нимейри за снимките, направени от американските спътници и потвърждаващи наличието на петрол в страната. През 1979 Нимейри сложи край на просъветската си ориентация и покани корпорацията „Шеврон” да поеме разработката на новооткритите находища. Между другото, оттогава насам Судан се намира в състояние на почти перманентна гражданска война.
Както е известно, „Шеврон” откри няколко големи петролни находища в Южен Судан, изразходвайки 1,2 млрд. долара за проучването им. Откритият там петрол обаче, предопредели началото (през 1983) на това, което днес наричат „втората суданска война”. Специалистите на компанията нееднократно бяха атакувани от различни бунтовнически групировки, като неколцина от тях бяха убити, в резултат от което, през 1984, „Шеврон” беше принудена да прекрати работата си, а осем години по-късно – и да продаде суданските си петролни концесии. През 1999 в района на находищата се появиха китайците и започнаха да ги експлоатират, като резултатите надминаха и най-смелите им очаквания.
Впрочем, „Шеврон” продължава да действа, в непосредствена близост до Дарфур. Съвсем наскоро тя изгради (съвместно с други американски петролни концерни, като „ЕксонМобил”) в съседен Чад петролопровод с пропускателна способност 160 хил. барела дневно, свързващ района на Доба, в Централен Чад, недалеч от Дарфур, с камерунското атлантическо пристанище Криби, откъдето петролът се отправя за САЩ.
За реализацията на този проект, американските петролни компании тясно си сътрудничеха с „пожизнения” президент на Чад Идрис Деби, когото повечето западни медии представят като „корумпиран диктатор, осъществяващ транзита на американско оръжие за дарфурските бунтовници”. Деби се присъедини към т.нар. Пансахелска инициатива, лансирана от Европейското командване на Пентагона и целяща подготовката и обучението на африканците за „борба с ислямския тероризъм”. Така, американската военна подкрепа за Деби, на практика, стартира нова фаза на дарфурската криза, окончателно трансформирала се в кърваво клане.
В тази връзка, някои западноевропейски анализатори не изключват, че подкрепяните от Вашингтон неправителствени организации, както и самото американско правителство, съзнателно използват тезата за геноцида за да оправдаят изпращането в Дарфуп на части на НАТО и ООН и поставянето под контрол на петролните находища в района. Тоест, излиза, че именно петролът, а не съвсем реалните хуманитарни проблеми, поддържа големия интерес на САЩ към случващото се в Дарфур.
Едва ли е случайно, че началото на най-кървавия период в дарфурския конфликт съвпадна по време с пускането в експлоатация на петролопровода през Чад и Камерун. В момента, американците разполагат с необходимата технологична и производствена база в Чад и имат готовност (при появата на благоприятна за това политическа ситуация, разбира се) да започнат разработването на дарфурските петролни находища, дори ако за целта им се наложи да изтласкат оттам китайците.
И така, стъпка по стъпка, САЩ вървят към постигането на стратегическата си цел в Дарфур. Днес, съвместно с НАТО, те осигуряват необходимата въздушна подкрепа за частите на Африканския съюз в този район на Судан, които, официално, се смятат за „неутрални” и изпълняват там миротворческа мисия. На територията на тримата „най-важни” судански съседи – Уганда, Чад и Етиопия, е налице сериозно американско военно присъствие и във всяка от тях се реализират специализирани американски военни програми. Междувременно, САЩ осъществяват в Судан и тайни операции, включително и военна подготовка на бунтовнически групировки от Южен Судан, Чад, Етиопия и Уганда.
Изграждането на петролопровода Чад-Камерун е част от голямата американска стратегия за установяване на контрол върху петролните богатства на Централна Африка, от Судан до Атлантическия океан. Съзнавайки това, президентът на Чад Идрис Деби започна да изразява нарастващо недоволство от малкия си дял от печалбите от петрола, като в крайна сметка заяви в прав текст на американците, че ако този дял не стане по-голям, ще закрие тръбопровода и ще спре добива на петрол. В отговор, през 2006, президентът на Световната банка Пол Уолфовиц, без всякакви колебания, разреши предоставянето на редица кредити за Чад, при това на много изгодни за тази африканска страна условия (между другото, по-голямата част от средствата отидоха за финансиране на военните операции срещу местните бунтовници и укрепване на националната армия). Въпреки това, през август 2006, Деби създаде собствена петролна компания, след което заплаши, че ще изгони „Шеврон” и малайзийската „Петронас” (за неплащане на данъци) и поиска 60% от приходите от петролопровода. И макар че, в крайна сметка, Вашингтон успя да се споразумее с ексцентричния диктатор, стана ясно, че ситуацията в петролния сектор на Чад не се контролира изцяло от американците. Наистина, малко по-късно президентът Деби ограничи малко претенциите си, причина за което бе растящата вътрешна опозиция срещу режима му, чиято база е в Судан и, частично, в Дарфур: т.е. ако ситуацията се развие по неблагоприятен за него сценарий, той очевидно ще се нуждае от подкрепата на САЩ.
В тази нестабилна ситуация, в Чад се появиха представители на водещи китайски компании, обещаващи мащабни инвестиции. През август 2006 пък, в Пекин пристигна външният министър на африканската държава за да преговаря за възстановяването на дипломатическите отношения между двете страни, прекъснати през 1997. В крайна сметка, китайците започнаха да внасят петрол не само от Судан, но и от Чад. Засега все още в неголеми количества, но, както посочват повечето експерти, след като Пекин вече е решил да се ангажира с тази авантюра, въпросните количества съвсем скоро ще нараснат значително.
През април 2009 външният министър на Чад обяви, че преговорите с Китай за „мащабно китайско участие в развитието на нашия петролен сектор” протичат успешно. Според него, условията, при които китайците предлагат партньорството си, са много по-изгодни от тези на всички останали. Интересно е и, че китайското икономическо присъствие в Чад може да се окаже по-ефективно за успокояване на напрежението и в Чад, и в Дарфур, отколкото действията на Африканския съюз и ООН. В същото време е ясно, че това присъствие все по-силно тревожи както официален Вашингтон, така и шефовете на „Шеврон”, които с основание се опасяват, че петролът скоро може да потече, вместо към Атлантическия океан (т.е. към САЩ), към Червено море (т.е. към Китай).
Политиката на Китай в Чад и Дарфур е само елемент от мащабната стратегия на Пекин за установяване на контрол върху африканските петролни запаси. В същото време, петролът е ключов фактор на сегашната американска външнополитическа стратегия. Днес интересите на САЩ и Китай се пресичат именно в зоните на най-голяма концентрация на петролни находища на Черния континент. Дарфур и Чад са своеобразно „допълнение” към американската „иракска” политика за глобален контрол на петролните находища. Китай пък ерозира (навсякъде, където това е възможно) този контрол, особено в Африка. Така, противопоставянето между двете велики държави постепенно се трансформира в нова, необявена, „студена война за петрол”.
Битката за Латинска Америка
При последното си посещение в Пекин, през май 2009, бразилският президент Луис Игнасио Лула да Силва подписа с китайските си домакини 13 споразумения за сътрудничество в сферите на енергетиката, финансите, науката, кредитирането, селското стопанство и космоса, като най-важни сред тях бяха това между Китайската банка за развитие и Бразилската петролна корпорация (Petrobras), с което на последната се предоставя заем от 10 млрд. долара, търговското споразумение и меморандума за разбирателство между китайската петролна компания Sinopec и Petrobras, както и рамковата кредитна сделка между Банките за развитие на Китай и Бразилия на стойност 800 млн. долара. Част от споразумението между Китайската банка за развитие и Petrobras е и обещанието на Бразилия да доставя на Китай от 100 000 до 160 000 барела петрол дневно, на пазарни цени. Както е известно, откритите наскоро огромни залежи на петрол и природен газ край южното бразилско крайбрежие са разположени дълбоко под дъното на Атлантическия океан и Petrobras възнамерява да изразходва, в рамките на пет години, 174 млрд. долара за разработването им. Китай е сред малкото възможни източници на средства за реализацията на този амбициозен проект на фона на сегашната глобална финансово-икономическа криза. В тази връзка, нека напомня, че през април 2009, китайците изпревариха САЩ, превръщайки се в най-големия търговски партньор на Бразилия.
Според редица латиноамерикански анализатори, продължаващият възход на китайската икономика може да изиграе важна роля за гарантиране на устойчив ръст на много икономики от региона.
Днес Латинска Америка разполага с 13,3% от доказаните световни запаси от петрол, но осъществява само 6% от петролния добив на планетата. В същото време, постоянно нарастващите енергийни потребности на Китай, стимулират експанзията му на южноамериканския пазар на енергоносители, където, освен в Бразилия, китайците съумяха да си извоюват силни позиции във Венецуела, Колумбия, Еквадор и Перу, а след това и в Аржентина и Боливия. В момента, почти 60% от китайския петролен внос идва от Близкия изток, затова е съвсем разбираем стремежът на Пекин да диверсифицира своите източници на ресурси за да гарантира енергийната си сигурност. В Латинска Америка, Венецуела е може би най-добрия пример за това, как Китай реализира своята петролна дипломация в региона, както и на какво могат да разчитат страните, които склонят да си партнират с Пекин в тази сфера. Както е известно, Китай осъществи наистина впечатляваща енергийна експанзия в тази страна. От януари 2005 насам, китайците се ангажираха с развитието на венецуелската енергийна инфраструктура, инвестирайки 350 млн. долара в 15 петролни находища и 60 млн. долара в газовата сфера, като, паралелно с това, влагат средства и за изграждането на железопътната мрежа и веригата от петролни рафинерии на страната. Срещу това, китайците разчитат да получават по 100 000 барела петрол на ден, както и 7 млн. т дизелово гориво годишно. През ноември 2004, по време на годишния форум за Азиатско-тихоокеанско сътрудничество (АРЕС) в Чили, китайския президент Ху Цзинтао обяви сключването на сделка за 10 млрд. долара, предназначени за развитие на енергийната и транспортна инфраструктура на Бразилия, в рамките на две години. Тези средства трябваше да допълнят сделката за 1,3 млрд. долара между Sinopec (Китайската петролна и газова корпорация) и Petrobras за изграждането на 2000-километров газопровод.
Междувременно, китайците придобиха петролни активи в Еквадор и инвестираха 5 млрд. долара в петролни проекти в крайбрежните води на Аржентина, които ще се реализират през следващите пет години.
Разбира се, въпреки че енергетиката е в основата на китайската експанзия в Южна Америка, тя съвсем не се изчерпва само с енергийните проекти. Политиката на Пекин в региона цели и развитието на сътрудничеството в сферите на търговията, инвестициите, политиката и отбраната. Според мнозина, е твърде вероятно, в близко бъдеще, Китай а не САЩ да се превърне в основния търговско-икономически партньор на региона. Други обаче смятат, че нарастващият китайски интерес към Латинска Америка не е толкова белег за открито съперничество със САЩ, колкото илюстрация за значението на глобализацията и тенденция, определяща новите характеристики на международните отношения. От една страна, Китай максимално се възползва от дезинтеграцията на политическите и пространствени граници, в резултат от глобализационните процеси, за да разшири максимално сферата на собствените си икономически и политически интереси, проявявайки максимална гъвкавост в отношенията си с латиноамериканските правителства, без значение, дали те принадлежат към лявата или дясната част на политическия спектър. От друга страна, за САЩ вероятно би било по-полезно ако възприемат кооперативния, вместо конфронтациония подход към китайската експанзия в доскорошния им „заден двор”. Още повече, че биха могли да обвържат тази експанзия с ангажимента на Пекин да се отнася с по-голямо уважение към такива проблеми като човешките права или опазването на околната среда. При всички случаи, Вашингтон следва да признае правото на Китай да съдейства за икономическия просперитет на Западното полукълбо, още повече че напоследък много държави от региона демонстрират очевидно желание да постигнат този просперитет без да се обвързват допълнително със САЩ, а напротив – разграничавайки се от тях.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
