Характерни за последните петнайсетина години са систематичните усилия на Германия да гради външната си политика, опитвайки се постигне баланс в отношенията между САЩ и ЕС, да формулира собствена регионална геополитика на Балканите, в Близкия изток, Кавказ и Централна Азия и да си извоюва по-значима роля в решаването на проблемите с неразпространяването на ядрените оръжия (включително и тези, касаещи Иран), а също в определянето на международната енергийна политика и постигането на енергийна сигурност.
Специално място в германската външна политика заема Русия, отношенията с която се смятат от практически всички последни правителства в Берлин за приоритетни. Проблемите на германската външна политика са предмет на активна дискусия, в която участват достатъчно широки обществени кръгове, като основните позиции и тези в тази дискусия търпят определена еволюция. Въпреки усилващият се стремеж страната да излезе извън традиционните за периода след края на Втората световна война рамки на провеждане на германската външна политика, определящи за която са отношенията Изток-Запад и САЩ-Европа, Германия, поне засега, не съумява да го постигне и то не само по отношение на актуалната си политика, но и в сферата на идеите и политическата идеология.
Препятствията пред „новата” германска политика
След разпадането на комунистическата система в Източна Европа, Германия се надяваше, че ще може да реализира външнополитически „пробив” и реши да го започне, като първа признае суверенитета на Словения и Хърватия и ускори стъпките към формирането на „германска икономическа зона” в Източна и Югоизточна Европа. Оказа се обаче, че за сегашния германски политически манталитет е доста трудно да трансформира икономическите предимства и позиции в политически.
След серия от външнополитически провали, в Берлин осъзнаха, че икономическите и политически усилия следва да се съчетаят, както и, че основните противници на Германия днес са Великобритания и САЩ, които, посредством политическата си експанзия в различни региони на света, без особени трудности „нивелират” германската политика в тях, което пък е предпоставка и за ерозията на немските икономически позиции.
Така Германия стигна до извода, че, независимо от глобалните си външнополитически вектори, ще и се наложи да отдели специално внимание и на регионите, т.е. на процесите и конфликтите, развиващи се на Балканите, Кавказ и Близкия изток. В същото време, стана ясно, че след обединението на страната , през последните 15-18 години, когато Берлин осъществяваше т.нар. „нов курс”, Германия не съумя да постигне някакви съществени успехи във външнополитическата сфера, напротив всичките и опити да формулира наистина „нова” външна политика, се сблъскаха със силната съпротива не само на Великобритания и САЩ, но и на много европейски държави, пораждайки известна тревога дори у нейния основен партньор – Франция. Германската подкрепа във външнополитическата сфера се приема без колебание от всички, но нито един от немските външнополитически партньори (включително и Русия) не смята за необходимо и оправдано тя да провежда самостоятелна външна политика, в качеството си на една от световните държави, или дори като една от водещите сили в Европа. В самата Германия подобна позиция поражда объркване и дори „национална обида”, тъй като, според самите немски политици, страната им се опитва да провежда максимално балансирана, изключително коректна и, разбира се, съвсем прозрачна политика. Британските, френските и руските анализатори обаче смятат, че Берлин все пак се опитва да води и „паралелна политика”, апелираща не само към стратегиите и геополитиката от миналото. В Русия например, мненията на най-авторитетните експерти, относно истинския характер на днешната германска геополитика, са диаметрално противоположни. Част от тях смятат, че въобще не съществува германска геополитика, други пък предупреждават, колко опасна може да бъде германската експанзия за Русия и Източна Европа, аргументирайки се с възможността „тевтонската платформа, да се обедини с туранската”. Принадлежащите към всяко от тези две течения посочват достатъчно аргументи срещу тезата на противниците си, но истината е, че и двете гледни точки изглеждат силно преувеличени и неадекватни.
В течение на доста продължително време, след 1989, Германия се опитваше да изработи нов стил и подходи във външната си политика, но немските политици (както тези от десницата, така и колегите им отляво), след като окончателно се объркаха от хода на събитията (особено след войната в Косово), предпочетоха просто да копират британската политика, използвайки характерните за нея прийоми в регионалната политика. Така, в крайна сметка, Германия възприе активната регионална политика, като основно направление в разгръщането на „самостоятелния аспект” на своята външна политика, като цяло.
Германия и Югоизточна Европа
Германия беше доста заинтересована от разпадането на Югославия, тъй като то разкриваше пред нея широка геополитическа и геостратегическа перспектива в югоизточна посока, включително и достъп до адриатическите пристанища. Страната, която съумя да утвърди позициите си в икономиките на Източна Европа, но не постигна кой знае какво в политическата сфера, разглеждаше Югоизточна Европа, като един „по-политизиран” регион, в който би могла да апелира към „позитивните мотивации, заимствани от историческото минало”, за разлика от по-спокойната и много по-стабилна Източна Европа.
В тази връзка, проблемът с Косово, като никой друг регионален проблем, демонстрира сложната външнополитическа ситуация, в която се оказа Германия. В немската геополитическа литература отдавна се е наложила версията за британските опити да бъде предотвратен стратегическия пробив на Германия в югоизточна посока, като за целта Косово изкуствено бъде задържано в състояние на „контролиран конфликт”. Наистина, някои експерти отхвърлят тази версия, с аргумента, че Косово е разположено встрани от всички съществуващи и възможни комуникации, което обаче е абсолютно невярно, тъй като Косово (като геополитически проблем) представлява не просто пространствен масив, а стратегическа точка, посредством която се разпространява влиянието на антигерманската стратегия. Косовският проблем ще продължи да влияе върху процесите на Балканите в продължение на десетилетия. В тази връзка, ще отбележа, че в самата Германия въпросната версия отдавна не се смята за „конспиративна” и е достатъчно разпространена, но все още не е напълно осмислена и възприета от германските политици.
Както е известно, на първоначалните етапи от развитието на косовския проблем, Германия се обяви за запазване на политическата и териториална цялост на Сърбия и се отнасяше доста отрицателно към всички опити за силова намеса в неговото решаване. Правителствата на Хелмут Кол и Герхард Шрьодер, в различна степен и в зависимост от ситуацията, не подкрепяха тезата за радикална промяна на геополитическата конструкция, формирала се в т.нар. „остатъчна Югославия”, т.е. в това което остана от югофедерацията след събитията в Босна. Берлин беше наясно, че по-нататъшното разчленяване на Югославия, а след това и на Сърбия, ще доведе до формирането на неблагоприятна за германските интереси перспектива. Затова Германия водеше активни консултации по въпроса за евентуална намеса в процесите, развиващи се в Косово, с всички заинтересовани държави и отделни политически партии и организации в САЩ, Европа и Русия, опитвайки се да предотврати силовата намеса. Но, след като се убеди в невъзможността да бъде избегната военната операция срещу Сърбия (чието провеждане бе свързано с определени принципни и глобални проблеми, а не толкова с желанието да бъде нанесен удар по германските геостратегически интереси), Берлин предпочете активно да се ангажира в операцията на НАТО, разчитайки, че това донякъде ще гарантира присъствието и влиянието му в региона. В известна степен, Германия бе подтикната да се включи в по-нататъшното разделяне на Югославия и от факта, че именно тя подкрепи първите стъпки към разпадането на югофедерацията, признавайки (заедно с Ватикана) суверенитета на Словения и Хърватия. Освен това, участието на германските части в контингента на НАТО в Косово беше важен етап от утвърждаването на новата политика на Германия, като за първи път след дълги десетилетия, германски войски взеха участие в регионална военна операция, което малко по-късно беше затвърдено и от участието им в операциите в Афганистан.
След приключването на операцията в Косово и преминаването на областта под контрола на ООН, Германия всячески съдейства за ускореното решаване на косовския проблем. Наред с по-глобалните цели, преследвани от страната, нейното положение в Европа и историческото и минало не способстваха особено за ролята на „миротворец” на Балканите. Въпреки коректното поведение на Германия (и, в частност, на немския контингент в състава на НАТО в Косово), славянско-православните държави и народи (като изключим България) демонстрираха неприкрито недоволство именно от германското присъствие в региона. В тази връзка дори бе лансирана тезата за наличието на „квази-алианс” между Германия и Турция, които уж преследват една и съща цел на Балканите – гарантиране на геостратегическите комуникации по линията Германия-Турция-Централна Азия/Близък изток. В действителност, тази схема се вписва само в чисто теоретичните умозаключения, но на практика, ако Германия действително си поставя подобна задача и е склонна да сътрудничи с Турция в някои частни аспекти, наличието на какъвто и да било „заговор” между Берлин и Анкара, и то в рамките на Европа, е чиста проба фантазия.
Германската политика спрямо Косово
Като цяло, Германия си изясни, че връщането на Косово под сръбски контрол е невъзможно, а проточването на така създалата се ситуация, на практика, подкрепя политиката на Великобритания (а вече и на САЩ), която до голяма степен е насочена именно срещу Германия. Затова Берлин стигна до извода за необходимостта от максимално бързо решаване на проблема за международното признаване на косовската независимост, тъй като то (по един или друг начин) може да доведе до стабилизиране на ситуацията на Балканите, от което пък самата Германия е много заинтересована.
Силният натиск на САЩ и Великобритания да наложат независимо Косово, събуди у Германия надеждата, че ще може да „надиграе” англосаксонските си съперници и да създаде реална перспектива за своята югоизточна стратегия. Истината е, че нито Германия, нито Франция поддържаха друга позиция, различна от подкрепата на идеята за суверенно Косово. Противопоставянето на този проект би довело до обозначаването на една доста реакционна позиция и потвърждаване липсата на легитимна аргументация за независимостта на бившата сръбска провинция. За Франция, която вижда в Сърбия свой исторически партньор, беше още по-трудно да подкрепи този проект и, поне в това отношение, Германия се оказа в „по-свободен” режим на действие. Форсирането на американските и британските опити за признаване независимостта на Косово откри нова перспектива пред Германия и тя изключително активно се зае с развитието на този проект на европейската сцена, възползвайки се от факта, че това, в известна степен, беше и нейно задължение, като председател на ЕС (януари-юли 2007). В същото време, Германия последователно изпълняваше ангажиментите си, свързани с участието и в контингента на НАТО в Косово, като немските медии нерядко представяха обичайните планове за ротация и увеличаване числеността на въоръжените сили, като „своевременни действия, в условията на възможно изостряне на ситуацията”.
Германия не пропусна нито една възможност за да подчертае позицията си по отношение предоставянето на независимост на Косово. При това, германските политици често се опитваха да се представят за по-радикални, отколкото дори британските и американските им колеги, вече без да се опасяват открито да апелират към историческото минало.
Германските медии, близки до основните политически партии в страната, продължават да поддържат тезата, че ако Косово не бе получило независимост, през февруари 2008, това би довело до нов етап на въоръжено противопоставяне на Балканите. Берлин бе и сред авторите на проекта за замяната на мисията на ООН (ЮНМИК) в Косово с тази на ЕС (ЕУЛЕКС).
В същото време, Германия очевидно не може да заема толкова еднозначна позиция в подкрепа на независимо Косово, като тази на англосаксонските и партньори, опитвайки се да играе ролята на „най-демократичния и безпристрастен” участник в решаването на косовския въпрос. Така, непосредствено преди провъзгласяването на независимостта на Косово, германските медии продължаваха да критикуват американската и британска политика, целяща създаването на независима косовска държава на всяка цена, игнорирайки изискванията на демокрацията и толерантността. Освен всичко друго, тази позиция целеше да демонстрира, че Германия никога не е била привърженик на силовите методи и радикалните решения, а просто е принудена на търси най-приемливото решение на фона на създалата се необратима ситуация.
Голямата игра в Западните Балкани
В същото време, макар че правителството на Германия и германският елит не дадоха повод за обвинения в „двуличност” и „безпринципност” по въпроса за Косово, британските експерти и анализатори насочиха критиките си към германската външна политика именно в тази посока, като особено активни в това отношение бяха Центърът за външна политика (FPC) и Центърът за европейски реформи (CER), базирани в Лондон. Между другото, тази критика не е чак толкова случайна и безпредметна, както изглежда на пръв поглед и нещата не опират само до Косово.
Основната причина за британските атаки е опитът на Берлин да установи нови (по своето съдържание и цели) отношения с администрацията на президента Обама. Канцлерът Ангела Меркел се стреми, срещу декларираната от нея лоялност към атлантическите идеали и солидарността със САЩ по различни въпроси на международната политика, да получи от Вашингтон по-голямо разбиране по проблемите, пред които е изправена Германия, и от решението на които, до голяма степен, зависи икономическото и развитие, проникването на определени пазари, енергийната и сигурност и, най-вече, нейното „равноправно” участие в международните и регионални икономически и геоикономически проекти, против което, традиционно, се обявява Лондон. В тази връзка, Германия би искала да изведе косовския проблем от руслото на британския проект и да го постави на нова плоскост, където (под предлог правителството в Прищина да се съобразява и да прилага демократичните стандарти) да се реализира един по-приемлив за Берлин и Вашингтон проект. Тоест, с американска помощ, Германия се опитва да трансформира окончателното решение на косовския проблем в прекратяване на британския проект и ограничаване на британското влияние в региона. Тази идея се основава на партньорството или дори алианса между новата дясно-центристка коалиция в Германия и управляващите в САЩ леви либерали, които, до известна степен, са заинтересовани от изтласкването на Великобритания и провала на британските проекти в редица региони – не само на Балканите, но и в Близкия изток например. В тази връзка, Германия се опитва да подкрепи онези кръгове в Белия дом, които искат САЩ да се върнат към политиката на Бил Клинтън за разрешаване на арабско-израелския конфликт. Що се отнася до Великобритания, тя не е заинтересована от това в независимо Косово да бъдат наложени демократичните принципи и норми, защитата на човешките права и толерантността. Лондон би бил доволен по-скоро, ако в Косово управляват по-радикално настроени сили, способни да вземат „твърди” решения и залагащи на външното влияние в рамките на активните регионални политически процеси.
Както е известно, за Великобритания се оказа доста трудно да разшири влиянието си в Косово, след фактическото разпадане на Югославия, тъй като, по време на режима на Тито, тя не разполагаше, нито в тази провинция, нито пък в Югославия, като цяло, с достатъчно разклонена и влиятелна агентурна мрежа. Затова, в продължение на известно време, британците използваха други методи за внедряване и влияние, в резултат от което определени кръгове от елита на косовските албанци стигнаха до извода, че британският патронаж над Косово може да се окаже най-приемлив за тях. Междувременно, Лондон се превърна в най-важния (а скоро и единствения) град в Европа, където косовските албанци можеха да реализират своите лични, финансови и политически задачи. Тоест, също както и в случая с радикалните ислямисти и някои други екстремистки групировки, британската столица се превърна в убежище за три-четири косовски клана, създали в нея силна и политизирана мафиотска структура. Впрочем, да не забравяме, че в Германия също се настаниха редица албански групировки, които в края на 90-те вече разполагаха с немалки възможности. Именно в тази ситуация и по онова време Лондон си постави за цел да ограничи германското влияние в Косово и, общо взето, я реализира успешно.
Тук е мястото да отбележим и ролята на католическите кръгове от Южна Германия при формулирането на основните задачи на германската геополитика на Балканите и, най-вече, в Косово. Както е известно, още от началото на разпадането на Югославия, Ватиканът провежда откровено прозелитистка политика спрямо православното и мюсюлманското население на бившата федерация. През последните години, значителна част от принадлежащите към елита на косовските албанци приеха католицизма, много католици има и в средите на интелигенцията на Косово и Албания, представителите на бизнеса, както и сред имигрантите. Проблемите, свързани с резултатите от предишните парламентарни избори в Германия (през 2005), уязвимите тогава позиции на двете водещи политически партии, както и липсата на „трета сила” в политическото разпределение на силите, позволи на католическите среди да наложат на германските политически лидери „концепцията” на Ватикана за приобщаването на Косово към католическия свят.
Разбира се, немските политици разчитат и на диалога с Русия по балканската проблематика, тъй като смятат, че ще съумеят да заемат по-приемлива за Москва позиция и дори да се превърнат в посредник между нея и Вашингтон по редица конкретни въпроси и така да изтласкат Великобритания от процеса на тяхното решаване. Определени влиятелни кръгове в Берлин хранят илюзията, че германската схема ще бъде адекватно приета в САЩ и Русия, но е много вероятно тези очаквания да не се оправдаят. Просто защото немската позиция е твърде противоречива и едва ли ще успее да удовлетвори едновременно и Вашингтон, и Москва.
* Авторът е ръководител на Аналитичния център „Кавказ” в Ереван, Армения
{rt}
