Нашумелият напоследък датски историк и политолог Дино Кнудсен е роден през 1975. Завършва Университета на Копенхаген, където по-късно защитава и докторска степен.
Специализира в Градския университет на Ню Йорк. Автор е на няколко книги, по-известни от които са "Американизацията на датското синдикално движение: Планът Маршал, студената война и трансатлантическите връзки 1945-1956" и "Свидетели на окупацията: ежедневният живот в Дания през 1940-1945". През 2014 ще излезе от печат книгата му "Трилатералната комисия: глобалният възход на неформалния елит и дипломация 1972-1982". Кнудсен е единственият учен, получил от Фондацията Рокфелер достъп до нейните архиви.
Интервюто с Дино Кнудсен публикуваме с любезното съдействие на Александър Артемиев.
- В най-новата си книга твърдите, че създавайки т.нар. "Трилатерална комисия" (1) Дейвид Рокфелер и Збигнев Бжежински са се ръководели от стремежа да не допуснат САЩ да изгубят ролята си на глобален лидер. Всъщност, доколко Америка е трябвало да се съобразява по онова време с интересите на Япония и Европа?
- От самото начало на студената война сред западните държави съществува консенсус относно необходимостта заедно да се борят срещу комунизма и да сдържат експанзията на съветския блок. В началото на 70-те години обаче, този консенсус започва да се пропуква: войната във Виетнам се развива по съвършено различен от очаквания начин, а критиките срещу правителството в самото американско общество стават все по-ожесточени. Тази ситуация изисква постигането на нов консенсус за международната дипломация и Трилатералната комисия се превръща в своеобразен изпитателен полигон за този консенсус. Очевидно е, че всички усещат настъпващите промени. Самия Дейвид Рокфелер, в качеството си на ръководител на Chase Manhattan Bank, както и други финансисти, виждат как се развива икономиката и как САЩ губят привилегированите си позиции. Както е известно, през първите 20-25 години след Втората световна война САЩ остават неоспорим икономически хегемон. В началото на 70-те обаче, Япония започва да се оформя като нова икономическа суперсила, а в Западна Европа стартират процеси на интеграция, довели до създаването на Европейската икономическа общност, а в крайна сметка и на Европейския съюз. Нараства тревогата, че Америка губи позициите си и става все по-ясно, че САЩ трябва да се адаптират към новите условия, сближавайки се с естествените си съюзници в Европа и Тихоокеанския регион. Поне така смятат американските участници в Трилатералната комисия. Съоснователите на комисията от САЩ са силно обезпокоени от политиката на администрацията на президента Никсън. По негово време американската дипломация често действа едностранно, пораждайки опасения, че подобен подход може да доведе до нов изолационизъм. Следователно, активността на комисията може да се интерпретира така: част от политическите и финансови елити на САЩ решават да отправят предизвикателство на политиката, провеждана от Никсън, макар и да не се обявяват открито против нея.
По време на проучванията си, открих някои данни за реакцията на дейността на Трилатералната комисия в тогавашния СССР. В Москва изглежда са смятали, че комисията представлява "реакционен заговор", целящ да ерозира политиката на разведряване, която следва администрацията на Никсън по отношение на Съветския съюз. Всъщност, истината е, че участниците в Трилатералната комисия се безпокоят, че срещите на Никсън и Брежнев водят до отчуждаването на европейците, които нито биват канени на преговорите, нито участват във вземането на решенията. В Азия същестува същия проблем. Когато Никсън слага началото на нова ера в отношенията с Китай, последиците за японско-американските отношения са катастрофални, тъй като Вашингтон не води никакви предварителни разговори с Токио за промяната в отношенията с комунистически Китай. Тоест, налице са няколко причини, поради които влиятелни американски дипломатически и икономически кръгове стигат до извода за необходимостта отношенията със Западна Европа и Япония да бъдат изведени на качествено ново равнище.
Един от ключовите американски участници в Трилатералната комисия - бившият съветник по националната сигурност в администрациите на Джон Кенеди и Линдън Джонсън Макджордж Бънди, лансира идеята в по-далечна перспектива в този "клуб" да бъде поканен и Съветският съюз. На практика, същото предлага още през 1971 (т.е. преди създаването на комисията) и Бжежински. Във всеки случай, в книгата му "Между две епохи" се твърди, че в определен момент развитите западни държави и държавите от т.нар. "социалистически лагер" ще осъзнаят, че имат общи икономически задачи и това ще накара САЩ и СССР да седнат на една маса.
- Всъщност, каква роля отреждат на СССР създателите на Трилатералната комисия в проекта си за "нов световен ред"?
- Комисията се опасява да не се превърне в заложник на антагонизма, който разделя капиталистическите и социалистическите държави. При нейното създаване, Москва е уведомена чрез някои представители на дипломатическите среди, че не става дума за нов антикомунистически алианс, който преследва конфронтационни цели и се стреми към сдържането на Съветския съюз в какъвто и да било аспект. Подобно послание е изпратено и на китайците. В своите анализи, които се публикуват два-три пъти годишно, комисията съзнателно избягва въпросите, касаещи международната сигурност. В тях става дума за енергетиката и международната търговия, но не и за сигурността. Членовете на комисията са наясно, че тази тема е твърде проблематична и, че дори вътре в самата комисия ще бъде трудно да се постигне консенсус. По-късно, комисията все пак публикува няколко анализа, касаещи взамиоотношенията между Запада и Изтока, като в тях се съдържат най-различни позиции относно това, на каква основа следва да се градят отношенията с Москва. Бжежински например, се обявява в подкрепа на "разведряването", но смята, че подходът на Никсън е погрешен, тъй като дава на руснаците твърде много предимства пред американците. Той не е доволен и от секретността, с която са обвити преговорите и смята, че те следва да са по-прозрачни.
През 1976 Трилатералната комисия се опитва да организира среща непосредствено със съветското ръководство. В тази връзка са планирани серия от срещи със съветски дипломати във Виена, но по ред причини те не се провеждат. Две години по-късно отново са установени контакти с руснаците, като се преговаря за евентуално посещение на представители на комисията в Москва, т.е. плановете са много по-конкретни от тези за срещата във Виена, но именно тогава Съветският съюз осъществява интервенцията в Афганистан. В резултат комисията отменя посещението си и подобна среща не е осъществена чак до краха на Съветската империя.
По същия начин, комисията се стреми да не отблъсква и Китай. Аналогични преговори се водят и с китайското ръкъводство. През 1981 представители на Трилатералната комисия посещават Пекин и разговарят там с Дън Сяопин. Тоест, не може да се твърди, че комисията е настроена антикомунистически. Бжежински например смята, че политиката на разведряване е полезна, доколкото поддържа диалога между двата блока, и оценява като полезни "срещите между елитите" на СССР и държавите, представени в Трилатералната комисия.
- Друг интересен въпрос е този за участието на редица членове на Трилатералната комисия в управлението на САЩ - става дума както за Бжежински, така и за Робърт Боуи, който е в ръководството на ЦРУ. Както е известно, американските левичари критикуват администрацията на президента Картър именно заради това, че на практика се е превърнала в администрация на Трилатералната комисия. Как става така, че група интелектуалци и представители на едрия бизнес успяват да се сдобият с такава власт?
- Истината е, че 23-ма души от американския "контингент" в Трилатералната комисия (чиято обща численост, заедно с канадците, по онова време е 60 човека) стават част от администрацията на Картър. Това е 1/3 от целия и състав, което никак не е малко. Мнозина от тях се превръщат в ключови фигури в президентската администрация, като всички са свързани с външната политика. Самият Картър е член на комисията още от създаването и. Този факт дава основание на привържениците на конспиративните теории и търсещите сензации медии да твърдят, че именно създателите на комисията са направили Картър президент, тъй като са смятали, че могат да упражняват влияние върху него, превръщйки го в своя марионетка. Това, разбира се, не е вярно. Картър е поканен в комисията тъй като представлява онази част на американския политически елит, с който тя би искала да установи по-тесни връзки. Той е от южните щати. По онова време, Атланта преживява икономически бум, там тепърва започват да се откриват представителства на транснационалните корпорации, а Картър е губернатор на щата Джорджия. Всъщност, Картър е идеалният кандидат за да бъде ограничена традиционната доминация на политическите елити от Източното крайбрежие на САЩ. Членовете на комисията търсят някой, който да представлява интересите на самото "сърце" на Америка. Ето защо Картър е поканен да участва в нея, а когато обявява, че иска да издигне кандидатурата си за президент на САЩ, останалите участници в комисията просто не могат да повярват, че получават такъв шанс.
Всъщност, истината е, че както Картър ползва ресурсите на комисията, така и тя се възползва от позициите му във властта. От колегите си в Трилатералната комисия той получава необходимите му външнополитически познания, каквито дотогава въобще не притежава. И едва след като придобива това необходимо за един бъдещ президент знание, той реално може да претендира да влезе в Белия дом.
След като става президент, Картър избира от състава на комисията редица експерти, които се превръщат в най-близките му съветници, като сред тях е държавният секретар Сайръс Ванс и съветникът по националната сигурност Збигнев Бжежински. Самият аз си обяснявам факта, че толкова много членове на комисията влизат в президентската администрация с това, че самата комисия представлява неформална група хора от политическите и интелектуални среди, притежаващи изключителна компетентност. Вътре в тези елити винаги се е извършвала подобна циркулация: някои хора влизат в правителството, други в различни комисии, някои се оттеглят или пък прекратяват активната си политическа дейност и се ориентират към други организации. Затова, когато разсъждаваме как точно работи правителството, следва да съсредоточим вниманието си върху това, как функционира тази елитна мрежа, която не е концентрирана единствено във формалните правителствени кръгове.
- Дали когато се създава Трилатералната комисия, нейните членове се консултират по един или друг начин с Конгреса и Белия дом? И доколко администрацията на Никсън приветства появата на тази частна инициатива за създаването на подобен "мозъчен суперцентър"?
- Този тип консултации са изключително важни за основателите на комисията и, в крайна сметка, те получават "зелена светлина" за нейното създаване. Не бих използвал обаче, понятието "частна инициатива" по отношение на Трилатералната комисия. В крайна сметка, тя винаги е била толкова близка с правителството на САЩ, че нейните интереси и тези на правителството се пресичат. Затова предпочитам термина "неформален правителствен играч". "Неформален", защото комисията, разбира се, не е част от официалния апарат, но "правителствен", тъй като в нейните рамки се осъществява интензивен процес на формулиране на правителствените решения. Мисля, че е важно да не се прави изкуствено раграничение на характера на комисията като "държавен" или "обществен", защото тя е и едното, и другото.
В американския контекст, консултациите по създаването и се водят с тогавашния държавен секретар Хенри Кисинджър и, косвено, със самият Никсън. Именно те дават зелена светлина на проекта. Така например, когато комисията установява контакти със съветските дипломати, тя разполага с мандат за това от американското правителство. Последното разчита на нея като посредник, за да не бъде компрометирана политиката на администрацията или тя да стане обект на нападки, ако пряко контактува с вероятния противник. Тоест, комисията постоянно се консултира с президентската администрация.
Същата е и ситуацията по отношение на европейските правителства. Единствената страна, където комисията се сблъсква с определено противодействие, е Франция. Когато създателите и уведомяват Париж за своите планове, президентът Жорж Помпиду подкрепя проекта им, но френското Външно министерство е настроено много критично към него. Така че във Франция позициите на комисията са нестабилни поне до 1974, когато голистката традиция отслабва достатъчно, а на власт идва президентът Валери Жискар д'Естен. Осъществяват се консултации и с японското правителство, което подкрепя предложения от комисията формат на тристранен диалог.
Тоест, комисията още от самото начало поддържа тесни контакти с официалната власт, т.е. с тези, които вземат решенията. Всъщност, това се вижда и от самото и название - "комисия". Комисиите обикновено се създават от правителството, т.е. не става дума за организация на гражданското общество. Всъщност, идеята е на Бжежински, който казва на останалите: нека се наречем Трилатерална комисия, това ще придаде официално звучене на проекта. В същото време комисията се стреми да си остави достатъчно пространство за маневриране, защото основателите и са много критично настроени към курса на Никсън, впрочем те критикуват не по-малко остро и курса на Роналд Рейгън.
- Тоест, твърдите, че администрацията на Никсън е подкрепила създаването на група, която е действала против собствените и интереси или, най-малкото, е критикувала политиката и?
- Всъщност, комисията никога не е заявявала "ние подкрепяме Никсън" или "ние сме против него". Тя винаги е подчертавала своя надпартиен и надидеологически характер. Единствените, които липсват в нея, са представителите на радикалната левица и радикалната десница. От друга страна, мисля че Кисинджър се е опасявал, че комисията може да се превърне в център на постоянно противопоставяне на неговата крайно прагматична външнополитическа доктрина. Той обаче е заинтересован от това да има поле за диалог, така че да може да дискутира политиката си с нейните критици, а вероятно и за да може да им влияе. Намерих едно писмо, което не е писано от самия Кисинджър, а от един от помощниците му, в което на комисията се предлага своеобразно "разделение на труда" с Държавния департамент на САЩ относно американската реакция на петролната криза от 1973. Така Кисинджър разчита да бъде чут от лидерите на арабските държави (както е известно, в отговор на разгрома на египетските и сирийските войски от израелската армия в хода на т.нар. "Война на Йом Кипур", държавите от Персийския залив налагат ембарго на петролните доставки за съюзниците на еврейската държава - б.р.). Той смята, че комисията може да се окаже много полезна в подобни случаи. И макар че това предложение така и не се реализира на практика, то показва, как администрацията на Никсън гледа на Трилатералната комисия. От една страна, комисията може да помогне, от друга - би могла да създаде пречки.
Сред докладите, публикувани от Трилатералната комисия, е "Кризата на демокрацията" на Мишел Крозие, Самюел Хънтингтън и Дзьодзи Ватануки. Той се появява през 1975 и провокира вълна от критики от страна на американските либерали: авторите и смятат, че търсейки баланса между реда и демокрацията едно отговорно правителство следва да поддържа определено равнище на пасивност на населението, особено сред потисканото малцинство на недоволните, така че да гарантира стабилни условия за дългосрочно развитие. Книгата бива подложена на критики както на Запад (например от Ноам Чомски), така и от съветската историография. Трилатералната комисия бива заклеймявана като "организация на манипулатори", защитаваща интересите на монополисткия капитал, който поробва населението, залъгвано с илюзии и вкарано в капана на масовото потребление.
- Всъщност, наистина ли комисията е смятала за допустима манипулацията на общественото мнение с цел да бъдат изолирани от политиката радикалните елементи?
- Следва да сме наясно, как се изготвят докладите на комисията. Членовете и обсъждат помежду си, как точно да бъдат подготвени тези доклади-препоръки. Ясно е, че стотина човека от различни страни, които се събират веднъж годишно на едно място, едва ли могат да постигнат пълен консенсус помежду си. Затова е решено, че тези доклади няма да се пишат от името на комисията, а по-скоро ще бъдат адресирани до нея, т.е. тя трябва да ги разгледа и да се произнесе по тях. При това авторите им могат да бъда както членове на комисията, така и специално поканени външни експерти от всеки от трите региона (Северна Америка, Западна Европа и Източна Азия). В качеството си на възложител, комисията определя само темата, а крайният резултат от усилията на авторите става обект на дискусии.
Споменатият по-горе доклад обаче е уникален по рода си. Той не е общ, а има трима автори, като всеки от тях пише отделна, своя част - западноевропейска, американски и японска. И тъкмо американската, писана от Хънтингтън, се оказва най-противоречивата. Мнозина вътре в самата комисия не са съгласни с изводите му, т.е. не може да се каже, че докладът отразява общата позиция на членовете и. Може да се твърди обаче, че мнението на Хънтингтон не е само негово: така при изготвянето на доклада Бжежински на няколко пъти го подтиква да направи именно тези, изводи, които в крайна сметка се съдържат в текста. В първоначалния вариант на доклада, Бжежински (привлечен като експерт) разсъждава за това, колко е трудно за едно демократично общество да започне война. Да си припомним, че става дума за средата на 70-те години, когато в САЩ са съвсем пресни спомените от Виетнамската война, населението е настроено против елитите, а "Ню Йорк Таймс" вече е публикувал "Документите на Пентагона", като всичко това няма как да не се отрази върху мисленето на политическите елити. Паралелно с това нараства влиянието на движенията за еманципация на чернокожите, жените и хомосексуалните...
Тоест, докладът може да се приеме за своеобразен отговор на комисията на така формиралата се ситуация. Той представлява опит политиката да продължи да се прави в затворените правителствени кабинети (както е било дотогава). Именно в това, впрочем, е и смисълът от съществуването на Трилатералната комисия - обществеността остава отвъд затворените и врати, а дискусиите между участниците се водят свободно, тъй като на тях не присъстват медии. Кисинджър, който в крайна сметка също се присъединява към комисията, смята, че членовете и не трябва да се съобразяват с общественото мнение, а сами да го формират. Тоест, подобна тенденция в дейността на комисията определено съществува.Има обаче и друга тенденция. Така, президентът Картър лично подлага на критика изводите на Хънтингтън в споменатия по-горе доклад, в който той твърди, че правителството има право понякога да лъже гражданите. Впрочем, докладът е разкритикуван и от американския дипломат Ричард Холбрук, както и от мнозина в Западна Европа и Япония.
Днес обаче, идеите лансирани тогава от Хънтингтън, вече могат да се смятат за общоприети. Тезата, че радикалната опозиция е пречка за доброто управление на държава е близка на всички апаратчици - и на технократската бюрокрация в САЩ, и на руските т.нар. "силоваци". В крайна сметка и самата комисия се придържа към позицията: "ние не сме манипулатори, а просто отговорни администратори".
Днешната Трилатерална комисия обаче, представлява съвсем различна организация. Основната и идея не е свързана с технологиите за манипулация на масите, а на първо място с търсенето на консенсус, който да позволи реализацията на ефективна държавна политика. Тоест, комисията просто се е превърнала във форум за диалог: в момента тя е прекалено многочислена (в нея членуват 320 души) за да може да формулира каквито и да било единодушно приети препоръки.
- Доколко краят на управлението на президента Картър и идването на власт на Рейгън, както и предшестващата ги съветска военна интервенция в Афганистан, могат да се приемат като свидетелства за идеологическия провал на Трилатералната комисия?
- Може да се твърди, че когато Картър влиза в Белия дом той е готов напълно да следва доктрината на трилатерализма (т.е. на "тройния съюз"), която се изповядва от комисията, т.е. да укрепва връзките с Япония и страните от Западна Европа. Картър веднага изпраща вицепрезидента Уолтър Мондейл да посети тези държави. В крайна сметка обаче, той не съумява да прокара идеята за тристранното сътрудничество през целия си мандат. Сред причините за това е втората петролна криза (1978-1979). По онова време Япония е силно зависима от вносните енергоносители, САЩ са доста по-слабо зависими от тях, а европейците поддържат специални отношения с близкоизточния регион (Франция например, поддържа такива отношения с Иран, където през 1979 е осъществена т.нар. ислямска революция). В края на краищата Рокфелер обявява, че комисияте вече не подкрепя президента Картър.
Рейгън пък се възползва от тази ситуация. Когато решава да издигне кандидатурата си за президент, той атакува своите съперници от собствената си Републиканската партия, като Джордж Буш-старши например, който е член на комисията. Рейгън ги обвинява, че игнорират интересите на САЩ и, че олицетворяват типичните елитарни кръгове. Тази кампания се оказва много болезнена за комисията. Веднага след като става президент обаче, отношенията между администрацията му и комисията много бързо се нормализират, а някои нейни членови дори стават част от президентския екип. Тоест, не бива да преувеличаваме мащабите на стратегическия неуспех на проекта за формирането на стабилен блок, обединяващ постиндустриалните държави. Понякога комисията реагира твърде критично на някои стъпки на администрацията на Рейгън, като изострянето на отношенията със Съветския съюз например. В същото време обаче, президентската администрация и комисията продължават да си сътрудничат.
- Можем ли да приемем, че комисията е рожба на епохата на студената война, когато на капиталистическите държави, независимо дали го искат или не, се налага да бъдат заедно, за да могат съвместно да се противопоставят на комунистическата заплаха?
- Ни мисля, че комисията е чак толкова свързана с ерата на студената война, като такава. Тя е създадена в периода на "разведряването", когато американската външнополитическа стратегия търпи сериозни трансформации и на дневен ред е въпросът за по-нататъшната и артикулация. В същото време, в течение на последните двайсет години, комисията страда от непрекъсната криза на идентичността. През 70-те години тя разполага с известен прогностичен потенциал и може да разсъждава за това, накъде върви светът. Тя беше в състояние да анализира, как двуполюсният свят се превръща в многополюсен и да прогнозира къде ще се формират новите икономически сили. Това представлява един наистина пионерски пробив. Днес обаче (макар че не съм проучвал този въпрос в архивите, мога да изразя собственото си мнение) е много трудно да се постигне какъвто и да било консенсус вътре в комисията, където вече има представители на Китай, Индия, Мексико и други държави, които вече не са обединени от някакви общи интереси. Днес това е обикновен форум за неформални срещи, в хода на които участниците могат спокойно да изясняват позициите си.
Бележки:
1. Трилатералната комисия, Билдербергската група и Римският клуб, са неформални политически структури, които от 50-те години на миналия век насам обединяват (предимно, но не само) влиятелни западни финансисти, дипломати и известни интелектуалци. За привържениците на конспиративните теории те олицетворяват т.нар. "световно правителство в сянка". Разбира се, такова "правителство" не съществува, но това не е причина да се подценяват резултатите от активността на международните елитарни групи, като споменатите по-горе. Така например, именно Трилатералната комисия успява да наложи приемането на Япония в неформалния клуб на великите държави през 70-те години.
През пролетта на 1972 Дейвид Рокфелер, внук на основателя на петролната империя Джон Рокфелер и председател на Chase Manhattan Bank, организира среща на група съмишленици, сред които са членът на Съвета по международни отношения Збигнев Бжежински, директорът на Института Брукингс Хенри Оуен и професорът от Харвардския университет Робърт Боуи, които по онова време се смятат за най-авторитетните американски външнополитически експерти. На срещата се обсъжда идеята за създаването на елитарна експертна група, в която да участват американци, японци и представители на западноевропейските държави. Малко преди това, Рокфелер - един от най-богатите хора в САЩ, тясно свързан с политическия елит в страната (по онова време единият му брат е губернатор на Ню Йорк, а другият току що е напуснал поста губернатор на Арканзас) - стига до песимистичния извод, че Вашингтон постепенно "губи форма" и САЩ и съюзниците им вече не са в състояние адекватно да анализират широк кръг от ключови икономически и политически проблеми и да реагират на предизвикателствата на новото време. Според Рокфелер, тази ситуация би могла да се промени, ако в дискусията по жизненоважните проблеми на световната политика бъде включена и Япония, която по това време преживява впечатляващ възход, но до този момент е изключена от световната експертна общност.
Впрочем, през същата 1972 Рокфелер предлага японците да бъдат поканени и в друг "международен елитен клуб" - Билдербергската група. И след като получава отказ, под предлог, че Япония е основния противник на САЩ по време на Втората световна война и с нея не могат да се обсъждат стратегическите въпроси на глобалното развитие, той решава да действа самостоятелно. Гарантирайки си подкрепата на Бжежински, Оуен и Боуи, той изпраща състудента си от Харвард Джордж Франклин в Европа за да сондира, дали европейските елити са склонни да обсъждат важните световни проблеми съвместно с японците, докато самия Рокфелер прави подобно предложение на японците по време на заседанието на Американската търговска палата в Токио. Накрая, на 23 юли 1972, в имението на семейство Рокфелер в Покантико Хилз (щата Ню Йорк), се провежда първото заседание на групата, станала известна като "Тристранната (Трилатералната) комисия".
{backbutton}
