В началото на ХХІ век развитието на глобализационните процеси, особено в границите на евроатлантическата общност, демонстрира тенденции, които отразяват промените в състоянието на световния социален хабитус. Те генерират преориентация на нагласите и очакванията на политическите общности, проявяващи се предимно на национално равнище. Новите комуникационни технологии, както и „медиатизацията” на политическите пространства, интензифицират допълнително тези промени и поставят на изпитание установените държавни и политически механизми за управление. Възникват непредвидими социални конфликти и следващи една подир друга политически кризи, сходни по профила на факторите (предимно икономически), които ги причиняват. Поради това опитите за разрешаването им от страна на държавните субекти се концентрират в търсенето на управленски алгоритми, разчупващи рамката на политическия универсализъм (т.е. на либерално-демократичната политическа система), проектиран като съпътстващ икономическата глобализация. Това е и начин да се открои спецификата на географския регион на проявлението им, на контекста на историческото им развитие, както и на особеностите на съвременното състояние на тези субекти. От тази гледна точка, общоцивилизационните, космополитни идеи като екология , права на човека , глобален тероризъм и т.н., на регионално и локално равнище се изместват или (още по-драстично) престават да се третират като основополагащи по отношение на стратегическото развитие на международната общност (1).
В същото време глобализационният процес продължава да катализира тенденции като интернационален тероризъм, международна организирана престъпност (наркобизнес), разпространение на световни епидемии и „разпадаща”се държавност на международноправните субекти (предимно държавите-нации) (2). И, ако превенцията на интернационалните по мащаба си тероризъм, организирана престъпност (финансова и социална) и здравни пандемии е въпрос на регулации, следващи от компетентността на световните организации, то „разпадащата се държавност” на държавите-нации (и най-вече на европейските държави, особено принадлежащите към някогашния източен блок), налага извода, че се изисква „индивидуална”стратегия – т.е. решения и политики на локалната, държавна изпълнителна власт за преустановяване на процеса. Най-малкото, за да няма основания за претенции и отрицателни оценки към тези международни субекти, че са естествен генератор на негативни, деструктуриращи сигнали към регионалните и световни организации. Новите стратегии трябва да са в синхрон с либералните принципи на политическото пространство, изграждащо се след 1948 и основаващо се на режима за защита на индивидуалните човешки права - другият, т.е. политическият „стълб” на „космополитната глобализация”. През 2003 Улрих Бек въвежда този термин в научната социална теория (3). Неговата евристична стойност се свежда до очертаването на разграничителната линия между субектите на икономическата глобализация” - „световните икономически играчи”, държавите, и потребителското, т.е. ”реално съществуващото световно общество”. Бек постулира „метавластта на глобалното гражданско общество”, която обаче не отменя, а само допълва капацитета на локалната, т.е. „индивидуална”,държавна власт.
В края на първото десетилетие на ХХІ век достигнатата висока степен на взаимозависимост между държавите и обществата, вследствие на икономическата глобализация - търговия и директни инвестиции, се демонстрира нагледно от развихрилата се през последните години финансова криза. Започнала от САЩ през есента на 2008, нейната спирала следва „ефекта на доминото” - тя последователно засяга както „центъра”, така и „периферията” на евроатлантическата общност, при това с мултиплициращ ефект. Такива са финансовите казуси на Исландия, Португалия, Испания, Гърция, Италия, Ирландия в периода 2011-2013 - все държави, членуващи в Европейския съюз (ЕС) и еврозоната след въвеждането на еврото като разплащателно средство от 1 януари 2002.
В Латинска Америка (Венецуела, Боливия, Еквадор, Перу) стремежът за овладяване на финансовата криза води дори до използването на противоречащи на доминиращата в глобален мащаб либерална икономическа парадигма механизми, като масова национализация и силен държавен протекционизъм. Това е основание част от европейските държави да оценят тези „политически решения” като авторитарни и дори „тоталитарни”. От друга страна става ясно, че под въздействието на глобализацията държавното управление на резултатите (кризи и сривове на националните икономики), осъществявано извън евроатлантическата общност, води до появата на качествено различни политически решения и стратегии. В този смисъл, икономическите кризи в условията на глобализацията не „унифицират” световното политическо пространство, а тъкмо обратното - подчертават особеностите му, най-вече на регионално равнище. Поради това провокираният от американската финансова криза призив на част от световното ляво политическо пространство за установяване на „глобална власт” – т.е. на нов правен ред и „космополитен режим” на управление, е най-малкото преждевременен. Под въздействието на глобализацията, икономическите диспропорции в световен мащаб, унаследени от периода на студената война (а и преди нея), се задълбочават, ето защо липсват реалистични основания за осъществяването на подобен „скок”в глобален план. Стабилността на националните икономики и строгата финансова дисциплина, в противовес на ускорения икономически растеж, също е опция, която няма само чисто политическа стойност, а е и начин за туширане на непредвидимите рискове. Проблемът е структурен, а не системен.
В този план, примерът с валутната и капиталовата криза, поразила през лятото на 1997 страните от Югоизточна Азия, също е много важен. Държави като Китай, Виетнам, Тайван и Сингапур (4) остават почти незасегнати от нея. Нещо повече - Китай и Виетнам, в които политическата система е от тоталитарен тип, успяват, чрез реформи в икономиките си, да ги преструктурират към експорт, възползвайки се от обезценяването на своята национална валута спрямо долара. Привличането на ”горещи пари” води до 8-10% ежегоден ръст на техния БНП и укрепва доверието на населението им в „правилността” на тоталитарната политическа система.От друга страна, използването на този „алгоритъм” при кризата с песото в Мексико (1994) и Аржентина (2001) дава различни политически резултати (5).
В чисто прагматичен план тези примери аргументират тезата, че от гледна точка на политиката и социалната теория понятието „глобализация” е теоретично неизяснено и идеологическо обременено (6). Валидността на тази оценка проличава в още по-голяма степен при всекидневната критика на „мултинационалните концерни и институции” както от страна на десните и леви политически партии, така и на равнище гражданско общество – НПО, синдикати и други групи по интереси. Защото макар те, в зависимост от политическата кауза, която преследват, да подхождат към глобализацията и социалните резултати от въздействието й от гледната точка на различни ценностни системи, въпреки това всички я критикуват. При това, докато водещи за лявото политическо пространство са ценностите „демокрация и социална справедливост”, дясното политическо пространство защитава националната идентичност и суверенитета на нацията-държава. На свой ред, центристите, т.е. либералите, постепенно се преориентират към идеите на либералния национализъм. Конфликтът на ценности провокира дискусии за намиране на „коректна оценка” за същността на глобализацията” (7), като се предлагат решения в различни концептуални рамки: „национализъм и демокрация”, „включване-изключване на различните социални групи в гражданското общество”, „институционална фабрика на либералната демокрация-политическо участие и мобилизация”, „реформи-политическа стабилност”и т.н..
От своя страна, всяка концептуална рамка на този конфликт се оказва исторически обусловена и регионално диференцирана. Тя провокира за пореден път преосмислянето на предвоенното статукво в света (8). В резултат, икономическата глобализация очертава различни политически перспективи пред отделните световни региони.. Поради това тяхната „транзитивност” (в смисъл на привеждане на тези тенденции под общ знаменател), се дефинира вече като „популизъм”. Защото в центъра на търсените решения предварително е поставен „гражданинът”, защитата на чиито права и свободи е неприкосновена. Следващият „бастион” са конструкциите: нацията-държава и държавата-нация и политическите им суверени, т.е. съвкупността от гражданите, или „народът”. Това е „полето” на историческата традиция и нейните аналози в съвременността. След 1989, с установяването на либерално-демократичния модел в границите на евроатлантическата общност, въпросът за сходствата и разликите между историческите и политическите нации последователно се тества и с доктрините за интеграцията и мултикултурализма на обществата (9). Изходната разлика в оценката за същността на „нацията” като колективна общност, но с различен произход, и на „народа” като колективна съвкупност, се оказва мултиплицирана, а не преодоляна, при това с отрицателен знак. Процесът е особено очебиен при повсеместното прилагане на общата стратегия за „добро управление” - т.нар., институционален подход, практикуван от Световната банка след 1989. В резултат от тази практика, в началото на ХХІ век се очертава тенденция икономическата глобализация да провокира недоволството на социалните общности - нации и народи, Този популизъм преследва различни политически цели в отделните географски региони, в зависимост от произхода на социалните общности; които от своя страна са и различно стратифицирани, в резултат от историческите и съвременните процеси. Така либерално-демократичната хипотеза „доброто управление”се оказва специфичен, а не всеобщ, универсален стандарт-конструкция, изпълняващ ролята на политически аналог на икономическата глобализация (10).
От тези позиции, за безспорен се приема само принципът, че в условията на глобализация по-големите политически единици по-лесно могат да контролират пазарните процеси (11). Прагматичният отговор на това предизвикателства е разширяването на ЕС след 2000. Стратегията обаче не отменя дебата, дали в наши дни глобализацията изисква повече или по-малко „държавност”. От друга страна, отговорът на този въпрос провокира появата на различни тенденции и, съответно, практики в популистките социални движения - по правило регионално специфични, според целите си. Характерни за националните популизми в ЕС стават ксенофобията и евроскептицизмът (12), които не се наблюдават в други географски региони, чиито начин на политическа организираност се свързва със структурата „държава-нация”. Втората особеност на „европейския популизъм” се отнася до растящата подкрепа за „десния популизъм” предимно от страна на работниците в старите демокрации –Австрия, Белгия, Франция, Норвегия и Швейцария (13).
Популизмът
В англосаксонската литература още в средата на 80-те години на ХХ век се появяват редица изследвания, посветени на същността на популисткия феномен (14). Мнозинството изследователи подчертават приноса на професора от Килския университет (Великобритания) Маргарет Канован (15) към анализа на тази проблематика, запазил актуалността си и до днес. Тя дефинира популизма като „вид политически възглед или движение”, в зависимост от характеристиките на неговия политическия субект – нация, класа или индивид и с оглед на класическите идеологии: консерватизъм, либерализъм и социализъм. Това са двата критерия, според които популизмът се постулира като „десен”, „ляв” или „центристки”и, съответно, преследва различни политически каузи.
Именно на Конован съвременната социална теория дължи дебата за поредното преосмисляне на исторически адекватното разграничение между „нация” и „народ”, въведено на европейския континент от Френската революция през1789 и отразяващо идеята за създаването на Новия свят (САЩ). С оглед на европейската традиция, проф. Конован определя „нацията” като обхващаща цялата политическа общност в дадена нация-държава. Тя е корпоративна по характера си, т.е. представлява структурирана общност с общ социален живот, имаща минало, а следователно - настояще и бъдеще. Нацията е „туземна”, т.е. местна за дадена страна и е обединена под опеката на естествените си лидери. „Нацията”, която често се представа като „едно задружно семейство”, е политическият субект на консерватизма. От своя страна, „народът”обхваща една определена част от „нацията”, т.е. мнозинството от нея - „третото съсловие”, („common people” в англоезичната литература) или „производителните” класи. На свой ред, социализмът свързва „народа” с работниците, с работещата класа (в противовес на „паразитните капиталисти”), представяйки го като „жертва на обществената несправедливост” (16). Либерализмът пък разглежда „народа” като „неограничена съвкупност от индивидуални личности”, т.е. индивиди (17).
80-те години на ХХ век е периодът, когато във Великобритания се формира алианс между Лейбъристката и Либералната партия, превърнал в своя политическа кауза „новия вид лидерство, представляващо интересите на целия народ”, а за своя политическа цел – „изземането на политиката от ръцете на професионалистите (т.е. на истъблишмънта, „политическата класа”) и връщането й на народа”.Това е конкретният повод, насочил вниманието на Конован към популизма. Впоследствие алиансът свързва „истъблишмънта” и със средната класа на Острова. Лявото крило на английската Лейбъристка партия и неговият изявен лидер през 90-те години на ХХ век – Тони Уеджууд Бен, също подкрепят идеята за интегрирането на средната класа в истъблишмънта и необходимостта „народът на страната да вземе контрола над съдбата си в свои ръце” (18).
Според Маргарет Канован, друг значим исторически пример на популизъм в англосаксонското пространство е създадената в САЩ през 90-те години на ХІХ век Популистка партия (1891-1908) на основата на Алианса на фермерите. В него членуват над 400 хиляди американски фермери. Основните им искания са свързани с премахване на златния стандарт на долара и замяната му със сребърен, премахване на националната банка, въвеждане на подоходен данък, пряк избор за сенатори, реформи в публичното управление и установяване на 8-часов работен ден за фермерите. За времето на съществуването си партията изпраща шестима свои представители в Сената (19).
Въз основа на тези два исторически примера, Конован прави извода, че популизмът включва две направления – аграрен популизъм и политически популизъм.
В изследването „Демокрациите и популисткото предизвикателство” (20) популизмът вече се свързва с изместването на хоризонталното идеологическо противопоставяне„ляво-дясно”от вертикалното –„народът срещу елитите и емигрантите”. Твърди се, че „народът” е предаден от елита поради стремежа му към властта, който го покварява. Ето защо в обществото следва да бъде възстановено „върховенството на народа”, т.е. сегашният елит да се замени от нови лидери (популисти), работещи за благото на „народа”.В този смисъл популизмът се представя като идеология, разделяща обществото на две хомогенни , но антагонистични групи – „чистия народ” и „покварения (corrupted) eлит”. Популизмът, като идеология, призовава да се възстанови суверенитета на „народа” (21) в държавата. В друго изследване (22) понятието „ народ”се декодира като „маси”, които освен към елитите, изпитват и „недоверие към институциите”. Като изразяващ тоталното”недоволство на народа”, популизмът се превръща в своеобразна ”catch-all”идеология, претендираща да бъде и политическа концепция. Той често се определя като „политика на протеста”, използвана и за пропагандни цели. Натрапчиво осъществяваната от медиите артикулация в публичното пространство на пренебрегвани от политическата класа проблеми на „народа”, сглобява характеристиките на популисткото движение. От една страна, това е неговата масовост (23) в количествено отношение, а от друга – „единението” на масите, обединяващи се срещу различни „врагове”: елит, емигранти, бивши „поробители” (етнически и партийни) и т.н. Това е и плоскостта, в която популизмът се представя като „културно специфичен феномен” - той „опреснява” миналото на колективното национално самосъзнание и в този смисъл изначално е „антиинтернационален” и „антиглобалистичен”.
Популизмът изпъква като „националистичен” (24) в европейските „нации-държави”, докато в „държавите-нации”, създадени в Северна и Южна Америка, Азия и Африка през ХІХ и ХХвек той обикновено се проявява под формата на „патриотизъм”. Причината за тази качествена разлика, която се запазва и през ХХІ век, включително в рамките на евроатлантическата общност, е етноисторическият и, съответно, граждански произход на суверена - нация/народ. В Европа историческата нация е „рамката”, в която се формира „народът”, т.е. политическата общност от граждани, претендираща да бъде безотносителна спрямо своето минало, етнически и културни характеристики. В другите географски региони появата на „народа” пък е резултат от въвеждането на една рационална, без минало, структура - държавата. Същността на социалната връзка в този втори „тип” държави е също рационална: гражданите са лоялни към държавата, нейните институции и правила, тъй като тяхното гражданство е резултат на доброволния им избор, а не е историко-етнически обосновано. В европейските нации-държави тя е унаследена, „етно-културна” по същността си, и представлява белег за национална идентичност..
Поради тази особеност на европейските народи, американската доктрина за „мултикултурализма” се оказва масово„неработеща”на Стария континент, особено в нациите-държави, които нямат имперско колониално минало. Нейното място се заема от своеобразния й аналог – доктрината за „интеграцията”, защитена като нова „писта”на развитие от канцлера на Германия през 2012. Интеграцията обаче съживява старите европейски „демони”- национал-социализъм, фашизъм и комунизъм, и изостря позабравени идеологически конфликти. В този план популизмът се обогатява с ново измерение: това е политическият проект популизмът да се използва като „ракета-носител”на „пряката демокрация” – т.е. като начин да се възстанови „позабравения блясък на народния суверенитет” и да се подсили рутинната визия за представителната демокрация чрез референдуми, създаване на граждански (обществени) съвети към представителните институции на държавата и т.н. „Антиелитизмът” на пряката демокрация е толкова очевиден, че безапелационно се приема на „grass-roots” (25) равнището на представителната демокрация като „спасително действие” за запазване на партийното статукво. Това е и посоката, подхранваща извода, че политическите нагласи и убеждения на „народите” са сходни, за разлика от тези на нациите, но по принцип са конформистки ориентирани, а не са плуралистични и „прогресивни” (26). Което пък е белег за „близостта”на популизма с екстремизма. .
В тази концептуална рамка „десният популизъм” в ЕС, определян още като „неопопулизъм” (27), се позиционира в параметрите на европейския тип „нация”. Той се дефинира като кохерентно единство от „кръв, култура, религия и раса”и действа безотносително социалната стратификация на гражданите. Такъв е случаят с политическия профил на поддръжниците на Националния фронт във Франция.В програмно отношение, фронтът залага на комбинация от „неолиберална пазарна политика и социален, и политически авторитаризъм и ксенофобия” (28). „Левият популизъм” пък се свързва с определена социална класа или социална база в границите на „народа” – носители на тези позиции са Швейцарската народна партия и Австрийската партия на свободата. Лявопопулистките партии отхвърлят по принцип капитализма и подчертават „солидарността”на работническата класа като своя водеща гражданска ценност. Някои от изброените партии също поставят въпроса за заплахата за социалния статус на „народа”. от притока на емигранти. В списъка на европейските популистки партии изключение прави италианската Северна лига, която на регионален принцип се разграничава от „народа” на Южна Италия. Въз основа на казаното дотук се лансира тезата, че популизмът на „центъра” (heartland-a) по правило се изявява като „десен”, а левият популизъм – като „периферен”.Артикулацията на популизма като „центристки”, т.е. като идеология на едно „всенародно движение” в нациите-държави, ,, консенсусно” (29) утвърдили включването си в политическата конструкция – ЕС, все още няма адекватни идеологически прояви.
Популизъм, национализъм и демокрация
В началото на ХХІ век политическият анализ на популизма изолира два фактора, които се разглеждат като „обективни” по отношение бъдещото развитие на този феномен. Те предвещават трайното му присъствие в политиката не само в евроатлантическата общност, но и в глобален план. Първият фактор е т.нар.демократичен парадокс (30). Този фактор акцентира върху неодобрението, от страна на народа, на институциите, намиращи се между него и изразяването на общата му воля. Оттук следва предпочитанието на популизма към инструментите на пряката демокрация. Приема се, че „популистката демокрация” неутрализира парламентаризма като превръща резултатите от работата му в „странични”и „допълнителни” по отношение на собствената си кауза (31). Отхвърлянето на действащата партийна система, като непредставителна спрямо интересите на народа, поражда и „институционален парадокс” – популизмът, по правило, отрича установената партийна система и същевременно я използва за проявите си.
Вторият фактор е „медиатизацията на политиката”, т.е. политическото представяне на популизма се осъществява предимно чрез електронните медии и социалните мрежи. Те са особено въздействащи инструменти в ръцете на харизматичните популистки лидери, търсещи директна връзка с „народа”.
С оглед на тенденцията, активирана от тези два фактора, популизмът и през следващото десетилетие ще бъде съпътстваща идеология в либералнодемократичната политическа система. Тази перспектива налага изследване на взаимозависимостите между трите феномена: национализъм, демокрация и популизъм, които по различен начин въздействат и се проявяват в нацията-държава и държавата-нация.
На първо място, национализмът, като доктрина, в двете си измерения - етническо и гражданско, поставя въпроса за влиянието, което оказва хомогенността или хетерогенността на социалния субстрат -„нацията”, върху демокрацията като форма на държавно управление. Тук особено значение придобива въздействието на национализма върху гражданските ценности – солидарност, доверие, участие. Пряко свързан с „упражняването” на тези ценности е въпросът за „изключването” по морални съображения на гражданите с различен етнически произход от етническата нация и обратно – „включването” на гражданите в гражданската нация (32). От друга страна, либералната демокрация, като доктрина, налага идеята, че индивидите са „самостоятелни”единици (граждани), притежаващи капацитета да вземат рационални решения. Лишени обаче от „наследството” на националната общност, в която са родени и формирани, те изпадат в състояние на алиенация, самота и аномия. Поради това се търсят „граждански заместители”на национално/етническата идентичност – такива са политическото представителство и политическото участие. Първата ценност е ориентирана към установяване на „идентичност” с избраните делегати (политици, партии, правителство), на които се оказва доверие с оглед степента на представяне на интересите на гражданина. Втората - политическото участие, се разглежда като „емблема” на добрата демокрация, т.е. това е тази демокрация, при която гражданите активно участват в политическия живот на общността и, следователно, са мотивирани към съгласуване на интересите си (предимно икономически). Водеща тук е позицията за „споделеното разбиране за социална справедливост (33).
На практика, това е политическото измерение на редистрибутивната политика на държавата-нация, т.е. „социалната държава”, която се превръща в източник на напрежение и често е мотив за популистки изяви. При нациите-държави се наблюдават прояви на граждански „социален шовинизъм”, какъвто в ЕС е примерът с практическата реализация на принципа за „свободно движение на хора, услуги и капитали”, лансиран през 1986. Заплахата от масова емиграция от източноевропейските държави към старите демокрации, която да „изпомпа” социалните им системи, подхранва не само популистката реторика на „народните” партии в държавите-реципиенти на мигрантите. Нещо повече, то генерира политическо напрежение, водещо до ксенофобия и скептицизъм дори относно глобалната приложимост на универсалистката демократична идея. В този смисъл, както етническата хомогенност на националните общества, така и хетерогенността на мултикултурните общества, не препятстват проявите на популистките тенденции в тях. По принцип, разликата е в „йерархията”на ценностната мотивация на „разгневените” социални общности.
В съвременността пресечната точка между двете доктрини – национализма и демокрацията, следва да се търси в баланса на основните им ценности. В резултат, социалната и икономическата интеракция в държавите-нации и политическата интеракция в нациите-държави предопределят появата на такива феномени като „етнизация на демокрацията” и „демократизация на национализма”. И в двата случая обаче, управлението на мнозинството не бива да пренебрегва „защитата на малцинствата”.
В това отношение заслужава внимание опитът на държавата-нация Канада, където през 1991 правителствена комисия въвежда списък от „критични”ценности, които са необходими за развитие на демокрацията в страната. Той включва критерии като „убеденост” в принципите на равенството и справедливостта, ангажираност с принципите на свободата, мира и ненасилствената промяна (34). Този специфичен начин на институционално регулиране на културната хетерогенност на обществата в държавите-нации предвижда предотвратяване на потенциалните негативни ефекти и конфликти на гражданска основа, като се сведе до „санитарния минимум” периметърът от политически рискове. Застраховка срещу тези политически рискове представлява държавноустановеният регламент за задължително владеене на официалния език от всички граждани, тъй като се предполага, че той е условие за успешна интеракция и политическа комуникация в гражданската общност. В по-нататъшния анализ на демокрацията, като процес, водещ става обаче проблемът за легитимността на културните граници на „демоса” (35), т.е. политическата общност от граждани или „народът”.
Отговорът на въпроса, дали национализмът, като етническа или гражданска доктрина, и/или демокрацията, като политически режим, създават предпоставки за прояви на популизъм в нациите-държави и държавите-нации в условията на глобализацията, изисква водещ в анализа да бъде ситуационният регионален подход, допълнен от концептуалната рамка на историческия, културен и социален контекст. Поради това в социалната теория до днес отсъства валидна дефиниция на популизма, както и на тенденциите за приемственост в неговото развитие и възможните му ценностни промени в бъдеще (36).
Бележки:
1. В това отношение са показателни примерите с протокола от Киото, въпросът с визовия режим между държави-членки на ЕС:България, Румъния, Полша, Хърватия, Кипър и Малта и САЩ и Канада, проблемът с нееднозначното решение на въпроса за добива на шистов газ от двете страни на Атлантика и др.
2. Вж. Schneckener, U. Staats- Zerfall als globale Bedrohung. In:Internationale Politik, 2003,N 11. Авторът разглежда държавността от гледна точка на три функции – властови монопол на държавата, държавна дейност в сферата на услугите и политически ред. Въз основа на тях се създава петстепенен модел на съвкупността държави, членуващи в ООН с оглед на критерия „деликатна държавност”и нейните храктеристики.
3 . Вж. Beck,U. Kosmopolitische Globalisierung. Internationale Politik, 2003, N 7, SS.9-14.
4. Както е известно, суверенитетът на Хонконг е прехвърлен от Великобритания към Китай на 1.1.1997.
5. В Аржентина се утвърждава „авторитетът” на президентската двойка: през 2003 президент на държавата става Нестор Кирхнер, а неговата съпруга Изабел Кирхнер печели през 2011 втори пореден президентски мандат от 2007 насам.
6. Hartleb. Florian. Nach ihrer Etablierung- Rechtspopulistische Parteien in Europa. Konrad Adenauer Stiftung,2011,S.30.
7. Miller,D.The Left, The Nation-state and European Community. In ? Dissent, 1998q N 2 , p.50.
8. Дебатът се концентрира върху политическата оценка за ориентацията на фашизма и национал-социалзма като „леви” или „десни” социални движения и идеологии. В европейската социална теория , в съзвучие с коминтерновската практика от 1934, те продължават да се оценяват като”десни”в противовес на „лявото”, т.е. на комунизма. В съвременните социални изследвания на САЩ набира скорост позицията, защитена от американския философ на политиката Ерик Фьогел (1901-1985) още в края на 50-те години на ХХ век за „социализма, фашизма и национал-социализма като политически форми на лявото”. Днес валидността на този извод се проявява отново чрез социалните процеси в Латинска Америка. Вж. по-подробнж- Morera,D.Populism in Latin America and The United States. In Revista de Instituciones,Ideas y Mercados, 2011, N 155, p.164.
9. Вж. Elkins,Z.J.Sides Can Institutions build unity in multiethnic states.in American Political Science Review,2007, N4. Kymlicka,W. American multiculturalism in the international arena.in Dissent, 1998, N2, Plattner,M. Populism, pluralism and liberal democracy. In Journal of democracy, 2010, N,1,
10. Тази тенденция е особено различима в по-малко развитите държави, включително в значителна част от латиноамериканските. Двустепенната схема на „доброто управление”- първо поколение реформи - States. In Revista de Instituciones,Ideas y Mercados, 2011, N 155, p.164.
11. Идеята за континенталните суперсили – Източна Азия, Евразия и Океания, принадлежи на Дж.Оруел и е pазвита в книгата му „1984”. Тя е особено плодотворна в икономическата и военната сфера. На този фон малките държави имат предимството на „конника” (free rider),който ползва възможностите на мобилността и може да поеме риска не само за себе си, но и за региона. Вж. Lind,M.In Defense of Liberal Nationalism. in Foreign Affairs, 1994, N 2-3.
12. Hartleb, Fl. European Project in Danger. Understanding Precisely the Phenomena Euroscepticism,Populism and Extremism. In Review of Europian Studies, 2012, N 5.
13. Вж. Oesch,D. Explaining Worker Support for Right-Wing Populist Parties in Western Europe. In International Political Science Review , 2008, N 3, pp. 349-373.
14. Началото на изследванията на популизма се отнася към анализа на G.Joneskoand E.Gellner, Populism-its Meanings and National Characteristics. L., 1969.
15. Вж. статията на Маргарет Канован „ People, Politicians and Populism”. In: Government and Opposition, 1984, N 3, pp.313-327. В тази статия се развива тезата, че „популист” е човекът, който разглежда или оценява политическия „свят”от гледна точка на „народа”; т.е. „people”. На латински „народ” е „populus”, идващо от „popellus”, т.е. прост народ, тълпа (Войнов,М.Милев,А. Латинско-български речник. С., 1990, с.528), откъдето следва и понятието „популизъм”.
16. Івid., p.315.
17. Превръщането на европейските „нации” в „народи” по примера на Франция от 1789 е илюстрация за „политическо инженерство. Третото съсловие, което е „народът”, завоювайки властта, става „нация”, т.е. това е „управляващият народ”. Впоследствие, социалната „еднородност”на”народа” улеснява „социалистическата революция” и появата на „партията –държава”, тъй като социалната еднородност води до „политическа еднородност”, съответстваща на критерия за „равенство и братство” (лозунг на Френската революция).
18. Вж.по-подробно – www.de.wikipedia.org.- Populist Party USA.
19. Ibid.
20. Вж. Menu,Y., Sorel,Y./edt./ Democracies and Populist Challenge.2002, N.Y.
21. Mudde, Cas. The Populist Zeitgeist. In Government and Opposition, 2004, N 8,p.543.
22. Вж. Taggart,P. .Populism.. Buckingham, 2000.
23 . Това е „количествено измерение” на проблема, какъвто е случаят с медийната реторика за „най-бедната държава в ЕС - България”, целяща „укрепване на социалната база на идеологията „популизъм” и използваща политико-психологическия феномен „ние-народът”. Вж. Льобон, Г. Психология на тълпите. С., 2002.
23. Понятието „националистичен” в случая не трябва да се отъждествява с коминтерновското определение за национализма като „шовинистичен”и „буржоазен”.Поради това са лишени от логика и такива съвременни определения за национализма като „радикален” или „агресивен”национализъм”, плод на „ коминтерновски” и социалдемократически трансмисии в ХХІ век.
25. Преводът на това понятие от английски език буквално означава „прости и ограничени хора”. Вж. Агло-български речник (ред. Р.Русев), С., 1965, с.204.
26. Conovan,M.Ibid., p.326.
27. Deiwiks, Chr., Populism in Lieving Reviews in Democracy, 2009, N 3, p.2.
28. Ibid., p.7.
29. Всички нации-държави, членуващи в ЕС с двете му разширения - през 2004 и 2007, чрез референдум удостоверяват „общата воля” на народите си да се разделят с част от „народния суверенитет”. Изключение прави само България, където референдум по този повод не се провежда. „Инцидентът” може да се разглежда като начин да се предотврати избликът на „ляв популизъм”, доказващ етикирането на държавата ни като „най-верния сателит на ех-СССР” по време на студената война.
30. Приема се, че колкото повече власт се разпределя между увеличаващ се брой граждани, тя (властта) става всe по-малко авторитарна. В този смисъл, политиката вече не е действие в резултат на насочеността на общата воля на суверена, т.е. народа, а интеракция и съгласуване на интересите на неопределен брой актьори. В една представителна демокрация , в която властта е дифузна, т.е. разпръсната, а не концентрирана, ще се увеличава възможността политически неориентирани, безпартиини и политически неутрални граждани все по-често да търсят управление, което не е партийно оцветено или е надпартийно. Вж. Canovan, M. Taking politics to people-populism as the ideology of democracy. In Menu, Y.Y.Sorel/edts/ Ibid., 2002., Panizza,Fr. (ed.), Populism and the mirror of democracy. L., 2005, Papadopoulus, J., Populism,democratic question and the contemporary governance, in Menu, Y.Y.Sorel (ed.), Ibid..
31. Deiwiks,Chr., Ibid., p.4.
32. Установяването на „народа” като заместител на етническата нация в нациите-държави, по примера на Френската революция, го превръща не само в носител на суверенитета и на политическата солидарност, но и в „нов елит”. Съгласуването между суверенитета на „народа” и принадлежността му към определена територия е вече белег за неговата уникалност. Тоест, става дума за партикуларистки подход. Универсалисткият подход пък се свързва с държавата-нация и проявите на универсалните ценности - суверенитет, равенство и демокрация. на основата на гражданството. Това е „договор” между рационалния актьор и едно правителство, от който произтичат взаимни права и задължения. „Включването” на нисшите класи в политическия живот/възлагането на граждански права в началния момент на създаването на нацията-държава, на практика, също представлява популизъм.
33. Вж. Helbling,M..Nationalism and Democracy-Competing or Complementary Logic. In Living Reviews in Democracy, 2009, N1, p..7.
34. Kymlicka,W., Multicultural Citizenship: A Liberal Theory of Minority rights, Oxford, 2005, p.188-189. Цитат по Helbling,M. Ibid., p.11.
35. Scherz, A., The Legitimacy of the Demos: Who schoud be included in the in the Demos and on What Grounds. In Living Reviews in Democracy, 2013, N1.
36. Hartleb, Fl., Populismus als globales Phaenomen in der heutigen Polittik. Konrad-Adenauer Stiftung , Tagung-Febr., 2013.
* Преподовател в Софийски университет "Св. Климент Охридски"
{backbutton}
