Атомното оръжие се завръща за второто действие на глобалната драма. Този път разпространението му няма нищо общо със студената война и първата ядрена епоха, която все още продължава до голяма степен да определя начина, по който възприемаме ядреното оръжие днес. През последните две десетилетия, поради редица "естествени причини" - обяснимият страх и несигурността, които в течение на дълго време характеризираха международните отношения, в света се появиха нови ядрени държави.
Новините не са никак приятни и ако ги игнорираме, рискуваме много. Възможно е, че ако притиснат по-силно Индия или Израел, Северна Корея или Пакистан, САЩ биха могли да направят повече за предотвратяване разпространението на ядреното оръжие. Възможно е също те да съкратят собствените си ядрени арсенали до такава степен, че на Русия и Китай вече да не се налага да модернизират своите. Само че подобни мерки много приличат на исторически опит да се замразят военните сили в сегашното им състояние, т.е. да се запази превъзходството на американската армия под формата на контрол над въоръженията. В епохата на краха на някои утвърдени велики държави и възхода на нови сили и предвид голямата неяснота относно очертанията на бъдещия свят, подобни опити са обречени на провал.
САЩ направиха почти всичко, което беше по силите им, за каузата на глобалната антиядрена политика след студената война. Не мога да си припомня нито една политическа постановка в американската история - нито доктрината Монро, нито либералния интернационализъм, нито политиката на сдържане, която да е разполагала с по-широка подкрепа от двете основни партии или с по-голямо обществено одобрение. Проблемът и обаче е, че тя просто не сработи. Другите държави не и се "вързаха". Като суверенни нации, те носят отговорността за собствената си съдба и можеха да избират: да нямат, или пък да създадат собствена атомна бомба. Тоест, разпространението на ядреното оръжие и другите високи военни технологии не беше някаква грешка или фалстарт, т.е. нещо, което може бързо да бъде преодоляно, когато хората осъзнаят опасността. В резултат от това ядреното оръжие органично се интегрира в международните отношения на глобално и регионално равнище.
Не мисля, че САЩ могат да реализират някаква политика (освен ако не решат да положат наистина колосални усилия, съпоставими по мащабите си с тези по време на Втората световна война), която да попречи на началото на втората ядрена епоха. Причината е, че с ядрено оръжие се сдобиват не само малка групичка "страни-парии" като Северна Корея, но и големи и силни държави. В ядерния клуб влезе Индия, която е най-голямата (по население) демокрация в света. Китай също усъвършенства ядреното си въоръжение, както впрочем и цялата си военна мощ. Като добавим към тях и Русия, виждаме, че три от четирите активно развиващи се държави от БРИК (Бразилия, Русия, Индия, Китай) модернизират ядрените си арсенали. Впрочем, дори Великобритания и Франция не са склонни да се отказват от ядреното си оръжие, надявайки се така да съхранят отслабващото си влияние, на фона на нарастващата мощ на редица други държави. И, ако се огледаме назад, ще видим, че това е естественото развитие на международната ситуация в резултат от осъществилите се в света геополитически промени.
Има и друг фактор, който помага за възраждането на ядрената надпревара. Недоверието към САЩ също налива масло в огъня на ядреното разпространение, което е естествена реакция на американските военни действия в различни точки на планетата. Китай, Русия, Индия, Пакистан, Северна Корея и Иран се стремят към свят, който да бъде "защитен" от американската "силова тактика", използваща конвенционалната мощ на САЩ. В техните очи бомбата е адекватен отговор на американските действия, именно защото поражда толкова голям риск. Затова единственото, което трябва да направи ядреното оръжие, е да увеличи рисковете от всеки военен сблъсък с перспектива за рязко нарастване на нивото на насилие. Това устройва немалко държави, тъй като мнозинството от тях не могат да си съперничат със САЩ в конвенционалното въоръжение.
Днес с атомно оръжие разполагат поне девет държави. Осем от тях обновиха ядрения си арсенал, увеличавайки обхвата на носителите и тяхната сложност. Единственото изключение са САЩ. С настъпването на втората ядрена епоха обаче, Америка би допуснала грешка, ако продължи да играе пред останалия свят пиесата, че "ядреното оръжие е безполезно". Защото другите държави очевидно не мислят така, а в случая само тяхното мнение е от значение.
Стратегическите последици
Днес борбата се води не само за придобиване на ядрено оръжие. Ставаме свидетели на впечатляващи стратегически иновации, т.е. на появата на нови стратегии в света, в който вече мнозина разполагат с такова оръжие, а още повече се опитват да се сдобият с него. В хода на придобиването на това оръжие, държавите разработват и нови способи за използването му, с цел да осъществят своите стратегически замисли. Така например, индийската стратегия за нанасяне на светкавични удари с използването на конвенционално оръжие, очевидно признава преодоляването на ядрения праг като дефиниращо новата стратегическа ситуация. Пакистан пък развива съвършено нов клас ядрени оръжия. Опасността от срив на командването и управлението се използва за сплашване на Индия всеки път, когато тя се заеме с нещо, което Пакистан не може да контролира. Китайската ядрена модернизация пък предполага създаването на по-мобилни сили, които, в случай на ядрена тревога, могат да разчитат на придвижващи се по суша ракети или на подводници. С тези нови мобилни ядрени сили, политическите сигнали, които отправя Пекин, придобиват далеч по-голяма тежест, отколкото когато китайците разполагаха със стария си ракетен арсенал. Северна Корея също осъществи изпитания на нова схема за бърз залпов огън, която се активира от радарен сигнал за извършване на нападение срещу страната. Всяко от тези нововъведения заслужава отделен анализ. Съществува обаче и по-обща връзка. Във втората ядрена епоха, също както и в първата, са налице стратегически новости. Характерът на иновациите се е променил, но те продължават да се внедряват. Сред тях има и разумни, но има и фантастични. Някои са опасни, но това не променя факта, че биват внедрявани. За САЩ понякога е трудно да го разберат, заради убеждението им, че ядреното оръжие няма реално практическо приложение, от което пък следва, че то няма кой знае какво значение. И на мен ми се искаше да е така, но не е.
Освен това, все още съществува прекалено голямо доверие към теориите и терминологията, изобретени и приложими за една друга и по-ранна епоха - тази на студената война. Сплашване, сдържане, първи и втори ядрен удар, удари по военни или мирни обекти - всички тези термини от 50-те години на миналия век се използват и днес така, сякаш значението им е очевидно и няма нужда от пояснения при едни или други обстоятелства. Закостенялата ни визия и използваната от нас лексика могат да ни попречат да видим истината, а именно, че другите държави гледат на ядреното оръжие по съвсем различен начин от нас, американците. Собствената ни теория за ядреното сдържане толкова здраво е заседнала в главите ни, че вече гледаме на нея не като на теория, а като реалност.
Надпреварата в ядрения свят
Интересът към ядреното оръжие е особено силен на регионално равнище. В това отношение, през втората ядрена епоха, ситуацията е почти напълно противоположна на онази, съществувала по време на първата. По време на студената война ядрена война би могла да избухне само между Вашингтон и Москва, тъй като само те разполагаха с ядрени бутони за стартирането и. Правителствата на САЩ и СССР изпълняваха ролята на своеобразни "предпазни клапи", т.е. бяха залог, че никакви събития в един или друг регион няма да превърнат конфликтите на студената война в размяна на ядрени удари. Някои регионални сили можеха да се стремят към подобно развитие, но двете свръхдържави със сигурност не го искаха и не биха го допуснали.
Един пример - от наскоро публикуваните стенограми на преговорите по време на Карибската криза през 1962 между Фидел Кастро и съветските лидери става ясно, че Москва в никакъв случай не е искала да позволи на кубинското ръководство да получи достъп до ядрените и заряди. Няма никакво съмнение, че Кремъл не би допуснал по никакъв начин Кастро да се сдобие с атомна бомба. Истината е, че изтеглянето на съветското ядрено оръжие от Куба беше желан изход за Москва, защото той и гарантира, че кубинците никога няма да го получат.
Замислете се обаче, колко различна е ситуацията във втората ядрена епоха. "Локални" сили като Северна Корея, Пакистан, Израел, а може би и други, имат или ще се сдобият със собствен ядрен арсенал и могат да се разпореждат с него както си искат. Конфликтите в Близкия Изток, в Южна или в Източна Азия не са нови, но внасянето на ядрен елемент в тях, ще означава качествената им промяна.
Влиянието на големите държави все още съдейства за известна сдържаност и предпазливост в регионалните конфликти, но ми се струва, че това въобще не може да се сравнява с дисциплината, царяща вътре в блоковете по време на студената война. Нарастването на риска от ядрена война едва ли отменя старите конфликти. Поставяйки тези конфликти в съвършени различни рамки, а именно в рамките на ядрената заплаха, не се вземат предвид обаче основните източници на риск - локалните политически различия. Обичайните разчети, които работеха по време на студената война, както и политиката на сплашване, се подменят от коренно различни стратегически реалности. Обърканите дискусии за ядрената стратегия - например за целите, по които Пакистан и Индия могат да нанесат ядрен удар, или пък за максималното тегло на зарядите, които израелските ракети могат да доставят до целта, в сравнение с тези на "ядрения" Иран, не разкриват най-големите рискове от изострянето на ситуацията.
Краят на ядрения монопол на великите държави
За втората ядрена епоха не е характерна всеобхватната идеологическа борба, водена по време на студената война. Тя обаче също разполага с наистина всеобхватна тема: краят на монопола на великите държави в ядрената сфера. Държавите-победителки във Втората световна война: САЩ, Русия, Китай, Франция и Великобритания, притежаваха такъв монопол. И това тяхно монополно положение беше гарантирано от Договора за неразпространяване на ядреното оръжие, както и от статута им на постоянни членове на Съвета за сигурност на ООН. На този монопол обаче беше сложен край, както се случи и в другите технологични сфери. Това имаше фундаментални последици, излизащи далеч отвъд рамките на очертаните по-горе проблеми на сигурността. Многополюсният ядрен ред възникна заради неспособността на исконните пет ядрени държави да затворят плътно вратата на ядрения клуб.
Най-добрата илюстрация за това е ядрената програма на Индия. Истината е, че каквото и да се казва в Договора за неразпространение, тази програма е одобрена и легитимна. Нещо повече, през 2012 Индия осъществи изпитания на междуконтинентална балистична ракета, която, най-вероятно, разполага с разделяща се глава с индивидуално насочване. Индийците много успешно използваха ядрения си потенциал за да си извоюват с негова помощ място в клуба на великите държави и да си гарантират достатъчно висок международен статус. Последното американско-индийско търговско споразумение в сферата на ядрените технологии ратифицира тази стратегия. Представете си за момент, че САЩ бяха продали на Индия известен брой стари танкове или есминци, вместо ядрените реактори. Това не би породило никакъв политически ажиотаж - подобно нещо би било нелепо от гледна точка на американската глобална стратегия. Продажбата на ядрени реактори обаче води до промяна на световния силов баланс. Някои американци вероятно ще продължават да твърдят, че атомната бомба е остаряла реликва от студената война и няма никакво практическо приложение. Индийският пример е само един от многото, които опровергават този аргумент.
Заключение
Налице са множество признаци, че сме обречени да преживеем втора ядрена епоха. В резултат от това контролът върху въоръженията ще трябва много сериозно да се промени. Ще се промени и военният силов баланс. Много голяма е вероятността за разработването на нови стратегии. Вероятна е също и по-нататъшната модернизация и разширяване на ядрения арсенал.
За преодоляването на тези проблеми са ни необходими мерки с творчески и креативен характер. Светът успя да преживее студената война само благодарение на разума и късмета. Дошло е време да се замислим много по-сериозно за бъдещите трудности, ако искаме да оцелеем и през втората ядрена епоха.
* Авторът е професор по политология в Йейлския университет, консултант на Департамента по отбраната на САЩ и съветник в Института за изследване на външната политика
{backbutton}
