Присъствието на Китай в постсъветското пространство става все по-осезаемо, като сред най-очевидните доказателства е разширяващото се сътрудничество на Пекин с държавите от Централна Азия в различни сфери на икономиката и сигурността. Активното ангажиране на Китай с проблемите на региона, който традиционно се смята за част от руската зона на влияние, както и засилващото се присъствие на китайски капитали в стратегически важните сектори на централноазиатската икономика, могат да доведат, на определен етап, до сблъсък на интереси и изостряне на конфронтацията между Пекин и Москва. През последните двайсетина години Китай и държавите от Централна Азия изминаха пътя от ограниченото трансгранично сътрудничество, основано най-вече на бартерните сделки, до формиране на партньорски отношения, в чиято основа е взаимодействието в енергийния сектор и съвместните проекти в несуровинните отрасли на икономиката. Днес "китайският фактор" представлява постоянно действащ елемент на регионалната геополитика. Нещо повече, както сочи опитът от последните години, ролята на Китай в регионалния силов баланс тепърва ще нараства още повече.
Навлизането на Китай в Централна Азия
Социално-икономическата ситуация в Централна Азия се усложнява от слабо развитите търговски връзки между страните от региона. Причините за това са две: централноазиатските държави произвеждат предимно суровини (при това често едни и същи) и се нуждаят най-вече от пласментни пазари в развитите държави, в същото време между тях липсва ефективна вътрешнорегионална интеграция.
От началото на 2000-те значително нараснаха обемите на китайските инвестиции и търговия в Централна Азия. През 2006 Китай стана третия външнотърговски партньор на държавите от региона след Русия и ЕС. В периода 2000-2010 китайската инвестиционна активност на централноазиатските пазари нарасна с 20-40%, в зависимост от конкретните направления на сътрудничеството. На преден план сред тях се открояват високотехнологичните производства, добивът на минерални ресурси, развитието на инфраструктурата, строителството, селското стопанство, транспортът, електроенергетиката и петролногазовият отрасъл.
Изборът на държавите от Централна Азия (Казахстан, Таджикистан, Туркменистан и Узбекистан) като приоритетни за китайските инвестиции изцяло съответства на геостратегическите интереси и стремежи на Пекин. Активната финансова и икономическа политика, превръщането на Китай в основния инвеститор и търговски партньор на съседните му държави, позволяват формирането на благоприятно за него международно обкръжение, а по-нататък - и появата на условия за укрепване на китайското влияние в тези региони.
Интересите на Китай в Централна Азия се определят от редица фактори. На първо място, Пекин се стреми да гарантира политическата и социална стабилност в прилежащия на региона Синцзян-уйгурски автономен район на Китай. Според китайските експерти, страната им гледа на Централна Азия най-вече през призмата на проблемите и перспективите за развитие на Синзцян. На второ място, Централна Азия се смята за надежден "стратегически тил" на Китай. На трето място, китайците отчитат значението на транзитния потенциал на Централна Азия (към Европа, Средния и Близкия Изток, Кавказкия регион), освен това те разглеждат държавите от региона като важен пласментен пазар за китайските стоки и ключов доставчик на енергоносители.
Високите темпове на икономическо развитие на Китай през последните десетилетия обусловиха бързия ръст на енергийното потребление. През 2009 Китай зае второ място в света по потребление на първична енергия след САЩ, а в началото на 2011 измести американците от първото място.
Според прогнозите на анализаторите на компанията ExxonMobil, през следващите двайсетина години китайските потребности от промишлена енергетика ще нараснат с още 20%. Имайки предвид, че Китай има толкова голяма енергийна консумация, ясно е, че собственият му петролногазов сектор не е в състояние (нито днес, нито в перспектива) да покрие неговите вътрешни потребности. По данни на китайското Министерство на индустрията, през 2011 зависимостта на страната от вноса на петрол е достигнала 55%. Според прогнозите, през 2015 тази зависимост ще се повиши до 60%, а през 2020 - до 65%. В момента, Китай внася петрол и газ от над 30 държави по света, като структурата на китайския петролен внос е следната: 56% от доставките са от Близкия Изток (най-голям доставчик е Саудитска Арабия), 27% - от Африка, 13,5% - от Азия и Азиатско-Тихоокенския регион, 3,5% - от Латинска Америка.
Нестабилната ситуация в редица региони-доставчици на енергоносители за Китай (трети по значение доставчик на петрол за страната е Иран), проблемът с пиратството и морския тероризъм в Югоизточна Азия, както и конкуренцията на големите държави, стремящи се да поставят под свой контрол морските пътища (Ормузкия и Малакския проливи), обясняват защо китайското ръководство разглежда петролния и газов транзит по суша, т.е. по магистрални тръбопроводи, като най-добра гаранция за енергийната сигурност на страната. Това обуславя и повишеното внимание на Пекин към сътрудничеството в енергийната сфера с Русия и държавите от Централна Азия.
Заплахи и рискове за китайските интереси в енергийната сфера
В условията на нарастваща конкуренция сред световните сили за достъп до енергоносителите, китайските позиции си остават уязвими в геополитически план. Вътрешнополитическата ситуация в държавите от Северна Африка и Близкия Изток застраши реализацията на редица големи китайски проекти в сферата на инвестициите в разработката и добива на суровини в тези региони.
Така, негативно влияние върху китайските интереси в енергийната сфера оказва сложната ситуация в Судан, който, в резултат от референдума от 2011, се раздели на Северен и Южен. В момента, между двете му части спорадично избухват военни сблъсъци заради разногласията по делимитирането на съвместната граница и неспособността им да се споразумеят за цената на транзита на южносуданския петрол по тръбопроводите на Севера към пристанищата на Червено море.
Китай купува 50-60% от целия судански петрол. Преди да се раздели на две, Судан осигуряваше около 7-9% от потребностите на Пекин от този енергоносител. Преди повече от десет години Пекин стартира реализацията на редица програми, целящи да гарантират дългосрочните доставки на судански петрол, инвестирайки в страната няколко десетки милиарди долара. Капиталовите вложения в Судан са най-големия инвестиционен проект на Китайската национална петролно-газова корпорация (CNPC). Тя е собственик на 50% от нефтопреработвателния завод край Хартум, на 41% от акциите на консорциума Petrodar и на 40% от консорциума Grеater Nile Petroleum Operating Company. С помощта на CNCP беше изграден и единственият судански петролопровод Greater Nile Oil Pipeline, както и новият експортен танкерен терминал в Порт Судан, на Червено море. Китай понесе сериозни икономически загуби и в резултат на войната в Либия. Както заяви известният американски икономист Пол Крейг Робъртс, който се смята за близък до радикално настроените кръгове в Републиканската партия, в интервюто си за иранската телевизия Press TV: "Искаме да свалим Кадафи в Либия и Асад в Сирия, защото се стремим да прогоним Китай и Русия от Средиземноморския регион. Става дума за опит на САЩ да лишат Китай от достъп до ресурси по същия начин, по който през 30-те години на миналия век Америка лиши от такъв достъп японците".
Преди войната в Либия през 2011, 11% от добивания в страната петрол отиваше в Китай, който реализира тук 50 проекта на обща стойност 18,8 млрд. долара. В Либия работеха 75 големи китайски компании и до 30 хиляди китайски работници. Според украинския експерт Александър Дудчак, загубите на Китай в резултат от либийските събития, са "поредните, причинени от война, която е организирана от САЩ".
Съвременните реалности поставят под въпрос стабилността на петролните доставки от Близкия Изток за Китай. По отношение на вноса на природни ресурси, Пекин залага на иранския петрол, чиито дял в него достига 12%. В случай на възникване на конфликтна ситуация в Иран, провокирана от вътрешното политическо противопоставяне или от външния натиск на САЩ и Израел, китайската икономика може сериозно да пострада заради недостига на енергоносители.
Основен доставчик на петрол за Китай е Саудитска Арабия, която поддържа тесни връзки със САЩ и може, по чисто политически мотиви, да реши да ограничи износа на енергоносители. На свой ред, Ангола, която след разпадането на Съветския съюз, се преориентира към САЩ, както и Кувейт, Оман и Индонезия, също могат да се поддадат на американския натиск и да прекратят, под един или друг предлог, петролните си доставки за Китай. В тези условия, Русия, Судан и Венецуела няма да са в състояние да компенсират в кратки срокове необходимите на китайците обеми енергоносители.
Борбата между Китай и САЩ за достъп до енергоносителите, наред с изместването на американските геополитически приоритети към Азиатско-Тихоокеанския регион, което официално бе обявено преди време от тогавашния държавен секретар на САЩ Хилари Клинтън, неминуемо ще доведе до изостряне на конкуренцията и противопоставянето между тези две държави. Споменатите по-горе обстоятелства, позволяват да предлоложим, че китайското ръководство ще търси алтернативни маршрути за внос на природни ресурси, което пък ще повиши динамиката на развитието на икономическите отношения с Централна Азия.
Пекин разглежда региона като стратегическа суровинна зона, както и като транзитна територия към петролните райони на Каспийско море, а в перспектива и на Персийския залив. Китайските транснационални корпорации са заинтересовани да разширят влиянието си в тази част на света, израз на което е и готовността им да финансират съвместни проекти. Очевидно, в перспектива, Китай тепърва ще разширява взаимодействието си с държавите от региона с цел да увеличи вноса си на петрол и природен газ, като паралелно реализира ключови инфраструктурни и транспортни проекти в тази сфера.
Специфика на сътрудничеството между Китай и централноазиатските държави на съвременния етап
В момента, китайската политика в Централна Азия залага най-вече на взаимодействието в икономическата сфера. Пекин не съумя да реализира предложението си в пространството на ШОС да бъде създадена зона за свободна търговия, затова сега се акцентира върху изграждането на отношенията с държавите от региона на двустранна основа, като вниманието се насочи най-вече към сътрудничеството в областта на енергетиката, транспорта и логистиката, както разбира се и на търговията и регионалната сигурност.
Китай гради взаимодействието си с централноазиатските държави диференцирано, активно използвайки за собствените си национални интереси потенциала на всяка от тях. Днес основното внимание на китайците е приковано към петролногазовите отрасли на Казахстан и Туркменистан, както и към ядрения сектор на Казахстан. Китайското присъствие в отраслите на горивно-енергийния комплекс на останалите държави от Централна Азия е свързано не толкова с енергийните потребности на страната, колкото с прокарването на други (икономически и политически) интереси във въпросните държави, както и в региона, като цяло. В транспортната сфера, основното внимание на Пекин е насочено към Казахстан и Узбекистан, а по отношение на водните ресурси на преден план в стратегията му са Таджикистан и Киргизстан.
Казано накратко, Китай разглежда Централна Азия като свой стратегически суровинен тил, а пък местните елити изглеждат все по-склонни да го смятат за новия си "голям брат".
Съществено се ускоряват и темповете на развитие на китайската търговия с държавите от региона. Ако през 1992 външнотърговският оборот се равняваше на 527 млн. долара, през 2000 той достигна 1 млрд., а през 2009 - 25,9 млрд. долара. При това обаче е налице недостатъчна диверсификация на структурата на експорта от Централна Азия към Китай: така петролът е 25% от износа на Казахстан, същият е и делът на цветните метали, както и на желязото и стоманата. Металите формират 1/3 от износа на Киргизстан за Китай, а химическите продукти и цветните метали - 20% и 25%, съответно. Що се отнася до китайския внос в Централна Азия, готовата продукция представлява 92% от общия му обем.
Пекин демонстрира изключителна активност в изграждането на транспортно-логистична инфраструктура в региона. Сред най-мащабните проекти в тази сфера е строежът на узбекско-киргизко-китайската железопътна линия (Андиджан - Карасу - Торугарт - Кашгар). Друго важно направление е строителството на модерни автомагистрали, стигащи до западните граници на Китай. Пекин планира да изгради в Синзцян-уйгурския автономен район 12 скоростни магистрали, които да свържат Западен Китай с държавите от Централна Азия.
В момента Синцзян се е превърнал с своеобразен локомотив на програмата за усвояване на западните китайски райони. Сегашната програма на правителството в Пекин за развитие на Синцзян-уйгурския автономен район е най-мащабната в историята на страната. За финансирането и през текущата дванайста "петилетка" (2011-2015) Централният комитет на Китайската компартия отдели над два трилиона юани (около 300 млрд. долара), което е над три пъти повече, отколкото за предишните трийсет години. По ниво на социално-икономическото си развитие, Синцзян заема водещи позиции сред западните китайски райони, като в отделни сфери на индустрията дори се конкурира с по-развитите провинции на страната. На фона на централноазиатските постсъветски републики, Синцзян представлява икономически развит регион като индустриалните стоки формират 67% от износа му, а средните темпове, с които нараства неговият БВП са 8,5% годишно.
В перспектива, благодарение реализацията на стратегията за възраждане на "Великия път на коприната" и развитието на северозападните китайски райони, Синцзян ще се превърне в голям транспортен и енергиен възел, икономически развит и експортно ориентиран регион, което пък ще укрепи сътрудничеството между Китай и централноазиатските държави, както и китайското влияние в региона.
Интересът на Пекин от развитието на транспортната инфраструктура в Централна Азия е съвсем обясним. На първо място, то се изисква от проектите в петролно-газовата сфера, касаещи държавите от региони. На второ място, наличието на съответната инфраструктура позволява да се разшири транзитът на китайски стоки към страните от Близкия и Средния Изток, както и към Европа. Накрая, това е въпрос на национална сигурност: при необходимост може да се гарантира бързото прехвърляне на войски в регионите, където би могла да възникне ситуация, потенциално застрашаваща сигурността на Китай.
Друго направление, по което напоследък се забелязва повишена китайска активност, е формирането на зони за свободна търговия в граничните с Китай региони на Централна Азия. Актуалността на ускореното създаване на такива зони се обосновава от китайците с усилването на протекционизма в световното производство. Досега са постигнати споразумения за създаването на зони за свободна търговия в районите на контролно-пропускателните пунктове "Иркештам" и "Торурарт" в Киргизстан, както и в района на граничния пункт "Карасу-Кулма" в Таджикистан.
През декември 2011 на границата на Китай с Казахстан беше открит Международният център за трансгранично сътрудничество "Хоргос". По време на церемонията по този повод, китайския вицепремиер Чжан Дъцян го нарече "първият трансграничен международен център за сътрудничество в региона на Евразия". Центърът е предназначен за провеждането на регионални и международни търговски преговори, демонстрация и пласмент на нова продукция, предоставяне на логистични и финансови услуги и т.н. Според местни експерти, Китай може да използва Центъра "Хоргос" като платформа за разширяване на позициите си на централноазиатския пазар, а след това - и на пазарите на Западна Азия и Европа.
Проникването на Китай в Централна Азия и руските интереси
В средносрочна и дългосрочна перспектива, китайското влияние и присъствие в централноазиатския регион само ще се усилва. При това, както показва опитът от взаимодействието между страните в него и Китай през последните десетилетия, Пекин ще поставя на преден план собствените си интереси, което в определен момент може да влезе в противоречие с интересите на Москва в Централна Азия.
Както вече споменах, Китай развива транспортната инфраструктура в Централна Азия, в резултат от което там вече има повече китайска жп техника, отколкото руска. Днес Пекин е основният участник в мащабните транспортно-логистични и инфраструктурни проекти в региона, а освен това е основният кредитор на централноазиатските икономики. Китай постепенно изтласква Русия от позициите и на приоритетен търговски партньор на държавите от региона. Това се случва не само, защото китайците купуват стоките и суровините, които традиционно се изнасяха за Русия, но и в рамките на изострящата се конкуренция с руските предприятия за пласментни пазари. Илюстрация за това са доставките на голямо количество железопътна техника от Китай за Туркменистан, при положение, че доскоро Ашхабад я купуваше от руснаците. Забележимо намалява разривът в мащабите на руското и китайското търговско-икономическо присъствие в Централна Азия. Конкретно отражение на тази тенденция е динамиката на стокооборота: ако през 2000 стокооборотът между Русия и Централна Азия е бил шесткратно по-голям от обема на търговията на Китай с региона, още през 2006 това съотношение падна до едва 1,5 пъти.
Реализацията на китайската концепция за превръщането на страната в глобална търговска държава, наред с производствените и инвестиционни възможности на Китай, води до понижаване значението на Русия, като търговско-икономически партньор на централноазиатските държави. На свой ред, икономическата експанзия на Китай в региона ограничава влиянието и значението на Русия като политически партньор и партньор в сферата на гарантиране на регионалната сигурност.
Като цяло, сред направленията, по които руските и китайските интереси в Централна Азия могат да се сблъскат най-сериозно в близко бъдеще, можем да посочим:
- петролногазовият сектор и, в частност, достъпът до енергоносителите в региона и маршрутите на техния транзит, усвояване ресурсите на шелфа на Каспийско море, прокарването на нови петроло- и газопроводи;
- контрола върху стратегическите отрасли на индустрията (енергетиката, добива на уран и злато и т.н.);
- материално-техническото обезпечаване на въоръжените сили на централноазиатските държави чрез доставки от Русия или Китай;
- оказването на политическо влияние върху лидерите на централноазиатските държави, както и формиране на ориентирани към Русия или Китай социални групи;
- упражняването на влияние в сферата на културата и образованието - днес влиянието на руската култура в постсъветското пространство намалява за сметка на това на западната, а напоследък и на китайската масова култура.
Ето защо в момента основната задача пред Русия е запазването и, по възможност, укрепването на позициите и в Централна Азия и ОНД без да влиза в открита конфронтация с Китай, ЕС и САЩ. В случай че възникнат извънредни обстоятелства обаче, Москва трябва да е готова да използва всички налични средства за да не допусне усилването на позициите на Китай или други големи държави в Централна Азия, като паралелно с това избягва каквито и да било действия във вреда на интересите на държавите от региона.
Промените, които се извършват в глобалната икономика и нарастващото осъзнаване на необходимостта от съвместни действия за модернизация и иновационно развитие, както и усъвършенстването на механизмите на Митническия и Евразийския съюз между Русия, Беларус и Казахстан, изискват формулирането на по-компактен дневен ред по отношение на най-належащите действия, включващ конкретни проекти и очертаващ търсените резултати.
Китай придава голямо значение на изграждането на такава система за сигурност в Централна Азия, която да гарантира стабилността и развитието на транспортно-транзитната функция на региона. На свой ред, основните приоритети на Русия и централноазиатските държави, вкючително взаимодействието в рамките на интеграционните структури като ШОС например, могат да се фокусират върху изграждането в региона на устойчива икономическа площадка за стратегическо взаимодействие с Китай. Това ще позволи да бъдат създадени по-благоприятни условия за многостранно, многопланово и взаимноизгодно сътрудничество с Китай в региона, както и да бъде поставена основата за реализацията на мащабни икономически проекти: транспортно-комуникационни и индустриално-иновационни. Освен всичко друго, това ще съдейства за превръщането на ШОС в пълноценен икономически и политически блок и би се превърнало в залог за стабилното и дългосрочно развитие на Централна Азия, както и на значителни, прилежащи и територии на Русия и Китай.
От гледна точка на укрепването на взаимодействието между Москва и страните от региона, особено перспективно изглежда развитието на хуманитарното сътрудничество. При това, в случая става дума не само за спечелване симпатиите на живеещите в Централна Азия етнически руснаци, а и за привличането на своя страна на новото поколение местни елити. Това обаче е възможно само чрез активната пропаганда в региона на руската култура, както и стимулирането на обучението на етническите руснаци и представителите на другите националности в университетите на Русия, наравно с руските граждани.
* Руски институт за стратегически изследвания
{backbutton}
