Маронитската църква е сред най-големите общности в източната част на Римокатолическата църква (Антиохия), концентрирани предимно в Ливан. Това е единствената църква в рамките на християнството, различаваща се и от католическата, и от православната. Тя е разновидност на западносирийската християнска общност. Произходът на маронитите се проследява от Св. Марон, сирийски монах, живял в края на IV и началото на V век.
Въпреки твърдения на самите маронити, че винаги са били източни християни в съюз с Римския престол, има доказателства, че в продължение на векове, те са монотелити. Монотелитството („единоверие”) е еретично учение, възникнало в началото на VII век, под влияние на стремежа на византийските управници да примирят християнството с широко разпространената монофизитска ерес, според която Иисус Христос има само една природа – божествена. Това означава, че те са последователи на еретичното учение на Сергий (патриарх на Константинопол през 610-638), който възхвалява божествената същност на Христос, но не и човешката. По-късно, това става повод маронитите да бъдат осъдени като ерес на Шестия Вселенски събор в Константинопол, през 680-681.
По време на арабската експанзия, Ливан се оказва в пределите на Арабския халифат (632-1258), в чийто териториален обхват са Арабският полуостров, Ирак, Иран, по-голямата част от Южен Кавказ, Централна Азия, Сирия, Палестина, Египет, Северна Африка и Пиренейският полуостров. Независимо от това, маронитските бойци, установили се в планината Ливан, отстояват свободата и традициите си. Халифатът не успява да наложи волята си над тях, дори и по време на възхода си при Омеядската династия (661-750), когато натискът е най-силен. В резултат, маронитите са зачитани като самостоятелна общност.
По-късно, по време на Третия кръстоносен поход в Леванта и Близкия Изток, Маронитската църква влиза в уния с Римокатолическата църква (през 1182), като приема догматиката и ръководството й, а през 1254 папата дава на главния й епископ титлата патриарх[1]. Окончателното утвърждаване на съюза обаче става чак през XVI век, когато (през 1584) папа Григорий XIII основава маронитски колеж в Рим, продължил да съществува под йезуитска администрация до XX век. През вековете той се превръща в център за обучение на маронитски учени и лидери.
От началото на ХVІ век до края на Първата световна война, Ливан е част от Османската империя, като през по-голямата част от периода е със специфичен статут (непряко османско управление). Въпреки това, маронитите поддържат своята религия, което до голяма степен се дължи на географската им изолация в планините, както и на протекцията на Франция. През XIX век обаче, османското правителство успява да настрои срещу ливанските маронити, живеещите в съседство друзи[2]. Тази политика провокира конфликт и голямо клане между маронити и друзи. През 1860 напрежението ескалира в селско въстание, започнало в северната част на Ливан като бунт на маронитите срещу доминиращите друзи. Той бързо се разпространява и в южната част на страната, където се трансформира в кървави междуособици.
По-късно, през 1920, т.е. след разпадането на Османската империя, маронитите в Ливан стават самоуправляваща се общност, под егидата на Франция. На 26 май 1926 френският върховен комисар обнародва конституция, според която Ливан е провъзгласен за република, но Франция си запазва контрол над външните отношения и отбраната.
Оттам насетне, Маронитската църква е автономна и решава вътрешните си проблеми самостоятелно. Намира се под юрисдикцията на Ватикана. Управлява се от свещенослужител, избран на местно ниво, който се утвърждава от архиерея на римския папа, и носи титлата патриарх на Антиохия. Седалището на непосредствения духовен глава след папата - „патриархът на Антиохия и Изтока”, е в Бкирки, северно от Бейрут. Църквата запазва древния западносирийски език по време на литургия, въпреки че матерен език на маронитите е арабският. Много често обаче, арабският бива използван и в литургиите, за улеснение и разбиране от богомолците.
Демографската ситуация в независим Ливан и разпространение на маронитите по света
Трудно могат да се посочат конкретни демографски данни за маронитите и другите религиозни общности в Ливан, поради липсата на официални данни. Това, разбира се, затруднява и демографския анализ. Последното преброяване е извършено от френската колониална администрация през далечната 1932. Според резултатите от него, ливанците са 861 399 души, включително тези, които живеят в чужбина, като повечето от тях са идентифицирани като християни.
Когато Ливан става независима република през 1943, разпределението на парламентарните места е въз основа на тези данни за броя на населението, в съотношение 6:5 за християните. Заради несигурното и деликатно политическо споразумение между религиозните общности, правителството умишлено избягва цялостна актуализация на преброяването от 1932. Подобно преброяване по всяка вероятност ще разкрие неприятната за ливанските християни-маронити истина, че те значително са се свили като дялот населението. Численият превес на мюсюлманите би могъл да лиши християнските общности от привилегиите им, чрез промяна на основите на политическото представителство. Затова през следващите години правителството публикува само „груби” изчисления и прогнозни данни за броя на населението, които биват сериозно оспорвани от обществото. След 1950 Статистическото бюро на ливанското правителство представя само обща оценка, като трябва да се отбележи, че населението не е подразделено по конфесионален признак. Така, съотношението между религиозните групи става основен политически въпрос и повод за постоянни междуобщностни сблъсъци. За периода 1975-1990 данните са само косвени, защото страната става арена на кървава гражданска война. Въпреки това, Държавният департамент на САЩ дава информация за броя на населението през 1983 – около 2,6 млн.души, но не и за религиозния му състав. Данните включват всички ливанци, живеещи в чужбина, но не и палестинските бежанци в лагерите, от които иначе са регистрирани около 400 хил.души. В края на Гражданската война маронитското население драстично намалява, както впрочем и цялото население на страната, вследствие на хаоса и убийствата, както и на масовата емиграция, особено на по-заможните ливанци, които изчакват войната да свърши, преди да се върнат обратно (а мнозина въобще не се връщат).
След кървавата гражданска война в Ливан, парламентарните места и политическата власт се поделят по равно между християни и мюсюлмани (общо 128 места). Смята се, че оттам насетне шиитското мюсюлманско население нараства по-бързо от която и да е друга общност, но християните все още държат половината места в парламента.
Днес, маронитската общност в Ливан, е подложено на демографски натиск от страна на мюсюлманските групи, които придобиват числено превъзходство. Заради нестабилната обстановка в страната и региона, емиграцията на маронити продължава. Много важен фактор в случая представляват репродуктивните нагласи и традиционно високата раждаемост на мюсюлманите, продиктувани от религията им. По данни на CIA – The World Factbook, към 2012 населението на Ливан е над 4, 14 млн., като около 60% от него са мюсюлмани, над 38% християни, почти 2% са арменци и т.н.
Общата численост на маронитите в света е повече от 1 млн. души. Основната част живеят в Ливан (540 хил.души.), чиито президентът винаги е маронит. Значителни групи маронити има в Сирия (21 хил.души), Египет (8 хил.), САЩ (54 хил.), Бразилия (48 хил.), Аржентина, Канада, Австралия, Кипър и др. («Народы и религии мира”, 2002). По други данни, които включват в числото на маронитите и всички с маронитски произход (някои от които вече нямат маронитско самосъзнание, а антиохийско), общият брой на маронитите е 3-4 млн.души. Според тях, в Бразилия живеят 1,5 млн.маронити, в САЩ – 1 млн, в Австралия – 120 хил., в Канада – 100 хил., във Франция – 45 хил. (Народы и религии мира, 2002).
Маронити живеят също в южната част на Европа, както и в Северна и Южна Америка. Трябва да отбележим, че емигрантите запазват спецификата на литургията и имат собставено духовенство.
Въпросът за националната принадлежност на маронитите е спорен. Ако съдим по езика, повечето са ливански араби, за което говори и културната им близост. Според някои учени, те са субконфесионална група на ливанските араби. Изключение са кипърските маронити, които са гръкоговорящи. Много маронити обаче, се смятат за самостоятелен етнос, имащ генетична връзка с финикийците.
Маронитите в политическия и социален живот на Ливан
След Първата световна война Франция контролира т.нар. Велика Сирия, която включва и Ливан. По време на френския мандат (1920-1943), Ливан е обявен от французите за отделен от Велика Сирия геополитически субект, за да се гарантира на съюзниците им маронити територия в Близкия Изток, в която те да са мнозинство и която да смятат за свой дом.
От създаването на независим Ливан през 1943, маронитите са сред двете най-големи религиозни групи в страната, като религиозното разнообразие е пряко отразено в политическата структура и модела и на управление.
Ливан притежава уникална правна система и конфесионален принцип на управление. В никоя друга страна по света не се среща подобна симбиоза между политика и религия. Конституцията на Ливан съществува от 1926 и до момента, е претърпяла само „козметични” промени. От самото си създаване, държавата се дефинира като парламентарна република. Политическото управление е следствие от (и отражение на) мултирелигиозното общество в страната, където религиозните групи са над 18.
Съществува и т.нар. Национален пакт от 1943, според който държавните постове се определят по конфесионален признак. А именно: президентът винаги е християнин-маронит, премиерът е мюсюлманин-сунит, вицепремиерът е православен християнин, а председателят на Парламента е мюсюлманин-шиит. Това разпределение е породено от необходимостта да се поддържа баланс между отделните религиозни общности. Подобна ясно изразена структура и разделение обаче, не отговарят на първоначалната демократична идея на парламентарната република. Позициите във властта са ясно фиксирани и предопределени, т.е. един мюсюлманин не може да се бори за президентския пост, също както и председателят на Парламента не може да е маронит. Моделът се прилага до най-ниското стъпало на властта.
Този принцип на управление се оказва привилегия за елита на страната (особено богатите фамилии в банковия и финансов сектор), като в същото време ограничава и дори дискриминира по-голямата част от ливанското общество. Вследствие на това, политиката в страната се оказва генератор на постоянни конфликти и напрежение, стимулирайки проявите на неоснователна враждебност и нетърпимост между религиозните групи. Оказва се, че уникалността на този управленски модел не гарантира траен успех, а балансът и мирът са непостижими.
Въпреки, че броят на ливанците маронити намалява, те заемат ключови позиции в културната, икономическа и политическа сфери на страната, което ги поставя в позицията на „привилегировано малцинство” и ги предпазва от сегрегация. Естествено, те биха желали статуквото да се запази, но именно то е в основата на политическата дестабилизация на страната.
Религиозни сблъсъци и бъдещето на маронитите в Ливан
Ливанската маронитска общност представлява около ¼ от населението, като живее предимно в Бейрут и предградия му. Маронитите традиционно са привилегировани в Ливан, но често това е повод за сблъсъци с представителите на останалите религиозни общности. Така, през есента на 1999 маронитски църкви стават обект на бомбени атентати, извършени от сунитски екстремисти, заради смъртта на един мюсюлманин. Тогава избухва бомба в маронитската църква в източната част на Бейрут. От 2001 насам има отделни случаи на конфликти между маронити, друзи и мюсюлмани-сунити.
Поради численото превъзходство на мюсюлманите и демографският натиск, упражняван от тях през последния четвърт век, маронитите все по-трудно успяват да съхранят привилегированата си позиция във властта. Това още повече се усложнява след Гражданската война от 1975-1990, хвърлила страната в хаос и разруха. Крехкият мир в Ливан е зависим от конфесионалната политическа структура. Друг е въпросът, доколко са успешни опитите за баланс между отделните общности. Необходимо е да отбележим, че напоследък в Ливан се очертава тенденция към нарастване влиянието на мюсюлманските общности в резултат от демографското им превъзходство.
Отношенията между многото и различни религиозни и етнически групи остават напрегнати. Така например, през 2001 християни опустошават друзко село в Ливан. През 2002, друзите отвръщат със същото, като убиват при терористичен акт осем служители на Министерството на образованието, седем от които са християни. Въпреки тези случаи на междуобщностно насилие, най-голямата заплаха за стабилността на Ливан, са продължаващият израелско-арабски конфликт, както и продължаващата (включително и след началото на гражданската война в Сирия) сирийска намеса в ливанската политика. Докато отношенията между Израел и Сирия остават обтегнати и в готовност за война, стратегическата стойност на Ливан ще бъде от голямо значение. Илюстрация за това е ливанската гражданска война през 1975-1990, когато Израел и Сирия подкрепят една или друга група, опитвайки се установят контрол над Ливан. Освен всичко друго, така те искат да си осигурят териториален коридор към врага, в случай на инвазия.
В знак на протест срещу периодичните сирийски интервенции и външната намеса в политиката на страната, между 2004 и 2006 в нея се провеждат множество големи демонстрации. В тях участват и известни ливански лидери – например бившият премиер Рафик Харири и министърът на индустрията Пиер Джемайел, като и двамата са убити, съответно, през 2005 и 2006. Убийците не са открити и наказани, но ливанското правителство обвинява Сирия и просирийски настроените групировки. Случаите на междурелигиозно насилие са ежедневие. Така, на 19 октомври 2012 висшият ливански офицер и началник на разузнаването на Силите за вътрешна сигурност Уисам ал-Хасан, загина при атентат с кола-бомба в християнския квартал „Ашрафия” в Бейрут. Сред заподозрените за смъртта му са организации, подкрепящи режима на сирийския президент Башар ал-Асад. Това е най-големия атентат в града след последните сблъсъци през 2008 насам. Докато конфликтът продължава, Израел и Сирия ще играят разрушителна роля в ливанската политика.
Заключение
След всичко изложено дотук, нека си представим за момент какво би представлявал Ливан без своите християни. Да вземем под внимание всички неблагоприятни тенденции, като политическата обстановка, демографският превес на мюсюлманите, постоянната външна намеса в страната, емиграцията и вечно тлеещото напрежение между отделните групи. Това са важни фактори, спомагащи за дестабилизацията на Ливан и подсилващи неефективността на съществуващата правна и политическа система. Какво би било бъдещето на Ливан, ако тези негативни показатели продължат да се влошават? Маронитите се намират в деликатна ситуация. Необходимо е търпение и умело балансиране, защото те са тук дълго преди появата на исляма. Ливан, без своите християни, без уникалната си конфесионална структура в управлението на страната, без палитрата от религиозни групи, които дават идентичността му, не би се задържал като светска държава. Под заплаха ще бъде поставено дори и самостоятелното му държавно развитие. А точно Ливан, с всичките му особености, може да бъде пример за стабилност и мир в този толкова пъстър, като етнически и религиозен състав на населението, и толкова размирен регион на света.
* Софийски университет „Св. Климент Охрдиски”
[1] Патриархът е духовно лице с най-висок сан, глава на православната църква. Ръководи независима църква.[2] Друзите са религиозна общност, населяваща предимно страните от Близкия изток (Сирия, Ливан, Израел, Йордания и др.). Те изповядват монотеистична религия, отделила се от исляма през XX век. Друзите са твърде далеч от обичайния ислямски култ - те не признават нито специалните култови места, нито утвърдения богослужебен ритуал.{backbutton}
