Българският преход е обгърнат от тотално замъгляваща го пелена на несъстоятелност, недоизказаност и недостоверност. България се оказа измежду най-неподготвените постсоциалистически държави за осъществяване на успешен преход към демократичен модел поради предхождащата прехода дълготрайна разложителна практика на непрестанно травмиращо въздействие върху обществото, с цел консолидирането му около управляващата върхушка на тоталитарната държава и държавната партия, чрез изграждане на широка мрежа за концентриране и разпределяне на формалните потестарни правомощия и възможности. Реалната власт обаче, на практика е съсредоточена в ограничени и неособено видими за обществото котерийни кръгове, от които се оформят няколко противостоящи си съвсем тесни групи от партийно-държавни функционери и професионални интриганти - много от тях зависими от външни сили. Именно недоловимостта на способите и механизмите за упражняване на влияние и осъществяване на властово-имущественото надграждане на тези антинационални и асоциални групировки позволява успешно да се осъществят инициативите им за запазване на властта и придобиване на нови лостове за контрол върху социума. Ето защо маскирането на реалните насоки на осъществяваните промени се оказва същностно необходимо за тяхното реализиране. Прикриването на действително протичащите трансформации е присъщ елемент на процеса на рязко, несправедливо и неефективно разслояване на обществото и в този смисъл прикриването на признаците за настъпваща демографска катастрофа е естествено продължение на подготовката и извършването на полукриминалното присвояване на обществената собственост у нас.
Външната миграция
Първите данни за рязкото форсиране на протичащата депопулация би трябвало да се получат при регистриране на външната миграция. Масовото емигриране на българските граждани още с отварянето за свободно придвижване на външните граници обаче, не се проследява от Националния статистически институт (НСИ) чак до средата на управлението на правителството на Сергей Станишев, когато най-после е изработена методика за проучване на външната миграция. Паралелно със съществуващите съмнения, че емиграцията е подтиквана и подпомагана от съответните заинтересовани среди за да се намали общественото напрежение и да се потисне недоволството от старите властови структури и произлизащите от тях нови политически конструкции, недооценяването на важността на статистическата информация за външната миграция поражда закономерния въпрос, защо толкова дълго националната статистика отказва да се ангажира с установяването на този важен показател.
С емигрирането на предимно млади хора и на значителен дял от добре квалифицираните кадри във високотехнологични сектори като електрониката например, българската икономика губи немалка част от активните и иновативните предприемачи, служители и работници, точно в момента на преустройството си, когато най-много се нуждае от свежи идеи и ново мислене[1]. Финансовите средства, които емигрантите изпращат обратно в страната, са слаба компенсация за ограничаването на икономическата инерция и на такива конкурентни качества, като високата образованост и квалификация[2]. Това, което няма как да се компенсира с емигрантските финансови инжекции обаче, е отливът на млади хора, в резултат от който намалява населението във фертилна възраст, а с това неминуемо спада и нивото на раждаемостта.
Неглижирането на срива на раждаемостта у нас е сред забележимите белези на мероприятията по прикриване цената на проолигархичните реформи. От 1995 (отчетено окончателно през 1996) раждаемостта видимо се срива, като дъното е достигнато през 1997. За да се заговори на висок глас за това обаче, трябва да минат още доста години. Спешните мерки за дългосрочна реакция на влошената демографската ситуация би следвало да се заложат и предприемат още при съвземането на държавата от хиперинфлационния шок през 1999, (а не едва през 2004-2006), едновременно с приемането на програмата за интегриране на ромите, така че двете направления на интервенция да се допълват, което в българския случай е крещяща необходимост. Само че през 1999, когато "реформаторският дух" е завладял тотално сферата на раздържавяването, обръщането на по-голямо внимание на демографската проблематика би се оказало пречка пред разпродажбите на безценица и балансирането на държавния бюджет в условията на валутен борд и ниски приходи.
Междувременно се извършва бърза промяна на съотношението между числеността на ражданията при различните етнически общности. Докато при българите новородените рязко намаляват (освен при българите-мюсюлмани), при ромите те се задържат на високо ниво, особено сред онези, обитаващи гетоизираните, обособени в етническо отношение, квартали. И въпреки че разрастването на гетата става все по-видимо, а присъствието в тях на множество деца, оставени извън рамките на съвременните цивилизационни стандарти, вече е натрапчиво, националната статистика отказва да се занимава с "етномотивирани" изследвания[3], позовавайки се на Конституцията, макар в нея да няма подобна забрана. За да се ориентират в хода на етнодемографските процеси анализаторите са принудени да изчакват в неведение цяло десетилетие – от преброяване до преброяване, или пък да ползват (при несигурен достъп) несъвсем отворените проучвания, провеждани от неправителствените организации.
Прикриването на нарушаването на етнодемографското равновесие и на продължаващото бързо нарастване на ромската общност предотвратява както изработването на съответни адекватни прогнози и сценарии за развитието на това население, така и напасването на политиките по интегрирането му. Колкото до социално-икономическите и политически отражения на тази промяна, илюстрация за тях са засилващото се междуетническо напрежение и припламващите тук таме конфликти. В момента, оценките за числеността на ромите у нас варират от 300 хиляди (според преброяването на населението от 2011) до милион и 300 хиляди (неособено добре обоснована оценка на гласовита група „алармисти”, чиито изявления за демографската ситуация и тенденциите в тази сфера будят скептицизъм дори сред непосветените в темата журналисти), което е показателно за разминаването на очакванията за мястото и ролята на ромите в българската действителност.
Разнобоят в прогнозите
Дългосрочното влияние на социално-икономическите трансформации върху състоянието на населението и перспективите за неговото развитие, което трябва да бъде отразено в съответни реалистични прогнози, също се оказва поле за надлъгване между статистиците и ангажираната общественост. Така, прогнозите от социалистическия период се характеризират с надценяване на възможностите за растеж на българското население в условията на проетатистките преобразувания и вероятно са изготвяни с казионната нагласа за представяне на едно сравнително светло бъдеще, за чиято недостоверност отговорността е, най-малкото, отложена. Само че действителността се оказва далеч по-сурова и разочароваща. Бързият спад в растежа на населението не позволява то да достигне до планираните десет милиона, а след "голямата екскурзия" дори деветте милиона остават само пожелание.
Катастрофалното намаляване на демографската виталност след 1990 принуждава българските статистици да бъдат предпазливи в изказването на оптимистични прогнози. Те обаче се въздържат да дават и прекалено песимистични прогнози, независимо че демографските тенденции са именно такива. Прогнозирането е впрегнато да служи на пропагандните, а не на прагматичните цели на управлението. Затова пък наблюдателите извън страната не страдат от подобни скрупули и ограничения и техните предвиждания напълно съответстват на действителните тенденции. Според авторитетните външни прогнози, изготвени в началото на новото столетие, към средата му българското население ще намалее до около 4.5 - 5 милиона души (при най-реалистичния вариант на развитие), докато българските оценки са за около един милион в повече[4].
Недостоверните предвиждания на НСИ за развитието на населението се използват и в дългосрочните актюерски изчисления на Националния осигурителен институт (НОИ) за състоянието на фондовете на държавното обществено осигуряване през следващите десетилетия. Тези подвеждащи пресмятания могат сериозно да застрашат стабилността на пенсионната система, която и без това е в колапс и е с огромен дефицит. Така например, в доклада си, представен на научната конференция “Стареенето на населението – реалности и тенденции, политики и практики”, проведена на 31 май 2006 от Центъра за изследване на населението при БАН[5] и НОИ, главният актюер на осигурителния институт Христина Митрева изложи перспективните виждания на своя екип за недостатъчната обезпеченост на пенсионната система от собствени постъпления[6]. Дефицитът в баланса на фондовете на държавното обществено осигуряване се колебае от около 14.5,%, за 2007, до към 3.5%, през 2030, и около 8%, през 2050. Според приложената прогноза, населението на България през 2050 ще наброява 5 845 928 души. Ако тази прогноза обаче е неточна и числеността на жителите се окаже по-малка и, съответно, с по-малък дял лица в трудоспособна и по-голям в пенсионна възраст, дефицитът в пенсионната система би се оказал значително по-висок.
Две години по-късно ЦИН при БАН проведе ежегодната си научна конференция, този път на тема „Демографските процеси и работната сила” (27-28 май 2008). На нея бяха докладвани резултатите от прогнозата за населението на България, изготвена от НСИ по методология, изработена от работна група на Евростат. Според нея, към края на 2010 у нас ще живеят 7 476 430 души, през 2050 ще има 5 543 734 души, а през 2060 – 5 137 800 души[7]. Макар тези проекции да са по-реалистични от предходните, те набързо бяха опровергани при преброяването на населението от началото на 2011, когато се оказа, че у нас има 7 364 570 жители, т.е. с почти 180 хиляди по-малко още в непосредствена близост до изходната точка на прогнозата.
Общата идея за прикриването на неблагоприятния уклон в развитието на различните демографски параметри е замаскирането на пораженията от провежданите криминално-асоциални трансформации, чиято цел е икономическите и властови ефективи да бъдат съсредоточени в тясна прослойка на обществото. Подмяната на основната цел на политическите преобразования - формирането на представителна демокрация, с фактическото запазване на интригантско-полицейския характер и структура на управленския организъм и властовите механизми, се извършва чрез негласното дистанциране на част от бившата котерийна върхушка от общонародния характер на републиканското управление и от широката обществена основа на държавната партия, като новите партийни формирования постепенно се свиват до ядра, представляващи бизнес интереси, и гравитиращата около тях "клиентела". Те групират около себе си безотговорни, неподлежащи на ефективен институционален контрол, криминализирани формирования. Меркантилната ориентация и прояви на тези аморфни коалиции предполага лишаване на останалите български граждани от икономическа независимост и политическа инициатива посредством политически и икономически натиск и манипулации, но и с всяческо ограничаване на възможностите за тяхното развитие. Извършеният мащабен грабеж засяга не само държавната, общинска и обществена, но и частната собственост – парични активи (особено спестяванията на българите, откраднати чрез преливането им към финансови центрове с проинфлационни техники на паричен оборот), имоти и предприемачески начинания.
В хаоса на "прехода" множество обикновени граждани на разтерзаната българска държава губят не само посоката на живота си, но и самия него. Нарастването на смъртността, на самоубийствата, на заболеваемостта и инвалидизирането, на броя на хората неспособни да издържат себе си и семействата си, поради което се ограничават или се отказват от собствено потомство или пък заминават дългосрочно в чужбина, пауперизирането и лумпенизирането на широки слоеве от средната класа в продължение на повече от едно десетилетие придобива в крайна сметка характера на геноцид. Прикриването на геноцидните практики се осъществява чрез контрол над националната статистика, медиите, научните центрове и организациите за социални проучвания, както и върху реакцията на едва прохождащото гражданско общество[8].
Късно осъзнатата необходимост от националноотговорно поведение
През 2004 един от неколцината социолози, които открито споделят убеждението, че "преходът" се е изродил в геноцид срещу българския народ – проф. Михаил Мирчев[9], дава пресконференция, посветена на демографския срив и бързото дебалансиране на етнодемографските съотношения. Дали защото общественото мнение вече е подготвено от натрупването на тревожни факти, или поради намеса от по-високи йерархични нива, но изнесените от него данни провокират бурна реакция на отричане или съпричастност сред управленските и научните среди.
Под натиска на общественото безпокойство, тогавашният премиер Симеон Сакскобурготски се ангажира с активизиране работата на правителството и държавната администрация в тази насока. В края на 2004 се формира Национален съвет за сътрудничество по етническите и демографските въпроси към Министерския съвет, който заменя съществувалия от 1997 до 2004 Национален съвет по етническите и демографските въпроси. Новият съвет е консултативен и координиращ орган, подпомагащ българското правителство при формирането и провеждането на държавната политика в областта на етническите взаимоотношения и демографската проблематика. Същевременно, към Администрацията на Министерския съвет се създава Дирекция по етническите и демографските въпроси, която да подпомага правителството при формиране и провеждане на държавната политика за интеграция на етническите малцинства и да осигурява организационно и технически работата на Националния съвет за сътрудничество по етническите и демографските въпроси. В Министерството на труда и социалната политика пък се структурира дирекция, отговаряща за демографската политика.
На 15 февруари 2005, на заседание на Консултативния съвет за национална сигурност към Президента на България се обсъжда проект за Стратегия за национална сигурност на Република България. В нея са застъпени и въпросите за демографското състояние и перспективи на нацията[10], които се оказват особено съществени не само за националната сигурност, но и за националното оцеляване въобще.
В средата на 2005 е съставен нов кабинет на тройната коалиция между БСП, НДСВ и ДПС, който се самоопределя като "правителство на европейската интеграция, икономическия растеж и социалната отговорност". В програмата му са заложени и ангажименти в областта на демографското развитие на България. Най- важният от тях е приемането на дългосрочна програма - Национална стратегия за демографското развитие на България в периода 2006-2020.
Междувременно, демографи, социолози и икономисти от БАН, НСИ и други научни звена, както и експерти от неправителствени организации, подготвят проект за демографска стратегия. Той е подложен на обсъждане и допълване от междуведомствена работна група, като постепенно чиновниците изземват от научните работници дейността по окончателното оформяне на правителствения документ, възприеман като управленска стратегия за развитието на населението на България през периода 2006-2020. Според директора на Центъра за изследване населението Татяна Коцева, реализираната в крайна сметка демографска стратегия представлява вариант, “сериозно модифициран” от държавните чиновници, които доработват проекта на учените[11].
На 9 януари 2006 президентът Георги Първанов отново свиква Консултативния съвет за национална сигурност за обсъждане на разработената демографска стратегия преди финализирането на работата по нея. Препоръчва се тя да се изготви ускорено. Националната стратегия за демографското развитие на България 2006-2020 е приета от Министерския съвет на 22 август 2006. Приет е и план за изпълнението й през 2006, с което започва нейната практическа реализация. Отразен в най-общ план, замисълът на стратегията е да се съчетаят комплексният подход на многостранно обхващане и противодействие на основните прояви на неблагоприятното демографско развитие и приоритетното насочване на мерките по целевите направления на най-ефективно въздействие. Само че в стратегическия документ мероприятията по изпълнение на поставените задачи и цели са по-скоро пожелание, отколкото реално обмислени стъпки. Колкото до необходимото макроструктурно оздравяване на ситуацията в страната, то почти не е застъпено.
Очевидно, това са възможностите на българската администрация, такива са нейните тромави бюрократични подходи за формулиране на политики. Изготвянето на внушителен по размер и усилия по съставянето му документ, който е слабо функционален и неособено актуален, не само отнема инерцията на първоначалната загриженост и ангажираност по демографската проблематика на широката общественост и политическите структури, но и поражда, само след няколко години, необходимостта от актуализирането му (пак с подобен резултат). Изработването на стратегически документи, което е силно застъпено в управленския процес у нас, е показателно за неособено високото експертно равнище на администрацията и за неспособността на централните ведомства да водят координирани последователни политики от интердисциплинарен характер[12]. Научната разработка на стратегическа визия за състоянието на населението у нас и възможните насоки за интервенция с цел овладяване на неблагоприятните тенденции, е достатъчна за да се стартира интеграционен процес на многостранно противодействие от страна на българската управленска мрежа срещу демографския упадък. Важното е изработените впоследствие, въз основа на изводите от нея, политики да са адекватни. Останалото е ход на държавната администрация на празни обороти и "изпускане на пара през свирката".
Необходимостта от имиграционна политика
Междувременно, постепенното възстановяване на стопанската активност след извършването на приватизацията и либерализирането на икономическия режим води до нарастване на заетостта и на пазара на труда възниква недостиг от работен ресурс. Работодателите, особено в най-бързо развилите се отрасли – туризмът и строителството, все по-често отправят призиви към правителството да осигури работна ръка отвън[13]. Оформя се становище, че е необходимо да се формулира политика за имиграционен прием, чрез която поне отчасти да се компенсира загубата на население от засилената емиграция.
Министерството на труда и социалната политика, в което е структурирана дирекция, профилирана в миграционната сфера, се заема да подготви стратегия за урегулиране, в приемлива насока, на отрицателния миграционен баланс и за интеграция на имиграционните общности у нас, чиято численост, според очакванията, значително ще нарасне. На 5 юни 2008 Министерският съвет приема Национална стратегия на Република България по миграция и интеграция (2008-2015)[14], но вече пет години след влизането и в сила не се забелязва особено голям имиграционен интерес на чужденци към страната ни, като изключим напиращите по югоизточната граница бежанци от гражданската война в Сирия. Дори българските "гастарбайтери", които в началото на световната финансова криза се завърнаха в България, в повечето случаи после си заминаха отново, тъй като мнозиството от тях заемат непрестижни и нископлатени работни места, които обаче са много по-доходни от аналогичните в България. Световната икономическа криза, срутването на българската фондова борса, оттеглянето на чуждите инвеститори от рисковата и непредвидима стопанска среда у нас, рязкото свиване на жилищното строителство, продължаващото повишаване на междуфирмената задлъжнялост и т.н. намалиха стопанската активност и покачиха рязко безработицата. България продължава да е донор на работоспособно население и не успява да използва единствения реалистичен начин, чрез който енергично може да се противопостави на демографския срив – привличане на население от чужбина.
Основна стъпка в миграционната политика е подготовката за въвеждане на облекчен режим за достъп и пребиваване в България на “външните българи” посредством издаването на т. нар. “зелена карта”. Това административно облекчение би им позволило, без да придобиват българско гражданство, да живеят, работят и се занимават с предприемачество у нас. Този режим обаче така и не бе въведен. Традиционните български общности зад граница остават откъснати от своето отечество и това до голяма степен препятства трайното преселване в България на отделни лица от тях или дори на многочленни семейства.
Министърът без портфейл Божидар Димитров, който завеждаше сектора на външните българи само година и половина, разчиташе, че раздавайки българско гражданство ще привлече българи от общностите в Македония, Молдова и Украйна, които да се заселят трайно в България. Само че срещу издадените десетки хиляди актове за българско гражданство през последните години стоят едва няколкостотин реално преселили се у нас сънародници. При липсата на грижа за условията на тяхното заселване и интегриране, ниския жизнен стандарт и несигурността, не може да се очаква българите от чужбина масово да се стекат в своето отечество, само за да се убедят, че посткомунистическят разпад и тук е повсеместен. Горчивата истина е, че властите само имитират загриженост за демографското оздравяване на българската нация и манкират задълженията си по опазване на националната и социална стабилност. Олигархията и нейната корумпирана клиентела се интересуват единствено от запазване на собствените придобивки, предимства и възможности за обогатяване и повече власт.
Вялото противопоставяне на дискриминацията и етническото неравенство
От 1990 насам официално прокламираната цел за изграждане на гражданска държава се използва за разколебаване на националната същност на Република България, като пролибералните сили натрапчиво се възползват от международното отхвърляне и порицание на асимилационните практики на живковистката диктатура. Стремителното понижаване на реалния (а не официозно демонстрирания) дял на българите, свързани с християнската традиция и деноминации, в населението на страната също способства за ерозирането на българщината у нас. С това още повече се засилват противобългарските тежнения и проекти. Също както опитите за постигане на етническа хомогенност на държавата увреждат нейния обществен организъм и способстват за упадъка й, така и прекаленото етническо и конфесионално разнообразие и паритет предизвикват деструктивни процеси на противопоставяне и разпад. Оспорването на българската национална същност на Република България означава не само да се генерират условия за нейното дестабилизиране, но и да се провокира опасен дисбаланс на държавно-политическата конструкция в Югоизточна Европа.
Изглежда поддържането на етническо напрежение у нас е част от тази необявена стратегия на несигурност и оспорване легитимността и жизнеспособността на българската държава. Неспособността да бъде установен правов режим, при който гражданите са равноправни и имат равни възможности за достоен и пълноценен живот, ерозира усилията за осъществяване на пролиберална демократична реформа. В тази ситуация олигархичното управление отменя всеобщите национални отговорности и задължения, в резултат от което мнозинството от населението остава без собствена същинска национална идентичност и активност, т.е превръща се в зависимо. Неслучайно в епохата на преодоляване на всеобхватната тоталитарна зависимост, в редица посткомунистически държави (включително в България) ставаме свидетели на опити за замяната и с нови форми на квазифеодална зависимост и дори модерно заробване.
Въпреки международния натиск, вътрешният стремеж да се формира обществена среда на недискриминация и равноправие не изглежда особено силен. Все пак, придвижването към европейските структури и към евроатлантическата общност, като цяло, поставя пред българската администрация задачата да се изработи законова база, гарантираща (поне нормативно) равнопоставеност и защита от дискриминация. Само че практикуването на законността у нас е твърде условно и относително. В съответствие с възприетите задължения по Рамковата конвенция за закрила на националните малцинства е изработен Закон за защита от дискриминация, който е приет през септември 2003 и влиза в сила от 1 януари 2004. В съответствие с неговите разпоредби се създава Комисия за защита от дискриминация със статут на първостепенен разпоредител с бюджетни средства. Тя трябва да предпазва обществото от прояви на дискриминация по изброените в закона признаци, като се провежда превенция и противодействие на различните форми на пряка и непряка дискриминация. Но, за да се случи това, обществеността и гражданите не само трябва да са достатъчно грамотни по тези въпроси, а и активно да се противопоставят на проявите на дискриминация, да споделят идеите за толерантност към различните и да ги осъществяват в отношенията помежду си. В България все още сме твърде изостанали в това отношение.
При управлението на НДСВ и на Тройната коалиция нормативната база в областта на недискриминацията е съществено допълнена в процеса на транспониране на законодателството на ЕС, подготвени са стратегически документи за интеграция на общностите в неравностойно положение в областите на здравеопазването, образованието, заетостта, социалното дело и т.н. и са предприети множество инициативи за преодоляване на социалните и културни бариери, с цел да се спре разширяването на пропастта около гетоизираните квартали и западащите селища, изолирани от ритъма на промените в останалата част на страната[15].
За да се формира успешно обществен климат на равнопоставеност обаче, е необходимо държавната администрация да предприеме необходимите дисциплиниращи стъпки за интегриране на пауперизираните общности, които трудно могат да бъдат приравнени към останалите граждани, в рамките на гражданското общество, както поради безнадеждно бедственото им положение, така и заради липсата на воля за модернизиране и инициативност за включване в нормалната трудова активност. Станали зависими преди повече от едно десетилетие от държавните социални помощи, повечето бедни семейства се стараят да поддържат несъстоятелността си, която им осигурява, макар и малка, издръжка без да се налага да полагат усилия за приспособяване към свободния капиталистически пазар на труда, характеризиращ се с високо ниво на безработица и конкурентно съперничество. Недоволството на останалата част от гражданството срещу тази съмнителна “привилегия” принуждава правителството на Сергей Станишев да ограничи до 18 месеца срока за предоставяне на социални помощи за бедност.
На второто заседание от работата на споменатия по-горе Консултативен съвет за национална сигурност, проведен през януари 2006, са изслушани докладите на министрите Емел Етем, Емилия Масларова, Даниел Вълчев и Радослав Гайдарски. В тях е застъпена новата теза за поощряване на доброто, т.е. отговорното родителство и въвеждане на система от мерки за предотвратяване безотговорното отношение към децата. Идеята за тази политика е почерпена от опита на държави преминали през затрудненията, породени от традиционното придържане на техните общества към многодетност, несъвместима с изискванията на модернизацията. В Япония например, още от 1952 се изпълнява национална програма за планиране на семейството, която цели намаляване броя на децата в него, под формата на модел за “отговорно родителство”[16]. През следващите десетилетия подобни политики за намаляване броя на децата в семейството, позволяващи да се подобрят грижите, възпитанието и обучението им, се прилагат и в други държави, като особено драматични и оспорвани са те в най-многолюдните държави – Индия и Китай.
През следващите години започва стриктно да се изпълнява изискването да се предоставят месечни помощи за деца до 20-годишна възраст[17], само ако ученикът посещава редовно учебните занимания. Въведено е предоставяне на помощи под формата на социални инвестиции, когато родителите не полагат грижи за децата си или паричните помощи не се използват по предназначение.
Постепенно част от ромските семейства започват да се ориентират към дву- и тридетен семеен модел като се стремят между раждането на децата да има по-голям времеви интервал, за да могат да полагат по-добри грижи за тях и да им осигурят добро възпитание и образование. Други обаче продължават да не прилагат семейно планиране и да отбиват децата си от училище щом те навлязат в юношеска възраст. Онези от тях, които остават откъснати от образователните институции и не притежават основните умения, необходими за съвременния начин на живот, се дистанцират от останалата част от обществото и изграждат затворена, консервативна и в много отношения асоциална общност, която започва да ограничава и притеснява всички свои членове, за които е твърде трудно да се измъкнат от лумпенизираната си среда.
Мнозинството от тези роми не владеят в задоволителна степен български език. В началото на настоящото столетие само около 1/6 от ромските деца посещават предучилищно детско заведение[18]. Повечето от останалите не са ангажирани в редовни и целенасочени занимания за изучаване на български език, макар за някои от тях той да е роден. Този дефицит съществено затруднява по-нататъшното им образоване. И доколкото обучението им в основното и средното ниво на образователната система е формално, те не се приучват на дисциплина, целеустременост, съвременни социални умения и пр. Да не говорим, че в новите условия патриотичното възпитание и образование са почти повсеместно изоставени, или в значителна степен игнорирани.
В периода на "прехода" повечето ромски общности трайно се отдалечават от принадлежността си към българската национална общност и се групират в автосегрегиращи се обществени анклави. Така, според непредставителен социологически сондаж на агенция АССА-М, ако през 1995 40 % от ромите не са се чувствали “българи по самоопределяне”, през 2009 те вече са 65%. За съжаление, не само при тях съществува подобна тенденция – при българите мюсюлмани този дял на индиферентни към българската национална принадлежност лица нараства за 14 години от 15% на 30%[19]. И това е само видимата част от негативния процес на упадък на държавотворната народност и на единството на националната общност, от подготовката за подмяната на унитарния характер на държавата на българите с повсеместна автономизация (молекуляризация) на обществото чрез налагане на краен вариант на гражданската държава, управлявана от плутократични интереси. Всъщност, подмолните течения дори не могат да бъдат доловени и обхванати, което поражда закономерния въпрос, дали наблюдаваното национално разложение не е поредния политико-социален експеримент, провеждан на българска територия и сред българската общност?
* Авторът е бивш главен експерт по етническите и демографските въпроси към Администрацията на Министерския съвет, това е поредната му статия по темата
[1] Тяхното прогонване е не само продължение на политиката на преследване на другомислието, но и въобще на подтискане в тоталитарната държава на мислещите личности, кондензирана в прословутата често употребявана на различни властови равнища фраза “Ти май много мислиш, а?”, станала едно от олицетворенията на тъпотата и простотията на системата. Намаляването на разнообразието на личностни типажи, както и възрастовото дисбалаонсиране при отливането на младежите извън страната, препятства естественото функциониране на обществото, нуждаещо се от непрекъсната промяна и обновление. Рязкото свилият се и непрестанно пресиран български социум придобива характеристиките на общество, претърпяло крушителен катаклизъм, след който продължаването на упадъка е по-възможният изход поради недостиг на възстановителна, възродителна потенция.[2] Битува и обратното мнение, че с финансовите си измерения “миграцията носи повече ползи, отколкото загуби за държавата” – Виж: Цанова, Стела. Сравнителен многомерен анализ за определяне на мястото на българия според ползите и негативите от емиграцията – статистика, бр. 1-2/2010, с. 80. Според същия автор емигриралите от България са предимно с основно образование (през 1990 г. това в голяма степен може да се отдаде на емигриращите български турци – б. а.), а емигрантите с висше образование са едва 1/10 от тях. – Пак там, с. 71.[3] През 2007 г. в изпълнение на функциите си на експерт по демографските въпроси в Дирекция етнически и демографски въпроси на Администрация на Министерски съвет предложих на междуведомствената работна група по изработване на система от индикатори за проследяване на изпълнението и ефектите от новоизработената демографска стратегия идеята за провеждане на статистическо проучване на семействата на новородените деца (включващо етническото самоопределение на родителите, разбира се, при пълно спазване на принципа за доброволност), ала тя бе отхвърлена с упоменатите по-горе аргументи. Такова проучване би играло роля на ежегодно междинно преброяване на населението по отношение на семействата на новородените и би предоставило ценна информация за протичащите демографски процеси.[4] Според вероятно най-песимистичната домашна прогноза от края на отминалото хилядолетие, населението на България през 2050 г. ще възлиза на 5 242 761 души. – Данков, Кирил. Прогноза за населеинието на България през 1997-2050 година. – Статистика, бр. 2/1999, с. 41.[5] През 2002 г. Институтът по демография е преобразуван в Център за изследване на населението.[6] Митрева, Христина. Демографските перспективи на населението в България за периода 2004-2050 г. и социалният статус на възрастните хора през призмата на пенсионната система. – В: Стареенето на населението – реалности и последици, политики и практики. София, 2006, с. 40-53. В публикувания вариант на доклада отсъстват данните, които са обект на анализ тук, но присъстват в отпечатания вариант раздаден на участниците в конференцията.[7] Гавазки, Ивайло. Прогнозиране на възпроизводството на населението в България до 2060 година. – В: Демографските процеси и работната сила в България, София, 2008, с. 245. Друга прогноза на НСИ, изготвена по същото време, предполага че в средата на настоящото столетие ще бъдем 5 893 632 души[8] Въпреки това българите осъзнават, че над тях се извършва геноцид и започват да се самоорганизират за отпор като в условия на нелегална съпротива. Самият аз станах свидетел как анонимна група разпространява позиви с констатации за извършвания геноцид.[9] Собственик на Агенция за социални проучвания и анализи АССА-М.[10] За наличието на демографска криза се споменава още в Концепцията за националната сигурност на Република България от 1998 г.[11] Коцева, Татяна, Демографията между социалната научност и политическите употреби. Социологически проблеми, кн. 1-2/2006, с. 155.[12] Извън практиките на корупционно облагодетелстване.[13] Предприемачите все още не могат да осъзнаят, че вече не демографското развитие трябва да се насочва към стратегическо подпомагане на стопанската сфера, а икономическото развитие трябва да се ориентира към най-важната национална задача – запазване на популационната жизненост на българската народност, поддържане на демографското равновесие на българската нация, съхраняване на многобразния български генофонд.[14] Подробно изложение за съдържанието на специализираните в демографската сфера стратегичесски разработки може да намерите в предходни публикации на автора в сп. “Геополитика & Геостратегия”.[15] Тази изолация, съчетана с разнопосочното демографско развитие на етническите общности, възпрепятства по-нататъшното осъществяване на национална интеграция. – Виж: Тилкиджиев, Николай. Етностратификацията като бариера за демократичната национална консолидация. – Списание на БАН, кн. 6, 2004, с 32-36.[16] Бойко, Виктор. Социалнопсихологически аспекти на демографската пропаганда. Население, кн. 3/1985, с. 76.[17] Във връзка с промените в системата на средното образование голяма част от учениците преминават през 12-годишно обучение, което налага възрастта за предоставяне на месечни помощи за деца (учащи се) да се повиши от 18 на 20 години.[18] Томова, Илона. Ролята на етничността при завръщането на символното, политическото и икономическото господство на мъжете в посткомунистическия период – Социологически проблеми, кн. 1-2, с 206. Не случайно в момента се провежда ожесточена дискусия за необходимостта децата да посещават предучилищно обучение от по-ранна възраст, доколкото значителна част от останалите деца не се нуждаят от задължителна продължителна предучилищна подготовка.[19] Мирчев, Михаил. Социална динамика и цивилизационно разслояване. София, 2009, диаграма на с. 453.{backbutton}
