През последните двайсетина години в Мексико се осъществиха качествени икономически и политически трансформации, които промениха и ролята на страната на световната сцена. Както е известно, Мексико е член на ОИСР и Г-20 и претендира да е сред т.нар. „възходящи гиганти”, т.е. новите големи глобални играчи. В същото време мексиканският възход е сложен и нееднозначен процес.
Мексико заема специфично място на световната политическа карта. Това е голяма латиноамериканска държава (територията и е около 2 млн. кв. км, а населението – 110 млн. души), притежаваща значителен икономически потенциал. По редица обективни показатели – големина на БВП, обем на индустриалното производство и външната търговия, тя е в състояние да претендира за ключова роля в процесите на глобалното регулиране.
Мексиканската нация преминава сложен и до голяма степен уникален исторически път, изпълнен с драматизъм и остри завои. Освобождавайки се през 1821 от испанско владичество, страната още през 1848, в резултат от войната със северния си съсед (САЩ), успява да загуби над половината си територия – днешните американски щати Тексас, Ню Мексико, Аризона, Калифорния и т.н. В средата на 60-те години на ХІХ век Мексико става обект на френска военна интервенция, довела до свалянето на легитимното правителство на Бенито Хуарес и превръщанате на страната в империя, начело с австрийския ерцхерцог Максимилиан. Няколко години по-късно, в резултат от продължителна гражданска война, националният суверенитет и възстановен, а чуждият окупационен корпус прогонен.
В най-ново време, Мексико се утвърди като привърженик на солидарността между латиноамериканските и другите развиващи се страни, последователно се обявяваше за мир и всеобщо разоръжаване (и беше сред инициаторите на създаването на безядрена зона в Латинска Америка, с договора от Тлателолко, през 1967) и многократно демонстрираше самостоятелна позиция на международната сцена. Парадигмален пример в това отношение бе отказът (независимо от силния натиск на Вашингтон) на страната да скъса дипломатическите си отношения с комунистическа Куба през 1964.
Сериозна промяна във външнополитическия дискурс настъпи през 90-те години на миналия век, както под влияние на глобалните промени (крахът на комунистическия блок и разпадането на Съветската империя, рязкото усилване политическото влияние на САЩ и задълбочаването на глобализационния процес), така и на някои вътрешни фактори, основен сред които беше реализацията на мащабни неолиберални реформи и ориентацията към търговско-икономическа интеграция със САЩ и Канада. Мексиканският елит разчиташе, че стратегическият „завой на север” ще реши проблемите на социално-икономическото развитие на страната и ще гарантира влизането и в групата на високоразвитите държави. Реалността се оказа по-сложна. Приоритетното сближаване със северните съседи се съпровождаше с изостряне на вътрешнополитическата ситуация, а глобалната финансова криза през 2008-2009 засегна особено силно Мексико, разкривайки уязвимостта на страната в структурата на световната икономика.
Както изглежда, решаването на сложния комплекс от проблеми, с които днес (т.е. в заключителния етап от кризата) се сблъсква мексиканската държава, изисква нови подходи, които да гарантират оптимална реализация на огромните възможности на страната.
Траекторията на националното развитие
През миналата 2010 Мексико отбеляза 200-годишнитата от началото на борбата за независимост, в резултат от която възниква съвременната мексиканска държава. През 20-те и 30-те години на миналия век, в страната е създаден мощен държавен сектор в икономиката (в чиито своеобразен символ се превръща най-голямата петролна компания Petroleos Mexicanos - PEMEX), осъществена е радикална аграрна реформа и се формира устойчива политическа система, чието ядро е национално-реформистката Институционна революционна партия (PRI). В течение на няколко десетилетия, PRI съумява да се сдобие на практика с монополни позиции в политическия живот, като нейни представители неизменно стават президенти на страната (с шестгодишен мандат), гарантирайки приемствеността на държавната политика (1). Неслучайно мнозина анализатори сравняват влиянието на тази политическа формация с онова на комунистическите партии в някогашните социалистически държави.
Така, в програмните документи на PRI се говори за „демокрация и социална справедливост”, поставя се за цел „изграждането на ново общество, характерна за което ще бъде високата ефективност на социалната демокрация” (2). На практика обаче, се осъществява интензивно срастване на партийния апарат и държавната бюрокрация, в резултат от което се формира специфична национална „номенклатура”. Освен това, с течение на времето в PRI силно нараства влиянието на представителите на едрия капитал, набрал сила под „чадъра” на търговския протекционизъм и благодарение на щедрите държавни субсидии. Така възниква специфична прослойка от близки до властта индустриалци и банкери. С други думи, намесата на държавата в мексиканската икономика придобива устойчив и разрастващ се характер.
Ролята на държавния сектор нараства особено при управлението на президента Луис Ечеверия (1970-1976). През този период инвестициите в държавния сектор надхвърлят 1,5 пъти тези през предишните трийсет години, а броят на държавните предприятия нараства от 84 до 795.
Разширяването на мащабите на държавната намеса в икономиката продължава и по време на петролия бум в края на 70-те и началото на 80-те години (при президента Лопес Портильо). През 1982 броят да държавните предприятия достига 1155, а делът им в индустриалното производство надхвърля 38%. Особено силни са позициите на държавния сектор в петролната и нефтохимическата индустрия, електроенергетиката, черната металургия, машиностроенето и производството на торове (3).
Мексиканската държава поема ключовите задачи, свързани с развитието и регулирането на националната икономика. Тя съдейства за разширяването и модернизацията на индустриалния и селскостопанския потенциал и повишаване дела на обработващата индустрия, стимулира ръста на капиталоемките производства и укрепването на научно-техническата база. В същото време, активната държавна намеса в икономиката има и негативни страни. В частност, разширяването на държавния сектор често става за сметка на изкупуването или създаването на неособено рентабилни и неконкурентоспособни предприятия. За оцеляването им, към тях се насочват не само значителни вътрешни ресурси, но и външни заеми. При това делът на последните непрекъснато нараства (над 50% от държавните инвестиции в икономиката се финансират от чуждестранни източници), което води до опасно нарастване на мексиканския външен дълг.
До определен момент, ролята на своеобразен „спасителен пояс” за икономиката изпълнява петролната индустрия, чието развитие рязко се ускорява след откриването (през 70-те години) на изключително големи находища на „черно злато” в югоизточната част на страната. През 1974-1980 проучените запаси на петрол, газов кондензат и природен газ нараснаха над 10 пъти, което превърна Мексико в един от водещите производители на енергоносители (4). Ще напомня, че всичко това се случваше на фона на бързо растящите цени на петрола, които скочиха два пъти в периода 1976-1980.
Не е чудно, че мексиканският управляващ елит беше обзет от еуфория. Разчитайки на големия поток от петродолари в страната и изглеждащите неизчерпаеми източници на външно финансиране, правителството започна да лансира все по-амбициозни планове за развитие, поставяйки си за цел да гарантира радикалното повишаване на основните макроикономически показатели и съществено да подобри жизненото равнище. На всичкото отгоре, това трябваше да се постигне чрез „помпането” на икономиката с ресурси, без каквито и да било структурни и институционни промени, отчитащи както вътрешната еволюция на мексиканското общество, така и тектоничните промени на световната сцена.
В резултат, в страната се запазваше модела на държавно-монополитичен капитализъм, който, поради изключителната си закостенялост и слабото си приспособяване към променящите се външни условия, не съответстваше на новите реалности – набиращият скорост процес на глобализация и идването на власт, в основните центрове на световната икономика на адептите на неолибералната теория и практика. „Моментът на истината” настъпи в началото на 80-те години, под формата на изключително остра дългова криза: въпреки големите си приходи от износа на енергоносители, Мексико вече не бе в състояние да покрива рязко нарасналите си задължения към чуждестранните кредитори (виж. табл.1).
Таблица 1. Външният дълг на Мексико и плащанията по обслужването му, в млрд. долари
Показател
1970
1975
1980
1981
1982
1983
Външен дълг
6,1
15,4
48,6
74,9
87,6
93,8
Плащания
1,0
2,3
9,0
13,0
19,4
14,3
Източник: CEPAL. Estudio económico de América Latina. 1985.
Кулминацията на кризата настъпи през август 1982, когато страната (след като изчерпа валутните си резерви) беше принудена да наложи мораториум върху всички плащания за да може да продължи да погасява многомилиардните си международни заеми. Между другото, това породи верижна реакция на неплащания по дълговете и в други латиноамерикански държави, поели по „мексиканския път” на увеличаване външната си задлъжнялост. Така в региона се разрази истинска дългове криза, превърнала се в своеобразна визитка на „изгубеното десетилетие” на 80-те за Латинска Америка.
За Мексико последиците от дълговата криза се оказаха твърде тежки: беше преустановен икономическият растеж, държавните финанси бяха разстроени, рязко нарасна инфлацията, сринаха се реалните доходи на основната част от населението, разклатена беше традиционната политическа стабилност. Форсираното „развитие назаем” доведе до много сериозни социални-икономически последици и проблеми. Възникна въпросът за смяна на парадигмата на общественото развитие и осъществяването на дълбоки структурни преобразования.
Модернизация под флага на неолиберализма
Сложната мисия за изваждането на Мексико от финансово-икономическия капан бе възложена на един от лидерите на PRI - Мигел де ла Мадрид, който беше президент на страната през 1983-1989. Администрацията му трябваше да реши три основни задачи: запазването и укрепването на демократичната система; преодоляването на финансово-икономическа криза и възстановяването на стопанския растеж; стартирането на качествени трансформации на социално-икономическите структури (5).
Мигел де ла Мадрид взе редица мерки за валутно-финансова стабилизация, ограничаване на инфлацията и гарантиране платежоспособността на страната по външните дългове. Правителството намали държавните инвестиции и субсидии, съкрати разходите за социални нужди и строителство на инфраструктурни обекти, ограничи вноса, намали данъците на частния бизнес (с цел финансовото му оздравяване) и се ориентира към политика на сдържане ръста на заплатите. В същото време бяха повишени цените на бензина, електроенергията, транспорта и телефонните услуги и предприети стъпки за либерализация на режима на чуждестранните инвестиции. Всички тези и някои други решения с откровено монетаристки характер бяха реализирани в съответствие с препоръките на МВФ, с който мексикански власти подписаха специално споразумение.
Приетите мерки дадоха кратковременен резултат, тъй като не отстраниха фундаменталните причини за кризата и не отслабиха критичната зависимост на мексиканската икономика от въздействието на външните фактори. Имайки предвид това, Мигел де ла Мадрид лансира задачата за провеждане на „радикални структурни реформи”. В ключов елемент на новата стратегия се превърна реорганизацията на държавния сектор. Част от предприятията беше приватизирана, а друга закрита. Подобна стъпка не беше никак лесна, както в политически, така и в чисто психологически план, тъй като изискваше прелом в общественото съзнание, където в продължение на десетилетия доминираше представата за държавния сектор като „локомотив” на развитието на цялата национална икономика. Вероятно поради това, приватизацията се съпътстваше от прокарването на съмнителната теза, че преминаването на държавните предприятия в частни ръце „само ще укрепи държавния сектор”. Така или иначе, но през управлението на Мигел де ла Мадрид броят на държавните предприятия намаля от 1155 до 412 (6).
На 1 декември 1989 в президентския дворец “Los Pinos” се настани сравнително младият 40-годишен политик Карсол Салинас де Гортари - поредният представител на PRI и убеден привърженик на неолиберализма и модела на „отворената” пазарна икономика. Поемайки поста държавен глава Салинас даде положителна оценка на усилията на предшественика си за изваждане на страната от кризата и подчерта необходимостта от „модернизация на мексиканската икономика за да не се окаже тя в периферията на световното развитие” (7). Осъществените от него преобразувания бяха ключови за целия процес на неолиберални реформи в Мексико, чиито резултати съществено промениха социално-икономическия облик на страната и имаха сериозни и дълговременни последици.
Основа на неолибералния курс (както и в другите латиноамерикански държави, поели през 90-те по този път) стана по-нататъшната приватизация на държавната собственост. През 1990-1992, в Мексико, в частни ръце преминаха държавни активи на обща стойност над 22 млрд. долара, т.е. над половината от приватизираната през този период собственост в цяла Латинска Америка (8). При това следва да се подчертае, че ключова роля в приватизационния процес изиграха чуждестранните (най-вече северноамерикански) компании, които рязко разшириха присъствието си на ключовите мексикански пазари.
Основно преструктурирана беше и финансово-кредитната система. През 1991-1992 в частни ръце преминаха 18-те най-големи търговски банки, в които дотогава държавата беше единствен или мажоритарен собственик. През 1993 беше реформирана централната банка – Banco de Mexico, която получи статут на автономна институция, т.е. официално неподчинена на правителството по въпросите за отпускане не кредити.
Голямо значение имаше либерализацията на външната търговия, която позволи на Мексико да подпише със САЩ и Канада т.нар. Договор за северноамериканска зона за свободна търговия (NAFTA). Това беше наистина уникален проект: за първи път една развиваща се страна реши да се интегрира с високоразвити държави. Мексиканските власти разчитаха, че така ще могат да преодолеят сравнителната изостаналост на националната икономика, придавайки и мощен тласък за развитие. На практика обаче, нещата не се оказаха толкова прости.
Неолибералните реформи и създаването на NAFTA отвори вратите за чуждестранните инвестиции, които бързо достигнаха безпрецедентни мащаби. Особено привлекателен за инвеститорите се оказа мексиканският фондов пазар, където започнаха да се стичат огромно количество спекулативни инвестиции („горещи пари”). Именно те станаха детонатор на поредния финансов срив от края на 1994, макар че този път основните причини за икономическите сътресения бяха свързани с политическата сфера. Неолибералният курс раздели мексиканското общество на привърженици и противници на монетаристките реформи, задълбочи социалното неравенство и стана причина за многобройни протестни акции, особено в районите с преоблавадащо индианско население. Именно там (в южната част на страната) започнаха протестите, подкрепени в политически план от противниците на неолибералните преобразования. Стигна се до въоръжени сблъсъци между правителствената армия и отрядите на т.нар. Сапатистка армия за национално освобождение, която съумя да овладее редица общински центрове и дори да арестува губернатора на щата Чиапас. Убийството на двама видни активисти на управляващата PRI допълнително наля масло в огъня – ситуацията бързо се изостри, пораждайки у инвеститорите тревога за сигурността на капиталовложенията им. В създалата се обстановка на неувереност и страх започна масово изтегляне на чуждите инвестиции. Обзети от паника, вложителите теглеха влоговете си от банките, спря кредитирането на реалния сектор и кризата обхвана практически всички икономически отрасли. Следствие от това пък стана фалитът на хиляди предприятия и ръстът на безработицата.
Сериозно притеснени от възможността мексиканската криза да се прехвърли и в другите латиноамерикански държави (както стана през 80-те, в рамките на т.нар. „текила ефект”), международните финансови кръгове отпуснаха на Мексико безпрецедентна по размерите си помощ от близо 52 млрд. долара. Това обаче не се оказа достатъчно и мексиканските власти бяха принудени да прибегнат до т.нар. „шокова терапия”, осъществена от поредния президент от PRI – Ернесто Седильо (1994-2000). Той прие Програма за извънредни мерки за преодоляване на икономическата криза, включваща повишаване на данъците, както и на цените и таксите на основните индустриални стоки и услуги, намаляване на държавните разходи, понижаване на реалната работна заплата и т.н. (9). Едновременно с това (чрез механизмите на NAFTA), значително се засили обвързаността на мексиканската икономика с пазара на САЩ.
Краят на политическия монопол на PRI
Мексико влезе в ХХІ век с частично реформирани по неолибералните рецепти обществени институции. Следвайки постулатите на „Вашингтонския консенсус”, управляващите осъществиха т.нар. „пазарни реформи”, значително отслабиха ролята на държавния сектор и формираха модел на отворена икономика със силен транснационален акцент. Страната значително се промени, но много от промените имаха повърхностен и нееднозначен характер.
PRI, чиито представители инициираха и оглавиха процеса на либералните реформи, плати висока цена за отстъплението от собствените си исторически принципи. През 2000, на президентските избори, за първи път от 70 години, победа удържа водачът на опозиционната Партия на националното действие (PAN) Висенте Фокс. До голяма степен, успехът на опозицията беше логично следствие от осъществените в страната промени. Като откровено дясна партия, PAN много по-адекватно, в сравнение с PRI, се „вписваше” в новата парадигма на общественото развитие. С идването си на власт, президентът Фокс акцентира върху „северноамериканския” вектор на мексиканската външна политика, потвърждавайки по този начин стратегическата ориентация към укрепването на интеграцията в рамките на NAFTA. В същото време, той се опита да реформира очевидно остарелите държавни институции (все още незасегнати от процеса на неолиберални трансформации), модернизира системата за управление и се опита да ограничи корупцията, превърнала се в истински бич за мексиканското общество. Само че реформаторската активност на държавната администрация се сблъска с редица трудни проблеми и препятствия. По-долу ще изброя основните:
Икономическото положение си остана сложно и нееднозначно. Неолибералните реформи, до голяма степен, разкрепостиха икономиката, отваряйки я за останалия свят, а участието в NAFTA гарантира безпрецедентен ръст на външната търговия (по този показател страната далеч изпреварва всички останали държави от региона). В същото време, частичния демонтаж на държавния сектор не доведе до демонополизацията на националната икономика. Вместо държавните монополи се появиха големите частни корпорации, поставили под контрол основните икономически отрасли. Така например, три частни банки държат 62% от пазара на финансови услуги.
В мексиканската икономика се създаде огромен неформален сектор, в който е заето над 60% от икономически активното население. На практика, това означава, че повечето предприятия, оказали се недосегаеми за държавния контрол, систематично се отклоняват от плащането на данъци и не участват в иновационната дейност. Всичко това затормозява икономическото развитие и води до деформации в обществения живот.
В контекста на неолибералния процес забележимо се ускори и задълбочи процесът на социално разслояване и, в частност, намаля делът на наемните работници в съвкупното национално богатство. Така, ако през 1980 той беше 39%, в началото на 2000-те падна до 30%.
PRI изгуби монополните си позиции в законодателната и изпълнителната власт в центъра и по места. Минавайки в опозиция, партията обаче съхрани силните си политически позиции и нерядко създаваше пречки пред политиката на правителството и проваляше внасяните от него в Конгреса законопроекти.
Създадоха се доста сложни взаимоотношения между президента и водещите предприемачески организации, представляващи интересите на едрия бизнес и разполагащи с възможност да оказват силен натиск върху политическата власт. Възникнаха трудно преодолими проблеми и в отношенията между правителството и бюрократизиралите се синдикати, обединяващи милиони държавни служители, които продължават да са под влиянието на PRI.
Възникналият още през 1994 остър конфликт с индианското население, спорадично преминаващ във въоръжени сблъсъци, продължи да разтърсва южните райони на страната (щата Чиапас).
От интеграцията със САЩ се възползваха не само мексиканските бизнесмени, но и наркобароните, които многократно увеличиха доставките на смъртоносната си стока на северноамериканския пазар. Проблемът с наркотрафика зае видно място в мексиканско-американския дневен ред, превръщайки се в „болно място” на двустранните отношения. Нещо повече, организираната престъпност се превърна в реална заплаха за националната сигурност на самото Мексико (само през 2008, жертви на криминалните войни в страната станаха 5300 души) (10).
В друг изключително сложен проблем в отношенията с Вашингтон се превърна нелегалната емиграция на милиони мексиканци в САЩ, която също получи мощен тласък през 90-те. Ще напомня само, че за да ограничи нелегалната имиграция, през 2006 администрацията на Джордж Буш санкционира изграждането на стена с обща дължина 1125 км, по мексиканско-американската граница. Според бившия президент на САЩ, благодарение на техническото си оборудване, стената ще се превърне в „образцовата граница на ХХІ век”.
Въпреки всичките и усилия, администрацията на Висенте Фокс не можа да реши всички тези проблеми или поне съществено да се доближи до решаването им, така че те бяха наследени от новия държавен глава – Фелипе Калдерон Инохосе, също представител на PAN, който успя да победи с минимален превес на президентските избори през 2006 кандидата на левицата Андрес Лопес Обрадор (откровен противник на неолибералните реформи, издигнат от лявоцентристката Партия на демократичната революция - PRD) (11).
Трудната победа на Калдерон беше показателна в много аспекти. Но най-вече за това, че в мексиканската политическа палитра се появиха нови цветове. Не само PRI загуби монопола си върху властта, но и позиците на PAN се оказаха застрашени. В страната очевидно се формира многопартийна система, в чиито рамки стават възможни всякакъв род електорални изненади. И, което е най-важното, стана ясно, че утвърдилият се в Мексико неолиберален модел въобще не се ползва с всеобща подкрепа. Мексиканското общество се оказа разделено по много фундаментални въпроси, касаещи националното развитие.
Оста Мексико-САЩ: интеграцията и призракът на „реконкистата”
„Сърцето на Мексико е в Латинска Америка, но кесията, мислите и една десета от населението на страната са в САЩ” – така описват създалата се геополитическа ситуация известният политолог Хорхе Кастанеда (бивш министър на външните работи) и авторитетният историк Ектор Агилар Камин (12).
Действително, в резултат на интеграционните процеси в рамките на NAFTA търговско-икономическите, инвестиционните, хуманитарните, а следователно и политическите връзки с големия северен съсед достигнаха критично високо ниво. В тази връзка ще цитирам няколко данни, които говорят сами за себе си. Така, на САЩ се падат до 90% от външнотърговския оборот на Мексико. Американските корпорации контролират 70% от чуждестранните инвестиции в мексиканската икономика, Около 11-12 милиона мексиканци работят в САЩ (превеждайки годишно в родината си над 25 млрд. долара), а над един милион американски граждани притежават недвижими имоти в Мексико, като много от тях постоянно живеят там. Освен това, 90% от американските туристи, посещаващи мексиканските курорти, идват от САЩ (13).
В северните райони на Мексико (по границата със САЩ) се появиха хиляди големи и средни монтажни предприятия (т.нар. „макиладорас”), които са част от транснационалните производствени вериги и работят предимно за северноамериканския пазар. Именно благодарение на тях, през последните петнайсетина години рязко нарасна обемът на мексиканската външна търговия, достигнал през миналата 2010 почти 600 млрд. долара (виж. табл.2)
Таблица 2. Външната търговия на Мексика, в млрд. долара
Показател
1995
2000
2005
2008
2009
2010
Износ
79,5
166,1
214,2
291,3
229,8
298,4
Внос
72,5
174,5
221,8
308,3
234,4
301,5
Салдо
7,0
-8,4
-7,6
-17,0
-4,6
-3,1
Оборот
152,0
340,6
436,0
599,6
464,2
599,9
Източник:I NEGI. Estadísticas del comercio exterior de México. México, 2011, p. 16.
Всички тези (както и много други) факти свидетелстват за изключително тясната зависимост на динамиката на мексиканския икономически растеж от състоянието на търговско-икономическите и финансови отношения между двете държави. По същество, функционирането на сегашния модел на обществено развитие на Мексико, в решаваща степен, се определя от нивото на взаимодействие със северния съсед. Разбира се, това напълно устройва Вашингтон, за който е стратегически важно не само да удържи Мексико в сферата на доминиращото си влияние, но и здраво и окончателно да обвърже мексиканската икономика със северноамериканските пазари.
В същото време, в контекста на мексиканско-американските отношения присъства един фактор, чието нарастващо въздействие може в бъдеще да промени техния характер. Така поне смята известният американски геополитик Джордж Фридмън. В провокационната си книга „Следващите сто години: Геополитическа прогноза за ХХІ век” той твърди, че в перспектива „Мексико ще се окаже в състояние да посегне върху териториалната цялост на САЩ и политическото равновесие в Северна Америка” (14). Тоест, става дума за своеобразна „реконкиста” (отвоюване) на териториите, окупирани от американската армия още през ХІХ век.
На какво се основава подобна прогноза? Преди всичко, на очерталата се тенденция към забележимо и непрекъснато нарастване на мексиканското население на територията на САЩ (с 400-500 хиляди души годишно). При това, както подчертава Фридмън, за разлика от другите имигрантски групи, заселили се в Съединените щати, „между мексиканците и тяхната родина няма океани или хиляди мили суша. Те могат да пресекат границата и, изминавайки съвсем кратък път, да се окажат в САЩ, без да им се налага да прекъсват социалните и икономическите си връзки с родината” (15). Тук се налага да добавя, че мнозина мексиканци въобще не смятат южните и западни щати на САЩ за „чужда територия”.
Разпалвайки страстите, Джордж Фридмън предсказва бъдещ мексиканско-американски сблъсък, който може да се трансформира и във въоръжен конфликт. Според него, САЩ вероятно ще съумеят да нанесат военно поражение на Мексико, но реалната социална граница между двете държави ще се намира на стотици километри северно от официалната. „Мексиканският проблем – твърди Фридмън – ще вкара САЩ в задънена улица без всякакъв шанс да излязат от нея” (16).
Както и да погледнем на теорията на Джордж Фридмън (много от постановките и днес изглеждат фантастични), едно е ясно: последната дума в отношенията между Мексико и САЩ все още не е изречена. Мексиканският демографски натиск е само една от тенденциите, очертали се в контекста на двустранните връзки. Но това действително е много силен фактор, чието влияние тепърва ще нараства.
Икономиката под ударите на глобалната криза
Световната финансово-икономическа криза се превърна в тежко изпитание за правителството на Калдерон (както и за цялото мексиканско общество, разбира се). При това Мексико пострада от глобалните сътресения доста по-силно, отколкото повечето латиноамерикански държави. През 2009, БВП спадна до неподозирани преди стойности, почти с ¼ намаля обемът на външната търговия, значително нараснаха държавният и външният дълг на страната (виж. табл.3).
Таблица 3. Мексиканските макроикономически показатели в условията на кризата
Показател
2008 г.
2009 г.
2010 г.
Промана на БВП, %
+1,5
-6,1
+5,5
Инфлация, %
5,1
5,3
4,2
Бюджетен дефицит, %
-0,1
-2,3
-2,8
Промяна в обема на външната търговия, %
+8,3
-22,6
+29,3
Държавен дълт, % от БВП
24,3
28,0
27,4
Външен дълг, % от БВП
11,5
18,5
18,2
Баланс на текущите операции, % от БВП
-1,5
-0,7
-0,5
Источник: Instituto Nacional de Estadística, Geografía e Informática. – www.inegi.gob.mx
Основната причина за дълбочината на мексиканската криза е географската близост и изключително силната икономическа обвързаност с епицентъра на глобалните сътресения – САЩ. Сривовете на американските финансови и стокови пазари провокираха макроикономически стрес в Мексико, който имаше изключително тежки социални последици и силно нажежи политическата атмосфера. Тук ще посоча само основните негативни ефекти от кризата:
Спадът на търсенето и предлагането провокира фалита на над 10 хиляди предприятия, изостри ситуацията на трудовия пазар, породи нова спирала на нарастване на безработицата. Работата си загубиха над 700 хиляди заети в официалната икономика и около 1 млн. от „сенчестата” (17).
Рязко намаляха постъпленията от продажбите на петрол и петролни продукти на световния пазар, а те бяха сред основните пера на мексиканския износ. През 2008 те осигуриха постъпления от 50,6% млрд. долара, а през 2008 – само 30,9 млрд., т.е. спад с почти 40% (18).
Намаляха приходите в държавния бюджет. Ако през 2008 те се равняваха на 23,6% от БВП, през 2009 цифрата намаля до 22,4%. В резултат от това се появи бюджетен дефицит от 2,3% от БВП, което бе най-лошия показател за страната от 1990 насам.
Спадна критично важният за процеса на възпроизводство (благодарение на получаваните съвременни технологии и оборудване) приток на преки външни инвестиции: от 22,9 млрд. долара, през 2007, до 20,9 млрд., през 2008, и само 15,5 млрд. долара, през 2009 (20).
Водещите световни рейтингови агенции (Ernst & Young, Standars & Poor и т.н.) понижиха рейтинга на Мексико, тъй като мексиканските власти не демонстрираха готовност да осъществят необходимите реформи за гарантиране на устойчив икономически растеж.
Така, кризата за пореден път демонстрира уязвимостта на мексиканската икономика пред външните въздействия. Правителството на страната предприе мащабни антикризисни мерки, но не успя да се справи само със ситуацията. Отново, както и по време на предишните кризи, международните финансови кръгове оказаха безпрецедентна по мащабите си помощ на страната. Този път, обемът и достигна 77 млрд. долара, само за 2009 (47 млрд. от МВФ и 30 млрд. от Федералния резерв на САЩ) (21).
Сред резултатите от кризисните сътресения беше, че политическите и бизнес-средите в Мексико ясно осъзнаха необходимостта от намаляване на прекалената зависимост от северноамериканските пазари, решителна диверсификация на външноикономическите връзки и активизиране на взаимодействието с динамично развиващите се държави от Латинска Америка и тези от групата BRICS (Бразилия, Русия, Индия, Китай, ЮАР). Проблемът е, че е много по-лесно това да се разбере, отколкото да се направи.
Поглед към бъдещето
На 2 юли 2012 ще се проведат изборите за нов (46-ти по ред) президент на Мексико. Битката за висшия пост в държавата обещава да е гореща. На първо място, за това говори изострянето на конкуренцията между трите водещи политически партии – PRI, PAN и PRD. На второ място, налице е опит да се наложи алтернативен политически дискурс, като изборите през 2012 се превърнат в референдум за бъдещето на мексиканската нация. С подобна платформа излязоха, в частност, вече споменатите по-горе Хорхе Кастанеда и Ектор Агилар Камин. За какво става дума?
Според повечето експерти, в основата на мексиканските проблеми е обстоятелството, че страната не е напълно модернизирана - тя не съумя да проведе докрай необходимите структурни реформи, спирайки по средата на пътя. „Мексико е пленница на собствената си история. Страната трябва да скъса с миналото и да гледа само напред – твърдят Кастанеда и Агилар Камин (22). Според тях, особено тревожно е, че PRI продължава да запазва значително влияние. „Партията напусна “Los Pinos” (т.е. президентския дворец – б.а.), но си остава в душата на Мексико” – констатират двамата експерти, като в този контекст формулират няколко конкретни предложения.
Част от тях касаят вътрешнополитическото устройство и звучат съвсем разумно. В частност, предлага се да се въведе втори тур на президентските избори, на който да се състезават двамата кандидати, набрали най-голям брой гласове на първия. Подобна практика има в много държави, но не и в Мексико, където победителят се определя още на първия тур. В резултат се очертава устойчива тенденция към намаляване относителния брой на гласовете, подадени за избрания президент. Така, през 1995 Ернесто Седильо получи подкрепата на 50% от избирателите, през 2000 Висенте Фокс се задоволи с 43%, а през 2006 Франсиско Калдерон спечели с по-малко от 36% от гласовете. Според прогнозите, ако системата се запази, на изборите през 2012 за победата ще са достатъчни 32% от гласовете. Тоест, страната ще се управлява от политик, представляващ под 1/3 от избирателите.
Доста по-спорни изглеждат препоръките относно външната политика. Призовавайки за „сваляне на маските” и честен поглед към реалността, двамата експерти смятат за необходимо радикалното задълбочаване на интеграцията в рамките на NAFTA. На практика, днес тази организация представлява „зона за свободна търговия”, което, според Кастанеда и Агилар Камин, е съвършено недостатъчно. Те предлагат (следвайки примера на ЕС) да се върви към общ пазар: към пълна либерализация на миграционното законодателство, хармонизиране на енергийната политика и политиката за сигурност, създаване на наднационални органи, а в перспектива – въвеждане на обща валута. Тоест става дума мексиканската държава да се откаже от националния си суверенитет и напълно да се подчини на далеч по-силния си северен съсед.
Едва ли подобна предизборна програма ще бъде подкрепена от повечето мексикански избиратели, но и самата и поява е достатъчно показателна. Тя говори за това, че страната за пореден път в бурната си история е стигнала до своеобразна „бифуркационна точка” и следва да определи какво ще бъде нейното политическо и социално-икономическо бъдеще – бъдеще на силна и, потенциално, много богата държава, обективно претендираща за международната роля на „възходяща държава” и регионална геополитическа суперсила.
Бележки:
1. Мексико (официалното име е Мексикански Съединени Щати) е президентска република, чиито държавен глава се избира на 6 години с пряко гласуване без да може да се преизбира за втори мандат. Той ръководи изпълнителната власт и има големи правомощия. Сега действащата конституция е приета на 5 февруари 1917.
2. По-подробно, виж.: А.Н. Боровков, И.К. Шереметьев. Мексика на новом повороте экономического и политического развития. М., ИЛА РАН, 1999.
3. Ibid, с. 12.
4. Мексика: тенденции экономического и социально-политического развития. М., 1983, с. 17.
5. Plan Nacional de Desarrollo. 1983 – 1988 //Suplemento de Comercio Exterior. Mexico, 1983, # 6, p. 46.
6. Д..В. Белов. Латинская Америка: перестройка экономики и государство. М., 1996, с. 30.
7. Цит. по: И.К. Шереметьев. Мексика: «восходящий гигант» в стратегическом «капкане» блока НАФТА // Латинская Америка, 2010, № 5, с. 48.
8. CEPAL. Politicas para mejorar la insercion en la economia mundial. Santiago de Chile, 1994, p. 220.
9. По-подробно, виж.: А.Н. Боровков, И.К. Шереметьев. Ibid., с.83-85.
10. За остротата на проблема за гарантиране на сигурността говорят следните факти. Веднага след избирането си за президент, Калдерон обяви началото на безпрецедентна операция срещу наркомафията, доверявайки провеждането и на армията като най-малко корумпирана институция в страната. В резултат, в борбата с организираната престъпност бяха ангажирани над 35 хиляди военни.
11. Калдерон получи 35,9% от гласовете, а основният му съперник Лопес Обрадор – 35,3%. Третият участник в президентската надпревара – представителят на PRI Роберто Марасо събра 22,2% от гласовете. // Anuario Iberoamericano 2010. Madrid, 2010, p. 381.
12. Jorge G. Castanеda, Hector Aguilar Camin. Un futuro para Mexico. – www.nexos.com.mx
13. Instituto Nacional de Estadistica, Geografi;a e Informatica. – www.inegi.gob.mx; Banco Nacional de Comercio Exterior. – www.bancomext.com
14. Джордж Фридмън. Следващите сто години. Геополитическа прогноза за XXI век. С.2010, с. 294.
15. Ibid, с. 296.
16. Ibid, с. 323.
17. Н.А. Школяр. Мексика: внешнеторговая стратегия на пути из кризиса // Латинская Америка, 2010, № 8, с. 9.
18. INEGI. Estadisticas del comercio exterior de Mexico. Mexico, 2011, p. 15.
19. Ibid, с. 9, 10
20. Secretaria de Economia. Direccion de Inversion Extranjera. – http://dgcnesyp.inegi.org.mx/
21. Banco de Mexico. – www.banxico.org.mx
22. Jorge G. Castaneda, Hector Aguilar Camin. Un futuro para Mexico. – www.nexos.com.mx
* Авторът е директор на Центъра за иберийски изследвания към Института за Латинска Америка в Москва
