Въз основа на провежданата от нея външна политика, Турция би могла да се определи като „атлантоцентрична” държава. Анкара е верен съюзник на западния блок и усърдно работи за присъединяването си към ЕС. След провъзгласяването на Република Турция, страната никога не е участвала във войни, с изключение на „миротворческата” операция на остров Кипър, през 1974. Във външната си политика, Турция винаги е смятала за свой приоритет запазването на мира и стабилността. В същото време, макар че по степен на наситеност на дипломатическите си срещи винаги е влизала и влиза в десетката на най-активните страни в света, тя дълги години старателно избягваше да поема смели инициативи, опасявайки се да не се стори на останалите прекалено ангажирана с някаква кауза. В същото време, още от времето на Османската империя, турското Външно министерство е известно с висококвалифицираните си елитни кадри.
Понякога, прозападната политика на Турция излизаше извън разумните рамки. Както се казва в известната поговорка, страната опитваше да се прави „на по-голям католик от папата”, или поне така изглеждаше. Особено демонстративно бяха укрепвани отношенията със САЩ при управлението на Демократическата партия (през 50-те години на ХХ век), на Тургут Йозал (през 80-те и началото на 90-те), както и на сега управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР). Понякога Турция толкова яростно защитаваше американските интереси, че дори участва заедно със САЩ в редица регионални военни операции. Решението на Демократическата партия за изпращане на турски военен контингент в Корея, политиката, опитваща се да вкара Турция в Първата война в Залива, както и усърдието, демонстрирано от ПСР, да прокара през Великото национално събрание резолюцията от 1 март 2003 (разрешаваща на САЩ да използват турската територия за атаката си срещу Ирак), която обаче така и не бе одобрена от него, са доказателства за това. За същото впрочем свидетелстват и активно налаганите през последните години промени в политическия дневен ред на Турция по отношение на кюрдския проблем и Армения.
Във външната политика е важно да се съхранява баланса между силата, възможностите, изгодата и целите. Необходимо е да се запазва хармонията и равновесието между основните елементи на силата – политически, икономически, военни и обществено-културни. Много важно е географското положение. Задължително условие е и обединяването на обществото и на общественото мнение около определена идея, с други думи гарантирането на националното единство. Външната политика е сфера, изискваща продължителни предварителни размишления и анализи и малко говорене, т.е. умение да си държиш езика зад зъбите. Страните, притежаващи днес широки политически хоризонти, първоначално е трябвало дълго (и без особено да привличат вниманието на останалите) да подготвят пътищата за реализация на своето политическо решение. За успешното прокарване на една политика е необходимо всички онези, които я поддържат, да имат обща изгода, общи интереси и общи дивиденти. Само емоциите и голото вдъхновение не са достатъчно за реализацията и. Защото дипломацията се основава, най-вече, на сътрудничеството, общата изгода и печалба. Разбира се, общите исторически и културни връзки, както и чувствата, са много важни условия, но със сигурност не са достатъчни. Лансирайки една или друга инициатива, никога не бива да се забравя за реалностите. Инициативата изисква наличието на визия за света, която да я подхранва, а също политическа воля, лидер, кадри, интелектуален фундамент, програма и народ, който също я подкрепя. Правилното планиране и действие също са задължителни условия за успеха в прокарването и.
Плюсове и минуси на новата турска външна политика
През последните години Турция постигна национално единство по отношение на осъществяваната външна политика и нейните приоритети. Вътре в страната не се очертава каквото и да било неприемане и съпротива срещу тази политика. В същото време, както изглежда, продължава да липсва ясно решение на въпроса, дали Турция ще се превърне в регионална сила или център на целия регион, в глобален играч или пък в център на всички игри, в „ос”, „крило” или „мост”. Нещо повече, Турция е изправена пред сериозна дилема по такива въпроси като светско устройство или ислям, Запад или Изток, членство в ЕС или лидерство в Близкия Изток. А това силно затруднява предприемането на конкретни стъпки, изработването на позиции и вземането на решения. Така, преди приемането на едно или друго решение често възникват съмнения, как биха реагирали на това САЩ или ЕС. Или пък, дали предприетите от страната стъпки няма да бъдат неправилно изтълкувани? Затова, в някои сфери Турция все още не играе ролята, която би могла, задоволявайки се само с функциите на одобрен от Запада посредник. В същото време, след като упорито не се възприема като потенциален член на ЕС, страната се принуждава да обърне поглед на Изток. С други думи, въпреки всички уверения за наличието на „мултицентрична визия за глобалната политика, многостранност, многомерност, стратегическа дълбочина, нулеви проблеми със съседите, проактивна външна политика, лидерство, водене на собствени игри и самостоятелен избор на ролята в тях и решаване на всички проблеми с посредничество”, на практика, пред Турция продължава да стои съвсем реалният проблем за избора на пътя, по който възнамерява да върви.
Анкара отправя правилна и справедлива критика, посочвайки, че „Европейският съюз няма да може да се превърне в глобален играч, ако не приеме Турция”. Но въпреки твърденията на Брюксел, че вратата за ЕС не е затворена за страната, никой там не е склонен да приеме необходимостта от преразглеждането на Митническия съюз между Съюза и Турция, да не говорим, че германският канцлер Меркел открито декларира нежеланието на страната си да види Турция в ЕС. Турския външен министър твърди, че „Турция е основния играч в Близкия Изток”, но в същото време резултатите от посредническите и усилия не потвърждават тези думи. Така, Турция беше принудена да приеме и се примири с това, че през юли 2003 в северния иракски град Сюлеймания, американските части арестуваха турски военни, демонстративно нахлузвайки чували на главите им. По-късно Анкара беше принудена да гласува за избирането на датския премиер Расмусен за генерален секретар на НАТО, въпреки че толкова гневно го критикуваше заради допуснатата публикация на карикатури на пророка Мохамед и откритата му подкрепа за телевизионния канал на терористичната Кюрдска работническа партия (РКК). Турция бе принудена да подкрепи коалиционните сили по време на наскоро приключилото нападение срещу Либия, макар че малко преди това демонстрираше възмущението си от тези действия, задавайки въпроса, „какво прави НАТО на територията на суверенна Либия?”. По време на вълненията и революционната вълна в арабските държави, Турция реагира с голямо закъснение, отправяйки обръщение (и то едва след като бяха проведени телефонни разговори с Белия дом) към лидерите на Египет, Либия и Сирия. Всичко това стана причина както за критики от страна на Запада, така и за обвинения, че Анкара води политика на двойните стандарти, а също за съмнения доколко арабският свят уважава Турция.
Въпреки това, сегашното турско ръководство постоянно декларира, че страната вече играе ключова роля в световната политика. В потвърждение на тези думи се прокарва тезата за „невероятната активност на двустранните и многостранни контакти”, множеството международни конференции и срещи, които организира страната, наситената програма на посещенията в чужбина, осъществявани от президента, премиера и външния министър, както и нарастващият външнотърговски оборот на Турция. В своята външна политика, Анкара се стреми да бъде буквално навсякъде, демонстрирайки желание да участва в решаването на всякакви проблеми. Стига се дотам, да се чуват твърдения, че Турция щяла да стане архитект на новия ред в Близкия Изток. Често се споменава и фактът, че за първи път в историята, Турската република си е поставила толкова мащабни външнополитически цели, формирала е собствена визия и мисия. Външният министър Давутоглу често подчертава, че по въпросите на външната политика страната „не е моноцентрична, а мултицентрична”. Само че още когато беше главен съветник на премиера Ердоган, т.е. преди да заеме сегашния си пост, той посети САЩ, където се срещна с президента Обама, и тогава заяви, че между предпочитанията и приоритетите на САЩ и Турция във външнополитическата сфера има пълно съвпадение. Между другото, в Турция и днес има достатъчно политолози, дипломати, професори, журналисти и военни, които споделят тази теза.
Истината обаче е, че между реалностите и намеренията липсва подобно съвпадение. Нещо повече, в конкретния случай, между възможностите и желанията съществува истинска пропаст. Турция си въобразява, че онова, за което мечтае и, което топли сърцето и, е реално постижимо. Което пък води до това, че често изглежда в очите на останалите, като „благороден, но заблуден мечтател”. Последните провали в опитите на страната да стане посредник за помиряването между Фатах и ХАМАС в Палестина, приключили с това, че не Турция, а Египет постигна тази цел, а турците трябваше да се задоволят само с ролята на почетни гости на масата за преговори, или пък склонността на Анкара да приеме на своя територия бази (радарна система – б.р.) от т.нар. система за ПРО на САЩ – всичко това породи сериозни съмнения, доколко убедителна и ползваща се с уважение е „новата външнополитическа роля” на Турция.
Фактите противоречат на декларациите, думите и старателно създавания имидж на страната. Макар турските официални лица да твърдят, че осъществяват важни и големи (дори и в глобален мащаб) стъпки във външнополитическата сфера, или пък, че световните сили не са склонни да предприемат каквито и да било политически инициативи без да се посъветват с Анкара, реалностите са много далеч от това. Истината е, че стъпките на Турция към Близкия Изток бяха осъществени не самостоятелно и не напук на САЩ и ЕС. Точно обратното, те бяха направени със знанието и по инициатива на Вашингтон и Брюксел. Западът би искал да види Турция като свой „говорител” и представител в държавите от Изтока, възприемайки Анкара като посредник в създаването на контакти с такива държави и организации, като Иран, Сирия, ХАМАС и Хизбула. Той предпочита да използва Турция като „транслатор” на своите мисли и желания към тях. И това предпочитание намери отклик в сърцата на „неоосманците”, управляващи страната. В същото време, самата Турция, която се старае да се превърне в действена сила на Балканите, в Близкия Изток и Кавказ и придава особено значение на развитието на отношенията си с африканските държави и ролята си на Черния континент, мечтае да стане проводник на идеите на тези страни към Запада, така че интересите и желанията съвпадат именно в тази точка. Популярността на турския премиер в арабските страни, вдигналата толкова шум негова изява в Давос и рязката критика срещу Израел след нападението срещу кораба „Мави Мармара”, отправил се за сектора Газа, формират погрешна представа и преувеличават ролята на Турция и способността и да успее да изпълни тази политическа роля. Освен това, ако се вгледаме в историята, ще видим, че Турция печели най-голяма популярност и уважение в арабския свят с приемането на Конституцията след младотурската революция през 1908, след национално-освободителната война през 20-те, след военната операция в Кипър през 70-те, както и след отказа на Великото национално събрание да приеме предложената от правителството резолюция за предоставяне на националната територия за американското нахлуване в Ирак, през март 2003. Тоест, всеки път, когато Турция предприема реални стъпки срещу Запада, влиянието и, както и уважението към нея в Близкия Изток нараства. И това не е нещо ново.
Реалностите не съвпадат с намеренията
Стремежът на Турция да си извоюва статут на регионална сила, да получи лидерски позиции в Близкия Изток и да стане член на ЕС е само едната страна на медала, но има и друга – доколко са реални възможностите за осъществяването на тези желания. Да, провежданата от Анкара външна политика не е насочена против или в разрез с интересите на САЩ и ЕС, но специалното внимание към Близкия Изток и превръщането му в приоритет на турската външна политика поражда у тях известни съмнения, че Турция може би действа против Запада или пък, че води някаква собствена „тайна игра”. Редица турски стъпки в източна посока пораждат тревога и съмнения в западните столици, провокирайки твърдения, че Турция е променила основната ос на своята геополитика.
За хиперболизираната роля на Турция в източната политика сериозна вина имат и турските медии, които представят тези процеси като нещо ново и невиждано преди. Съвършено необосновано и преувеличено е да се твърди например, че Турция за първи път в историята играе толкова важна глобална роля на световната сцена или пък, че за първи път е започнала да отделя внимание на своето историческо наследство, на географското и геополитическото си положение и на стратегическата дълбочина на вземаните от нея решения. Несъмнено, наситеният график на пътуванията в чужбина на турския външен министър е много важен в условията на стремително променящия се свят и регионалните промени. Същото се отнася и за известното нарастване на политическата тежест на Турция в Близкия Изток, както и за вниманието, отделяно от Анкара на африканските държави. Дори и ако не ни донесе дивиденти в краткосрочен план, то със сигурност ще се окаже сериозно вложение в бъдещето на страната. Само че това съвсем не означава усилване на ролята и политическата тежест на Турция в глобален план. Защото във външната политика, също както и в другите сфери, оценка на успехите може да се прави, едва след постигането на определени резултати.
Ще отбележа също, че отварянето към света не е някакво собствено изобретение или избор на Турция по отношение на нейната външна политика. За укрепване на отношенията с Африка работи не само Анкара. Всички повече или по-малко сериозни държави, които биха искали да играят някаква по-забележима роля, също го правят. Разбира се, съобщенията за предприетите стъпки във външната политика, осъществените контакти и откриването на нови дипломатически и търговски представителства в чужбина следва да се възприемат еднозначно положително, тъй като всичко това е изключително важно във външнополитическата сфера, където резултатите стават ясни не в краткосрочна, а в дългосрочна перспектива, само че това одобрение следва да е предпазливо и премерено. Задължително и неотменимо условие за гарантирането на стабилен резултат е контактите да се поддържат постоянно, страните добре да се опознаят, а дипломатическите контакти да бъдат подкрепени и от задълбочаване на икономическите, културни, научни, спортни, туристически и други връзки.
От друга страна, стремейки се да се превърне в реална и действена сила в Близкия Изток, Турция не отделя необходимото внимание на развитието на контактите с тюркския свят. Анкара, която установи тесни и постоянни контакти с Иран и Сирия, затвърди диалога с ХАМАС и дори демонстрира загриженост за положението на суданския дактатор Ал-Башир, като понякога е склонна да продължава тези игри, дори с цената да си навлече гневните коментари и критики на „западните съюзници”, и чиито близки отношения с редица близкоизточни режими продължават да пораждат напрегнато внимание в западноевропейските столици, пое риска да изостри отношенията със своя най-близък съюзник в тюркския свят – Азербайджан. Популярността, с която се ползват сегашните турски лидери на улиците в Близкия Изток, липсва по улиците на Баку. Да не говорим, че тази популярност въобще не помогна за да бъдат защитени правата на туркмените в Северен Ирак. Не трябва да забравяме, че в много близкоизточни столици, не сред обикновените хора, а сред експертите и дипломатите, съществуват сериозни съмнения, кои от стъпките на Турция са изцяло дело на Анкара и кои са подсказани от Вашингтон. В същото време е факт и, че много страни от Близкия Изток, имащи сериозни проблеми със САЩ, предават посланията си за тях с посредничеството на Турция.
Що се отнася да реализацията на ключовата външнополитическа постановка за „нулеви проблеми със съседите”, за това, като минимум, е необходимо желанието на самите съседи да нямат проблеми в региона. Защото подобна политика не може да се реализира с едностранни усилия и успехи. За да се превърне в реална сила в посредническите преговори, Турция трябва да може не само да покани страните на масата за преговори, но и да ги удържи на нея, докато не бъде постигнато приемливо и взаимноизгодно решение, както и да притежава мощни политически и икономически лостове за да ги склони да приемат това решение. От друга страна, ако не се е превърнала в достатъчно мощна и влиятелна във външнополитическата сфера сила, Турция няма да може да постигне някакви сериозни успехи в посредническите преговори. Защото, икономически и политически, Турция се оказва прекалено „открита” за регионалните и глобални влияния. Така например, посредническите усилия между Сирия и Израел, Иран и САЩ, Русия и Грузия, Пакистан и Афганистан и Индия и Пакистан се увенчаха с известен успех само в преговорите между Пакистан и Афганистан. Във всички останали случаи не беше постигнат никакъв позитивен резултат. Приказките за „имперското наследство”, съпредседателството в проекта „Алианс на Цивилизациите” и този за Големия Близък Изток и външната политика, вдъхновена от идеите на „неоосманизма”, не съответстват на вътрешната политика и, най-вече, на икономическата ситуация в страната.
Турция не може да разчита да се сдобие с някаква по-сериозна тежест и уважение в очите на САЩ и ЕС, впрочем, тя едва ли може да разчита на значимо място и сред новите възходящи сили на Изтока – Русия, Китай, Индия и Иран, тъй като и сред възходящите евразийски сили са налице сериозни съмнения относно надеждността на Турция, заради тесните и отношения със Запада. Ето защо, дори разширяването и укрепването на икономическите връзки с Изтока засега не води до очаквания ефект във външнополитическите контакти с тях. Турският капитал и турската икономика не могат да се развиват толкова независимо от Запада, както турската външна политика, въпреки активното задълбочаване на икономическите отношения с Изтока и най-вече с Русия и въпреки че Турция вече е търговски партньор №1 на руснаците, измествайки Германия. Наред с това, важен проблем е и, че Турция не разполага със сериозна национална отбранителна доктрина.
Турция между Атлантика и Евразия
Но, освен че Турция не разполага със стабилна, основаваща се принципите на взаимната изгода политика спрямо държавите от Запада, тя не провежда и сериозна и ясно изразена евразийска политика. Идеите, които се лансират напоследък в турското общество, не излизат извън рамките на чисто интелектуалните инициативи, т.е. не се прехвърлят на ниво национална политика. САЩ искат Турция да участва в евразийската политика от името на Вашингтон и да действа в интерес на Съединените щати - нещо повече, при нужда тя трябва да играе ролята на своеобразен американски „троянски кон”. ЕС пък иска Турция, която не е богата на енергийни ресурси страна, да се превърне в енергиен коридор за потока от енергоносители към европейските пазари. Брюксел обаче категорично не желае превръщането на Турция в сериозна стратегическа сила. В същото време, от самото начало на своята национална революция, ръководена от Ататюрк, Турция демонстрира, че може успешно да се превърне в „регионоцентрична” сила, което днес е в пълна хармония с евразийската идея. Защото Евразия е регион, свързващ Европа и Азия, т.е. регион, отговарящ на целите и интересите на Турция. Страната е разположена в самия център на Евразия. И, ако гледаме на света през призмата на възможностите, които тя притежава, формулирайки стратегия за бъдещето и, става ясно, че Турция е длъжна да бъде силна, активна и действена именно в Евразия, да създава съюзи и да провежда диалози, като по този начин излезе на челни позиции в региона.
За постигането на тази цел Турция разполага с необходимата историческа платформа и политически потенциал. Така например, отношенията между Русия и Турция през последния близо един век винаги са били добри, такива са и днес. По време на войната между Грузия и Русия, през 2008, твърдата турска позиция, че следва да се спазва договора от Монтрьо за Проливите, бе оценена по достойнство от Москва. Ако по отношение на договора от Монтрьо интересите на Турция и САЩ си противоречат, тези между Турция и Русия напълно съвпадат. Черноморските политики на двете страни, в общи линии, също съвпадат и са хармонични една спрямо друга. Така например, като член на НАТО, Турция категорично се обявява против влизането на Грузия и Украйна в пакта, въпреки че активно развива отношенията си и с двете държави. По този въпрос, Москва мисли по същия начин като Анкара. Да не забравяме също, че като член на НАТО, но не и на ЕС, най-сериозните проблеми на Турция са именно тези с държавите от Запада. Да вземем например, европейската позиция по арменския въпрос, по проблемите с Гърция във връзка с Кипър, по отношение опитите на Константинополската патриаршия да се превърне в екуменически център или пък европейската подкрепа за кюрдските терористи. С намесата си във вътрешните работи на Турция, западните сили се позиционират като основни противници на нашата страна, още повече че активно се бъркат във всички споменати по-горе въпроси. Така, много бързо стана ясно, че турската инициатива за отваряне на границите с Армения, която бе лансирана с прякото внушение а САЩ и ЕС, нанася най-голяма вреда на самата Турция, тъй като доведе до рязкото влошаване на отношенията и с Азербайджан. Тайните преговори с Армения, провеждащи се в Швейцария, както и последвалите политически инициативи и контакти изостриха отношенията с Баку. И, ако си припомним, че освен богатите исторически, културни, духовни, родствени и географски връзки Турция и Азербайджан са свързани и с активни икономически отношения, ще ни стане по-ясно, каква голяма цена трябваше да плати Анкара за грешката си. Така, Азербайджан, който продаваше на Турция петрол на преференциални цени, след влошаването на отношенията между двете страни, започна да го продава на същата цена като на всички останали, което увеличи турските разходи с 1,5 млрд. долара годишно. На всичкото отгоре, заради арменските обструкции и допълнителни искания, самият въпрос за отваряне на границата с Армения се оказа в задънена улица.
Силната обвързаност на Турция със Запада, членството и в НАТО и страстното желание да бъде приета в ЕС не и дават възможност да предприема самостоятелни и решителни стъпки по евразийските въпроси. Западът с всички сили пречи на Турция, с нейната националистическа и „анкароцентрична” визия, да се ангажира по-сериозно с тюркския свят, той иска от нея да прави само такива стъпки, които са изгодни най-вече на самия Запад. Тъкмо поради това, в доклада на Rand Corporation („Troubled Partnership U.S.-Turkish Relations in an Era of Global Geopolitical Change on the U.S.-Turkey Relationship") от 2010 се твърди, че „Турция категорично не бива да се превръща в модел за своя регион”. Резюмирайки накратко позицията на САЩ и ЕС, тя е следната: ако Турция осъществява прозападна/посредническа мисия в Евразия, без да излиза от рамките на влиянието на САЩ и ЕС, Западът няма да и пречи. Той обаче би се обявил против, ако Турция се опитва да установи от свое собствено име по-сериозни отношения с най-древните сили в Евразия, т.е. с тюркския свят. Един от най-влиятелните хора във външната политика на САЩ – Збигнев Бжежински, неслучайно беше казал, че „този, който господства в Евразия, господства в света”. Днес в този регион се води гигантска игра. Всички знаем, че в продължение на столетия той беше арена на борба между големите имперски сили. И причината е, че 70% от населението на планетата, 60% от глобалния БВП и ¾ от световните запаси от енергоносители са концентрирани именно тук. Шестте държави, които най-силно изпъкват в света (след САЩ разбира се), са разположени именно в Евразия. Над двайсет милиона души загинаха именно в този регион по време на Втората световна война и последвалите конфликти. Русия, Китай, Индия, Пакистан и Израел разполагат с ядрени оръжия, а Иран продължава да реализира ядрените си разработки.
Когато говорим за Евразия, първото, което ни идва на ум, са Европа и Азия, но да не забравяме, че по-голямата част от Европа, на практика, представлява голям полуостров на Азия. Тези велики и древни континенти винаги са си влияели взаимно и това е исторически факт. От 149-те милиона квадратни километра суша на планетата, 52 млн. кв. км са разположени именно в Евразия, което е над 1/3 от цялата суша. Двете най-големи държави в този регион – Китай и Русия, имат обща граница с дължина 4300 км. Може да се приеме, че понятието Евразия включва географската цялост на континентите Европа и Азия, т.е. може да се смята, че Евразия е регион, чиято западна граница е Европейския съюз и който на изток се простира до Индия и Китай, но при всички случаи Турция и Русия са центровете на Евразия. Русия, след разпадането на СССР, и дори при наличието на ЕС и НАТО, исторически си остава най-голямата евразийска сила. И, ако отново се обърнем към историята, ще видим, че сближаването между Турция и Русия ще бъде от полза и в интерес и на двете държави, докато напрежението и конфликтната ситуация между тях ще са от полза само за големите западни сили. Когато говорим за Турция и Евразия, неизбежно възниква и въпросът за енергийните ресурси. Ако очертаем кръг с диаметър хиляда мили с център Турция, ще видим, че ¾ от световните запаси от енергоносители са концентрирани и се добиват от недрата на този регион. Турция има специален статут за държавите от Южен Кавказ, Каспийския басейн и Централна Азия, при това тя разполага с огромен експортен потенциал – от хранителни продукти до текстил и от битова техника до автомобили. В същото време, Турция консумира полезните ресурси, добивани от недрата на този регион, и най-вече петрол и природен газ. Нещо повече, тя разполага със стратегически важни тръбопроводи за транзитирането им на западните пазари. И, ако си припомним, че Китай вече постави на дневен ред изграждането на Нов Велик път на коприната, съвместно с всички страни от региона, става ясно, колко много може да направи Турция, въз основа на своите възможности, за успеха на този проект. Невероятно стремителните темпове на икономически растеж на Китай и формирането на Евразийското пространство, възникнало след разпадането на Съветския съюз, са двете най-големи промени в този регион.
На всички исторически етапи Евразия запазва своята значимост и важност и традиционно е арена на стълкновения и борба между великите сили. Но стартиралият с падането на Берлинската стена през 1989 и разпадането на Варшавския пакт и продължил с приключването на ерата на студената война в началото на 90-те и разпадането на СССР през 1991 политически процес отново изведе Евразия на челни позиции. За Евразия започна да се говори все повече и все по-силно, тя се оказа в центъра на най-ожесточените политически дебати. Тези стремителни промени, започнали през 90-те години, допълнително ускориха процеса на глобализация, стартирал в световната политика от края на 80-те. САЩ, които след разпадането на Съветската империя останаха единствената суперсила, обърнаха погледа си към Евразия. В тази връзка, следва да признаем, че Евразия е ключът към ХХІ век, определящо направление за развитието на света и своеобразен „пътеводител” в сферите на политиката, икономиката, военното дело и общественото устройство. Огромните източници на енергия, които владее, я превърнаха в арена на най-фундаменталното и най-ожесточено съперничество и борба. В същото време, Евразия е география на богатството и бедността, на нестабилността, но в същото време – и на колосалния потенциал на възходящите и укрепващи сили и на забавящите темпото сили на застаряващата „класическа Европа”. Тук са разположени страни, които трети сили отчаяно се стремят да тласнат в междуособна борба една срещу друга, провокирайки разпадането им на части, нестабилност и конфликти, тук впрочем са разположени и някои от въпросните „трети сили”, стремящи се към това. Тук има държави, отчаяно нуждаещи се от енергоносители, както и изключително богати страни, разполагащи с такива енергоносители в изобилие. Тук има държави, които са сред най-важните съюзници на САЩ, но тук са и техните най-силни противници. Събитията в региона директно се оказват в зоната на влияние на всички регионални и глобални отношения, противоречия, разделения и раздели, обединения и съюзи, но, в същото време, самите тези събития също влияят върху тях. В тази връзка, не може да се подценява геополитическото значение на Евразия, богатството и на енергоносители, нейният икономически потенциал и изключителното и стратегическо положение, а също наличието, от една страна, на стремително увеличаващите мощта си държави, като Китай, Русия, Индия и Иран, а от друга - на „пропаднали държави”, като Ирак и Афганистан, окупирани от САЩ. С други думи, Евразия, с нейния крехък и свръхчувствителен силов баланс, е арена на най-жестокото глобално съперничество.
Пътищата за формиране на великите сили, пътищата за превръщането в регионална сила, пътищата на икономическото развитие – всички те минават през Евразия. Както е известно, в противовес на проекта за Големия Близък Изток, прокарван от САЩ, евразийските сили лансираха собствена алтернатива. За целта, през 1996, Русия и Китай, както и присъединилите си към тях Казахстан, Киргизстан и Таджикистан създадоха активно развиващата се днес Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС), към която, през 2011, се присъедини и Узбекистан. Тази организация се превърна в най-големия съюзник на евразийските сили. ШОС е формация, създадена вследствие необходимостта от решаване на граничните въпроси и взаимната помощ в сферите на отбраната и укрепването на сигурността, която много бързо разшири обхвата си с още много други сфери на сътрудничество – от икономиката до културата, и се оказа изключително успешен проект както в регионален, така и в глобален мащаб. Тя демонстрира, че регионалните сили могат да действат заедно по въпросите за предотвратяване на етническите и религиозни сблъсъци и разпространението на оръжията за масово поразяване, решаването на екологичните проблеми и тези с тероризма, т.е. по практически всички международни проблеми, изброени в различните международни харти. Общата площ на държавите-членки на ШОС се равнява на 60% от територията на Азия и Европа.
Евразия като историческа и политическа реалност за Турция
Турските политици много обичат да се нагърбват с ролята на „политически мостове”. Не бива обаче да забравяме, че тези мостове могат да бъдат използвани и от други сили. Мостът не може да се дефинира сам, той следва да бъде дефиниран. Мостът не може да се построи сам, той трябва да бъде построен. Мостът не може да придава форма, вие самите следва да му придадете необходимата форма. Ето защо Турция трябва най-сетне да осъзнае, че тя самата е една от централните държави в света, но след като го осъзнае, не бива и да губи представа за реалностите в този свят. Тоест, когато се обърне към тюркския свят, тя не трябва да изглежда като „мечтателна и романтична любителка на приключения”, а, преди всичко, като умна и мъдра държава. Турция ще трябва на всеки етап да подпомага и подкрепя тюркоезичните републики, без при това да натрапва на никоя от тях статута си на „по-голям брат”. Тя следва да притежава цялата достъпна и информация за тюркоезичните държави, да разполага с проекти и готови инициативи, да дефинира краткосрочни, средно и дългосрочни стратегии, най-вече в икономиката, енергетиката, културата, образованието, спорта и науката. Вниманието на Турция към тюркския свят не бива да бъде насочено против трети държави. Не следва да се дават обещания, които Анкара няма да може да изпълни, т.е. трябва да се избягват прекалено мащабните ангажименти. Действително, всички тюркоезични републики се формират на общата основа на тюркската култура, но наред с многото общи и еднакви неща, между тях съществуват и много сериозни различия във възприятията, коментарите и подходите и това не бива да се забравя. Решаването на проблемите с различията в използваните азбуки, сближаването на правните системи и усилията за създаване на митнически съюз могат да се окажат сериозни стъпки в тази посока.
Турция трябва да се откаже от съперничеството, от името на Запада, с една толкова важна политическа сила в този регион, като Иран, с който тя, исторически, винаги си е съперничела. Както и да престане непрекъснато да се нагърбва с посреднически мисии, пак от името на Запада. Тя следва да търси взаимната полза, надеждното съседство и сътрудничество на основата на уважението и ненамесата във вътрешните работи на всеки от партньорите. Турция трябва много сериозно да се замисли за евентуалното си присъединяване към ШОС и да направи първата стъпка в тази посока, като стане държава-наблюдател. При това обаче, тя следва да предложи и създаването на нови обединения, от типа на проекта за Черноморско икономическо сътрудничество (ЧИС), където Турция е водеща държава. Анкара трябва да се стреми към формирането на дългосрочни съюзи като се постарае да ги ориентира към по-далечна перспектива, защото краткосрочните инициативи блестят ярко, но гаснат бързо, подобно на горяща сламка, и нерядко водят до сериозната загуба на доверие към страната ни. С други думи, Турция, формулирайки такъв сценарий за своята външна политика, който да е ориентиран към Евразия, следва отново да постави на дневен ред регионоцентричния антиимперски модел на Ататюрк, базиращ се на взаимното доверие на всички страни, уважение към техните интереси и защита на потиснатите и бедстващи народи.
Литература:
1. Ahmet Davutoglu, “Stratejik Derinlik”, Ure Yayinlari;, Istanbul, 2009.
2. Aleksandr Dugin, “Moskova – Ankara Ekseni”, Kaynak Yayinlari, Istanbul, 2007.
3. Cuneyt Ulsever, “Yeni Osmanlicilik ve Kurt Acilimi”, Kirmizi Kedi Yayinlari, Istanbul, 2001.
4. Graham Fuller, “Yeni Turkiye Cumhuriyeti”, Timas Yayinlari, Istanbul, 2008.
5. Mehmet Perincek, “Avrasyailik”, Bilgi Yayinevi, Ankara, 2006.
6. Suat Ilhan, “Turklerin Jeopolitiki ve Avrasyacilik”, Bilgi Yayinevi, Ankara, 2005.
* Авторът е доцент в Университета Мармара в Истанбул, Турция
