Основната идея на настъпващият днес по всички фронтове глобализъм е тясно свързана с убеждението, че човечеството осъществява непрекъснато постъпателно развитие, т.е. с идеята за прогреса.
Няма нищо по-трагично, от това да не сме наясно за историческия момент, който преживяваме днес. Когато човек не осъзнава историческия момент, анализира настоящето с остарял концептуален инструментариум и разсъждава за бъдещето, изхождайки от перспективата на миналото, очевидно неспособен да преодолее това минало и да влезе в настоящето. Какъв е историческия момент, който преживяваме днес? Бих го определил като момент на постмодернистката глобализация.
Дори ако близкото бъдеще се възприема като източник на заплахи, с далечното бъдеще обикновено се свързват надеждите за нещо по-добро. Култът към новото, добил стабилна опора под формата на технологиите и смяната на модите, днес е по-силен, откогато и да било. Вече изминаха почти 22 години от падането на Берлинската стена и разпадането на съветската система. Това беше своеобразен завършващ момент на цяла поредица от събития. Той ознаменува края на следвоенния период, но и края на ХХ век – един много кратък век, започнал през 1914 (или дори през 1917) и приключил през 1989. В същото време, това беше и края на далеч по-обширен период от време – Съвременността (или Модерна) – епоха, която започва да доминира от края на Ренесанса, макар че има по-древни корени.
Като социално-исторически период, Модернът може накратко да бъде охарактеризиран така: това е епоха, в която доминират буржоазният индивидуализъм, капитализмът (в икономически план) и идеологията на прогреса. През целия период на съвременността се осъществява възхода на буржоазната класа, като носител на ценности, които не са нито аристократични, нито народни.
Идеологията на прогреса
Идеологията на прогреса се основава на еднолинейното разбиране за човешкото развитие, на идеята, че всичко ново е ценно, дори и само защото е ново. Оттук и убеждението, че днес по презумпция е по-добре от вчера. Исторически последици от това са подценяването на традициите от миналото и на историята, както и разрушаването на традиционните органични социални структури.
Идеологията на прогреса е рационална, придаваща голямо значение на технологията и науката, именно защото им е вътрешно присъщо да произвеждат новото. В резултат ставаме свидетели на изчезването на сакралното и на обедняване на традициите и обичаите. Макс Вебер нарича този феномен „размагьосания свят”. Това е царството на пресметливостта и на количеството. И тъй като в него човечеството се възприема като нещо принципно еднообразно, оттук следва и принудителната хомогенизация на света. Тези, в най-общи черти, са основните характеристики на Модерна.
С настъпването на постмодернизма, влизаме в един друг свят. Става дума най-вече за отпадането на мета-наративите, имащи историцистки характер. Това е краят на голямата философия на историята. И в същото време, криза на идеологията на прогреса. Бъдещето вече не ни носи лъчезарни обещания. Обратното, носи ни неувереност и тревога. Хората днес (като хора на Постмодерна) гледат на бъдещето по-скоро с опасение, отколкото с доверие. В същото време качествено се трансформират социалните и политически форми на обществото.
Идеята за прогреса е сред теоретичните предпоставки на Модерна. Неслучайно често я определят като „истинската религия на западната цивилизация”. В исторически план тази идея е формулирана някъде към края на ХVІІ век, в хода на спора между „защитниците на старото” и „съвременниците”, в който участват Жан Терасон, Шарл Перо, абат дьо Сен Пиер и Бернар дьо Фонтенел. По-късно тя бива уточнена, по инициатива на следващото поколение, част от което са Тюрго, Кондорсе и Луи.-Себатиян Мерсие.
Прогресът може да се дефинира като процес, преминаващ през различни етапи и предпочитан, т.е. качествено превъзхождащ предишните. Подобно тълкуване включва както описателен (промяната се извършва в зададената посока), така и аксиологичен аспект (развитието се разбира като подобряване). Така, тук става дума за ориентирана промяна, при това ориентирана към по-доброто. За промяна, която е едновременно и необходима (прогресът на може да бъде спрян), и необратима (връщането към миналото е невъзможно). Подобряването е неизбежно, което означава, че утре ще е по-добре от днес. Теоретиците на прогреса се разделят по отношение на посоката му, ритъма и природата на съпровождащите го промени, както и на основните действащи лица в този процес. Въпреки това, всички те споделят три ключови идеи:
- линейната концепция за времето и идеята, че историята има смисъл, устремен към бъдещето;
- идеята за фундаменталното единство на човечеството, еволюциониращо в една и съща посока;
- идеята, че светът може и следва да бъде преобразуван, от която се подразбира, че човекът е пълноправен господар на природата.
Тези три идеи дължат появата си на християнството. Като след ХVІІ век, с разцвета на науката и техниката, те постепенно се преформулират и стават светски.
За древните гърци, реална е само вечността. Автентичното битие е неподвижно: цикличното движение, т.е. вечното завръщане към едно и също, е най-съвършения израз на божественото. Дори и да има спадове и подеми, прогрес и упадък, те са само вътре в отделния цикъл, който неизбежно бива заменен от друг (теорията за редуването на вековете – от „златния” към „железния” на Хезиод или за връщането на Златния век на Вергилий).
От друга страна, предопределеността идва от миналото, а не от бъдещето. Терминът „арх” ни отпраща едновременно и към източника („архаика”), и към авторитета („архонт”, „монарх”).
В Библията историята се превръща в обективен феномен, динамика на прогреса, водещ, в месианската перспектива, до настъпването на новата епоха и новия свят. Книгата на Битието възлага на човека мисията „да господства на Земята”. Темпоралността е онзи вектор, благодарение на който най-доброто в света се разкрива последователно. Едновременно с това, събитието играе и спасителна роля: Бог се разкрива исторически. От друга страна, темпоралността е насочена към бъдещето: от Творението към Второто Пришествие, от Райската градина към Страшния съд. Така Златният век се оказва не в миналото, а в края на времето: историята ще има край и този край ще бъде благополучен, поне за избраните.
Подобна линейна темпоралност изключва всяко вечно завръщане, всяка смяна на циклите, имаща за свой прообраз смяната на годишните времена. Като започнем с Адам и Ева, свещената история за спасението подразбира изключването на каквото и да било споменаване на вечността, преминава през неповтарящия се стадий на Стария Завет и намира кулминацията си в християнската версия с Въплъщението на Спасителя.
Августин Блажени е първият, който прилага библейската концепция към световната история на човечеството, обявявайки, че тя се развива с всеки изминал век към по-добро. Теорията за прогреса секуларизира тази концепция за историята, в резултат от което възникват и всички историцизми на Модерна. Като основното различие между тези концепции е, че в светската версия бъдещето заема мястото на отвъдното, а спасението бива заменено от щастието. В християнството прогресът се възприема по-скоро есхатологически, отколкото исторически, в пълния смисъл на тази дума. Тоест, човек трябва да търси спасението си тук, на земята, без обаче да изоставя мисълта за небесния свят. Освен това се признава превъзходството на божествения план. Накрая, християнството, както впрочем и стоцизмът, осъжда ненаситното желание и твърди, че е мъдро не да увеличаваш непрекъснато желанията си, а да ги ограничаваш.
В същото време обаче, според Апокалипсиса, Страшният съд ще се предшества от благодатно хилядолетно царство. Именно тази визия за света води до появата на учението на Йоахим Флорски, който на практика „секуларизира” теорията на Августин. Но, за да стигне до съвременната си формулировка, теорията на прогреса се нуждае от допълнителни елементи. Те се появяват още в епохата на Ренесанса, но разцветът им е през ХVІІ век.
Бурното развитие на науката и техниката, наред с откриването на Новия свят, пораждат илюзията, че съществуват безкрайни възможности за подобряване на човешкия живот. Френсис Бейкън е първият, който използва думата „прогрес” в нейното времево, а не в пространственото и измерение- Той твърди, че човекът е предназначен да господства над природата, опознавайки законите и. Декарт също предлага на хората да станат господари на природата.
Самата природа, описана с „математическия език” на Галилей, вече се превръща в мъртва и бездушна. Космосът, сам по себе си, вече не е носител на някакъв висш смисъл. Той се превръща просто в механизъм, който трябва да се разглоби за да бъде инструментализиран и използван по-добре. Така светът се превръща в чист обект за субекта-човек. Последният пък стига до извода, че благодарение на разума си може да бъде самодостатъчен. Космосът на древните отстъпва мястото си на съвременния космос – хомогенен, геометричмен и (може би) безкраен, управляван от определени причинно-следствени връзки. Най-близък до този механичен модел е часовникът. Времето също става хомогенно, измеримо. Това е „времето на търговците”, което идва вместо „времето на селяните” (Жак льо Гоф). Новият научен дух формира техническата менталност. Основна задача на техниката е да акумулира полезност, т.е. да помага за производството на полезни неща.
Налице е очевидно съвпадение между този научен оптимизъм и стремежите на буржоазната класа да се утвърди на националните пазари, чието формиране върви ръка за ръка със създаването на централизирани монархии. Буржоазният мироглед смята за „реални” само измеримите неща, т.е. пазарните ценности. Неслучайно по-късно Жорж Сорел ще нарече теорията на прогреса „буржоазна доктрина”.
През ХVІІІ век, класическите икономисти (Адам Смит, Бернар Мандевил, Дейвид Хюм), на свой ред, реабилитират ненаситното човешко желание: според тях човешките нужди непрекъснато нарастват. Те смятат, че в природата на човека е той винаги да иска повече и да действа в съответствие с това, непрекъснато търсейки и отстоявайки своя интерес. Тези свързани с оптимизма възгледи превръщат в относителна темата за първородния грях и дори се опитват да изтрият спомена за нея.
Новите умове специално подчертават натрупването, като основна характеристика на съвременното знание. Извод от което е необходимостта от съществуването на прогреса: колкото повече има от всичко, толкова по-добре ще вървят нещата. Добрият разум „включва в себе си всички, които го предшестват”, което подчертават превъзходството на съвременните хора. През Средновековието Бернар от Клерво казва: „ние сме джуджета, стъпили на раменете на гиганти”. През Новото време обаче, авторитетът на древните започна да се топи. Напротив, Традицията започва да се разглежда като препятствие по пътя на триумфалния марш на разума. Сравнението между миналото и настоящето, което винаги се оказва в полза на последното, помага за разкриването на движението към бъдещето. Самото това движение пък започва да се тълкува в повелително наклонение: прогресът, разглеждан преди като цел на движението, вече започва да се тълкува като принцип на еволюцията.
Идеята за единното човечество
Друга идея, също формулирана от Августин, е тази за единното човечество, което постепенно излиза от „детството” на първите векове, за да навлезе в зрялата си възраст. Тюрго пък говори за „човешкия род, разгледан още от самите си корени, който в очите на философа, въпреки цялата си необятност, има и своето детство, и своето израстване”. Тук механицизмът отстъпва мястото си на органициската метафора, но това е един парадоксален органицизъм, тъй като той няма представа нито за старостта, нито за смъртта. Тази идея за колективния организъм, който става „все по-възрастен”, поставя началото на съвременната идея за развитието, тълкувано като безграничен растеж.
През ХVІІІ век това води до появата на известно презрение към „детския” период на човечеството, вървящо ръка за ръка с презрението към началото и към произхода, които се тълкуват като „низши” състояния.
Понятието „прогрес” подразбира и обожествяването на новото: всяко ново нещо, априори, се приема и като нещо по-добро, само защото е новост. Тази жажда за новото, позициионирано като синоним на по-доброто, се превръща в една от най-тежките мании на съвременността. В изкуството тя води до появата на авангард, имащ своите аналози и в политиката.
През 1750, Тюрго, а след това и Кондорсе, формулират теорията за прогреса така: „Цялата съвкупност на човешкия род постоянно се движи към все по-голямо съвършенство”. Тоест, човешката история вече се тълкува като нещо единно (формално и реално). От християнството се заимства идеята за бъдещето съвършенство на човечеството и, че то се движи към обща цел. При това обаче се отхвърля ролята на Провидението, чието място се заема от човешкия разум. Универсализмът вече се основава на предпоставката за наличието на „единното и цялото във всеки отделен индивид”, игнорираща всички контексти и отхвърляща всички частни различия.
Паралелно, човекът се позиционира в теорията за прогреса, не само като същество с неутолими желания и потребности, но и като същество, усъвършенстващо се до безкрайност. Новата антропология изначално разглежда човека като чист лист хартия, като къс мека и податлива на моделиране глина, или пък му приписва някаква абстрактна „природа”, съвършено откъсната от конкретните условия на съществуването му. Човешкото разнообразие, индивидуално или колективно, се разглежда като несъществено и свободно трансформиращо се образувание или среда. Понятието за изкуственото се превръща в централно и става синоним на рафинирана култура. Човек може да постигне човечността, само ако преодолее природата, от която трябва да се освободи за да стане „цивилизован”.
Така, човечеството следва да се освободи от всичко, което създава препятствия по пътя му към прогреса: от „предразсъдъците”, „суеверията” и „бремето на миналото”. Оттук косвено произтича и оправдаването на терора: ако прогресът се приеме за необходима цел на човечеството, онзи, който стои на пътя му, следва да бъде премахнат; този, който се съпротивлява на прогреса на човечеството, може с пълно право да бъде изключен от редовете му и обявен за „враг на народа” (оттук, впрочем възникват и проблемите при опитите да се примирят двете тези на Кант за еднаквото достойнство на хората и прогреса на човечеството). Тоталитарният режим на Модерна (съветският комунизъм, национал-социализмът) извеждат оттук идеята за „излишните хора”, самото съществуване на които пречи за настъпването на „прекрасния нов свят”.
Това отричане на природата и миналото често се представя като отказ от детерминизма. На практика обаче, детерминираността от миналото просто бива заменена с детерминираността от бъдещето и търсенето на „смисъла на историята”.
Присъщият на теорията за прогреса оптимизъм се разпространява във всички сфери, върху човека и върху обществото. Последното трябва да се превърне в „прозрачно и омиротворено царство на разума”. „Добронамерената търговия” (според Монтескьо), т.е. неограниченият от нищо търговски обмен, пък трябва да замени конфликтите (прогресистите наивно смятат за възможно изграждането на безконфликтно общество). Още преди Кант, абат Дьо Сен Пиер лансира проекта си за „вечен мир”, остро разкритикуван по-късно от Русо. Кондорсе пък призовава за рационално усъвършенстване на езика и правописа. Моралът трябва да се превърне в нещо като наука. Образователната система пък трябва да отучи децата от всички предразсъдъци, тълкувани като извор на всевъзможни социални злини, и да ги научи винаги да действат рационално.
Движението на човечеството към щастието се интерпретира и като постигане на морално съвършенство. Хората от епохата на Просвещението смятат за подразбиращо се от само себе си, че в бъдеще разумът ще се усъвършенства и човечеството ще стане по-добро в морално отношение. Прогресът вече не се смята за нещо външно, по отношение на съществуването. Той трябва да трансформира човека. Прогресът, постигнат в една сфера, неизбежно трябва да се прехвърли и в останалите. Като материалният прогрес следва да доведе до прогрес и в моралната сфера.
Тезата за „рационалната” политика
В политически план, в теорията за прогреса доминира духът на отрицание на политиката. Визията на теоретиците на прогреса за Държавата е крайно амбивалентна. От една страна, държавата нарушава автономията на икономиката, смятана за сфера, в която доминират „свободата” и рационалното действие. Уйлям Годуин твърди, че по самата си природа правителствата създават препятствия по пътя на човека напред. От друга страна, в контрактуалистката теория на Хобс Държавата позволява на човек да преодолява противоречията, произтичащи от неговото „естествено състояние”. Тоест, държавата се смята, едновременно, за двигател на прогреса и за препятствие пред него.
Най-разпространена обаче е идеята, че самата политика трябва да стане рационална. Политическото действие трябва да престане да бъде изкуство, в което доминира принципът на мъдростта, и да се превърне в наука, управлявана от принципите на разума. Във визията на Просвещението за света, обществото изглежда като своеобразен механизъм, а хората – като негови бурмички и винтчета. А общественото управление следва да се осъществява съобразно принципи, почти толкова непоколебими, като тези на физиката например. Монархът пък се разглежда като „механик”, сред чиито задължения е и развитието на „социалната физика”, стремейки се към „постигане на максимална обществена полза”. Тази концепция става причина за появата на технокрацията и административно-управленческото разбиране за политиката на хора като Сен-Симон или Огюст Конт.
Анализирайки прогреса е много важно да знаем, дали той е безкраен или е обречен да спре, навлизайки в някаква финална фаза, която ще представлява или „абсолютната и последна новост” или пък ще означава „възраждане на някогашното съвършено състояние”: синтезът на Хегел, безкласовото общество на Маркс, „краят на историята” на Фукуяма и т.н. Бихме могли да се запитаме също така, познаваема ли е финалната цел на историята (ако въобще съществува)? Както и, в каква точно посока се развива прогресът?
В това отношение, либералите са склонни да представя прогреса като безкрайно подобрение на човешкото състояние, докато социалистите смятат, че прогресът има някакъв щастлив край. Последната теза представлява смес между прогресизма и утопизма: постъпателното движение трябва да доведе до някакво стационарно състояние, т.е. историята се движи само за да очертае по-ясно своята цел. Първата (т.е. либералната) теза очевидно претендира да бъде по-реалистична, но дали наистина е така?
От една страна, ако човек се движи към съвършенството, което трябва да реализира, няма ли да дойде ден, когато процесът на усъвършенстването му ще приключи? От друга страна, ако прогресът не разполага с разпознаваема цел, как може да се прецени, дали всеки следващ стадий в развитието на обществото представлява прогрес по отношение на предишния?
Друг важен въпрос е, дали прогресът е безлична, неконтролируема сила, или хората могат да се намесват в него, за да ускорят постъпателното му движение, или да отхвърлят това, което му пречи? Дали прогресът е постоянен и непрекъснат, или при него са възможни качествените скокове и разриви? Намесвайки се в хода на прогреса, можем ли да го ускорим, или напротив, така възниква риск той да се забави? В този аспект, либералите, като привърженици на „невидимата ръка на пазара”, също се различават от социалистите – волунтаристи и революционери.
Теорията на прогреса достига апогея си на Запад, през ХІХ век. Тя бива преформулирана през новата епоха, белязана от индустриалната модернизация, научния позитивизъм, еволюционизма и големите историцистки теории. Сега акцентът се измества в по-голяма степен върху науката, отколкото върху разума, във философското разбиране на тази дума. Надеждите вече се свързват с научната организация на обществото. Науката се превръща в своеобразна матрица на всички феномени. Това е темата, към която постоянно се връщат и Фурие, със своите фаланстери, и Сен-Симон с технократичните си принципи, и Огюст Конт със своя „Катехизис на позитивизма” и с „религията на прогреса”.
Понятията „прогрес” и „цивилизация” се превръщат почти в синоними. Между другото, това служи за обосноваване на колонизацията, която е необходима за да се разпространят навсякъде благата на цивилизацията. Понятието за прогреса се преформулира в светлината на дарвиновия еволюционизъм. Тоест, еволюцията на живото същество също се интерпретира като прогрес (най-вече от Хърбърт Спенсър, който смята прогреса за еволюция от простото към сложното и от хомогенното към хетерогенното).
Прогресизмът и расизмът
И така, условията за прогреса съществено се променят. Механицизмът на Просвещението започва да се съчетава с биологичния органицизъм, а апологията на пацифизма отстъпва мястото си на апотеоза на „борбата за живот”. Така прогресът вече се превръща в селекция на „най-способните” („най-добрите”), от гледна точка на конкуренцията. Подобна интерпретация напълно устройва западния империализъм, защото според нея цивилизацията на Запада е най-добрата, тъй като е най-развитата.
Това е времето, когато социалният еволюционизъм придобива най-голям размах. Историята на човечеството бива разделена на последователни „стадии”, съответстващи на различните етапи на прогреса. Разпределението на различните култури в пространството пък бива екстраполирано във времето: така „примитивните” общества се превръщат за хората от Запада в пример за собственото им минало (т.е. в нещо като „съвременни предци”), докато самият Запад представлява неотвратимото бъдеще на въпросните общества. Още Кондорсе разделя историята на обществото на десет последователни етапа. Хегел, Огюст Конт, Маркс, Фройд и т.н. лансират подобни схеми. Например, „от вяра към наука”, от „теологичния” етап към този на позитивната наука, или от „примитивната” или „магическа” менталност към „цивилизованото мислене”.
Именно тази теория, тясно свързана с научния позитивизъм, която засяга на първо място антропологията и подхранва илюзията, че съществува някаква ценностна скала на културите, поражда расизма. Последният разглежда традиционните цивилизации или като очевидно по-нисши, или като „закъсняващи в развитието си”. Според него, „цивилизаторската мисия” на колониалните държави е да бъде преодоляно това закъснение. Расизмът предполага съществуването на универсален критерий, т.е. всеобхватна парадигма, позволяваща формирането на йерархия на културите и народите. В този смисъл, той е пряко свързан с универсализма на прогреса, прикриващ неосъзнатия или просто прикрит етноцентризъм.
Тук няма да анализирам нито критиката на идеята за прогреса, която се разгръща в епохата на Модерна, като започнем от Русо, нито пък противопоставящите се на теорията на прогреса многобройни доктрини за упадъка или декаданса. Ще посоча само, че последните често (но не винаги) представляват просто негативни „двойници”, т.е. огледални отражения на идеята за прогреса. Идеята за необходимото движение в историята се запазва, но в обратната перспектива, т.е. историята се възприема не като постоянно развитие, а като неумолим регрес. На практика, теориите за упадъка и декаданса са още по-малко обективни, отколкото прогресизма.
Между другото, в течение на последните поне двайсет години, не спират да се появяват трудове, разобличаващи „илюзията за прогреса”. Някои автори дори обявяват прогреса за „мъртва идея” (Уйлям Пфаф). Действителността обаче, притежава много повече нюанси. Днес теорията за прогреса се поставя под въпрос, но е несъмнено, че тя ще оцелее, макар и под различни форми.
Тоталитарните режими на ХХ век и двете световни войни ерозираха оптимизма на двете предшестващи го столетия. Загубата на илюзиите и крахът на революционните надежди извеждат на преден план идеята, че съвременното общество, колкото и безсмислено и безнадеждно да ни изглежда, е единственото възможност. Общественият живот все повече се възприема през оптиката на фатализма. Бъдещето, което става все по-непрогнозируемо, поражда повече тревоги, отколкото надежди. Задълбочаването на кризата изглежда по-вероятно, отколкото „светлото бъдеще”.
Идеята за прогреса сериозно се пропуква. Никой вече не вярва, че материалният прогрес, постигнат в една сфера, автоматично се прехвърля и в останалите. В „обществото на риска” (Улрих Бек) прогресът се проявява амбивалентно. Става все по-ясно, че за онези предимства, които той дава, трябва да се плаща скъпа цена. „Дивата” урбанизация породи множество социални патологии, а индустриалната модернизация доведе до безпрецедентна деградация на естествения живот. Мащабното разрушаване на околната среда породи многобройни екологични движения. Те бяха първите, усъмнили се в еднозначния характер на прогреса. Безграничното развитие на техническата наука постави въпроса за неговите цели. Научният прогрес вече не се възприема като нещо, носещо на човечеството безусловно благо. Самото знание, както се вижда и от дебатите, породени от появата на биотехнологиите, се възприема като източник на заплаха. Все по-широки слоеве от населението разбират, че то не е синоним на по-доброто. И започват да правят разлика между това „да имаш” и „да бъдеш”, т.е. между материалното благополучие и щастието, в собствения смисъл на тази дума.
Все пак тематиката за прогреса си остава привлекателна, най-малкото в чисто символичен план. Политическата класа продължава да сплотява „прогресивните сили” против „хората от миналото” и да изобличава „средновековното мракобесие”. В обществения дискурс, думата „прогрес” запазва положителния си резонанс.
Ориентацията към бъдещето също продължава да доминира. Дори ако най-близкото бъдеще се възприема по-скоро като източник на заплахи, с далечното бъдеще се свързват надежди за по-добро. Култът към новото, придобил нова опора в технологиите и променящите се моди, диктувани от масовите медии, днес изглежда по-силен от когато и да било. Мнозина продължават да вярват и, че свободата на човека е в пряка зависимост от способността му да се избави от своите биологически характеристики и историческата си обусловеност. Балът, както и преди, се дирижира от индивидуализма, опиращ се на зле прикрития западен етноцентризъм и идеологията на човешките права. Днес той се изразява в разрушаването на семейството, ерозията на социалните връзки и дискредитацията на традиционните общества в страните от Третия свят, където индивидите все още съхраняват солидарността помежду си, вътре в своята общност.
Днес обаче, идеологията на прогреса се представя най-вече в своята продуктивистка версия. Тя се подхранва от идеята, че безкрайният растеж е нещо нормално и желано че по-доброто бъдеще със сигурност ще настъпи, благодарение нарастване обема на произвежданите материални блага, за което способства мондиализацията. Именно тази идея вдъхновява в момента идеологията на „развитието”, която продължава да разглежда обществата от Третия свят, като „недоразвити”, а западния модел на производство и потребление – като въжделена цел на цялото човечество.
Тази идеология на развитието е формулирана през 1960 от Уолт Ростоу, който изброява етапите, през които следва да преминат всички страни по света за да постигнат равнището на потребление на развития търговски капитализъм. Както убедително показват редица автори (Серж Латуш, Джилбърт Рист) обаче, теорията на развитието е просто вяра.
И когато тази вяра бъде отхвърлена, ще дойде краят и на идеологията на прогреса. В епохата на Модерна основният политически играч е националната държава (etat-nation). Държавата реализира централизираната си власт в строго определени граници. Тези граници разграничават отделните народи и култури и така очертават тяхната идентичност. Днес границите сякаш не спират нищо: нито движението на стоките, нито на информацията, нито на хората. Светът става все „по-размит”, все по ликвиден. Все по-голямо влияние придобиват мрежите, като сред най-ярките примери за това е Интернет.
Друго интересно явление на Постмодерна е възраждането на Общността. Тоест, на онези общности, до чието изчезване води навремето появата на националните държави. Днес отново ставаме свидетели на появата на „големите култури” и, в частност, на съвкупност от континентални култури. Анализирайки ликвидния характер на глобализацията, можем да кажем, че морската логика преобладава над сухопътната. От друга страна обаче, виждаме, как се проявява и алтернативната логика – сухопътната, базираща се на континенталната мощ. Тоест, Постмодернът очевидно има двойнствено съдържание и дава възможност за избор.
В постсъвременната епоха, логиката на посткапитализма се разширява до невиждани граници. Когато говорим за краха на съветската система, обикновено забравяме, че сред ефектите от този крах беше ускорената глобализация. А глобализацията е планетарен феномен. Тя формира един свят без външни граници. След Втората световна война светът беше разделен на две части. Сега светът се обединява, което означава, че той вече няма външни граници. Динамиката, присъща на капитализма, е динамика на безграничното, на безграничността. Това е динамика, стремяща се към потискане и унищожаване на всички препятствия. И в края на краищата, логичният и завършек трябва да стане трансформирането на планетата в огромен пазар.
Естествено, това е източник на всички екологични, социални и културни катастрофи, на които сме свидетели днес. Ориентацията към глобализма, с присъщата му „безграничност”, е тясно свързана с убеждението, че човечеството следва да пребивава в състояние на перманентен растеж. В същото време обаче, изпускаме от поглед едно просто обстоятелство: не може да има безкраен материален растеж в един „краен” свят. Колкото и високо да растат дърветата, никога няма да стигнат до небето.
Новият номос на Земята
Затова, при анализа на Постмодерна и неговите условия, пред нас възниква въпросът за новия номос на Земята (ако използваме думите на германския социолог и геополитик Карл Шмит). Какво представлява номосът на Земята? На гръцки, думата означава „закон” или „право”. Но етимологически, това понятие означава също „разделяне” и „разпространение”, „дистрибуция”. Тоест, това е общият порядък на отношенията между силите, способът, по който се установяват международните отношения.
Карл Шмит посочва, че досега са съществували три големи „номоса”. Първият в историята съществува чак до откриването на Новия свят. Вторият номос е номосът на националните суверенни държави. Той започва през 1648, с Вестфалския договор, и продължава чак до Втората световна война. Третият номос на Земята е следвоенният номос на студената война, разделящ света на два полюса: между зоната, повече или по-малко подложена на съветско влияние, и зоната, подложена на американско влияние. Този трети номос изчезна с падането на Берлинската стена.
Следователно, днес се решава големият въпрос: какъв ще бъде четвъртият номос на Земята? Тоест, става дума да си изясним до къде ще ни доведе преходният период, който преживяваме в момента.
Има две възможности: или вървим към универсум, или към плуриверсум. С други думи, или вървим към еднополюсен свят, или към свят с много силови полюси. Еднополюсният свят, естествено, ще бъде подложен на влиянието на единствената супердържава, съществуваща днес – Съединените щати. В многополюсния свят, напротив, ще има няколко полюса, формирани от големите съвкупности от култури и цивилизации, които ще регулират (направляват) глобализацията. Така ще може да се съхрани разнообразието на култури и начини на живот.
Тезата за четвърния номос на Земята може да се обвърже и с т.нар. Четвърта политическа теория. Също както през епохата на Модерна има три големи номоса на Земята, в нея съществуват и три големи политически теории. Виждаме как в епохата на съвременността последователно се появяват либерализмът (през ХVІІІ век), социализмът (през ХІХ век) и фашизмът (през ХХ век). Тези три идеологии изчезват в обратния ред на тяхната поява. Тоест, появилата се най-скоро (фашизмът) изчезва първа. Разновидностите на фашизма, които са най-скорошните политически теории, изчезват малко след Втората световна война. Комунизмът пък, в основни линии, изчезва заедно с краха на съветската система. Що се отнася до либерализма, който все още остава доминираща политическа теория, днес самите му основи са силно подкопани.
Голямата икономическа и финансова криза, която започна в Америка преди три години, несъмнено е прообраз на общата криза на либералната идеология. Следователно, четвъртият номос на Земята изисква и появата на Четвърта Политическа Теория. Засега не може да се даде подробно описание на тази четвърта теория, но е несъмнено, че тя ще е критична спрямо своите предшественици. В същото време обаче, тя ще може да съхрани онова, което си струва от предишните идеологии. Тоест, става дума за синтез и, заедно с това, за отрицание (Aufhebung) в смисъла, влаган от Хегел в това понятие.
Тук е мястото да кажем няколко думи за либералната идеология, която доминира в съвременния свят. Това са известни неща, но се налага да напомним за основните черти на този феномен. Става дума, преди всичко, за една фундаментално идеалистична идеология. Тя се базира на абстрактната концепция за „човека сам по себе си”. Именно това вдъхновява днес идеологията на „човешките права”. Всъщност, същият този човек, чиито права толкова яростно се отстояват, е индивид от никъде и от всякъде, т.е. става дума за чисто интелектуална абстракция – eidolon.
Обществото се възприема като възникнало на основата на някакъв договор. В либералната митология, човекът, на практика, не притежава социални характеристики. Той е част от обществото само дотолкова, доколкото открива в това определени предимства. Подобен индивидуализъм съответства на един доста специфичен тип човек, който не само че не преобладава в различните общества на планетата, но и напълно липсва в някои от тях.
Либералният капитализъм се основава на имплицитната антропология. Тоест, на антропологията на „икономическия човек” (homo economicus). Последният се дефинира единствено като производител и потребител, който няма други ценности, освен комерсиалните и пазарните и който, както се предполага в тази теория, прекарва целия си живот в търсене и борба за по-добро материално благосъстояние.
Това е човек, който се държи в света като някой търговец на пазара, признаващ само онези ценности, които могат да се измерят и изчислят. Тоест, цялото общество се превръща в пазар. Тук е мястото да подчертаем разликата между обществото, в което присъства пазарът, и онова, което се е превърнало в пазар и не е нищо повече от пазар. Освен това, либералната идеология отхвърля спецификата на политиката, демонстрирайки откровено враждебност към сферата на Политическото. Тъй като е икономическа идеология, тя не приема налагането на каквито и да било политически ограничения пред свободното икономическо развитие.
Затова политиката се възприема просто като управление на икономиката, основна роля в което играе не решението, а рационалната сметка. Неслучайно напоследък все повече се говори за замяната на управлението (government), като упражняване на властта в политическия смисъл, с ръководство (governance), разбирано като стопанска мениджърска активност. Подобно отношение към властта се налага най-вече от САЩ, където политиката се интерпретира като прост аналог на фирменото управление.
Съвременният либерализъм, макар че претърпя съществени промени през последните десетилетия, запазва много черти от първоначалната си идеологическа конструкция. В частност, характерно за него (както и преди) е фундаменталното подценяване на миналото, дори нещо повече – негативната оценка на историята, подценяване на човешкото разнообразие, на сферата на сакралното, т.е. свещеното, на идеята за „месторазвитието”, формулирана от евразиеца Пьотр Савицкий и развита след това от историка Лев Гумильов.
Всичко това се подценява и отрича от либералната идеология. Най-доброто доказателство е, че носител на тази идеология е транснационалната класа, действаща отвъд рамките на една, единствена нация, която можем да наречем нова политико-медийна класа. Логиката на тази политико-медийна транснационална управляваща класа се свежда до повсеместното налагане на пазара и хомогенизация на културата.
По отношение на този общ пейзаж на Постмодерна, който обрисувах в най-груби черти, мисля, че Русия е призвана за играе много сериозна роля. Като една от причините за това има геополитически характер. Както е известно, сред основните константи на геополитиката е противопоставянето между Морето и Сушата. За всички геополитици, различията между морските и сухопътните държави имат фундаментален характер. През ХІХ век важна сухопътна държава е Германия. По същото време, Великобритания е велика морска държава. Днес всичко това е придобило глобални мащаби, като най-важната морска държава са САЩ.
В същото време, най-важната сухопътна държава е Русия. Преди всичко, защото е Евразийска империя. Освен това, Русия се намира в самия център на това, което се нарича Heartland.
В същото време Европа не е Русия. Но и Европа принадлежи към голямата евразийска общност. Вече няколко десетилетия европейските държави опитват да се обединят, но това не се получава. Днес Европейският съюз е парализиран и не може да направи нищо, за което си има много причини. Основната обаче е, че целта на ЕС беше, преди всичко, постигането на финансово и икономическо единство, вместо да акцентира върху културното и политическото.
Освен това, европейските държави страдат от сериозен дефицит на демокрация. Все още никой не е питал по съответния начин, дали народите на Европа искат да бъдат единни и, как самите те разбират това единство. В края на краищата, Европа предпочете да се обединява отгоре, под влиянието и натиска на брюкселската бюрокрация, вместо да се стреми към обединяване отдолу – т.е. към обединяване на народите и културите. Неслучайно днес Европа е толкова слаба.
Никога досега не е бил дискутиран сериозно проблемът за целесъобразността на ЕС. Но този въпрос задължително трябва да бъде поставен. Трябва ли да се обединява Европа за да се превърне тя в придатък на „трансатлантическото цяло”, по необходимост зависим от САЩ, или става дума за превръщането на Европа в автономна държава? Днес европейците не само са неспособни да отговорят на този въпрос, но дори и да го поставят.
Ето защо все повече погледи се обръщат към Русия. Възможно е, именно Русия да участва най-активно във формирането на новия четвърти номос на Земята. Пак тя би могла да стане и основния вектор на четвъртата политическа теория. Да не забравяме обаче, че самата Русия е изправена пред труден избор. Ще се превърне ли в обект на формирането на историята от други държави или е в състояние да стане субект и творец на своята история, базирайки се на собствените си традиции, ценности и воля? Ето пред този избор е изправена днес Русия. Въпросът е, дали да предпочете уестърнизацията и модернизацията в духа на либералния Постмодерн, или консерватизма, което означава продължаване на руската история, на основата на собствените и принципи и ценности.
Налице е много голямо взаимно допълване между Русия и Европа. Истината обаче е, че именно Русия се намира в по-привилегировани позиции за да доведе света до споменатия по-горе четвърти номос на Земята. Дали тя ще може да поеме това предизвикателство? Ще осъзнае ли, че бъдещето и не е на Запад, а в реалистичното движение към формирането на велика Евразийска империя?
* Авторът е известен консервативен философ и геополитик, член на Френската академия. Смята се за идеолог и основател на т.нар. „нова десница” в Европа.
