19
Сря, Фев
8 Нови статии

Демократизацията срещу етническия фактор

брой4 2011
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Напоследък все повече сериозни анализатори посочват, че усилията за демократизация на Африка по западен модел се натъкват на трудно преодолимо препятствие – етническият фактор. Вместо да се делят на „леви” и „десни”, на консерватори и либерали, или на привърженици на социалната икономика и на свободния пазар (както е при европейците, американците и азиатците), африканците упорито предпочитат да се разграничават най-вече по племенен признак. На този фон парламентарните избори, с които всички сме свикнали и в резултат от които конкуриращите се партии се сменят във властта на държавата, започват да губят смисъл. Защото обикновено загубилата изборите партия може да победи в следващата изборна надпревара само ако използва оръжието като основно „агитационно” средство. В условията на племенно-партийното разделение това нерядко се оказва единствения ефективен аргумент, с чиято помощ може да бъде намалена „електоралната тежест” на опонентите.

Митовете за идейния характер на политическите борби в Африка

Онези, които са живели по времето на т.нар. „социализъм”, сигурно си спомнят, как родните медии публикуваха и показваха многобройни репортажи за „борбата на героичния анголски народ, под ръководството на марксистката партия Народно движение за освобождение на Ангола (MPLA), срещу империалистическите марионетки от Съюза за пълна независимост на Ангола (UNITA)”. Комунистическата пропаганда надълго и нашироко разясняваше, че конфликтът между MPLA и UNITA има политически характер, като в него привържениците на марксизма-ленинизма се противопоставят на онези, избрали „буржоазния строй”. В същото време, американската пропаганда не по-малко упорито прокарваше тезата, че борците за свобода от UNITA водят борба на живот и смърт с диктатурата на MPLA и също всячески подчертаваше политическия характер на въоръжения конфликт в Ангола.

Днес обаче, обективният анализ на гражданската война в Ангола (1975-2002) не дава възможност за подобни „свободни” интерпретации. Защото, както се оказва на практика, в тази война един „героичен” анголски народ се е сражавал срещу друг „героичен” анголски народ, или, ако искаме да сме по-точни – няколко „героични” анголски народа се опитваха да разчистят сметките помежду си. Както е известно, основна „кадрова” база на MPLA е провинция Луанда, населена от представители на племето амбундо. На свой ред, UNITA набира привържениците си в югоизточните райони на Ангола, а щабът и е разположен в Уамбо, столицата на племето овимбунду. Освен тези два най-големи анголски етноса, в страната живеят и немалко представители на племето конго, които също се обединяват около собствената си партия Национален фронт за освобождение на Ангола (FNLA), действаща в северната провинция Уиже.

Не е чудно, че след избухването на гражданската война, лидерите на FNLA се обръщат за помощ към съплеменниците си от съседен Заир (сега Демократична република Конго). На свой ред племето амбунду, което не може да разчита на етнически близки влиятелни сили в близост до Ангола, решава да действа по-радикално и се обръща за помощ към кубинския комунистически диктатор Фидел Кастро, а чрез него и към цялата световна „социалистическа” система. Веднага след като социалистическият блок склонява да заложи на MPLA, на водачите на третата анголска групировка – UNITA, не остава друго, освен да се откажат от дотогавашното си заиграване с марксистко-маоистката идеология, използвана по време на борбата им с португалците, и да се ориентират към антикомунистическия лагер, търсейки покровителството на Южноафриканската република, където по онова време все още с пълна сила действа системата на апартейда. Тази удивително политическа метаморфоза на UNITA, която се извършва в рамките на само няколко месеца, съвсем не е някакво изключение в новата история на Ангола. Когато, през 1991, се разпада Съветският съюз, същата радикална еволюция осъществяват и марксистите от MPLA, които решават да се ориентират към САЩ. Това мъдро и навременно решение позволява на подкрепящия MPLA етнос амбунду да запази водещите си позиции в управлението на държавата, напук на епохалните исторически промени, разтърсили света в началото на 90-те.

Тоест, ясно е, че всички идейни разногласия между анголските партии са просто декор на местната политическа сцена, зад който продължава да се разгаря кървавата драма на междуплеменната борба. В най-новата история на Африка има безброй подобни примери (често много по-ярки от този). Впрочем, това се случва не само в Африка.

Доминацията на етническите мотиви над социалните и политическите не говори обаче за наличието на някаква „безнадеждна и непреодолима изостаналост” на африканците от жителите на другите континент. По-скоро става дума за глобална закономерност. Родовите национални чувства имат съвсем естествена природа, те са първични по отношение на другите мотиви, обединяващи хората. Бихме могли дори да определим националния инстинкт като своеобразен „първи етаж на социалната пирамида”, също както американският психолог Ейбрахам Маслоу поставя глада на първия етаж на своята психологическа пирамида на човешките потребности, посочвайки, че докато тази потребност не бъде удовлетворена, поне частично, човек трудно може да се концентрира върху нещо друго.

В тази връзка си струва да си припомним, че само преди малко повече от сто години в самия център на Европа, в многонационалната империя на Хабсбургите, етническият принцип също бива поставен в основата на парламентарното представителство, като единствената партия, опитваща да не се съобразява с етническите бариери в Австро-Унгария, е социалдемократическата. Макар че и тя се влияе донякъде от етническия фактор, тъй като повечето и членове са чехи или австрийци. Впрочем, налице са и доста по-пресни примери за подчинеността на политиката на етническите обвързаности – да си припомним само ситуацията в Босна, Украйна, Косово, Македония или Белгия. В тези държави, партиите, опитващи се да апелират към идейните ценности, а не към етническата (езикова, религиозна) общност, са обречени да бъдат маргинални.

Истината е, че благоприятна почва за формирането на стабилна и незастрашена от разпадане парламентарна демокрация се появява едва след възникването на националните държави. В ролята на своеобразен фундамент на подобна демокрация се изявява достатъчно еднородната в етнокултурно отношение нация, която, дори ако не обединява всички граждани на държавата, най-малкото, доминира безспорно в обществото. Разбира се, има и изключения, но те са редки. По пътя си към демокрацията мултинационалните държави, много често, се разпадат, като това се случва и при наличието на благоприятна социална ситуация, пример за което е Чехословакия, разпаднала се през 1992. А, както знаем, в Африка, на практика, липсват държави с висока степен на етнокултурна еднородност. Да не говорим, че социалната ситуация там е такава, че само налива масло в огъня.

Първата световна африканска война

Днес Черният континент представлява уникален етнически пъзел, в който контурите на държавите съвършено не съвпадат с национално-племенните граници. Да вземем например етническата група фулбе, която е сред най-многобройните в Африка. Числеността и е около 40 милиона души, т.е. напълно достатъчно за формирането на сравнително голяма европейска държава, от типа на Полша или Испания например. Само че фулбе нямат своя държава. Скотовъдците, принадлежащи към този етнос, са пръснати по цялата южна периферия на гигантската пустиня Сахара, в една дузина африкански държави.

В Гвинея например, фулбе формират най-голямата етническа общност, а  в Мали, Нигер и Буркина-Фасо – втората по численост. При това обаче, почти половината от всички фулбе в Африка не живеят в тези страни, а в гъстонаселената Нигерия, където „етническата смес” достига най-високата си концентрация, в резултат от което там фулбе са етническо малцинство.

За щастие, фулбе все още не са лансирали идеята за създаване на собствена държава. Защото, ако го бяха направили, тя лесно би превърнала в непрекъсната фронтова линия целия район на Сахел – от Сенегал до Чад. Впрочем, Екваториална Африка вече преживя една подобна война, провокирана от стремежа за национално самоопределение на най-големия етнос от групата банту – руанда (или по-скоро неговата „аристократична” етническа прослойка - тутси). Обитаващите териториите на Руанда, Бурунди, Уганда и Демократична република Конго тутси претендират за ролята на политически елит във всички тези африкански държави. През 1998 тутси се разбунтуваха в Конго, вследствие на което страната много бързо се превърна с огромно бойно поле, на което се водеше тотална гражданска (или по-скоро междуплеменна) война. Другите етноси от Демократична република Конго, които не разполагаха с военния опит и влиянието на тутси, потърсиха съюзници сред съплеменниците си в съседните държави. Така конгоанското „етническо кълбо” се оказа свързано, чрез безброй здрави нишки, с цяла Екваториална Африка.

В резултат от това, в конфликта се включиха Чад, Замбия, Ангола и дори Намибия. Жестокото клане продължи между 1998 и 2003 и отне живота на три (по други данни - четири) милиона души. Френският професор Жерар Прюние го нарече „Първата световна африканска война”. Само че, за разлика от световните войни в Европа, тя не приключи с някакво ясно етническо разграничаване. Тутси и днес продължават да бъдат разделен етнос, съперничейки си с народността хуту, в Руанда и Бурунди, и с народностите луба и конго, в Демократична република Конго. При това, в Бурунди например, те категорично отхвърлят фундаменталния демократичен принцип „един човек – един глас”, защото той автоматично дава превес на по-многобройните хуту. А основният коз в този тип неразрешими политически спорове продължава да си остава оръжието.

Съвременната демокрация действително изглежда изключително качествен социален продукт, когато се използва там, където е създадена – т.е. в държавите, принадлежащи към Западната цивилизация. Опитите автоматично да се присади на африканския континент, под формата на „хуманитарна помощ, много често, вместо ръкопляскане, водят до изстрели.

Съвременните архитекти на „налагането на демокрацията” и „държавното строителство”, категорично не приемат идеята за съществуването на сериозни различия между „социалните кодове” на европейската и африканската цивилизации. Те предпочитат да обясняват различията в манталитета много по-просто – с изостаналостта на африканските народи. Подобно обяснение е и политически по-удобно, а и достатъчно „политически коректно” за повечето американски и западноевропейски теоретици. Според тях, африканците вървят по нашите стъпки, само че малко са се забавили навремето (включително и по вина на европейските „колонизатори”). Затова сега се налага просто да им се даде необходимия тласък, т.е. да бъдат „издърпани” до необходимата степен на развитие.

Сбърканото „бреме на белия човек”

В името на тези идеи, днес европейските и американски войници отново се сражават в Африка. Тоест, отново са поели „гордото бреме на войната за чуждото спокойствие” (както е казал на времето Ръдиард Киплинг). Така, към бомбардировките на НАТО в Либия се добавиха действията на близо двехилядния френски корпус в Кот д’Ивоар. При това, за обосноваването на това ново военно присъствие се използва стандартното обяснение: подкрепа за демокрацията. Или, ако се откажем от илюзиите, относно демократичността на африканските опозиционери - изграждането на демокрацията в тези държави „от нулата”. Тоест, създаването на филиали на западното общество в лоното на съвършено различна цивилизация. Оставяме настрана въпроса, дали ракетите са подходящ инструмент за решаването на така формулираната задача, още повече, че строителството на демокрацията (както преди половин век строителството на комунизма) се оказва толкова грандиозна задача, че според нейните апологети оправдава всички средства. По-важното в случая е нещо друго: дали е налице подходящата основа за подобен свръхамбициозен проект. Възможна ли е стабилната, ефективна демокрация в страни, които, подобно на българските наложени баници, представляват множество, наслоени етнически и племенни пластове?

Изборите са нещо отлично, когато отразяват борбата на идеи. При това не само елементарната агитация, а и самият живот помагат на привържениците на по-успешната идея да убедят в предимствата и нейните противници. Какво означават изборите за един британец например? Той просто избира партията, която предлага оптималната за него самия данъчна политика. И, ако вчера е гласувал за консерваторите, обещаващи да намалят данъците, но в резултат от това са били орязани социалните привилегии за семейството му, на следващите избори, вероятно ще гласува за лейбъристите. В края на краищата, и консерваторите, и лейбъристите са британци, като него. Всички те заедно решават общите национални задачи, а пък изборите са просто търсене на оптималното за всички решение.

Но, ако не става дума за британец, или българин, а за нигериец например? Той не гласува за десни или за леви, а за собственото си племе. Например, ако е част от племето игбо гласува за партията на игбо, а не за тази на племето хауса, защото това би било предателство към семейството и етноса му. Нищо не може да убеди такъв човек, че идеите, които предлага партията на хауса, са по-добри от тези на игбо. В тези случаи изборите не представляват състезание между различни практически проекти за развитие, а средство за разрешаване на неразрешим междуетнически спор. Така резултатите от гласуването се превръщат във въпрос на национална гордост или на национално унижение. Неразрешим проблем, който много често провокира кървави сблъсъци. Ако на подобна основа някой се опита да гради демократична държава, това няма как да не приключи с много кръв.

Впрочем, това че африканското общество се различава радикално от европейското е ясно на всички. По-трудно е да се осъзнаят причините за тези различия. Според някои, законите, по които се развиват различните цивилизации, са несъвместими по принцип („Западът е Запад, а Изтокът е Изток и няма как да се променят”). Ако е така, опитите на едната цивилизация да се налага моделът на другата е и глупаво, и неморално.

Изтегляйки се от Африка, някогашните колониални империи заложиха там опасна мина със закъснител, произволно определяйки границите на бъдещите независими държави. В резултат от това игбо и хауса например, се оказват част от британска Нигерия, а племената кру и ква стават жители на френския Брят на слоновата кост (днес Кот д’Ивоар). И ето че днес мюсюлманите кру се сражават с християните ква, а пък френските командоси се опитват да разрешат този конфликт, в „името на изграждането на демокрация”. Някак си е трудно да повярваме обаче, че точно френските военни ще могат да научат африканците да решават религиозните и етническите си спорове с гласуване. Да не забравяме, че само преди четири столетия и в Париж религиозните спорове между католици и хугеноти са се решавали с много кръв. Единственият аргумент, в полза на този тип външна намеса, е свързан с нарастващите възможности на съвременните технологии.

Както вече споменах, съвременните архитекти на „демократичното държавно строителство” априори отхвърлят идеята, че европейската и африканската цивилизации притежават различни „социални кодове”. Да допуснем, че са прави и, че африканците са се забавили в развитието си  и просто трябва да им дадем тласък за да наваксат изоставането си. Тоест, че по пътя си към демокрацията, Африка трябва (макар и с ускорено темпо) да премине през същите социални етапи, през които навремето е преминала Европа.

С малки изключения (например Швейцария), изграждането на демокрацията в европейските държави се предшества от периода на създаване на националните държави. Защото само онези, които се чувстват единна общност, могат спокойно да се делят на партии, дискутирайки различните проекти за общото си бъдещо развитие. Неслучайно известният теоретик на „прехода” Дънкуърт Ростоу лансира формулата „единството е преди демокрацията”, обосновавайки я с множество примери от европейската история.

В наши дни френският лидер Никола Саркози произнася патетични речи против африканските тирани Кадафи и Гбагбо, но забравя, че в процеса на формиране на френското общество именно тиранията се оказва катализатор на националното единство, предшестващо демокрацията. Защото истинският създател на единна Франция е смятаният от съвременниците (а и от историците) за тиран и деспот крал Людовик ХІ, който със сила обединява множеството княжества и племенни квазидържавици в едно цяло. Мразещите се (също както в днешните африкански държави) етноси и племена, населяващи френското кралство, се превръщат в единна нация едва след интригите и репресиите на „обединителя” Людовик ХІ, след жестокото смазване на регионалната опозиция и кървавата религиозна унификация, след трите века абсолютна монархия, последвани от якобинската революция и наполеоновите войни. Едва след всичко това окончателно се формира единството, за което говори Дънкуърт Ростоу. На този фундамент бива изградено и се крепи и досега внушителното здание на френската демокрация.

Но, ако африканците са обречени да повторят европейския път, няма сила, която да ги застави да прескочат етапа на формиране на националното единство. Преди да могат да се провеждат наистина свободни и демократични избори, от многоплеменната мозайка трябва да се формират единни нации. Като в случая едва ли ще се мине без т.нар. „бащи на нацията”, т.е. обединяващи фигури, които (както сочи историята) най-често са именно диктатори. Впрочем, мнозина експерти не вярват в тезата, че Африка е просто изостанала в развитието си Европа и, че Нигерия, Кот д’Ивоар или Либия задължително ще преминат в развитието си през същите етапи, през които преди векове са преминали Великобритания и Франция например. Възможно е да се окаже, че всяка цивилизация се развива по собствени закони и в такъв случай опитите механично да и се налагат чужди модели (особено със сила) идва ли ще свършат добре.

 

* Българско геополитическо дружество

Поръчай онлайн бр.1 2025