Андрей Казанцев, «Большая игра» с неизвестными правилами: мировая политика и Центральная Азия,248 стр, Москва, Наследие Евразии, 2010.
Последната книга на експерта от Центъра за евроатлантическа сигурност към Московския държавен института за международни отношения Андрей Казанцев, повече прилича на анализ, изготвен от някой западноевропейски или американски университет, тъй като в него се залага на институционалния подход към интерпретацията на ситуацията в Централна Азия, който доста рядко се използва от сънародниците на автора. Определяйки основните фактори за формирането на международните отношения в региона (и, на първо място, изяснявайки понятието „неопределеност”), анализирайки институционалната им структура, Казанцев се стреми първо да впише ситуацията в Централна Азия в контекста на глобалната политика и едва след това разглежда действията на основните извънрегионални играчи през последните 20 години.
Разбира се, за един руски политолог изглежда доста трудно да анализира безпристрастно случващото се в т.нар. „близка чужбина” на Русия, още повече, че в конкретния случай авторът е роден и израсъл именно в Централна Азия. Той обаче допуска емоции само в увода към книгата, след което демонстрира впечатляващ по яснотата си анализ, в чиито теоретични рамки няма никакво място за лични чувства.
Солидното теоретично въведение, озаглавено „Конструирането на Централна Азия: институциите, неопределеността и световната политика”, очертава ориентирите за търсене на отговори на въпросите, поставени в книгата. Става дума не за материалните или ценностни интереси, а именно за институциите и структурата на политиката в региона. Именно с тяхна помощ авторът например обяснява нелогичните, на пръв поглед, действия на страна като Узбекистан, мятаща се между различните интеграционни обединения и външнополитически партньори.
От гледната точка на използваната в книгата методология, подобно поведение далеч не се определя само от личната воля на лидера на конкретната държава, или от интересите на управляващия там режим. Не по-малко важна се оказва структурната обусловеност, предопределяща тези действия. Така, анализирайки формирането на Централноазиатския регион и политиката на световните сили в него, авторът стига до интересни изводи. Първият от тях е, че геополитическата мултивекторност на Централна Азия въобще не е случайна, нито е резултат от нечий личен или колективен избор (или пък, обратното, на грешка), а представлява „феномен, съществуващ вече не едно хилядолетие”, т.е. става дума за историческо наследство. Продължавайки мисълта на автора, можем естествено да предположим, че всъщност това е естественото състояние на региона.
Вторият извод е, че централноазиатските държави имат избор между алтернативни идеологии и модели на развитие, но сегашните им елити съзнателно отлагат този избор, опитвайки се утвърдят независимостта на страните си и следвайки максимално неопределено поведение спрямо всичките си възможни външни партньори. В същото време (и това е третият извод на автора), заради доминиращите центробежни тенденции, регионът, на практика, се „конструира” от външни сили.
Не по-малко интересни и съществени са и въпросите, които се поставят в тази книга. Основният е за съотношението между амбициите, целите и ресурсите на външните сили, включително и на Русия. Например, дали Москва е готова да инвестира в Централна Азия толкова мащабни средства както по съветско време за да гарантира ключовата си роля в зоната на своите приоритетни интереси, както и, доколко ефективно биха били изразходвани тези инвестиции? Дилемата за западните „външни играчи” пък е свързана с това, че ускорената глобализация и „уестърнизация” (което е в основата на тяхната стратегия) на неподготвения за тези процеси регион, рискува окончателно да го дестабилизира, превръщайки го в постоянен източник на заплахи.
На фона на многобройните достойнства на книгата, тя поражда и някои въпроси. Така, самото и заглавие не отговаря напълно на нейното съдържание. Самият автор ясно посочва, че терминът „Голямата игра” има достатъчно конкретно значение: става дума за съперничеството между Британската и Руската империя в прилежащите на Индия територии през ХІХ и началото на ХХ век. Идеята, че съвременните процеси са аналогични на тогавашните е доста популярна и често се използва в публицистиката, но авторът убедително ни демонстрира колко всъщност се различават реалностите от началото на ХХІ век от тези в средата на ХІХ. Тоест, терминът се използва по-скоро като метафора за заглавието, само че това отклонява читателя от предложения в книгата аналитичен метод.
Не е съвсем ясно и как авторът оценява съветския опит за модернизация на региона. В книгата, на практика, се отъждествяват Руската империя, Съветският съюз и днешна Русия, от една страна, а от друга се прави опит да се постави знак за равенство между света на Pax Sovetica (т.е. зоната на обществено-политическия строй, основаващ се на ясно изразени идеологически принципи) и „руският свят” (т.е. идеята за духовната съпричастност на Русия), макар да е очевидно, че става дума за различни категории, чието смесване може да доведе до погрешен анализ на факторите, определящи днешната руска политика.
Има, разбира се, и често технически моменти, пречещи за по-лесното възприемане на анализа. Така, някои от използваните в книгата карти са с толкова малки размери, че трудно могат да бъдат допълнителен източник на информация. Освен това, извън рамките на авторския анализ остават немалко аспекти и теми: например, почти не се говори за вътрешното развитие на държавите от региона (което се признава и от самия Казанцев). В същото време, макар че за някои книгата вероятно би изглеждала прекалено теоретична, истината е, че тя е в много по-голяма степен практически насочена, отколкото маса други подобни изследвания, защото поставя именни онези въпроси, чието осмисляне, може да ни ориентира в стратегията на големите външни сили спрямо един толкова сложен и ключов за глобалната политика регион като Централна Азия.
* Българско геополитическо дружество
