03
Вт, Дек
4 Нови статии

Новият Север и светът през 2050

брой3 2011
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

The New North: The World in 2050 by Laurence Smith, 336 pp, Profile Books, 2011

 

Според мнозина е по-лесно да разбереш, какво няма да се случи, отколкото да прогнозираш какво точно ще стане. Така например, Ирак никога не е имал шансове да се превърне в светска демокрация. Свалянето на Саддам Хюсеин означаваше унищожаването на един светски, пък макар и деспотичен, режим, а в политиката на тази страна, след американската военна интервенция, нямаше как да не се отразят съществуващите разногласия между съставляващите я общности. По същия начин, посткомунистическа Русия няма как да се превърне в икономика от западен тип. Седемдесетте години съветска власт дадоха на страната мощен военно-индустриален комплекс, но не и осигуриха дори съвсем начални предпоставки за появата на жизнеспособна пазарна система.

В по-ново време, Афганистан също нямаше никаква възможност да се превърне дори в далечно подобие на либерална демокрация. За разлика от Ирак на Саддам, представляващ модел на съвременна тирания, Афганистан никога не е бил съвременна държава. Дори съветските войски, които навремето действаха доста по-твърдо от сегашната коалиция, доминирана от САЩ, не можаха да създадат такава държава. В момента, в който съюзниците решиха да разширят първоначалната си цел – да унищожат базите на талибаните – стана ясно, че и те са обречени да претърпят поражение в Афганистан.

Провалът на всеки от тези проекти се оказва предопределен, при това не от грешките, допуснати при реализацията им, които са неизбежни, а защото целите на въпросните проекти още в началото са били непостижими. Последвалото фиаско е могло да се прогнозира, и мнозина наистина го предсказаха, но това не попречи да се пристъпи към осъществяването им, с цената на многобройни човешки жертви и огромни финансови и материални разходи. Във всички тези случаи се натъкваме на едно от най-мощните препятствия по пътя към успешното прогнозиране на бъдещето – постоянният недостиг на рационалност у създадените от човека институции. Редица жизненоважни решения, влияещи върху съдбите на милиони хора, често се вземат въз основа на съвършено нереални предположения. Като в случая не е толкова важно, кой точно ги взема – правителствата, пазарите, църквата или корпорациите. Абсолютно нерационалните представи за това, кое е възможно и осъществимо, често са залегнали в самите основи на съвременната политика.

Авторът на появилата се наскоро книга „Новият Север: светът през 2050” Луорънс Смит е известен географ и в центъра на неговите доста смели и непредубедени изследвания в сферата на футурологията са поставени напълно предсказуемите промени в световния климат и намаляването на запасите от природни ресурси. Според Смит, именно силите на глобалното затопляне и ресурсният дефицит, наред с миграцията на населението и засилващата се урбанизация, ще съдействат за възхода и развитието на държавите от Севера. Канада, Гренландия, Норвегия, Швеция, Исландия, Финландия, както и северните региони на Русия и САЩ, ще се превърнат в зони на бързо икономическо развитие с нарастващо стратегическо значение.

Повишаването на водното равнище в океаните ще направи крайбрежните региони в южната част на САЩ негодни за живот. Значителна част от Испания ще се превърне в пустиня, а канадската провинция Албърта и Швеция ще се сблъскат с наплива на капитали и имигранти. С разтапянето на леда в Северния Ледовит океан ще станат достъпки за разработка и експлоатация огромните подводни богатства, скрити днес под ледената полярна „шапка”. Става дума, на първо място, за находищата на петрол и природен газ. Истината е, че земната ос не се измества от запад на изток, нито пък от север на юг, както твърдят мнозина, Всъщност, тя се премества към т.нар. „Нов север”, който ще олицетворява следващия етап в човешкото развитие.

Смит признава, че днес такива явления като глобалното затопляне, недостигът на ресурси и нарастващото население се превръщат в мощна движеща сила на глобалното развитие. Затова в мащабната мирогледна концепция, която той развива в книгата си, има повече реализъм, отколкото във фантазиите за безкрайния растеж, на който се основава съвременната политика.

Апологетите на свободния пазар си бяха въобразили, че развитието може да продължава вечно, стига само да са налице точно подбрани ценови механизми. Според тях, няма причини за тревога, дори ако цените на петрола скочат до 200 долара за барел, тъй като ръстът на цените стимулира търсенето на алтернативни източници на енергия и глобалната икономика скоро ще поднови устойчивото си развитие. На свой ред, левите критици на либералния капитализъм, на практика, се придържат към същата гледна точка, твърдейки, че сътрудничеството в рамките на една по-справедлива икономическа система, ще помогне за преодоляването на ресурсния дефицит.

Само че природните ресурси не са неизчерпаеми и пределите на растежа ще бъдат достигнати, независимо колко справедлива или несправедлива ни изглежда икономическата система. В случая не е особено важно, доколко ефективно работят пазарите. Всяка планета има предели на развитието си. Индустриалната цивилизация позволи да бъде осигурено с необходимите ресурси населението, което в момента живее на Земята. Но евтиният петрол вече свършва, а целият свят продължава да зависи от този ресурс, който се изчерпва по-бързо отколкото се осъществяват всички икономически и политически преобразувания, целящи да подготвят света за постпетролната епоха.

В книгата си, Смит описва именно тази ситуация, илюстрирайки я с един доста поучителен мислен експеримент. „Ако бяхте Бог – пита той – дали бихте се ангажирали с толкова благородна и справедлива, от етична гледна точка, кауза, като повишаването на потреблението на целия развиващ се свят до нивото в Северна Америка, Европа, Япония и Австралия?”. И достатъчно ясно аргументира единствено възможния отговор посочвайки, че в резултат от подобно светкавично повишаване на жизненото равнище „глобалното потребление ще скочи 11 пъти, т.е. нещата ще изглеждат сякаш световното население внезапно е нараснало от сегашните 6,7 до 72 милиарда души. И откъде биха могли да дойдат необходимите за такова население вода, хранителни продукти, енергия, пластмаси, метали и дървесина?”. Ако внесем известни промени в този виртуален експеримент, представяйки си, че повишаването на жизненото равнище ще става постепенно – в рамките на 40 години, резултатът ще се окаже още по-лош. „Ако крайната цел на всеки жител на планетата е да живее като днешните американци, западноевропейци, японци и австралийци, природата ще трябва да се напрегне максимално за да осигури всичко необходимо за 105 млрд. души (еквивалентно)”.

Разбира се, светът няма как да оцелее в подобни условия. Въпреки това, именно такава цел се залага косвено, във всяка съвременна национална политическа стратегия.

Вероятно единственият начин да се предотврати колапсът на околната среда е в смелата ориентация към стратегията на челните технологии. Само че повечето държави не са склонни да харчат огромни средства за подобни високотехнологични програми. Освен това, съвременната теоретична мисъл гледа с презрение на технологичените решения, предпочитайки вместо това да се занимава с всякакви смахнати проекти за преобразуването на света. Мнозинството хора знаят, или пък подозират дълбоко в душите си, че тези проекти са абсолютно безперспективни. Впрочем, на никой не му се занимава с решаването на изключително трудни проблеми. Много по-лесно е, да си въобразиш, че те могат просто да бъдат игнорирани, като кошмарен сън. Ето как отново се връщаме към човешката ирационалност и вечните конфликти.

Сред основните твърдения, които Смит излага в своя футурологичен анализ, е принципът за „невъзможността на трета световна война”. Ако това означава, че не предвижда повторение на индустриалните войни от ХХ век, подобна прогноза звучи съвсем разумно. Защото когато държавите разполагат с ядрено оръжие пълномащабната война би се оказала невъобразимо разрушителна. От друга страна, една война за ресурси спокойно може да се превърне в хроничен конфликт.

Смит не приема тезата, че въоръжените конфликти ще възникват в резултат от съперничеството за контрол над природните ресурси на Севера, определяйки всички приказки за бъдещи „арктически войни” като „чиста проба мошеничество”

В същото време обаче, Първата война в Залива си беше истинска война за ресурси. А контролът над иракския петрол беше сред главните императиви, довели до американската интервенция в Ирак. И няма никаква разумна причина да смятаме, че ресурсните войни няма да са сред основните характеристики на бъдещето, както вече се е случвало в миналото.

Как точно ще се развиват подобни конфликти никой не би могъл да каже. Налице са всички основание да прогнозираме обаче, че борбата за контрол над изчерпващите се ресурси ще се изостря. Въпреки това, според Смит, ресурсните войни спадат към категорията на „неизвестното известно”. Тоест, става дума за съвсем реална опасност, за която, поне засега, просто предпочитаме да не мислим.

 

* Българско геополитическо дружество

Поръчай онлайн бр.5-6 2024