През декември миналата година, словашкият премиер Ивета Радичова смая Брюксел с мрачната си прогноза за бъдещето на общата европейска валута. Според нея, отпускайки заем от 85 млрд. евро на Ирландия, Европейският съюз е станал заложник на частния финансов сектор, свикнал да решава проблемите си за сметка на данъкоплатците, а пък еврозоната се е превърнала в „къщичка от карти”, която може да се разпадне при най-малкото сътресение. „Ако и занапред продължим в този дух, ще създадем финансова пирамида. Смятам че съвсем скоро ще започнем да обсъждаме и състоянието на други страни-членки, като на ред са Испания и Португалия” – заяви Радичова.
Според нея, единствената възможност за спасяването на единната европейска валута е радикалната и принципна промяна в отношенията между европейските правителства и банките. Ако „раздутият и неефективен” банков сектор на ЕС продължи и занапред да разчита на „безусловната” държавна подкрепа, европейските данъкоплатци могат някой ден просто да останат без средства за кредитиране на банковата система.
Още по-критично оценява ситуацията председателят на словашкия парламент Рихард Сулик, който заяви, че Словакия трябва да е готова да се откаже от еврото и да се върне към националната си валута. Според него, дошло е време „да престанем сляпо да вярваме на декларациите на лидерите на еврозоната” и страната му да се подготви за т.нар. „план Б”, т.е. за връщане към словашката крона, изоставена през 2009. „В еврозоната липсват ясни правила, а действията на Европейската комисия трудно могат да се нарекат отговорни – подчертава Сулик – с помощта на финансовите „вливания” могат да бъдат спасени Гърция и Ирландия, възможно и Португалия. Опитите да се спаси по този начин Испания обаче, са хазартна игра с еврото. За Италия пък няма какво да говорим: нейните дългове са два пъти по-големи от тези на Гърция, Ирландия, Португалия и Испания, взети заедно”.
В тази връзка ще припомня, че когато възникна кризата с гръцкия дълг, Словакия се оказа единствената държава от еврозоната, която отказа да предостави заем на Атина. Тоест, в Словакия действително не изключват възможността да се ориентират към реализацията на някакъв „план Б”. Защото, ако действително не изключваш, че може да ти се наложи да напуснеш еврозоната, очевидно не си струва да подпомагаш някой от закъсалите и членове!
Дискусията за съдбата на еврото
Така или иначе, но изявленията на Ивета Радичова и Рихард Сулик допълнително наляха масло в огъня на дискусиите за съдбата на еврото, която и без това вече бе придобила драматичен характер. Защото от началото на световната финансова криза, държавите от ЕС отпуснаха в подкрепа на банковата система в еврозоната около 4,6 трлн. евро, без това да доведе до някакви видими положителни резултати. В тази ситуация премиерът на Люксембург Жан-Клод Юнкер, който е председател на т.няр. „Еврогрупа” (обединяваща финансовите министри на страните от еврозоната), предложи ЕС да пусне в обръщение европейски облигации – евробондове. Тоест, да се създаде нещо като Европейска дългова агенция, която да управлява дълговете на всички страни от еврозоната. Юнкер се аргументира с това, че ориентирайки се към скъпи кредити, държавите-длъжници само влошават икономическото си положение. Германия и Франция обаче, отклониха предложението на шефа на Еврогрупата. Защо? Ами, защото в сегашната сложна ситуация Берлин и Париж, макар и без всякакъв ентусиазъм, продължават да предоставят многомилиардни заеми на обеднелите си партньори. Очевидно е обаче, че лидерите в еврозоната не са готови да делят с тях и отговорността за финансовите пазари.
Нещата опират до това, че продажбата на въпросните „евробондове” от Европейската централна банка (ЕЦБ), в случай, че такива действително бъдат пуснати, ще се осъществява въз основа на някакъв осреднен лихвен процент. Който обаче, би се оказал значително по-висок от сегашните лихвени проценти, по които Германия и Франция отпускат заеми на финансовите пазари.
Затова скептицизмът на Берлин и Париж не бива да ни учудва. Както посочва германският външен министър Гидо Вестервеле: „Ако започнем да даваме гаранции по дълговете на цяла Европа, това би означавало, че онези, държави, които традиционно трупат големи дългове, ще могат в бъдеще да го правят при далеч по-изгодни условия. Тоест, ще могат да взимат пари назаем при много по-ниски лихвени проценти. Именно защото Германия ги гарантира! Само че, какви тогава ще бъдат стимулите за тези страни да бъдат по-икономични?”.
Както е известно, на срещата си в Страсбург, провела на 10 декември 2010, германският канцлер Ангела Меркел и френския президент Никола Саркози предложиха на държавите от ЕС да осъществяват занапред по-съгласувана икономическа, бюджетна и данъчна политика. Или, с други думи, плътно да следват курса, поет от Берлин и Париж. Най-вече, защото, както прогнозира Саркози, „ние се намираме в предверието на дълбока криза”. След подобна констатация, твърденията на френския президент, че „общата европейска валута няма алтернатива” и, че „изцяло подкрепяме еврото и ще направим всичко за да го защитим” се възприемат с обяснимо недоверие от останалите.
Какво казват експертите
Разбира се, политиците и държавните лидери рядко се изразяват в прав текст. Затова се налага да се обърнем към политолозите и експертите. В конкретния случай, своеобразно резюме на тази полемика дава професорът от Технические университет в Берлин Маркус Кербер, според който: „Докато ЕС не разполага с обща бюджетна и икономическо политика, не можем да очакваме появата на никакви общоевропейски „евробондове”. В противен случай, държавите-длъжници няма да имат никакъв стимул да осъществяват необходимите икономии. Само че преходът към обща фискална и икономическа политика би означавал да се премине към качествено ново равнище на европейската интеграция и създаването, на практика, на своеобразни Европейски съединени щати”.
Но, тъй като за създаването на подобна супердържава трудно може да се говори (включително и заради съпротивата на редица нови членки на ЕС, начело с поляците), мнозина си припомнят мрачното пророчество на бившия британски премиер Гордън Браун, че „проблемите на еврото не се изчерпват с проблемите за дълга на правителствата на държавите от еврозоната и европейските политици подлагат на риск собствените си страни, които, една след друга, ще падат жертва на финансовите пазари”. Тоест, необходими са нови „многомилиардни вливания в банките”. Тъкмо в това обаче е и проблемът, тъй като вече няма откъде да се „вливат” нови средства, освен разбира се, ако това не става за сметка на трупането на нови дългове.
Според някои експерти, предвид драстичното намаляване на източниците на ново кредитиране, би имало по-голям смисъл на „аутсайдерите” от еврозоната да се дадат пари за да я напуснат. Така смята и цитираният по-горе германски професор Маркус Кербер: „Много съм благодарен на пазарите, за това, че така убедително демонстрираха на държавите от еврозоната, че Гърция, която съвсем незаслужено беше приета в еврозоната, винаги е имала и, най-вероятно, ще продължи да има непосилно големи дългове. Стига, разбира се, те да не бъдат преструктурирани”.
Въпреки това, ЕС и МВФ предоставиха на Атина заеми, на обща стойност 110 млрд. евро, като срещу това гръцкото правителство се задължи да наложи изключително строги икономии, да повиши данъците и да намали заплатите на държавните служители. Тази политика обаче, само изостри рецесията, като през третото тримесечие на 2010 гръцкият БВП намаля, в сравнение със същия период на 2009, с цели 4,5%.
Ще намалеят ли членовете на еврозоната?
Ето защо мнозина смятат, че би било добре да се намали броят на членовете на европейския валутен съюз, вместо той да се разширява. В тази връзка, редица германски експерти напомнят, че надеждите на политиците, че след създаването на валутния съюз държавите от ЕС ще се изравнят по нивото си на конкурентоспособност са се оказали илюзорни. В тази връзка, професор Кербер дава за пример Португалия, чиято конкурентоспособност е паднала с 50% откакто е влязла в еврозоната (1999). Според него, в перспектива, за такива държави като нея няма да има място в еврозоната: „Няма абсолютно никакъв смисъл да финансираме страни, които не се подчиняват на финансовата дисциплина на еврозоната. Това е лишено от всякаква логика. Да не говорим, че вече сме достигнали предела на собствените си финансови възможности”.
Маркус Кербер е сред онези експерти, които предлагат еврозоната да се „раздели”, като Германия създаде собствен валутен съюз с Финландия, Холандия, Люксембург и Австрия. Показателно е, че той не слага в този списък Франция. Проф. Кербер смята, че „именно Франция е сред основните виновници за краха на този валутен съюз. Олигархичният режим в Париж, още от самото начало, с всички средства саботираше политиката на финансова стабилност”. Според него, „докато в Париж управлява този режим, независимо дали го оглавява Саркози или не, Франция не е подходящ член на европейския валутен съюз”.
На фона на подобни твърдения, няма как да не си припомним събитията от началото на ХХ век, когато Германската империя претендира за хегемония в Европа. Като дори и сегашната първоначална география на германската доминация съвпада с тогавашната. Как обаче би изглеждал подобен нов валутен съюз, начело с Германия? Отговорът се съдържа в резултатите от последните социологически анкети в тази страна. Така, според проучването на ARD-Deutschland TREND, 63% от германците смятат, че приемането на еврото е донесло повече вреда отколкото полза, а 57% искат връщане към марката. На свой ред, анализаторите твърдят, че настроенията сред избирателите няма как да не се отразят и върху позицията на германските политически партии. Според някои от тях, въпросът вече е, кой пръв ще успее да оглави движението за връщане на марката.
Впрочем, германските медии цитират и други данни. Така, в края на миналата 2010 излязоха резултатите от една анкета на Stern, 45% от участниците в която смятат, че въвеждането на еврото е донесло на Германия повече проблеми, отколкото полза, докато в обратното са убедени само 33%. В същото време, 49% се обявяват за запазване на еврото, а 48% искат връщане към марката. Тоест, германската нация се оказва полярно разделена по толкова важен въпрос, което за една развита демокрация би могло да се окаже критична ситуация. При всички случаи, следва да признаем основателността на констатацията на Financial Times Deutschland, който още в края на ноември 2010 обяви, че „германците имат достатъчно причини да са недоволни от посоката, в която се развива общоевропейската валута. Още повече, че в продължение на поне десет години в Германия, на практика, заплатите не се повишаваха, а социалните програми бяха ограничавани. Освен това, навремето правителството обеща на германските граждани, че еврото ще бъде също толкова стабилна валута, като марката, както и, че в договора за еврото ще бъде записана специална точка, изключваща задължението на богатите членки на еврозоната да спасяват бедните, при нужда. Напоследък опасността, че и двете обещания ще бъдат нарушени, става съвсем реална. Тъкмо поради това се засилват и опасенията, че Конституционният съд в Карлсруе може да обяви германското участие в акциите за спасяване на други членки на ЕС за противозаконни. Но, ако еврото действително се окаже несъстоятелно, инициативата за отказ от еврозоната може да дойде именно от Берлин”.
Впрочем, поне засега, такава опасност няма. Както е известно, през януари 2011 канцлерът Ангела Меркел изключи възможността страната и да се върне към германската марка заради кризата. Пак тогава тя отхвърли и идеята за разделяне на еврозоната между финансово устойчивите северни държави, сред които е и Германия, и затъналия в дългове юг, където икономиката на Португалия се смята за най-застрашена след мощните финансови инжекции за тези на Гърция и Ирландия, през 2010.
Бележки:
1. Professor Marcus Kerber: Eurozone “should be split in two”, BBC World Service, 3 december, 2010
