Както е известно, бързото развитие на ирландската икономика през 90-те години на миналия век и първите на настоящия, даде основание страната да бъде наречена „келтския тигър”, по аналогия с „азиатските тигри” (Южна Корея, Тайван, Хонконг и Сингапур). Почти до края на ХХ век, Ирландия се смяташе за най-бедната и изостанала държава в Западна Европа, като сред причините за това се посочваше проточилото се близо хиляда години британско господство над „Зеления остров”. Мнозина пък я определяха като „най-бедната от богатите държави”. На границата между двете хилядолетия обаче, в Ирландия се случи истинско икономическо чудо и островът започна да се трансформира с изключително бързи темпове (буквално пред очите ни), като стана една от най-богатите и проспериращи държави на планетата.
Ирландското „чудо”
През периода 1995-2000, ирландският БВП нарастваше със 6%-11% годишно, т.е. по-бързо от която и да било друга западноевропейска държава. Наистина, по време на кризата от 2000-2001, силно бяха засегнати компютърната индустрия и туризма, което сложи край на стремителния икономически растеж, но дори и тогава Ирландия съумя да избегне спада на своя БВП. След това икономическият и възход продължи, макар и не с чак толкова високи темпове (средно с 4,5% годишно), но все пак по-бързо, отколкото в другите държави от т.нар. „Стара Европа”. По-високи темпове демонстрираха само някои нови членки на ЕС от Централна и Източна Европа – Полша, балтийските постсъветски държави и Словакия.
Преди началото на икономическия бум, Ирландия беше поразена от жестока безработица, достигнала 18%, в края на 80-те години. Икономическото чудо позволи тя да падне до 4,7%, през 2007 и то при положение, че заплатите в индустрията бяха сред най-високите в Европа. Наистина, инфлацията (от порядъка на 5%) вдигна потребителските цени до нивото на цените в северноевропейските държави. Освен това, повишаването на жизненото равнище на „обикновените” ирландци се съпровождаше от нарастване на социалното неравенство, тъй като богатите забогатяваха още по-бързо. Според един доклад на ООН, през 2004 Ирландия е отстъпвала само на САЩ по мащабите на неравенството в доходите на богатите и бедни граждани в развитите западни държави.
Както е известно, в продължение на 150 години Ирландия генерира масова имиграция, заради която населението и намалява от 6 млн. души, в средата на ХІХ век, до по-малко от 3 млн., в средата на ХХ-ти. Бумът обаче обърна тази тенденция, като високото жизнено равнище започна и все още продължава да привлича големи маси трудови мигранти, най-вече от Полша и балтийските държави. През 2007, 10% от живеещите в страната бяха хора, родени извън границите и. В тази връзка, някои местни анализатори с тревога отбелязват, че задълбочаващият се „мултикултурализъм” и налагането на „американския начин на живот” ерозират традиционната ирландска култура, превръщайки ирландците в „стандартизирана нация, лишена от своята самобитност”.
По време на икономическия бум, националният дълг на страната си остана на същото равнище, но съотношението между обема на дълга и националния БВП силно намаля (така, от 1983 до 1999, то спадна от 90% до по-малко от 40%).
Сравнително доскоро Ирландия се смяташе за средно развита аграрно-индустриална държава, чиято икономика бе ориентирана предимно към износа на добитък, месо и млечна продукция за съседна Великобритания. Така, в края на 70-те години, 40% от ирландския износ бяха продоволствени стоки. През последните петнайсетина години обаче, Ирландия се превърна в голяма световен център на компютърната индустрия и високите технологии. Практически всички гиганти на ІТ-бизнеса, като ІВМ, Apple, Intel, Dell и Hewlett-Packard, създадоха свои филиали на острова, произвеждащи полупроводници, компютри и процесори за тях, най-различна електроника, офис- техника и програмно осигуряване. Между другото, Ирландия изнася компютърни услуги на доста по-голяма стойност, отколкото дори САЩ, тя произвежда половината от масовото програмно осигуряване и 25% от всички персонални компютри в Европа. Освен това, Ирландия изнася фармацевтична продукция.
На вълната на икономическия възход в страната започна бум в строителството, като огромни средства бяха инвестирани за развитието на транспортната инфраструктура. Делът на строителния сектор в структурата на ирландския БВП достигна 12%, а в него бяха ангажирани голям брой неквалифицирани работници и, най-вече, имигранти. За размерите на „балона” с недвижимата собственост в Ирландия говори и фактът, че през 2004 например в тази страна се строяха само два пъти по-малко жилища, отколкото в съседна Великобритания, макар че нейното население е 15 пъти по-голямо от ирландското.
В своеобразен символ на стремителната модернизация и просперитета на Ирландия се превърна изграденият в Дъблин обелиск, известен като „Дъблинския шпил”.
Икономистите, анализиращи ирландския феномен, извеждаха на преден план различни фактори, обусловили толкова бързия икономически ръст. Преди всичко, това бяха ниските (сред най-ниските в Европа) данъци върху печалбите на корпорациите (между 10% и 12,5%). Освен това, Ирландия получаваше щедри финансови субсидии от ЕС, използвани за развитието на образователния сектор и модернизация на инфраструктурата. На свой ред, правителството също раздаваше с широка ръка субсидии на чуждестранните компании, стремейки се да привлече най-вече такива от високотехнологичния сектор, особено от САЩ. За целта, освен всичко друго, бяха изградени специални индустриални зони с изключително изгодно данъчно облагане, като например голямата индустриална зона (с около 300 предприятия) в района на столичното международно летище Шенън. Или например, изграждането (с държавна подкрепа) на Международния център за финансови услуги в Дъблин, където са регистрирани около 400 офшорни банки, което позволи разкриването на 14 хиляди високоплатени работни места.
Именно съчетаването на такива фактори, като либералните ниски данъци, доста високата квалификация на работната ръка при сравнително ниска, за времето си, цена на работната сила, а също членството на Ирландия в ЕС и подкрепата на правителството за бизнеса, привлякоха в тази страна тълпи от чуждестранни инвеститори. Освен това, ирландските работници и служители разполагаха и с такова предимство пред колегите си от Испания или Португалия например, като перфектното владеене на английски език. И друг интересен момент: заради оптималната времева разлика между Ирландия и САЩ се оказа, че е изключително удобно ирландците да бъдат ангажирани с извършване на всевъзможни „дистанционни” дейности, базиращи се на съвременните телекомуникационни средства (например в офиси, дистанционно обслужващи американските клиенти, когато в САЩ е нощ и местните офиси са затворени).
Така Ирландия се превърна в най-блестящия пример за успешни либерални реформи, довели до т.нар. „ирландско икономическо чудо”. Само че чудесата, дори когато се случват, обикновено не траят дълго. Ще припомня например, че „азиатското чудо” беше прекъснато в края на 90-те години от разрушителната „азиатска криза”, макар че повечето азиатски „тигри” бързо се отърсиха от последиците и възобновиха своя възход, най-вече благодарение на все така евтината си работна сила. Япония обаче, която навремето даде модела за развитие на „тигрите” и демонстрираше невиждани темпове на икономически растеж, след кризата от 90-те изпадна в застой, от който все още не може да се измъкне. В същото време, мнозина сериозни икономисти започват да поставят под въпрос и т.нар. „чилийско икономическо чудо”, сътворено по времето на Пиночет от прословутите „чикагски момчета” (макар че едно от въпросните момчета – Хосе Пинера, в момента е президент на страната). Аржентиноското чудо, което често се даваше за пример от някои родни либерали в началото на 90-те, пък претърпя пълен провал и приключи с улични бунтове и погроми. Исландия (наричана „северния тигър”), Латвия (един от трите „балтийски тигри”) и Гърция (там също навремето се говореше за „икономическо чудо”) са поредните примери за „държави-чудо”, не издържали изпитанията на настоящата криза и принудени да молят за помощ европейската и световната общност.
Краят на „ирландското чудо”
След тях закономерно дойде и редът на Ирландия. Икономическата криза от 2008-2009 и нанесе изключително тежък удар. Стана ясно, че прехваленият мощен икономически растеж, стимулиран от икономическата политика на правителството, издържана в духа на модерните либерални теории, до голяма степен, е бил „изкуствено надут” и със сигурност неустойчив и крайно противоречив, т.е. съдържаше в себе си редица противоречия и предпоставки за последвалия крах. И ето че той стана факт: Ирландия беше сред първите страни, поразени от рецесията още през 2008, като в началото на 2010 нейният БВП спадна с цели 14%. Впрочем, той продължи да спада и през цялата 2010. Както можеше да се очаква, пазарът на недвижими имоти се срина, обременявайки банките с огромни и невъзвратими дългове. Безработицата моментално скочи до 13,9%, доближавайки се до изходното си равнище отпреди началото на икономическия бум.
Кризата доведе държавните финанси до плачевно състояние. Само за спасяването на една от най-големите банки в страната – Anglo-Irish Bank, са необходими между 30 и 35 млрд. евро. През миналата 2010 дефицитът на ирландският държавен бюджет достигна 32% от БВП (срещу първоначално прогнозираните 11,6%). За сравнение, гръцкият бюджетен дефицит, в разгара на спада в курса на еврото през пролетта на 2010, беше „само” 14,2%. Съответно, налице е катастрофално нарастване на държавния дълг, който съвсем скоро може да достигне 100% от БВП. На практика, проспериращата доскоро Ирландия се оказа на ръба на фалита, който, ако се случи, би означавал изключително сериозни неприятности за еврото и за европейската икономика, като цяло.
Ето как „келтският тигър” се оказа в категорията на „застрашените видове”. Както е известно, в края на ноември 2010, Ирландия най-накрая склони да и бъде предоставена финансова помощ от ЕС, в размер 85 млрд. евро (в рамките на три години). Това е малко по-малко от сумата, отделена преди това за Гърция (110 млрд. евро), но ако я сметнем на глава от населението излиза, че всъщност помощта за Ирландия е два пъти по-голяма от тази за Гърция. Срещу това, ирландското правителство се ангажира да съкрати радикално бюджетния дефицит, като средствата за това са известни: намаляване заплатите на държавните служители и на помощите за безработните, т.е., като цяло, „свиване” на социалната сфера. С други думи, излизането от кризата ще стане за сметка най-вече на обикновените ирландци, неслучайно публикуването на плана на правителството за това моментално провокира бурните протести на населението и синдикатите.
Освен това, от ЕС настояват за повишаване на данъците и, най-вероятно, ирландските власти ще се съгласят. Политиката на ниски данъци, стимулиращи частната инициатива и привличащи външни инвестиции, изглежда много привлекателна, но остава неясно, с какви средства държавата възнамерява да осъществява функциите си? Дали дори и най-стремителният ръст на БВП може да гарантира необходимите постъпления в държавната хазна, при положение, че драстично спада делът на онази му част, която се преразпределя чрез бюджета?
Мнозина известни експерти смятат, че ирландският пример показва, че политиката на ниските данъци може да осигури бързо икономическо развитие за известен период от време, но в по-далечна перспектива (особено по време на криза, когато държавните разходи рязко нарастват, а натрупаните финансови резерви се топят като ланшен сняг) тя води до свръхнапрежение на бюджета и дори до дефолт.
Перспективите пред Ирландия
На фона на всичко, казано дотук, следва да констатираме, че перспективите пред Ирландия не са особено добри. Привлекателността на икономиката и за инвеститорите продължава да спада не само заради неминуемото повишаване на данъците, а и заради значително нарасналата стойност на местната работна ръка. „Зеленият остров” и в момента трудно може да се конкурира в това отношение с Полша или балтийските постсъветски държави, мнозина от чиито граждани емигрираха в Ирландия, търсейки по-добър живот. Тоест, ясно е, че много от факторите, помогнали навремето за бурното развитие на националната икономика, просто са престанали да действат. След бума идват трудни времена и неслучайно в Ирландия все повече се говори, че страната може да навлезе в „едно загубено десетилетие”.
В крайна сметка, Ирландия се оказва поредния убедителен пример за порочността и безперспективността на ултралибералните икономически модели, даващи неограничена свобода на „естествения стремеж” на стопанските субекти към максимална печалба. В този смисъл, всички разсъждения на родните чиновници, политици, псевдо-икономисти и т.н. за възможността да бъде реализирано някакво „българско икономическо чудо”, въз основа на либерално-пазарните рецепти, са просто илюзии, които в добрия случай няма да ни докарат доникъде, а в лошия могат да ни причинят пълна и окончателна катастрофа.
Вярата в „чудеса” е полезна само донякъде. Очевидно е, че националната икономика би следвало да се гради върху по-стабилен и научно обоснован фундамент, така че да може да се гарантира достатъчно бързия, но в същото време устойчив и дългосрочен растеж и, поставяйки във фокуса на вниманието потребностите на обикновения човек, да се повиши качеството на живот и се спаси нацията ни от заплашващата я физическа и културна деградация.
