Геополитическата наука традиционно разглежда Източна Европа като ключов регион. Тезата на един от нейните „бащи-основатели” Хилфорд Макиндер: „който контролира Източна Европа, контролира Хартленда, който контролира Хартленда, контролира Световния остров, а който контролира Световния остров, управлява света” (1), е актуална и днес. В постмодерната епоха, константите на геополитическата теория не губят значението си, а – напротив, отчетливо се проявяват не само в политическата, но и в икономическата и културната сфери (2). Затова и борбата срещу американската доминация в Източна Европа и, в перспектива, укрепването на руското геополитическо влияние в нея (както предлагат професорите от МГУ Добренков и Дугин) би трябвало да е сред дългосрочните задачи на руската външнополитическа стратегия през ХХІ век (3).
Енергийната геополитика
Геополитическата специфика на постмодерна (както я определя видният представител на т.нар. „критична геополитика” Джерард О’Тул) ни кара съществено да преразгледаме предишните механизми за установяване на геополитически контрол. Предвид все по-нарастващата потребност от тях (включително и в страните от Източна Европа), енергоносителите се превръщат в мощен фактор, определящ геополитическата действителност. Енергийният фактор, влияещ както върху държавите-потребители на енергоносители, така и върху транзитните държави и производителите, се очертава като един от основните в геополитиката и не може да се пренебрегне при формулиране външната политика на държавата. В този смисъл руската външна политика не би могла да се формулира коректно без да се осъзнава значението на изключителното положение, което заема Русия на пазара на енергоносители, за нейното по-нататъшно развитие, необходимостта да се гарантира енергийната и сигурност, включително сигурността на доставките на руски енергоносители, както и тяхната диверсификация (продуктова и географска). Върху това се набляга и в основния документ, определящ енергийната стратегия на Руската Федерация (4).
За да акцентират върху тясната връзка между геополитиката и енергийната политика, редица западни анализатори използват термина „петрополитика”. Така, Томас Фридмън лансира т.нар. „първи закон на петрополитиката”, който, по отношение на добиващите петрол държави, звучи по следния начин:
„Колкото са по-високи цените на суровия петрол, толкова по-силно в тези страни бива ограничавана свободата на словото и печата, институцията на свободните избори, свободните събирания, прозрачността на правителството, независимостта на съда, върховенството на закона и правото да се създават независими политически партии и неправителствени организации. В стабилните демокрации, дори ако са богати на петрол, подобно нещо не се случва. И обратното, в съответствие с формулирания от мен закон, колкото повече пада цената на петрола, толкова по-активно петролните държави биват принудени да се ориентират към политически и обществен модел, отличаващ се с по-голяма прозрачност, по-внимателно отношение към мнението на опозицията, по-голяма откритост към различните видове контакти с околния свят и по-сериозни усилия за създаването на образователни и правни системи, осигуряващи на гражданите максимални възможности за конкуренция, развитие на бизнеса и привличане на чуждестранни инвестиции” (5).
Фридмън, в частност, посочва, че изключителното положение, което заемат богатите на енергоносители държави не може да не безпокои САЩ. „Може и да не сте забелязали – пише той през 2006 – но днес „лошите момчета” си живеят много добре, стига да имат достатъчно петрол. Къпещият се в петродолари Иран нагло се плези на всички искания на ООН да прекрати ядрената си авантюра и ежедневно заплашва да изтрие Израел от лицето на земята. Къпещият се в петродолари руски президент Владимир Путин пък изпраща опонентите си в затвора и се сближава с противниците на Америка, като Иран или ХАМАС. Държавите, „богати на петрол или на природен газ, спокойно се отказват дори от малките стъпки към повече демокрация, които вече са направили”. Имайки предвид, че за американските експерти „демократизацията” нерядко означава САЩ да поставят под контрол вътрешната и външна политика на съответната държава, статията на Фридмън „Първият закон на петрополитиката” (6) би могла да се приеме и като предупреждение към американските политически елити, акцентиращо върху главната причина за „прекалено независимото” поведение на Русия, Венецуела или Иран на международната сцена и основната сила, позволяваща им да прокарват много от външнополитическите си интереси. Разбира се, Фридмън не е сам в тези свои оценки. Към сходни позиции се придържат Майкъл Рос („Пречи ли петролът на демокрацията”), Хавиер Коралес („Уго Босът”), Моузес Наим („Глобовикторина: познай, кой е световния лидер”) и мнозина други американски политолози.
Тоест, не бива да се учудваме, че САЩ полагат толкова сериозни усилия за ограничаване мощта на петролните (или, както е в руския случай, на енергийните) държави, пряко въздействайки върху енергийните пазари, като използват за целта контролираните от тях страни от т.нар. „буферна зона” за да затруднят транзита на енергоносители, ерозирайки по този начин и енергийната сигурност на Русия. Руско-украинските газови войни, по времето когато в Киев управляваше Виктор Юшченко, смятан за най-проамерикански настроения украински лидер, или епопеите, свързани с изграждането на газо- и петролопроводите, са най-очевидното доказателство за това.
Енергийните връзки на Русия с ЕС и, най-вече, с държавите от т.нар. „Стара Европа”, очертаващи направлението на една от възможните оси на проекта за многополюсен свят, изискват решаването на стария геополитически проблем за „буферната зона”, формирана от повечето източноевропейски държави. В редица случаи този проблем може да се преодолее чрез създаването на обходни маршрути (например газопровода „Син поток”), но в Югоизточна Европа подобна възможност не съществува. В същото време, необходимостта от сключването на договори с ръководствата на държавите от региона, установяването на по-тесни икономически връзки, включително чрез по-сериозното проникване на руския бизнес на техния пазар, паралелно с изграждането на тръбопроводите, може да се приеме и като възможност за оказване на по-сериозно влияние върху политиката на въпросните държави. Това, на свой ред, би се отразило благоприятно и върху сигурността на руските енергийни доставки за Европа.
Геополитическата роля на Балканите
Югоизточна Европа и, в частност, Балканите са жизненоважен за Русия регион. Претендирайки за ролята на независим силов център в евразийското пространство, Русия не може да го остави без внимание. Неслучайно Збигнев Бжежински определя Балканите като един от геополитическите центрове, контролът над който е жизненоважен за активните геополитически играчи на европейския континент (7). В течение на няколко столетия подред, към контрол над Балканите (в рамките на борбата за континентална хегемония) са се стремели водещите държави в Европа и света: Русия, Великобритания, Германия, Австро-Унгария, а днес и САЩ.
Когато говорим за Югоизточна Европа, следва да отбележим, че повечето западни анализатори разделят региона на Източна и Западни Балкани. Източните Балкани включват вече станалите членки на ЕС Румъния и България, а Западните – бившите югорепублики и Албания (съзнателно изключвам Гърция и Турция). Тези две групи държави се развиват в, макар и сходни, но до голяма степен различни социални, икономически и политически условия. Основен фактор в случая е вече осъщественото или все още само желаното членство в ЕС и свързаните с това задължения, включително и в енергийната сфера. Различна е и политическата култура на тези държави. Руското енергийно проникване в двата региона (ако използваме конкретни примери) може да се разглежда, в единия случай, като опит за укрепване на собственото влияние в страна, където позициите на Москва винаги са били силни, в исторически план, а в другия – като възможност да бъде усилено руското влияние там, където позициите на Москва никога не са били кой знае колко сериозни (поне от средата на ХІХ век насам). Става дума за двете най-големи и важни, в геополитически план, държави от Западните и Източните Балкани – Сърбия и Румъния, съответно.
Защо следва да отделим по-специално внимание именно на тях и именно взети заедно? Преди всичко, защото това са най-населените и икономически силни държави от региона. Това са и най-мощните във военно отношение балкански държави (ако изключим Гърция и Турция, разбира се). Освен това, те имат сравнително продължителна собствена държавна традиция. Важно е и, че отношенията между тях винаги са били приятелски, дори когато, по време на бомбардировките на НАТО над остатъчна Югославия, румънското правителство и президентът Константинеску, предоставиха въздушното си пространство за самолетите на пакта. Важен фактор са и споделените ценности. В общи линии, това са две православни държави, акцентиращи обаче (или, най-малкото, техните елити), най-вече на принадлежността си към Европа. Сръбското ръководство например, разглежда участието си в руските енергийни проекти като фактор, подкрепящ стремежа на страната за членство в ЕС. В Белград смятат, че Съюзът ще иска да интегрира Сърбия за да може да контролира енергийните мрежи на нейна територия.
Ако Сърбия представлява западния преден пост на онази метаисторическа и геополитическа общност, която покойният Хънтингтън определяше като „славяно-православна цивилизация”, то Румъния, която граничи както със Сърбия, така и с държавите от ОНД, играе ролята на своеобразен мост свързващ т.нар. „близка чужбина” на Русия с Балканите. Територията на самите Балкани е отделена от Руската равнина от Румъния и Молдова. Оттук и специфичната роля на териториите на тези две държави, които едновременно представляват ключ към Балканско-Черноморския регион за Русия и удобен плацдарм за настъпление в Евразия на атлантическите сили. Тази ключова роля на Румъния се осъзнава от американските геополитически стратези, които се стремят да обвържат стремежа на Букурещ да повиши геополитическия си статут на международната сцена с партньорството му със САЩ, като задължително условие за постигането на тази цел (8).
Тясно взаимодействие между тези държави се осъществява и днес, при това засега не в полза на Русия. Като член на НАТО и ЕС, Румъния декларира, че ще лобира за интересите на държавите от Западните Балкани в тези организации, максимално съдействайки за присъединяването им към тях. Това касае най-вече Сърбия, с която Румъния традиционно поддържа добри отношения, и отговаря на курса, поет от сегашното сръбско ръководство. Следва да се отбележи, че Румъния е сред онези членки на ЕС и НАТО, които отказаха да признаят независимостта на Косово, което също помага за добрите отношения между Букурещ и Белград.
Предвид казаното дотук е очевидно, че, реализирайки геополитическата си стратегия на Балканите, за Русия е важно да работи именно с тези две държави от региона, включително използвайки един от най-ефективните си външнополитически инструменти – енергийната политика. Още повече, че именно енергийните проекти, сред които е и проектът за паневропейски петролопровод, предназначен за транспортирането, от румънските петролни пристанища, към Европа на каспийски и централноазиатски петрол, играят ролята на интегриращ фактор за балканските държави.
Руско-сръбските отношения в енергийната сфера
Руско-сръбските отношения в сферата на енергетиката могат да се характеризират като положителни. Както е известно, през януари 2008, правителствата на двете страни подписаха споразумение за сътрудничество в петролно-газовата сфера, предвиждащо, освен участието на Сърбия в руско-италианския проект за газопровода „Южен поток”, и изграждането, в Северна Сърбия, на голямото газохранилище „Банатски двор”, както и закупуването от „Газпром” на контролния пакет акции на една от най-големите в Югоизточна Европа вертикално интегрирана петролна компания „НИС” (Нефтена индустрия на Сърбия). Струва си да напомним, че руските петролни компании, и в частност „Лукойл”, още преди това работеха активно в Сърбия. Така, през 2003, „Лукойл” се сдоби с контролния пакет акции на третата по големина сръбска петролна компания „Беопетрол”. В резултат беше създадено акционерното дружество „Лукойл-Беопетрол”, притежаващо мрежа от бензиностанции на територията на Сърбия. Засега енергийните отношения между Русия и Сърбия се развиват доста добре, но в бъдеще това може да се промени.
През 2005, ЕС и държавите от постюгославското пространство подписаха в Атина споразумение за създаването на Европейска енергийна общност, участието в която предполага приемането на европейскота законодателство в енергийната сфера. За Русия, на практика, това ще означава, че след 2015 във въпросните страни, независимо дали дотогава ще влязат в ЕС или не, ще започне да действа либерализиран пазар на природния газ и електроенергията, т.е. вече няма да има вертикално интегрирани компании, а производителите и операторите на транспортните и разпределителни мрежи ще бъдат разделени (9). Всяка чуждестранна компания, която иска да работи на този пазар, ще трябва да се съобразява с принципите на единния вътрешен енергиен пазар на ЕС, т.е. навлизането на руските енергийни компании в региона ще бъде максимално затруднено. Тоест, Русия следва да положи всички възможни усилия за да укрепи позициите си в горивно-енергийните комплекси на постюгославските държави още днес, т.е. преди те да са влезли в единния либерализиран пазар на ЕС. Като този момент е особено важен за онези руски компании, които (за разлика от „Газпром” и „Лукойл”) тепърва анализират възможностите за инвестиции в сръбския горивно-енергиен комплекс.
Руско-румънските отношения в енергийната сфера
Румънското общество традиционно е настроено по-прозападно, отколкото сръбското и се отнася към Москва меко казано предпазливо, но въпреки това и в тази страна са наясно, че развитието на икономическите отношения, особено в енергийната сфера, с Русия е необходимо. По време на миналогодишната предизборна кампания, и двамата основния кандидати за президентския пост Мирча Джоана и Траян Басеску подчертава необходимостта от укрепване на отношенията с Русия. Най-последователно към тази линия се придържаше Джоана, който дори бе обвинен от съперника си, че поддържа тайни връзки с Москва. Впрочем и действащият президент Басеску публично изтъкваше като своя заслуга, че именно по време на първия му мандат Румъния беше посетена от Владимир Путин. Истината е, че сегашната позиция на Басеску не би могла да се квалифицира като напълно антируска, защото той и свързаните с него политически и икономически кръгове са заинтересовани от разширяването на отношенията с Русия, разглеждайки я като източник на енергоносители и инвестиции и огромен пазар за румънските стоки.
На свой ред, сегашното румънско правителство, което се контролира от президента, разглежда въпроса за включването на румънската компания „Трансгаз” в проекта „Южен поток” (без при това да се отказва от участието си в прокарвания от САЩ проект „Набуко”). През последната една година се проведоха редица преговори на най-високо ниво между „Трансгаз” и „Газпром”. Така, при посещението на шефа на „Газпром” Алексей Милер в Букурещ, през октомври 2010, двете страни се споразумяха да бъде извършена оценка на възможността за преминаване на газопровода „Южен поток” през територията на Румъния (11). Въпреки подписването на договора за газопровода с българската компания „Български енергиен холдинг”, „Газпром” продължава да разглежда и възможността за преминаване на негово разклонение през румънска територия (11). Впрочем, самият факт на преговорите за евентуално влизане на руския газов гигант в Румъния провокира острата критика на крайно националистическите, както и на много либерални и прозападно настроени медии, експерти и лобистки групи, квалифицирали го като „опит за прокарване интересите на руския империализъм”. При това не става дума за някакъв специфично румънски феномен. Сходна беше реакцията и на прозападно настроените политици и в Сърбия, и в България (12). Така, в Сърбия, откровено антируска и „антигазпромовска” позиции зае министърът на икономиката Младжан Динкич, обявил се против продажбата на НИС на Русия и оценяващ доста скептично перспективите пред „Южен поток”. Динкич обаче, на практика, беше отстранен от участие в преговорите. При всички тези случаи, стремежът да бъдат отхвърлени руските предложения и ориентацията към САЩ отчетливо очертават геополитическата основа на икономическите сделки, от чиято реализация американците никак не са заинтересовани.
В румънската нефтопреработвателна сфера активно действат руският „Лукойл”, който притежава и разширява и тук собствената си мрежа от бензиностанции. Показателно е, че именно „Лукойл-Румъния” беше сред спонсорите на избирателната кампания на нерядко обявявания за „антируски настроен” сегашен румънски президент Траян Басеску. Този факт беше потвърден както от партията на президента, така и от „Лукойл”. Така, генералният директор на „Лукойл-Румъния” Константин Тампица заяви, в интервю за румънските медии, че компанията е отделила средства за Демократично-либералната партия, два дни преди първия тур на президентските избори (13). Впрочем, румънският бизнес още от 2004 (когато негови водещи представители активно участваха в подготовката и осъществяването на посещението на премиера Адриан Настасе в Москва) насам, демонстрират заинтересоваността си от укрепване на отношенията с Русия.
Икономическите интереси на Русия и Румъния не се ограничават само с възможността за прокарване през румънска територия на разклонение на „Южен поток”, или с нефтопреработвателния бизнес и бензиностанциите. Румъния продължава да разполага със сериозни запаси от петрол и газ, като интерес за руските компании може да представлява румънският петролен шелф, включително този около Змийския остров. В тази връзка е интересен примерът с втората по големина румънска компания „Ромпетрол”, чиито основен акционер – милиардерът Дину Патричиу, продаде 75% от акциите и на казахстанския концерн КазМунайГаз, което моментално бе оценено от някои като възможност по-нататък те да преминат в руски ръце (14). Както е известно, освен Казахстан, „Ромпетрол” проявява интерес и към Русия и възможността да действа на нейна територия и да ползва руски инвестиции.
Заключение
Анализирайки геополитическите аспекти на руската енергийна политика в Югоизточна Европа, следва да подчертаем, че на руските корпорации тепърва предстои да осъзнаят колко важен е щателният геополитически анализ на ситуацията, който би им позволил да разработят ефективен план за действие, както за целия регион, така и за отделните държави в него. В същото време, енергийната политика на Балканите, предвид значението на енергийния фактор в съвременния свят, следва да се ръководи не само от печалбата на отделните компании, но и от представата за националните интереси на цялата държава. Енергийната политика трябва да се разглежда като част от геополитическата стратегия. Би могло да се върви по пътя на най-малката съпротива – така, по отношение на „Южен поток”, Русия доста добре си сътрудничи с Унгария и дори (въпреки временните трудности) с България. Само че при този подход винаги има риск от появата на „сиви зони” в най-важните, както от гледна точка на петрополитиката, така и на геополитиката, региони, където руските геополитически и икономически конкуренти целенасочено препятстват руското проникване.
Тъкмо поради това, на сегашния етап следва да се отдели най-голямо внимание на проблемните зони, представляващи интерес както за руските компания, така и за руската държава, и намирането на изпреварващо решение на такива проблеми като „проблемът 2015” – маркиращ времевата граница за възможно проникване на руските корпорации в горивно-енергийните комплекси на Западните Балкани и укрепване на позициите им в такива перспективни, но „трудни”, от всякаква гледна точка, държави като Румъния.
Бележки:
1. Mackinder J.H., „Perspective”,Democratic Ideals and Reality. New York, 1962. P. 150
2. Дугин А.Г., Геополитика постмодерна. СПб., 2007. C. 10
3. Добреньков В.И., Дугин А.Г., К внешнеполитической стратегии России в XXI веке // Русское Время. Журнал консервативной мысли, 2010, №1 (2), С. 14-23
4. Энергетическая стратегия России на период до 2030 года. С. 5
5. Friedman T.L. The first law of Petropolitics // Foreign Policy. April 25. 2006
6. Ibid.
7. Бжезинский З. Великая шахматная доска. Международные отношения, 2009.
8. Romania’s Role in the Black Sea, by Jennifer D.P. Moroney and Colonel Joe Hogler (U.S.AF, Retired) RAND Corporation The DISAM Journal, 2006
9. Кавешников Н. Роль энергодиалога Россия-ЕС в обеспечении энергетической безопасности «Большой Европы» // «Вся Европа». №5(33), 2009
10. Feasibility studies on Romanian section of South Stream to be prepared. www.gazprom.com/press/news/2010/october/article104049/
11. Gazprom si Romania continue tratativele referitoare la South Stream.
http://romanian.ruvr.ru/2010/11/15/34439294.html
12. Ильченков П. Энергетический договор России и Сербии. www.analyticsmz.ru/?p=181
13. Lukoil a dat bani pentru campania lui Basescu.
www.adevarul.ro/actualitate/copos-basescu-udrea-oier-cioban-actiuni-udrea_0_236376370.html
14. Rusia ar putea prelua controlul Rompetrol prin intermediul kazahilor
www.curentul.ro/2008/index.php/Actualitate/Rusia-ar-putea-prelua-controlul-Rompetrol-prin-intermediul-kazahilor.html
* Авторът е докторант в Московския държавен университет „Ломоносов” и анализатор на руското списание „Геополитика”
