През последните месеци, американската администрация продължава да демонстрира нарастващ интерес към региона на Южна Азия, доказателство за което беше и посещението на държавния секретар Хилари Клинтън в Индия, през втората половина на юли. Пред своите домакини, тя потвърди желанието на САЩ да „разширят и задълбочат нашите отношения”. В тази връзка, от особено значение са следните американски инициативи: т.нар. „отбранителен пакт”, съгласно който Вашингтон ще предоставя на Делхи високотехнологична продукция с военно предназначение; изграждането на две АЕЦ с американски реактори; фактическият отказ на САЩ и занапред да обвързват развитието на двустранното сътрудничество в сферата на ядрената енергетика с искането Индия да подпише Договора за неразпространение на ядреното оръжие.
Тоест, става дума за стартирането на достатъчно мащабна американска стратегия в Южна Азия, в която (както се надяват в Делхи) Индия ще играе решаваща роля. На Вашингтон обаче се налага, да действа в контекста на все по-усложняващо се силово „уравнение”, както в Южна Азия, така и на съседните и територии.
От няколко години насам, експертите определят Южноазиатския регион като зона на остро кризисно развитие. Остротата и противоречивия характер на социално-политическите процеси в Южна Азия, в крайна сметка, са свързани с това, че към продължаващото вече дълги десетилетия драматично развитие на отношенията между най-големите държави от региона – Индия и Пакистан (които се влошиха още повече след трагедията в Момбай, в края на 2008) се прибави и изострянето на вътрешнополитическата ситуация в самия Пакистан. Последната се усложнява не само от специфичните проблеми на страната, но и от намесата (пряка или косвена) на нерегионални сили в социално-политическите процеси в Южна Азия (1). Става дума най-вече за продължаващото присъствие на експедиционния корпус на НАТО (доминиран и ръководен от САЩ) в Афганистан, макар дори американските военни да признават, че опитите за „умиротворяване” на тази страна напоследък изглеждат все по-безперспективни.
Силовият „квадрат” на южноазиатската криза
Повишеното внимание на САЩ към Южна Азия е непосредствено свързано с изместването на тежестта в осъществяваните от тях военно-политически операции от Ирак към Афганистан. При това, както признават във Вашингтон, евентуален повторен неуспех на американските военни, за сравнително кратък период от време, би имал крайно неблагоприятен „демонстрационен ефект” върху позициите на Съединените щати в света. В така очерталото се сложно стратегическо „уравнение”, специфична роля е отредена на Пакистан. Официалните представители на американската администрация подчертават, че обемът на военната и друга помощ за тази страна ще зависи от готовността на Исламабад да се противопостави успешно на Ал Кайда на собствената си територия. Така, Конференцията на страните-донори за отпускане на финансова помощ за Пакистан, провела се в Токио, през април 2009, приключи с обещанието за предоставяне на 5,28 млрд. долара на Исламабад, с цел „спасяване на националната икономика”. През следващите две години, САЩ и Япония например, планират да предоставят по 1 млрд. долара на пакистанското правителство за възстановяване на икономиката, докато обемът на финансовата помощ от Саудитска Арабия ще достигне 700 млн. долара, а от ЕС – 640 млн. долара.
Усещането за неизбежния колапс на пакистанската икономика, с всички произтичащи от това геополитически последици, нарастващото недоволство на американското общество от „безкрайната и безперспективна” война в Афганистан, както и редица други фактори, принуждават Запада, и най-вече САЩ, отново да се върнат (пък макар и вече в новите условия) към идеята за Пакистан като „фронтова държава в борбата с ислямския екстремизъм”. Тази идея достатъчно образно беше формулирана от специалния пратеник на американския президент за Афганистан Ричард Холбрук: „Терористите от Западен Пакистан планират деструктивни действия из целия свят, затова наш дълг е да укрепваме позициите на пакистанското правителство”. Според него, общият обем на помощта на Пакистан може на нарасне до 50 млрд. долара. Самата американска администрация, планира през следващите пет години да подпомага Пакистан с 1,5 млрд. долара годишно. Разсъждавайки за обвързването на тази помощ с определени политически условия, които Пакистан следва постоянно да изпълнява (за което споменахме по-горе), експертите обаче отбелязват, че пакистанските власти вече са наясно, как могат да оказват реално влияние върху Пентагона и институциите за сигурност на САЩ, като по този начин намаляват ефективността на политическия натиск на Вашингтон върху Исламабад. Впрочем, американските власти се опитват да оказват натиск върху управляващите в Пакистан и с посредничеството на разполагащите с определени позиции в тази страна Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства, които са сред най-големите донори на Исламабад.
Администрацията на Барак Обама разглежда Пакистан и Афганистан като единно геополитическо пространство (AfPak, според терминологията на американските военни експерти), затова своеобразно „ядро” на стратегията на САЩ в региона е „афганизацията” на войната, продължаваща вече почти осем години. Смисълът на понятието „афганизация” (очевидно сродно на „виетнамизацията” от 70-те години на ХХ век) е намаляване на загубите, които понасят частите на НАТО в Афганистан, с цел до 2011 (когато стартира следващата кандидат президентска кампания в САЩ) да бъде „успокоено” американското обществено мнение. Според американските експерти, тази дългосрочна цел може да бъде постигната в рамките на реализацията на „двойнствената” стратегия, предвиждаща подпомагане победата на „умерените” сили в Движението Талибан над техните „радикални и непримирими” противници (макар мнозина да поставят под съмнение подобно разделяне на привържениците на политическия ислям) и „изтласкването” от Афганистан на чуждестранните „моджехидини”, тясно свързани с Ал Кайда.
Доколко утопични са тези сметки, косвено показва следното изказване на иранския външен министър Манучер Мотаки, направено по време на Конференцията на донорите в Токио: „регионалният подход е необходим, по отношение на формата, съдържанието и организацията на преговорите, които, на свой ред, следва да се определят от държавите от региона, а не от външни сили”. Тоест, регионалният подход към южноазиатската криза автоматично изключва „едностранния” подход на САЩ към афганистанско-пакистанското „урегулиране”, към който се придържаха американците през последните седем години. В същото време обаче, липсват каквито и да било признаци, че САЩ са склонни да изоставят този подход.
Като цяло, Пакистан запазва стратегическото си значение в системата от приоритети на американската външна политика в Южна Азия. Вътрешната нестабилност в тази страна сериозно безпокои американските стратези, които напоследък определят като една от основните задачи съхраняването на съществуващата политическа система в Пакистан. Както е известно, предишната администрация на САЩ настояваше за ускорена демократизация на пакистанското общество без да отчита вътрешните условия за либерализация на институциите и практиките на масово политическо участие, с което допринесе немалко за изострянето на целия комплекс от противоречия, характерни за развитието на тази държава. Управляващият елит така и не съумя да превърне Пакистан в истинска национална държава, т.е. да интегрира т.нар. малцинства, представляващи около 40% от населението, в структурите на икономиката, властта и политиката. Недостатъчно развитите хоризонтални връзки (т.е. взаимозависимостта на регионите, на независима от централната власт основа), предопределят устойчивата тенденция към военно-авторитарно управление (от общо 61 години на независимо съществуване, през 33 властта в страната е била в ръцете на армията). През тези години и особено при управлението на генерал Зия ул-Хак (1977-1988), военните, без да разполагат с ясна социално ориентирана икономическа политика, акцентираха върху развитието на „ислямската идентичност”, използвайки идеите на радикалния ислямизъм като външнополитически инструмент, както и за консолидиране на пакистанското общество.
Втората стратегическа грешка на военния (а, отчасти, и на гражданския) елит беше надценяването значението на геополитическото положение на Пакистан за САЩ, което до голяма степен (макар и в скрита форма) обясняваше запазването на военното управление и блокирането на развитието на демократичните институции и съответните практики в страната. Неизбежен резултат от подобна траектория на общественото развитие е и сегашната уязвимост на пакистанската политическа система от периодично повтарящите се икономически кризи и бързото укрепване позициите на политическия ислям, практически, във всички провинции. Нарастването на влиянието на ислямистите е факт в такива, силно различаващи се по степента на социално-икономическото си развитие, територии, като проспериращият Пенджаб, от една страна, и традиционалистката Северозападна гранична провинция – от друга. Показателно е, че ислямистите се ползват с подкрепата на значителна част от заможните слоеве на пакистанското общество, включително на „уестърнизираните” му сегменти. В същото време е налице реална възможност за обединяване на „десни” и „леви” на основата на антиамериканизма. С други думи, тенденциите в развитието на масовото съзнание определено затрудняват американско-пакистанското стратегическо партньорство. Може да се каже, че в момента Пакистан не разполага с потенциал за осъществяването на самостоятелен и дългосрочен политически курс в Южна Азия. Тоест, Пакистан очевидно представлява слабото звено на оформилия се в региона „силов квадрат” (включващ, освен него, Индия, САЩ и Китай), което постоянно дестабилизира тази геополитическа конструкция. Затова, освен решаването на собствените си стратегически задачи, САЩ, Индия и Китай са принудени да съобразяват действията си с необходимостта да бъде запазено единството и териториалната цялост на Пакистан.
В тези условия, със сериозни трудности при преследването на своите интереси се сблъсква и Индия, която активно се стреми да извлече максимална полза от подобряването на отношенията си със САЩ. Така, в началото на 2009, се появиха редица фактори, пречещи за развитието на отношенията в Южна Азия по „индийския сценарий”:
- Смяната на американската администрация, на фона на задълбочаващата се финансово икономическа криза. Барак Обама и екипът му съзнават първостепенното значение на американско-китайските отношения за стабилизирането на икономическата система на САЩ, което обективно ограничава възможностите на Индия да постигне целите си в региона, особено по отношение на Пакистан. Освен това, сегашната администрация в Белия дом, базира южноазиатската си политика на презумпцията, че Китай разполага със значително влияние в Пакистан, имайки предвид и икономическите, и военно-техническите аспекти на китайската външна политика по това направление.
- Индийският политически елит е наясно за ограничената ефективност на силовия натиск върху сериозно отслабения в момента Пакистан, тъй като дезинтеграцията на тази държава не отговаря на дългосрочните интереси, както на Пекин и Вашингтон, така и на Делхи. Това очевидно обяснява и сдържаното поведение на Индия, която разполага с достатъчен потенциал за да осъществява „хирургични военни удари”, след трагичните миналогодишни събития в Момбай, индиректното участие на пакистанските тайни служби в които се смята за „доказано”.
- Осезаемото отслабване на американското военно-политическо влияние в света, което превръща в труднореализуема идеята на част от индийския „стратегически елит” (включително академичната общност на страната) за вписването на Делхи в американоцентричното глобално икономическо и политическо пространство. Показателно е, че погрешният характер на подобни конструкции бе подложен на мощна критика, както от дясно, така и от ляво, по време на последните избори в Индия, през май 2009. При всички случаи обаче, корекцията на осъществявания през последните години външнополитически курс ще изисква време и ще бъде доста болезнен за индийския политически и икономически елит. На Делхи, в частност, ще се наложи отново да проверява баланса в отношенията си с Вашингтон и Пекин, включително отчитайки ролята на Китай в американската политика по време на глобалната криза.
В чисто географски план, Китай не принадлежи към южноазиатския регион, но заради отношенията си със страните в него (Пакистан, Индия, Бангладеш, Шри Ланка, Непал), някои от които са негови съседи, Пекин активно присъства в това икономическо и политическо пространство. Сред държавите от южноазиатския регион, най-активен външнополитически (и външнокономически) партньор на Китай е Пакистан. Той не само продължава да бъде „балансьор” на Индия, но и неволно се превръща в източник на възможно изостряне на национално-етническите противоречия в най-населената държава в света.
Така, укрепването на позициите на политическия ислям в Пакистан, оказва непрекъснато нарастващо влияние върху положението в неспокойния Синцзян-Уйгурски автономен район на Китай, където е налице пореден бум на сепаратистките настроения. Отчитайки неефективността на централните власти на Пакистан, в усилията им за неутрализиране на ислямистите, Пекин активно развива преките си отношения с регионалните елити на тази страна. Така, наскоро бе сключен договор за икономическо, инвестиционно и културно сътрудничество с властите в Северозападната гранична провинция, който, освен всичко друго, цели ограничаване влиянието на радикалните ислямисти. Китай е готов да посредничи между Индия и Пакистан за подобряване на двустранните отношения, макар че засега индийската страна учтиво, но твърдо, се отказва от подобни услуги. Развивайки отношенията си с Индия, Китай поставя акцент върху форсираното задълбочаване на външноикономическите връзки между двете страни, разчитайки, че „териториалният спор” и спомените на индийците за войната от 1962 постепенно ще останат в историята.
Оценявайки обективно действията на Пекин в Южна Азия, редица индийски външнополитически и военни анализатори са принудени да признаят, че:
- сегашната китайска политика не е логично продължение на геополитическата активност на императорски Китай, а по-скоро цели укрепване на собствените позиции в съседните региони, още повече, че през последните шест-седем години в Южна Азия е налице очевидна военно-политическа активизация на САЩ;
- действията на китайските власти са просто опит за „мекото обратно сдържане” на определени, тревожещи Пекин, външнополитически инициативи на Вашингтон, като например идеята за „съюза на четирите демокрации” от Азиатско-Тихоокеанския регион (т.е. антикитайската коалиция между САЩ, Япония, Индия и Австралия).
Като цяло обаче, китайско-индийските отношения се характеризират с взаимна коректност, прагматизъм и стремеж и на двете страни да мислят в категориите на външнополитическата перспектива.
Заключение
Очертаният по-горе „силов квадрат” не е устойчива политическа конфигурация, а възникнала в конкретните условия в Южна Азия, през 2008-2009, комбинация на сили и интереси, отразяваща основните тенденции в регионалната политика. В същото време, това сложно „уравнение”, макар и да не решава основните проблеми на южноазиатските държави, определено стабилизира регионалната криза, вкарвайки развитието и в приемливи за международната система рамки.
Бележки:
- През последните години в южноазиатския регион все по-често се включват свързаните с него, исторически и културно, съседни държави – Афганистан и Иран.
- Индийските военни обаче, засега не са склонни да приемат подобна логика. Така, в един, сравнително наскоро публикуван от Министерството на отбраната на Индия, доклад не се изключва военен конфликт между Китай и Индия през следващото десетилетие.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
Южна Азия в глобалната геополитика на САЩ
Typography
- Font Size
- Default
- Reading Mode