През последните години, ЕС, в който вече членуват 27 държави, все по-често демонстрира общи позиции на международната сцена. Като засилващата се политическа интеграция в Съюза традиционно се подкрепя от тесните икономически връзки вътре в него. Така, по данни на Евростат, средно 2/3 от външнотърговския оборот на страните-членки се пада на партньорите им от ЕС. Вътре в Съюза се осъществяват и над 60% от преките чуждестранни инвестиции, като за малките държави тези показатели са още по-високи. Въпреки това, позициите на страните-членки по редица въпроси съществено се разминават.
Всъщност, запазващите се вътрешни противоречия в ЕС са напълно закономерни – днес в Съюза членуват доста различаващи се една от друга държави, особено след последните му две разширявания на изток. По принцип, трудно може да се очаква, че една интеграционна общност с население около 495 млн. души и съвкупен БВП от над 12 трилиона евро, може да представлява еднородно пространство. Дори размиването на националния суверенитет вътре в ЕС няма да намали проблемите, защото много големи контрасти продължават да съществуват и на регионално равнище.
Европейската регионална система NUTS
Държавите-членки на ЕС използват различни принципи на административно-териториално деление. Така, сред тях има федерални държави (провинциите в Германия и Австрия имат статут на членове на федерацията, а от края на 90-те години Белгия също е федерална държава). Има и държави с автономни зони – цяла Испания например е разделена на автономни области, макар че по-често с автономия разполагат само отделни региони на страните-членки на ЕС. Но дори и сред унитарните държави, които са мнозинство в Съюза, са налице сериозни различия: в някои от тях границите на провинциите, повече или по-малко, съответстват на формиралите се в продължение на векове исторически етнокултурни области, докато други административно-териториалните единици са създадени доста изкуствено и то едва през ХХ век. При това, отделните региони забележимо се различават по размерите, икономическия си потенциал и т.н.
И тъй като в ЕС се води активна регионална политика, се наложи да бъде въведен известен ред в цялата система на съществуващите в рамките на Съюза региони. Така, през 1998 беше въведена т.нар. Номенклатура на статистическите териториални единици (NUTS), която днес е известна и като Система за разделението на регионите и окончателно беше узаконена през 2003. Тя включва три регионални нива на регионите NUTS, плюс още две нива на локалните административни единици. Региони от ниво NUTS-1 има в Германия (16-те федерални провинции), както и в още няколко големи държави, докато редица малки страни (Дания, Люксембург, Ирландия, Кипър, Малта, Словения, Словакия, Чехия и трите балтийски постсъветски републики) имат само региони от ниво NUTS-2 или още по-ниско. Днес в ЕС има над 270 региони NUTS-2, като при реализацията на регионалната политика най-голямо внимание се отделя именно на второто и по-малко на третото ниво.
Различията в икономическата мощ на регионите
Системата NUTS е свързана с формиралото се административно-териториално деление в страните от ЕС, като оттук идват и значителните контрасти между регионите, дори и по отношение на абсолютната численост на населението им. Въпреки това, стремейки се да отчетат принципите на NUTS, редица страни-членки склониха да променят границите на своите региони, особено на тези от второ и трето ниво. За целта понякога се налагаше провеждането на радикална реформа, както например в Полша, през 1999. При това, в някои страни се решаваха и по-малко мащабни задачи. Така, в присъединилата се през 2004 към ЕС Словения, наскоро бяха създадени два региона NUTS-2. Причината за това е, че в резултат от успешното икономическо развитие през постсоциалистическия период, тази малка държава рискуваше да остане без помощта, предоставяна и в рамките на регионалната политика на ЕС. Тази помощ, макар и частично, все пак беше запазена, благодарение формирането на един нов и сравнително изостанал регион – Източна Словения. В същото време, държавите от ЕС не са особено склонни да обединяват по-малко развитите автономни райони (включително и чрез сливането им с икономически по-силни региони) или пък, напротив, да раздробяват исторически формирали се водещи икономически региони, опасявайки се, че подобни решения с нееднозначни икономически последици ще бъдат съпроводени с големи политически негативи. В резултат от това, между отделните региони продължават да съществуват много сериозни различия, по отношение на икономическите им възможности.
Призивите на някои привърженици на идеята за „Европа на регионите” да се обърне повече внимание на неоправдано голямата политическа роля в ЕС на малките държави (повечето от които се присъединиха към Съюза при последните му две разширявания, през 2004 и 2007) и да се дадат повече права на отделните региони в състава на най-големите държави-членки, едва ли ще помогнат за кардиналното решаване на проблема. Така например, в ЕС има три региона NUTS-1, всеки от които осигурява по над 4% от БВП на целия Съюз: германската провинция Северен Рейн-Вестфалия, френският регион Ил дьо Франс (чието «ядро» е Париж) и Северозападна Италия. Почти същия принос към европейската икономика има и германската провинция Бавария, която дълги векове е била самостоятелна държава. Така, БВП на водещите европейски региони се оказва два пъти по-голям отколкото този на Малта например, а разривът с държави като Естония, Латвия или Кипър е 30-40 пъти.
Контрастите между икономическата мощ на регионите NUTS-2 са още по-големи. Така, най-голям БВП притежава вече споменатият Ил дьо Франс (французите предпочетоха да не разделят изкуствено столичния район на части, ограничавайки се с разделянето му на департаменти, формиращи региони NUTS-3 – така, в този конкретен случай, границите между регионите NUTS-2 и NUTS-3 съвпадат), италианската област Ломбардия, испанската автономна област Каталуния, както и окръзите Горна Бавария и Дюселдорф (които са части от германските провинции Бавария и Северен Рейн-Вестфалия). Така, през 2005, БВП на окръг Дюселдорф надвърли 150 млрд. евро, докато за някои български планови региони, които също се броят за региони NUTS-3, аналогичният показател беше само 2-3 млрд. евро. Още по-малък пък беше БВП на шведския автономен регион във Финландия – Аландските острови (1 млрд. евро). Значителни контрасти продължават да съществуват и вътре в отделните държави, където няма автономии, а отдавна утвърдена система на административно-териториално деление.
Диференциране на регионите според нивото на икономическото им развитие
Без съмнение, за постигането на по-голяма сплотеност в ЕС са важни не толкова абсолютните размери на отделните регионални икономики, колкото прекалените контрасти в нивото на икономическото развитие на регионите. С присъединяването към ЕС на източноевропейските държави нарасна разривът не само между отделните държави-членки, но и между съставляващите ги региони. Като най-адекватен показател за оценка на междурегионалните контрасти обикновено се определя БВП на глава от населението.
По данни на Евростат, сред „старите членове” на ЕС, за най-неблагополучен регион NUTS-2 може да се приеме Западна Гърция (Елада), където БВП на човек от населението е само 49% от средния за ЕС-27. При това, в централната част на Голям Лондон, която също представлява отделен регион NUTS-2, равнището на БВП на глава от населението надминава средното за ЕС 3,4 пъти. В други пет региона пък този разрив е над два пъти. В същото време, в Литва (която, поради малките си размери, дори не се дели на отделни региони NUTS-2) БВП на глава от населението е само 27% от средния, а в Латвия – 25,3%. С присъединяването на България към ЕС, през 2007, контрастите станаха съвсем драматични. Като цяло, през 2005 (за тази година са последните данни на Евростат) БВП на глава от населението у нас е бил само 12,7% от средния за ЕС-27, а в такива региони NUTS-2, като Северозападния и Южния централен планови райони на България – 9,6%.
Повишаването на БВП на глава от населението в бедните региони е най-важната задача на основното направление в регионалната политика на ЕС – това за „конвергенцията” (която доскоро официално се приемаше за „цел №1”).
Като „прагов критерий” за получаването на помощ от ЕС се приема равнището 75% от средния за Съюза. Макар че в разчетите се вземат предвид регионалните различия в нивата на цените, т.е. те се правят въз основа на паритета на покупателната способност на отделните валути (като се взема средното значение за последните три години), това не променя особено картината. Така например, в най-бедните български райони на планиране (дори и ако използваме описаните по-горе методи на разчет) БВП на глава от населението не стига и 30% от средния за ЕС.
И тъй като, включването в Съюза на по-слабо развитите източноевропейски страни автоматично намали средния показател за ЕС, 16 проблемни региони от „старите” държави-членки бяха извадени от категорията на „бедните”, само заради този, чисто статистически ефект. От това най-много „пострадаха” Източна Германия и средноразвитите райони на Гърция (макар че за тях все пак се предвижда преходен период).
Разширяването на ЕС на изток се съпровождаше не само с появата в него на множество икономически изостанали региони, но и с увеличаване броя на държавите с драматични вътрешни контрасти. Показателно е, че в „старите” членки на Съюза междурегионалните различия са обусловени най-вече от наличието на няколко макрорегиона с различна история на икономическото им развитие (в частност, Западна и Източна Германия) и различна специализация (например Северна, Централна и Южна Италия), което понякога се усложнява и от наличието на етническа нееднородност. Така, в Белгия, на фона на процъфтяващата столица Брюксел, с нейното смесено население (чиито БВП на глава от населението е 256% от средния за ЕС), населената с фламандци Фландрия значително изпреварва по икономическото си развитие франкоезичната Валония (със 128% срещу 93% от средния за ЕС). Като при регионите NUTS-2 разривът е почти двукратен (152,1% в провинция Антверпен, срещу 84,5% във франкофонската провинция Ено), а при регионите NUTS-3 дори трикратен (166% в окръг Антверпен, срещу 53% в окръг Тюен). Нерешеният, през 70-те – 80-те години на миналия век, проблем с модернизацията на индустриалната база на Валония доведе първоначално до изостряне на етническите противоречия и федерализацията на Белгия, а с „консервирането” на контрастите вече поставя под въпрос самото и съществуване, като единна държава.
В „новите” страни-членки на ЕС, огромният разрив между нивата на развитие на отделните региони, обикновено няма политическа окраска и е свързан с хипертрофираното развитие на столиците, особено в малките държави. Така например, в Прага, която представлява отделен регион NUTS-2, БВП на глава от носелението, през 2005, е бил 92% от средния за ЕС-27, т.е. съвсем малко по-нисък от този в белгийска Валония или Испания, като цяло. В същото време в Северозападна Чехия и Централна Моравия този показател не стига дори 35% от средния за ЕС. Ако се съобразим и с паритета на покупателната способност (Purchasing Power Parity - РРР) на съответните валути ситуацията става още по-драматична – Прага се оказва сред най-благополучните региони (отчитайки РРР, там БВП на глава от населението надминава средния за ЕС 1,6 пъти!), докато в Източна Словакия (областите Кошице и Прешов), той е само 23% от средния за ЕС (а отчитайки РРР – 43%).
Контрастите между регионите от по-ниското ниво NUTS-3 са още по драстични. Така, в малка държава като Латвия, БВП на глава от населението в Рига надхвърля съответния показател в региона Латгале почти 4 пъти (45,7% срещу 12,3% от средния за ЕС). В страни като Румъния или Полша, разривът между столиците и някои провинциални (особено граничещите с държави от ОНД) региони е още по-голям. В Букурещ, БВП на глава от населението е 36,2% от средния за ЕС-27, докато в граничния с Молдова район Васлуй – той е само 7,6%. Във Варшава аналогичният показател достига 85% срещу 16,6% в граничния с Беларус Белски район (т.е. пет пъти по-малък). Същата е и ситуацията в България. Между другото, диференциацията на регионите NUTS-2 във всички тези страни не е чак толкова значителна: така най-развитото (по БВП на глава от населението) Мазовецко воеводство надминава Люблинското воеводство само 2,3 пъти, а столичният регион в Румъния надминава изостаналия Северозападен регион „само” 3,1 пъти.
Разривът в някои западноевропейски страни (например Великобритания и Франция) се оказва по-голям.
Този факт ни извежда до по-сериозния проблем: при опитите за изглаждане на междурегионалните различия на ниво големи административно-териториални единици, контрастите, съществуващи на по-ниско ниво, обикновено не се влияят от механизмите за регулиране на териториалното развитие. Дори в благополучни държави могат да съществуват бедни региони, които няма на какво да разчитат. Регионите NUTS-3 могат да се окажат обект на регионална политика, целяща повишаване на конкуренцията и заетостта, само ако съблюдават цял ред критерии. В същото време, локалните административни единици нерядко изцяло се оказват извън обхвата на действие на регионалните програми на ЕС.
Така, в момента най-слабо развитият регион NUTS-2 в Германия – Североизточен Бранденбург (един от окръзите на федералната провинция на чиято територия е и столицата Берлин) спокойно може да се отнесе към категорията на проблемните, от гледна точка на „конвергенцията” му. Там БВП на глава от населението (отчитайки РРР за три години) е малко под „прага” от 75%. Впрочем, дори във високоразвитата Бавария (с БВП на глава от населението 143% от средния за ЕС) има отделни региони (Швайнфурт и Байройт) където този показател е 66% и 73%, съответно (1).
Според повечето дългосрочни прогнози за развитието на световната икономика, до 2020, контрастите между държавите-членки на ЕС, значително ще намалеят (особено по осите Север-Юг и Запад-Изток). Данните на Евростат сочат, че още през сегашното десетилетие повечето проблемни региони NUTS-2 в Южна и Източна Европа демонстрират изпреварващ ръст на БВП на глава от населението. В бъдеще обаче, ще се изострят междурегионалните различия вътре в отделните страни-членки и особено между големите градски агломерации и икономическата периферия с „остарялата” и стопанска специализация. Впрочем, дори добрата икономическа динамика, демонстрирана от някои големи периферни региони, ще се осигурява най-вече за сметка на отделни локални „точки на икономическия ръст”.
Диспропорциите в социалното развитие на регионите
Междурегионалните различия в равнището на икономическо развитие се усложняват от различните мащаби на съществуващите социални проблеми. Сред основните индикатори в това отношение е безработицата, защото дори в условията на динамичен ръст, наличието на значителен брой хора, които не могат да си намерят работа (особено сред по-младите), се отразява крайно негативно на целия социален климат. През 2007, средното нива на безработица в ЕС малко надвишаваше 7%, като сред младите хора на възраст 15-24 години то беше малко над 15%. В същото време ситуацията в отделните страни-членки не е еднаква. По данни на Евростат, през 2007 най-висока безработица е имало в Словакия (11,1%), Полша (9,6%), Германия (8,4%), Гърция, Испания и Франция (8,3%), а най-ниска – в Холандия (3,2%), Дания (3,8%), Кипър (4%), Люксембург (4,1%) и Литва (4,3%).
Следва да се отчитат и контрастите вътре в самите страни-членки. Най-критично е положението в Белгия, където нивото на безработица е колкото средното за ЕС, но за сметка на благополучната ситуация във Фландрия. През 2006, само 5% от фламандското население не са могли да си намерят работа, докато във френскоезичната Валония нивото на безработицата е било над 11%, при това почти всеки трети на възраст от 15 до 24 години не е можел да си намери работа. В най-проблемната провинция Ено, както и във водещите индустриални окръзи Шарльоруа и Монс, нивото на безработицата е надминавало 17%, достигайки сред младите хора 42-45%.
В Германия и Италия, междурегионалните контрасти в нивото на безработица, до голяма степен обезмислят положителния ефект от политиката за изравняване на икономическото развитие. Така, в южната част на Западна Германия, във федералните провинции Баден-Вюртенберг и Бавария, нивото на безработицата е под 7%, докато във всички източногермански територии то стабилно надвишава 15%. В Северозападна и Североизточна Италия, без работа са под 4%, в Централна Италия делът им стига до 6%, а на Юг и по островите – около 12%. При това младежката безработица на Юг надминава 30%, докато на Север е под 15%. Особено тежка е ситуацията в Палермо, където през 2006, 48,5% от младите хора на възраст от 15 до 24 години не са могли да си намерят работа. По-лоши показатели са отбелязани само в отвъдморските департаменти на Франция, където над половината младежи са без работа (при обща безработица от 24-29%).
Не е изключено, че по пътя на „старите” членки на ЕС ще тръгнат и някои страни от „Нова Европа”. Така, в сравнително благополучната Братислава, през 2006, безработицата е била само 4,6%, в Западна Словакия – 9,8%, в Централна Словакия – 16,4%, а в най-бедната Източна Словакия – 19,1%. Младежката безработица нараства по същия географски вектор – от 8% в столицата, до над 33% в източната част на страната.
Изглаждането на междурегионалните контрасти в ЕС често се постига чрез изравняване на количествените показатели, при което са запазва качественото изоставане на проблемните територии от развитието на постиндустриалното иновационно общество. Наистина, сред аутсайдерите се оказват както някои (но не всички) „нови” източноевропейски държави, така и някои стари – от Южна Европа.
С други думи, регионите на ЕС се различават не само по равнището на текущото си икономическо развитие или социалната обстановка, но и по разкриващите се пред тях възможности да променат съществуващата ситуация.
Сравнително добър индикатор е достъпът на домакинствата до Интернет. Така, през 2007, средно за ЕС-27, широколентов достъп до Мрежата са имали 42% от домакинствата, а по-малко качествен достъп чрез телефонната мрежа (т.е. с модем) – други 14%. С водещи позиции в това отношение разполага Швеция (67% и 28%, съответно). Следват я Холандия (74% и 8%), Дания (70% и 8%), Гемания (50% и 28%). Най-лоша е ситуацията в Румъния и България, където, съответно, само 8% и 15% от домакинствата имат широколентов достъп до Интернет, а още 14% и 3% - достъп чрез телефонните мрежи. Впрочем, в тройката на „аутсайдерите” попада и Гърция (със 7% и 18%). В същото време, в доста „проблемната” в икономически план Латвия, както и в много други постсоциалистически държави, запазващи (за разлика от индустриално-аграрните страни от Южна Европа) значителен иновационен потенциал, съответните показатели се оказват не по-лоши, отколкото в Италия или Португалия. Там 40% от населението има домашен достъп до Мрежата. При това, в Латвия, с широколентов достъп разполагат 32% от домакинствата, а в споменатите по-горе южноевропейски страни – само 25% и 30%.
Вътре в отделните държави-членки също са налице много сериозни разлики в дела на населението, ползващо услугите на Интернет. Дори в Холандия, достъпът на домакинствата от провинция Утрехт до Мрежата, през 2007, е бил 88%, а в провинция Лимбург – 74%. Във Великобритания, около 70% от домакинствата имат достъп до Интернет, но в някои графства на Югоизточна Англия (Есекс, Съри, Източен и Западен Съсекс) този дял надвишава 80% докато в полупериферните Южен и Източен Йоркшир, Северен Линкълншир, Стафордшир и Шропшир той е малко над 50%.
Контрастите в потенциала на иновационното развитие
Изглаждането на междурегионалните контрасти в ЕС в още по-голяма степен зависи от активността в сферата на научно-изследователските и опитно-конструкторските работи. Нито текущата подкрепа за изоставащите територии, нито дори създаването на благоприятен общ инвестиционен климат за предприятията в тях (които обикновено имат средна или ниска наукоемкост) не осигурява устойчиво намаляване на разрива в равнището на регионално развитие. В перспектива, ликвидирането на пропастта между водещите икономически центрове на ЕС и периферните или „депресивните” територии може да се постигне само по един начин – като се осигурят възможности за увеличаване на собствения потенциал за иновационно развитие на регионите.
Като цяло, за научно-изследователски и опитно-конструкторски работи, в ЕС-27 годишно се изразходват над 200 млрд. евро, т.е. 1,83% от БВП, като над 80% от тях се осигуряват от частния бизнес. Засега обаче, разходите се разпределят крайно неравномерно, макар че далеч не винаги делът на разходите за изследвания и разработки зависи от общото равнище на икономическо развитие на регионите. Ако например, средно за Германия, разходите за научно-изследователски и опитно-конструкторски работи са 2,5% от БВП, в най-„благополучния” Хамбург, където БВП на глава от населението надвишава средния за ЕС над два пъти, разходите за тези цели са само 1,3% от БВП, докато в източногерманския окръг Дрезден – 3,6% от БВП. Водещи в тази класация са западногерманските окръзи Брауншвайг (5,8% от БВП), Горна Бавария (4,8%) и Щутгарт (4,2%), но интересното е, че „аутсайдерите” също са концентрирани не толкова в източните, колкото в западните провинции. Така, разходите за научно-изследователски и опитно-конструкторски работи в окръзите Везер-Емс, Кобленц и Трир са само 0,6% от БВП, като на Изток съпоставим с тях е само „изостаналия” окръг Североизточен Бранденбург.
В съседна Чехия, разривът в нивото на разходите за научно-изследователски и опитно-конструкторски работи, също както и в Германия, стига до почти 10 пъти. Така например, ако в Централна Чехия, за изследвания и разработки, се харчат 2,8% от БВП, в Северозападна – само 0,3%. Лидер по абсолютния обем на разходите е Прага, но делът им в БВП на столицата е само 2,2%. И в Германия, и в Чехия, около 2/3 от разходите за научно-изследователски и опитно-конструкторски работи се осигуряват от частния бизнес, при това във водещите региони този дял е още по-голям. В същото време, в Гърция, където ролята на бизнеса във финансирането на изследванията и разработките традиционно не е голяма, при средни разходи за целта от 0,6% от БВП, частният сектор отпуска не повече от 1/3. При това в гръцка Западна Македония, инвестициите в изследвания и разработки, са под 0,1% от БВП, като ги осигуряват най-вече университетите, докато делът на бизнеса е нищожен – 4%. Най-нисък дял на разходите за научно-изследователски и опитно-конструкторски работи, сред регионите NUTS-2, е регистриран в полското Швентокшиско воеводство – само 0,08% от БВП.
Като цяло, в разходите за тази цел лидери в ЕС са Швеция и Финландия, а сред регионите – вече споменатият окръг Брауншвайг в Германия. По абсолютни разходи за научно-изследователски и опитно-конструкторски работи в Съюза изпъква френският столичен регион Ил дьо Франс (15 млрд. евро) и германската провинция Бавария (12 млрд. евро, от които в Горна Бавария, където се намира Мюнхен – 8 млрд. евро).
Заключение
На регионалната политика вече се падат над 1/3 от всички разходи в общия бюджет на ЕС. Но финансовата перспектива за 2009-2013 не обещава в обозримо бъдеще сериозно нарастване нито на целия бюджет на Съюза, нито на разходите за изравняване на социолно-икономическото развитие на регионите. Отпусканите средства очевидно не са достатъчни и политиката за изглаждане на контрастите рискува постепенно да се сведе до мерки за подема на Източна Европа и решаване на отделни, особено наболели, регионални проблеми на „старите членки” на ЕС. На национално равнище също се провежда регионална политика, но тя все повече зависи от общите за ЕС правила, а във финансово отношение (особено в по-малките страни) често се сблъсква с трудности, задълбочаващи се от разразилата се икономическа криза.
В тези условия, в повечето държави от ЕС вероятно ще продължи да се наблюдава поляризирано развитие. С други думи, ще видим как се реализира на практика теорията на кумулативния растеж: различните предимства, с които разполагат отделните територии, ще доведат до ускореното мултиплициране на икономическия им потенциал на фона на изоставащите региони (като при това не може да се изключат и пространствената дифузия на инвестициите и иновациите, както и появата на нови икономически центрове). Тоест, за ЕС ще продължат бъдат характерни не само контрастите между държавите-членки, но и диференциацията на регионите.
Бележки:
1. Най-бедните германски райони все пак са в „новите” източни територии: в редица източногермански региони NUTS-3, БВП на глава от населението не достига дори 60% от средния за ЕС.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
