През десетилетието между колапса на Съветския съюз (1991) и терористичните атаки от септември 2001, Китай се опитваше да разреши проблемите, свързани със сигурността на своя Синцзян-Уйгурски автономен регион (разположен в западната част на страната) съвместно с пост-комунистическите републики от Централна Азия.
Ангажираността на Русия със собствените и вътрешни проблеми, както и американският натиск върху централноазиатските държави, целящ да ускори тяхната демократизация, накара последните да се обърнат към Китай и позволи на Пекин да формира няколко регионални организации, чиито цели съвпадаха с китайските стратегически интереси, а също да укрепи икономическите връзки със своите западни съседи. Като в основата ва повишената китайска активност първоначално бе най-вече стремежът да бъде овладяно сепаратисткото движение в Синцзян. След 11 септември обаче, Централна Азия отново се оказа в центъра на полезрението на американците, чиято активизация в региона (включително и военна) постави под въпрос вече извоюваните от Китай позиции.
Стремежът на Пекин да се приспособи към новата ситуация първоначално нямаше кой знае какъв ефект. Така, Китай се опита да свърже синцзянските сепаратисти с обявената от САЩ “война с тероризма”, но дори и след като една от уйгурските военизирани групировки бе включена в официалния американски списък на терористичните организации, Вашингтон продължава да е хладно настроен към китайските усилия в тази посока.
Всичко това кара в последно време Китай да предприеме нова офанзива за възстановяване на привилегированите отношения в сферата на икономиката и сигурността, които бе успял да установи през 90-те с Русия, Таджикистан, Казахстан, Киргизстан и Узбекистан, като целта отново е потискането на уйгурския сепаратизъм и утвърждаване на китайския суверенитет над Синцзян, а също да се предотврати стратегическото “обкръжаване” на района от американците.
В същото време последното влошаване на ситуацията в Чечения лишава Москва от възможността да балансира по някакъв начин настъплението на Пекин в Централна Азия, пък и руснаците само биха приветствали изтласкването на американците от китайците. Ако този път стратегията на Китай се окаже успешна, това би повлияло не само върху ситуацията в Синцзян, но и върху геополитическата обстановка в Централна Азия, като цяло.
Битката за Синцзян
Китай завоюва по-голямата част от земите на уйгурите (тюркски етнос, приел исляма в началото на ХІV век) в периода между 1700 и 1850. Все пак китайският контрол над провинцията остава хлабав, чак до края на Гражданската война (т.е. до средата на ХХ век), по време на която (макар и за съвсем кратък период) там дори възниква т.нар. “независима Република Източен Туркестан”. През 1949 обаче, армията на комунистически Китай възстановява контрола над региона, а правителството започва да заселва там етнически китайци за да “разреди” местното уйгурско население и гарантира лоялността му. Днес етническите китайци (които през 1949 са само 7%) са вече над 40% от населението на Синцзян. Дълги години, противопоставящите се на китайската доминация уйгурски племена са твърде разпокъсани и лишени от харизматичен лидер за да окажат някаква по-сериозна съпротива, а и китайските преселници се концентрират в североизточната част на провинцията, т.е. достатъчно далеч от районите с компактно присъствие на уйгурско население. Всичко това гарантира стабилността в Синцзян, чак до началото на 90-те години на миналия век.
В края на 1990 обаче, 22 души са убити при опит за възстание в Барен (малко градче край Кашгар) водено от Абдул Касим – лидер на т.нар. Движение за свободен Туркестан. Пекин, чията реакция е светкавична и твърда, декларира, че бунтовниците са били снабдени с оръжие от афганските муджехидини.
След краха на Съветския съюз през 1991, централноазиатските републики се обявиха за независими, което пък възроди надеждите на уйгурските сепаратисти в съседен Синцзян. Възползвайки се от слабостта на новите режими в Централна Азия и зле охраняваните граници на Синцзян с Казахстан, Таджикистан, Киргизстан и Афганистан въоръжените уйгурски групировки съумяха да си изградят тренировъчни лагери на тяхна територия.
Китай се ориентира към регионална доминация
В средата на 90-те Русия бе затънала в Първата чеченска война, на територията на Таджикистан се водеше гражданска война, а узбекският президент Ислам Каримов се опитваше да се споразумее с местните фундаменталисти, стремящи се да превърнат Узбекистан в ислямска република. Китай бе силно обезспокоен, че нестабилността в Централна Азия може да се прехвърли и в Синцзян и предприе поредица от силови действия за възстановяване на реда в провинцията, в резултат от които бяха арестувани над 1700 души, обявени за “терористи”. През април 1996 Пекин поде инициативата за създаването на т.нар. “Шанхайска петорка” – обединяваща Китай, Русия, Таджикистан, Казахстан и Киргизстан, която да послужи като преграда срещу проникването на ислямския фундаментализъм в региона. Петте държави започнаха активно да си сътрудничат за преодоляването на “трите злини” – тероризма, сепаратизма и екстремизма.
Междувременно, както можеше да се очаква, репресивните мерки, предприети от Пекин в Синцзян предизвикаха ответната реакция на уйгурските сепаратисти: през май 1996 те убиха един от висопоставените членове на Синцзянския народен политически съвет, след което последва серия от бомбени атентати срещу железопътни линии в провинцията. По време на похода на талибаните към властта в Афганистан, приключил триумфално през септември 1996, някои уйгурски групи се стражаваха на тяхна страна. Малко по-късно Китай обвини режима в Кабул, както и “Ал-Кайда”, че финансират, въоръжават и подготвят уйгурските сепаратисти в специални лагери на афганска територия. Последваха нови атаки на сепаратистите в самия Синцзян. В края на 1998, когато изглеждаше, че спиралата на насилието в провинцията ще излезе изпод контрола на властите, Пекин спешно предприе нови стъпки за укрепването на влиянието си в Централна Азия.
През този период китайското настъпление в региона бе посрещнато със слаба съпротива от САЩ и мълчалива подкрепа от Русия. През лятото на 2000 тогавашният американски държавен секретар Медлин Олбрайт посети Централна Азия и предложи на местните правителства 16 милиона долара за “укрепването на демокрацията и плурализма”. Таджикистан, Казахстан, Киргизстан и Узбекистан обаче прецениха предложението и като явен знак за липса на сериозен интерес от страна на САЩ, тъй като собствените им приоритети бяха съвсем други и свързани най-вече с проблемите на сигурността. В този смисъл, интересите на централноазиатските режими съвпадаха повече с тези на Китай, което Пекин използва максимално за да увеличи влиянието си в региона.
