Тайната на възхода на азиатските тигри

Статистиката сочи, че от 1960 насам. БВП на глава от населението на Хонконг е нараснал 11 пъти, на Сингапур - 16 пъти, а на Южна Корея, която по онова време е била наполовина по-бедна от Гана, е нараснал цели 33 пъти.

За сравнение, в днешния свят подобен ръст би означавал, че най-бедните държави на планетата, като Уганда или Чад, които в момента също са наполовина по-бедни от Гана, биха достигнали жизнения стандарт на Испания или Италия само след около петдесет години. Тоест, че младите работници и служители от тези страни, които днес навлизат на трудовия пазар в едни от най-бедните страни на света, биха се  пенсионирали със жизнения стандарт на днешните  испански или италиански работници и служители.

В една своя статия, публикувана през 1993 и посветена на Южна Корея, Тайван, Хонконг и Сннгапур, носителят на Нобелова награда за икономика Робърт Лукас определя развитието им като „истинско чудо“ (1). Оттогава насам историята на възхода на тези икономики често бива оценявана като азиатското или източноазиатското чудо. А заради светкавично бързия им и мощен растеж, напомнящ тигров скок, започват да ги наричат „азиатските тигри“.

Шансовете за икономически пробив

Защо икономистите оценяват постигнатото от „азиатските тигри“ като икономическо чудо? През последния половин век много страни успяха да преминат от категорията на бедните към тази на държавите със средни доходи. Но след това сякаш заседнаха там: икономиките им регистрират растеж, но все още не могат да се доближат до тези на развитите държави. Това ясно се вижда, като се сравнят с традиционния ориентир – икономиката на САЩ: нивата на доходи на повечето от тези страни остават в рамките на 20% от нивото на доходите на американците, т.е. на практика не са се доближили до тях от 1970-ге насам.

Данните сочат, че през 50-годишният период между 1970 и 2020 само 19 от общо 183-те държави по света са успели да достигнат или да нахвърлят прага от 50% от нивото на реалния БВП на глава от населението в САЩ, присъединявайки се по този начин към групата страни с високо ниво на доходи. Ако погледнем този списък, ще видим, че опитът на повечето от тях много трудно може да бъде повторен . Десет от въпросните 19 страни са периферни европейски държави, постигнали бърз растеж след присъединяването си към Европейския съюз: Полша, Португалия, Словения, Испания, Ирландия, Чехия, Естония, Литва, Кипър и Малта.

Достъпът до голям и богат пазар, интеграцията в европейските вериги за доставки и инфраструктурните субсидии допринесоха за ускорения растеж на икономиките на тези страни (въпреки че и въздействието на институционалните реформи, осъществени по време на процеса на присъединяване, не може да се отрече). Две страни износителки на петрол - Бахрейн и Саудитска Арабия пък, забогатяха благодарение на приходите от петрол въпреки относително малкото население (което доведе до високи приходи от петролния износ на глава от населението). Малките островни държави Аруба, Макао (полуостров) и Британските Вирджински острови, чието развитие разчиташе на изключително големи – спрямо размера на техните икономики – приходи от туризъм или финансови услуги (както е известно, Аруба и Британските Вирджински острови са отвъдморски територии, съответно, на Нидерландия и на Обединеното кралство). Както и четирите „азиатски тигъра“.

Това обяснява защо бързото преминаване от бедна към богата държава се оказва доста трудно за повечето развиващи се страни: не всяка има достатъчно късмет да открие петрол, да се присъедини към Европейския съюз или да е малка икономика, която може да разчита на туризма. В същото време, страните от т.нар. „Азиатско чудо“, които са лишени от тези характеристики, достигнаха приблизително 90% от нивото на САЩ до 2020, започвайки от 10%, като Корея или от около 40%, като Хонконг. Впрочем на Хонконг бяха необхоими шест години, за да премине прага от 50%, на Сингапур това отне девет години, на Тайван - 18 години, а на Южна Корея - 25 години. Затова и интересът към феномена на „азиатските тигри” не спада – на него вече се посветени стотици научни статии и десетки книги, чиито автори се опитват да очертаят факторите, допринасящи за подобен икономически пробив - от историческите условия до инвестициите в човешки капитал.

Както посочват в една своя статия от 2019, озаглавена „Истинска индустриална политика за всички”,  икономистите от МВФ и Кембриджкия университет Реда Шариф и Фуад Хасанов: „Има „държави-охлюви“, които постоянно подобряват бизнес средата, институциите и инфраструктурата си, поддържат макроикономическа стабилност, инвестират в образование и минимизират държавната намеса в икономиката. По този начин обаче, те компенсират само провалите на държавата, но не и тези на пазара. Подобни икономики растат бавно и на практика никоя от държавите, избрали този път, не е успяла да настигне развитите икономики. Има и страни, които успяват да осъществят „жабешки скок“: те активно привличат преки чуждестранни инвестиции и развиват нови индустрии с уникални конкурентни предимства. Този път може да осигури по-високи темпове на растеж, но въпреки това не им позволява да станат богати държави в рамките на само едно поколение. Последното изисква „полет към Луната”, т.е. държавата трябва да действа проактивно, излизайки извън рамките на осигуряването на инфраструктура и благоприятна бизнес среда, за да развива конкурентоспособни компании във водещите индустриални сфери, компенсирайки пазарните неуспехи (например високите прагове за навлизане в някой сектор или ниската възвръщаемост на инвестициите). Именно това е пътят, поет от „азиатските тигри“” (2).

В новото си изследване за „Азиатското чудо“ („Индустриалната политика в стил „Азиатско чудо“”) (3), Шериф и Хасанов предлагат системен и възпроизводим модел на икономически пробив, т.е. своеобразно ръководство, в което авторите свеждат „тайната на чудото“ до набор от правила: три ясни принципа на индустриалната политика и ясен институционален механизъм за тяхното прилагане.

Експертите на МВФ директно заявяват, че стандартните „рецепти“ (институции, инвестиции, образование) не са достатъчни за постигане на икономически пробив. Освен това те реабилитират идеята за целенасочена индустриална политика, която дълго време беше табу след провалите на стратегиятта за заместване на вноса. Индустриалната политика трябва да е насочена не към заместване на вноса, а към подкрепа на износа. „Азиатските тигри“ постигат успеха си, защото развиват високотехнологични индустрии и стимулират високотехнологичен износ, въвеждат стриктна отчетност, трупат знания и изграждат „държава на развитието“ – специфична форма на държавно участие в икономиката.

Какво предшества „Азиатското чудо”

След Втората световна война повечето развиващи се страни се ориентираха към индустриална политика, целяща развитието на собствените им индустрии (предимно тежката и преработващата промишленост). Правителствата активно се намесваха в икономиката, субсидирайки нейните отрасли, създавайки държавни компании и  защитавайки старателно вътрешните пазари от международната конкуренция.

В резултат потребителите плащаха по-високи цени за стоки с по-ниско качество, а правителствата трупаха външен дълг, за да подкрепят местното производство. Този модел работеше до 80-те години на миналия век, когато беше ерозиран от дълговите кризи. Резултатът беше отхвърляне на индустриалната политика и преминаване към класическата „рецепта“ за икономически растеж.

Този класически подход предполага, че държавата: създава „добри институции“ – т.е. такива, които гарантират защитата на правата на собственост, върховенството на закона и ниската корупция; инвестира в образование и инфраструктура; поддържа макроикономическа стабилност; либерализира търговията. След което пазарът ефективно преразпределя ресурсите към най-перспективните сектори и осигурява растеж. С други думи, държавата създава общите условия, докато икономическата структура и източниците на растеж възникват спонтанно, без целенасочен избор на приоритетите.

Истината обаче е, че не навсякъде станахме свидетели на „икономическо чудо”. Показателен пример е сравнението между Чили и Малайзия, от една страна, и Южна Корея, от друга. През 1985 те са били с приблизително еднакъв БВП на глава от населението, при това Чили и Малайзия са имали дори по-добри показатели по отношение на кредитирането, чуждестранните инвестиции и търговията. Тези две държави обаче успяват да достигнали нивото, което Южна Корея постига през 1991, едва през 2005.

Чили например, разчита на износ на суровини (мед), което и носи стабилност и растеж, но не успява да развие сложни индустрии с висока добавена стойност. Малайзия пък предпочита да привлече чуждестранни инвестиции в комплектуването на изделия от сферата на електрониката, което също стимулира икономиката и износа, но ключовите технологии, научноизследователската и развойна дейност и печалбите остават в ръцете на чуждестранни компании.

За разлика от тяха, Южна Корея си поставя амбициозната цел да създаде собствени технологично сложни индустрии с пълен цикъл (автомобили, електроника, а по-късно и полупроводници). Държавата съзнателно развива тези сектори, като умишлено пренебрегва наличните си относителни предимства (селското стопанство, трудоемката и нискотехнологична текстилна индустрия).

Икономическият бум, демонстриран от „азиатските тигри“ не може да се обясни само с натрупването на физически капитал или с растежа на работната сила. В противен случай, както предполага моделът на Солоу, възвръщаемостта от тези фактори би трябвало да намалява с течение на времето. Според модела на Робърт Солоу, предложен в средата на 50-те години на миналия век, който се превърна в еталон за много съвременни теории за икономическия растеж, този растеж се обуславя от три фактора: обезпечаване с необходимите средства за производство (машинни инструменти, оборудване и др.), труд (работна сила) и т.нар. остатъчен фактор – според Солоу, това са технологиите, но по-късно той става известен като обща факторна производителност. Този фактор включва общата ефективност на икономиката – технологии, иновации, бизнес процеси, умения и знания, оптималното разпределение на ресурсите между индустриите, качеството на институционалната среда и др.

Проблемът обаче е, че според модела на Солоу, инвестициите в капитал и труд не могат да осигурят стабилен икономически растеж в дългосрочен план, тъй като някой трябва да управлява машините, тоест работната сила трябва да расте. В противен случай всяка допълнителна единица капитал, добавена към фиксирано количество труд, ще води до все по-малко увеличение на производството – т.е. до намаляваща възвръщаемост на капитала. Идеята на Солоу е, че дългосрочният растеж може да бъде постигнат само чрез това, което днес наричаме обща факторна производителност.

Икономическият растеж на Чили и Малайзия се обяснява почти изцяло с факторите капитал и труд, докато общият принос на съвкупната факторна производителност е отрицателен или почти нулев. Тоест, те увеличават мащаба, но не и качеството и сложността на икономиката, което е типичния път към „капана на средния доход“.

За разлика от тези две страни, икономическият растеж на Южна Корея е подкрепен от високия растеж на общата факторна производителност, обусловен от иновациите и развитието на сложни индустрии. Тоест, всяка година икономиката произвежда не само повече, но и по-умно. Което не означава, че Корея не инвестира в капитал и труд. Означава обаче, че за да се повтори нейният успех – и този на другите „тигри“, които действат по аналогичен начин – само тези два фактора - капитал и труд – очевидно не, са достатъчни.

Трите принципа на „азиатското чудо“

Въз основа на изследванията си за индустриалната политика на „азиатските тигри“, Шериф и Хасанов извеждат три основни принципа, които позволяват на тези икономики да постигнат толкова впечатляващ пробив.

• Фокусиране върху високотехнологичните индустрии. „Азиатските тигри“не разчитат на „естествените“ конкурентни предимства, а съзнателно ги създават. През 70-те години на миналия век те започват да развиват електрониката, машиностроенето и автомобилостроенето, т.е. сектори, в които на практика нямат опит. Формално най-перспективните области за тях по това време са производството на ориз, зеленчуци и текстил. Но подобен фокус би ограничил потенциала им. Именно сложността и технологичният напредък на избраните за развитие индустрии им предоставят възможности за растеж.

Ролята на държавата е да идентифицира онези индустрии, които биха могли да се превърнат в двигатели на растежа. В тази връзка тя активно и целенасочено насочва ресурси (кредити, инвестиции в инфраструктура, научноизследователска и развойна дейност) към развитието на технологично сложни индустрии – електроника, автомобилостроене и машиностроене – които първоначално не съответстват на тогавашните сравнителни предимства на страната. Ключовата цел на тази проактивна политика е да ангажира местните компании в създаването и иновациите на технологии, вместо пасивно да придобиват технологии чрез чуждестранни инвестиции.

Впрочем, това не изключва подкрепата за нискотехнологичните производства по време на преходния период, за да се създадат работни места и да се гарантират приходите на чуждестранна валута. Така, до началото на 1990-те години, текстилът представлява значителен дял от износа на Южна Корея, но по-късно този дял спада. За разлика от нея обаче, Бангладеш не успява да се откаже от текстилната си индустрия.

Показателен пример е секторът на електрониката, който Южна Корея и Тайван започват да развиват едновременно с Малайзия. Първите две не разчитат на преки чуждестранни инвестиции: Сеул и Тайпе обикновено си партнират с мултинационални корпорации, лицензират критични чуждестранни технологии и бързо разработват свои собствени. От своя страна, Малайзия разчита предимно на дъщерни дружества на международни компании. Само че тези компании не бяха склонни да внедряват иновации в страната. В резултат на това Южна Корея създаде Samsung, а Тайван - Taiwan Semiconductor Manufacturing Company (TSMC), докато Малайзия не успя да създаде съпоставим технологичен лидер. Тоест, дори ако преките чуждестранни инвестиции помогнат за създаването на индустрия, именно ранното решение за разработване на местни технологии е това, което отличава „азиатските тигри” от другите бързо развиващи се икономики, които не съумяха да постигнат устойчив растеж.

• Експортната ориентация.

Когато през 80-те години на миналия век политиката за заместване на вноса в промишлеността беше обявена за „провал”, академичните среди окончателно се убедиха, че за развиващите се държави е по-добре да се откажат от нея. В крайна сметка, макар заместването на вноса да защитава местните производители чрез тарифи и субсидии, то ги ограничава в тесните рамки на вътрешния пазар, като едновременно с това „прочиства“ последния от чуждестранните конкуренти, но запазваше зависимостта на местните компании от вносни ресурси и оборудване.

На теория подобна защита би могла да се окаже полезна за младите, зараждащи се отрасли, давайки им време да укрепнат. На практика обаче, протекционизмът често води до самоуспокояване, отслабва стимулите за иновативно обновление и намалява дългосрочната конкурентоспособност. Освен това, в тези условия, управляващие не успяват да разберат, колко конкурентоспособна е националната  индустрия, тъй като тя не се сблъсква с реална конкуренция. Индийската автомобилна индустрия например, така и не успя да стане иновативна или високопродуктивна, въпреки големия си вътрешен пазар.

„Азиатските тигри” отрано започват да стимулират износа. Той се оказва  основната мярка за успеха им и, едновременно с това, дисциплиниращ фактор за местните компании, принуждавайки ги да подобряват качеството и ефективността и да залагат на иновациите, за да оцелеят.

Правителствата на тези държави не създават изкуствени вътрешни фаворити, а по-скоро се стремят да изградят конкурентен пазар. Тоест, те не определят конкретни компании, които да се превърнат в „национални лидери”. Напротив, осигуряват възможност на всички да се докажат. Но само онези компании, които демонстрират способност успешно да продават продуктите си в чужбина, могат да разчитат на държавната помощ.

Тази стратегия е в рязък контраст с политиките за заместване на вноса, провеждана от други развиващи се страни, защитаващи местните производители от международната конкуренция, което в крайна сметка води до неефективност и стагнация.

Така например, южнокорейският автомобилен производител Hyundai беше принуден да изнася от самото начало и изгради предприятия, предназначени за износ в САЩ, създаде собствен двигател и развиваше веригите за доставки. За разлика от него, малайзийският автомобилен производител Proton предпочете да се фокусира върху защитения си вътрешен пазар и нямаше стимул за иновации. В резултат от това той започна да търпи загуби и не успя да издържи на конкуренцията – от 2017 насам 49,9% от акциите му са собственост на китайския автомобилен производител Geely Automobile.

• Стриктната отчетност за получената подкрепа.

Държавата оказва подкрепа, но при условия и изисквания за стриктна отчетност. Целта на индустриалната политика е не само да насърчава съперничеството между компаниите, но и да създаде силна индустрия, като цяло. Отчетността и пазарната конкуренция функционират като саморегулиращ се и подсилващ се механизъм. Този принцип, наред с експортната ориентация, е ключов елемент, който също не присъства в повечето неуспешни индустриални стратегии извън групата на „азиатските тигри“.

Стандартният подход, който се прилага от много страни и се превръща в основа на неуспешните им индустриални програми, набляга на отчетността на ниво проект. Това обаче води до фокусиране на вниманието върху такива подвеждащи показатели, като обемите на производство, официалните оценки на разходите и ползите (често провеждани от заинтересованите страни) и управленските проблеми. При това обаче се пренебрегват дългосрочните тенденции, иновациите, страничните ефекти и алтернативните разходи.

Освен това, подобна неуспешна индустриална политика, по правило, се фокусира върху един-единствен „национален лидер“. При това не се анализира цялостната позиция на сектора, т.е. неговото място в производствените вериги и реалната му способност да издържи на световната конкуренция. Затова не е изненадващо, че в мното страни тази политика не се оказва успешна.

Интересно е, че стратегиите на „азиатские тигри“ нерядко се проваляха на традиционните тестове за отчетност. Корупцията и непотизмът бяха повсеместни и много проекти се провалиха или се оказаха „бели слонове“ (термин, с който в борсовите среди наричат операция, чиито разходи се очаква да надвишат прогнозираните печалби).

Но философията на отчетността в тези страни беше различна: азиатските икономики залагаха на ожесточената конкуренция между местните производители, а не на един-единствен „национален лидер“ и отчетността целеше създаване на конкурентоспособни индустрии, като цяло, а не развитието на отделни компании. Това означаваше постоянно сравняване със световните стандарти и натрупване на умения и производствени възможности. В случая, критериите не са производствено-икономическите или политически показатели, а сигналите на пазара: нарастване на износа, глобалният пазарен дял и броят на патентите.

Тоест, държавата действа като „рисков капиталист“, подкрепяйки няколко фирми в конкретна индустрия, отсявайки след това „губещите“ и помагайки на най-силните да постигнат глобален успех.

Разбира се, понякога държавата се намесва, като ограничава броя на компаниите, инициира сливания или изисква от тях да координират действията си. Но подобни мерки са рядкост и се използват само когато вътрешната конкуренция стане твърде силна, застрашавайки целия отрасъл.

Държавата на развитието

Прилагането на тези принципи се улеснява от налиието на публични структури, злегнали в основата на т. нар. модел на „държава на развитието“.

Моделът „държава на развитието“ е такъв вид икономическа структура, в която държавата играе активна и стратегическа роля за ускоряването на модернизацията и индустриалния растеж. Този модел не само регулира пазара, но и насочва инвестициите, подкрепя ключови индустрии и формира дългосрочни национални икономически приоритети. Характерна негова черта е тясното сътрудничество между държавата, бизнеса и финансовите институции. В класическата си форма този модел се проявява в следвоенна Япония, Южна Корея, Сингапур и Тайван.

За да реализират своите политики, „азиатските тигри” създават влиятелни, компетентни и автономни държавни органи (например Съветът за икономическо планиране в Южна Корея). Тези институции трупат най-вече знания за пазарите, технологиите и компаниите. На практика, цялата тази информация се събира чрез постоянни експерименти и обратна връзка с участниците в тях. Освен това последните имат свобода да реализират своите политики и възможност да координират действията на всички страни в процеса.

Тяхната структура се основава на принципа на разделение, т.е. отрасловите поделения се специализират в конкретни сектори, докато междусекторните отговарят за координацията и гарантирането на отчетността.

Макар че тези институции често биват наричани „агенции за планиране“, по-коректно е да бъдат определени като структури, които се противопоставят на стриктното централизирано планиране, т.е. те не налагат набор от инструменти за постигане на фиксирани цели. И благодарение на тесния контакт с бизнеса и поддържането на известна независимост, успяват да развият разбиране за спеификата на отделните индустрии, да разработят широк спектър от стратегии и непрекъснато да ги коригират.

Но, както посочват Шериф и Хасанов, за да функционира ефективно цялата тази система, въпросните структури следва да се придържат към т.нар. четири „А“: ambition (амбиция), autonomy (автономност), accountability (отчетност) и adaptability (адаптивност).

Амбицията предполага смели дългосрочни цели за развитие на сложни индустрии. В началото много от решенията на „азиатските тигри“ изглеждат рисковани и дори безразсъдни (например, създаване на корабостроителна, автомобилна и електронна индустрия практически от нулата). Подобна амбиция изисква политическа подкрепа и компетентен персонал. Водещите агенции в страните, сътворили „Азиатското чудо“, разчитат в началото на малки, но силни екипи, набирайки специалисти от най-престижните образователни институции чрез специално организирани конкурси. Автономията, т.е. защитата от политическа намеса и лобиране, се превръща в основно условие за успеха на проектите за развитие. Водещата агенция следва да бъде защитена от неправомерна намеса в работата и – от непотизъм, от преследване на частни интереси, от натиск от страна на отделни заинтересовани групи и др.

Отчетността осигурява отговорност пред правителството и обществото, като гарантира, че организацията изпълнява целите си и не се превръща в инструмент на политиците или бизнеса. Вътрешната отчетност осигурява прозрачност на процесите, ефективност и постигане на целите; вертикалната отчетност осигурява отговорност пред властите, а хоризонталната – способността да се изискват резултати от фирмите, получаващи държавна подкрепа, и да се изграждат взаимоотношения с други държавни агенции. И накрая, адаптивността е необходима за да се гарантира гъвкава промяна на политиката в отговор на пазарните и технологичните промени.

Заключениие

Очевидно, успехът на „азиатските тигри“ не се дължи на съвпадението на уникални исторически обстоятелства, а е резултат от целенасочена, експортно ориентирана индустриална политика, прилагана от компетентна държава. Стандартните формули за растеж (либерализация, защита на правата на собственост, инвестиции в образование) са необходими, но те не решават проблемите с координацията и „пазарните провали“, препятстващи появата на сложни индустрии.

Примерът на „азиатските тигри“ показва, че ключът към успешната индустриална политика е наличието на професионална институция, която е интегрирана в индустрията, поставя цели, учи се и коригира курса; сравнителното предимство не е даденост, а се създава; „икономическото чудо“ е резултат от успешната симбиоза между правителството и бизнеса, в чиито рамки първото координира инвестициите, създава инфраструктура и смекчава рисковете, докато вторият мащабира производството и навлиза на международните пазари; ефективната индустриална политика се изгражда чрез практика, а не по учебник – нито един от четиримата „азиатски тигри“ не е имал перфектен предварителен план, а по-скоро е действал по метода на пробите и грешките. Истината е, че икономическите пробиви са възможни дори при несъвършени институции – на ранните етапи високите стандарти невинаги са необходими. Експортната ориентация и фокусът върху специфични технологии, региони и задачи са по-важни от универсалната „комфортна“ бизнес среда.

Многократно цитираните по-горе експерти на МВФ дават теоретичната обосновка за „азиатското чудо“ в рамките на масовата неокласическа икономическа теория, като същевременно оправдават активната роля на държавата в икономиката, която въпросната теория не предвижда. Освен това, те изтъкват технологичния суверенитет на компаниите – ключова разлика, в сравнение с много други изследвания по темата, които признават ролята на износа, но не акцентират върху пълноценното участие на местните компании в създаването на технологии.

Според Шериф и Хасанов, опитите да се подражава на „азиатското чудо“ неизбежно ще се сблъскат със силент скептицизъм. Особено в днешните условия, когато геополитическата фрагментация ефективно е ерозирала редица ключови механизми на експортно ориентирания икономически растеж, като достъпа до богатите пазари на развитите страни и трансграничния обмен на знания. Това обаче не означава, че опитът на „азиатските тигри“ трябва да бъде игнориран, защото, както посочва Робърт Лукас: „Ако знаем какво точно представлява икономическо чудо, би трябвала да можем и да създадем такова.“

Бележки:

1. Lucas, Robert E., Jr. 1993. “Making a Miracle.” Econometrica 61 (2): 251–72.
2. https://cepr.org/voxeu/columns/return-policy-shall-not-be-named-principles-industrial-policy
3. https://pubs.aeaweb.org/doi/pdfplus/10.1257/jep.20251448

*Българско геополитическо дружество