Западът пред лицето на очертаваща се гражданска война

За начало ще разгледам действията и стратегиите, които биха могли да бъдат използвани от съществуващите въоръжени сили преди и по време на тези конфликти.

През октомври 2022 тогавашният върховен представител на ЕС по външната политика Жозеп Борел заяви, че: „Европа е градина. Създадохмеме градина, в която всичко работи. Това е най-добрата комбинация от политическа свобода, икономически просперитет и социално сближаване, която човечеството е успяло да изгради – трите неща заедно... В същото време обаче, по-голямата част от останалия свят е джунгла, която може да нахлуе в градината“ (1). В бъдещите политически справочници тези думи вероятно ще бъдат използвани като пример за необосновано високомерие.

Истината е, че някои учени вече бият тревога за това, което се случва - например Барбара Уолтърс в книгата си „Как започват гражданските войни и, как могат да бъдат спрени“, която е посветена на първо място на ерозията на вътрешната стабилност на САЩ (2).

Ако се съди по речта на бившия президент Байдън, произнесена през септември 2022, в която той заяви, че „републиканците от MAGA олицетворяват екстремизма, който застрашава самите основи на нашата република“, правителствата започват да се вслушват в тревожните предупреждения, макар че го правят предпазливо и тромаво (3).

В същото време обаче, по-голямата част от експертите в сферата на стратегическите изследвания не вземат отношение по този проблем, което ми се струва странно, защото той би следвало да поражда тревога. Защо следва да се безпокоим относно нарастващата опасност от възникването на насилствен вътрешен конфликт на Запад? Какви стратегии и тактики могат да бъдат използвани в хипотетичните граждански войни, които ще възникнат в западните държави и от кого? Именно на тези въпроси ще се спра в настоящата статия.

Причините

Авторите на специализирана научна литература, посветена на гражданските войни, са единодушни по два въпроса. На първо място, смята се, че гражданските войни не са проблем на богатите държави, а – на второ, че страните със стабилно правителство до голяма степен не са застрашени от този феномен.

Съществуват различни мнения относно това, доколко важен е типът на управляващия режим, макар мнозинството изследователи да смятат, че стабилни режими са надеждните и смятащи се за легитимни демокрации, както и силните автокрации. В първия случай хората не се бунтуват, защото вярват, че политическата система, като цяло, функционира справедливо. Във втория пък не го правят, защото властите откриват и репресират другомислещите още преди те да получат подобна възможност.

Разделението на отделни фракции е друг основен проблем, но истината е, че силно нееднородните общества не са подложени на по-висок риск от гражданска война, отколкото напълно еднородните. Това се обяснява с високата цена на координацията между отделните общности в първите, което препятства формирането на масови движения.

Всъщност, най-нестабилни са умерено еднородните общество, особено когато е налице осезаема промяна на статуса на титулното мнозинство или на някое значително малцинство, разполагащо с необходимите средства за самостоятелното организиране на бунт срещу властта. За разлика от него, в обшествата, които включват множество неголеми малцинства, принципът „разделяй и владей“ може да се окаже ефективен механизъм за контрол на населението (4).

Според мен, няма достатъчно сериозни основания да отхвърлим доминиращата теория относно причините за гражданските войни, спомената по-горе. Въпросът по-скоро е, дали продължават да са валидни тезите за условията, които традиционно оставяха западните държави извън вниманието на изследователите, ангажирани с мащабните и постоянни взривове на насилствени граждански протести и бунтове.

Фактите убедително сочат, че това не е така.

На практика, още в края на студената война, някои осъзнаха, че културата, която „спечели“ тази война, също започна да се разпада на парчета и да се изражда. През 1991, в книгата си „Разединената Америка“, Артър Шлезинджър лансира тезата че „култът към етническата принадлежност“ застрашава все по-силно единството на американското общество“ (5) Думите му се оказаха пророчески.

Нека разгледаме поразителните резултати от пручването на „Барометъра на доверието на Айдълман“ (Edelman Trust Barometer – годишното глобално изследване на едноименната агенция за стратегически комуникации) за последните двайсет години. Наскоро агенцията стигна до извода, че „в момента недоверието е основната обществена емоция“ (6). Проучването показва, че ситуацията в Америка наистина е изсключително тежка. Още през 2019, т.е. преди оспорваното избиране на Байдън за президент и пандемията от Сovid-19, 68% от американците смятаха, че е необходимо бързо да бъде въстановено нивото на общественото доверие към правителството, при това половината от тях твърдяха, че спадът на доверието представлява „културно заболяване“ (7).

От социологическа гледна точка, този срив на доверието отразява рязкото съкращаване на запасите от „социален капитал“, който играе едновременно ролята на своеобразно „суперлепило“, т.е. фактор за сплотяване на обществото, и на „смазка“, позволяваща на различните обществени групи да съществуват съвместно (8). Фактът, че тя преживява упадък вече не се оспорва от никого, но и никой не е наясно за трагичните последици от това.

В същото време обаче, се спори относно причините за този феномен. Навремето немският канцлер Ангела Меркел директно посочи мултикултурализма, заявайки, че той се е провалил напълно в Германия, а малко по-късно тази идея бе подкрепена и от тогавашния премиер на Великобритания Дейвид Камерън. Според него, „това създава гета, разделяйки хората на групи на малцинства и мнозинства, които нямат обща идентичност” (9). Подобни твърдения на лидерите на големите и уж стабилни западни държави, в качеството им на заслужаващи внимание центристи, не могат да бъдат пренебрегвани с лека ръка като популистка демагогия (10).

Освен това, „политическата поляризация” се усилва благодарение на социалните мрежи и „политиката на идентичност”, на което ще се спра по-подробно по-долу. По правило, цифровите технологии тласкат обществото към по-дълбоко и интензивно усещане за изолираност в по-тесните социални групи. Всяка от тях е защитена от т.нар. „филтриращи балони“ - щателно конструирани мембрани на идеологическо недоверие, които постоянно укрепват чрез активния и пасивен контрол върху медийното потребление (11).

Това, което бихми могли да наречем „междуплеменен конфликт” в никакъв случай не се ограничава с виртуалните пространства на Интернет, като то най-вероятно се проявява и във физическите сблъсъци в рамките на самовъзпроизвеждащия се цикъл на обратна връзка. Мога да дам множество примери за това, един от които е британският град Лестър, който през последната година се превърна в арена на кървави сблъсъци между местното индуистко и мюсюлманско население, които бяха провокирани от напрежението между двете общности в далечната Южна Азия. Огромно шествие от индуисти демонстративна премина през мюсюлманската част на града, скандирайки „смърт на Пакистан” (12).

На първо място, това отразява очевидната неспособност на британското гражданство да гарантира политическата лоялност на значителна част от двете най-големи национални малцинства във Великобритания. Всъщност, кой с кого се бори и за какво? В конкретния случай,отговорът на този уместен стратегически въпрос има много малко общо с номиналната националност на хората, които – както виждаме – вече са започнали война помежду си.

Накрая, към тази нестабилна социална ситуация следва да добавим икономичекия аспект, който можем да характеризираме като изключително тревожен. Експертите са единодушни, че на Запад вече е налице поредният икономичеки спад – отдавна очакваният рецидив на финансовата криза от 2008, комбиниран с последиците от деиндустриализацията на западните икономики, чиито осезаем страничен ефект е постепенната дедоларизация на световната търговия, породена от санкциите срещу Русия, което също доведе до рязко нарастване на цените на такива стоки като енергията, продоволствието и жилищата (13).

От гледна точка на финансиализацията на икономиката, емисията на дългови облигации и потреблението, Западът вече е на ръба, което означава, че между очакванията на хората за повишаване на благосъстоянието им и реалността се очертава огромен разрив. А, ако има нещо, за което историците, изследващи възникването на революционни ситуации, са единодушни, то е, че наличието на подобен разрив е изключително опасно (14). Както е известно, в подобни ситуации, управляващите се опитват да сдържат гнева и революционните настроения на масите с помощта на прословутия механизъм „хляб и зрелища”, т.е. осигурявайки им елементарно потребление и евтини развлечения, само че в наши дни ефективността на подобни мерки бързо намалява.

Тук е мястото да отбележа, че само преди едно поколение всички западни държави все още можеха да бъдат характеризирани до голяма степен като сплотени нации, всяка от които притежаваше – повече или по-малко – чувство за обща идентичност и наследство. Днес, напротив, всички те представляват непоследователни политически образувания, своеобразна мозайка от конкуриращи се „племена”, основаващи се на различни идентичности, живеещи във фактически сегрегирани общности и конкуриращи се все по-явно и жестоко за постоянно намаляващите социални ресурси. Нещо повече, икономиката им е затънала в структурна криза, която според редица авторитетни анализатори неизбежно ще ги доведе до системен колапс (15).

Спецификата на гражданската война, свързаното с нея политическо напрежение и социалният и характер, както и достъпността на слабите места на институциите за атаки отвсякъде, могат да я направят особено жестока и болезнена. Гражданската война в Русия, последвала болшевишката революция от 1917, е нагледен пример. Това е такава форма на война, в която хората стават жертва на откровена жестокост и фанатизъм не заради това, което са сторили, а заради произхода си (16).

Възможно е бъдещите граждански войни на Запад да бъдат ограничени до нивото на отвратителните войни в Централна Америка през 1970-те и 1980-те години. При подобно развитие „нормалният живот” ще остане възможен за онази част от населението, която е достатъчно богата за да се изолира от по-широката среда на политически убийства, ескадрони на смъртта и междуобщностни репресии, както и от процъфтяващата хищна криминална престъпност, характерна за обществата, навлезли в процес на саморазрушаване (17).

Проблемът е, че стремежът към борба и, нещо повече, стремежът за приближаване на конфликта, не се ограничава само с някоя отделна група, както ни внушават например противниците на „крайнодесния популизъм”, а има по-общ характер, като радикализмът започва се се проявява все по-осезаемо в рамките на най-различни общности (18). В тази връзка, ще цитирам следния пасаж от един публикуван през 2007 труд на представител на френската левица: „Добре известно е, че улиците гъмжат от груби и агресивни хора. Техническата инфраструктура на днешните мегаполиси e силно уязвимd. Потоците, които ги пронизват, са нещо повече от транспортирането на хора и стоки. Информацията и енергията циркулират по кабели, мрежи и канали, които могат да бъдат атакувани. В днешно време, единственото, което впечатлява в институциите е, че те вече са се превърнали в руини” (19).

На сегашния етап от историята на конфликтите едва ли е необходимо да бъдат обяснявани методите за преодоляване на съществуващите социани разногласия в обществото, тъй като те се изучават отдавна (20). Свързаните с отбраната институции на Запад са добре запознати с тези проблеми, тъй като са се сблъсквали с тях на различни чуждестранни театри на военни действия, с които са били ангажирани в рамките на т.нар. „война срещу тероризма”.

Ето защо не бива да се изненадваме, че тези поуки и идеи намират отражение в собствения ни живот.

Гражданското ръководство за водене на война от пето поколение, написано в съавторство с бившия шеф на разунавателното управление на Департамента по отбраната и първи съветник по националната сигурност на презиента Тръмп – Майкъл Флин, представлява добре разработен документ, чиято цел е да запознае жителите на Запада със спецификата на гражданските войни и бунтове. Според самия Флин, той пише тази книга, защото: „никога не съм мислил, че най-големите ни битки, ще се водят именно тук, на собствената ни територия против подривните елементи, които са част от собственото ни правителство” (21).

През последните трийсет години Западът имаше глупостта да участва – под формата на експедиционни корпуси – в редица граждански войни в държави от Третия свят. Той би следвало да е наясно, че е невъзможно да поддържаш интегрирано мултивалентно общество, когато членовете му отвличат децата на съседите си и ги убиват с ръчни бормашини, провалят взаимно културните си мероприятия, убиват учителите и религиозните си лидери и унищожават храмовете си. Нещо повече, струва си да напомня, че и на Запад вече сме свидетели на множество подобни случаи, особено във Франция, през последните пет години (22).

В научната литература можем да открием доста сценарии за това, как биха изглеждали гражданските войни на Запад, като повечето от тях са посветени на САЩ (23). По правило, те имат една обща черта, а именно очакването – изразено най-добре от професора по военна история от Университета на Охайо Питър Мансур, че тези конфликти „няма да приличат на първата гражданска война в Америка, в която армиите маневрират на бойното поле, а ще бъдат война на всеки срещу всеки, война между съседи, чиито причини ще са различните убеждения, цвета на кожата или религията. Което би било ужасно” (24).

Ще припомня, че около 75% от гражданските конфликти след края на студената война избухват между различни етнически групи (25). Така че гражданската война на Запад също няма да бъде изключение. Следва да отбележа обаче, че описаните от професор Мансур бъдещи сблъсъци, се дължат на възприемането на принципите на „политиката на идентичност” от всички обществени групи.

Политиката на идентичност може да се определи като политика, в чиито рамки хората с определена расова, религиозна, етническа, социална или културна принадлежност, се стремят да прокарват собствените си интереси или нужди, без да се съобразяват с интересите и нуждите на някоя по-голяма политическа група. Тоест, очевидно става дума за своеобразна „постнационална” политика. Именно това, най-вече, прави гражданския конфликт на Запад не просто вероятен, но и практически неизбежен, поне според мен.

Спецификата на съвременния западен мултикултурализъм, в сравнение с примерите на други хетерогенни общества, има три аспекта. На първо място, особено благоприятно от гледна точка на теорията за причините за гражданските войни е фактът, че бялото мнозинство (което в някои случаи бързо променя статуса си,  превръщайки се в голямо малцинство) живее, рамо до рамо, с няколко по-малки малцинства.

На второ място, досега на Запад се практикуваше своеобразен „асиметричен мултикултурализъм” в чиито рамки вътрешногруповите предпочитания, етническата гордост и груповата солидарност (особено при гласуването на избори) се смятат за приемиви за всички групи, с изключение на бялото население, за което подобни прояви се интерпретират като демонстрация на превъзходство, която е в противоречие с обществения ред.

На трето място, заради изложеното по-горе, се създава впечатление, че статуквото е изключително небалансирано, което е причина за възможен бунт на бялото мнозинство (или значително малцинство), търсещо справедливост. От гледна точка на стратегическите комуникации, морално оцветеният наратив, съдържащ ясно формулиран протест, представлява допустимо средство за правна защита (26).

Израз на този наратив е обявената за конспиративна теория за „Голямата подмяна” (27). В теорията на гражданската война това се описва с термина „понижаване на статута”, обясняващ начина, по който доминиращата обществена група възприема случващото се, разглеждайки го, не просто като политическо поражение, а именно като промяна на собствения статус. Тоест, доминиращите групи преминават от ситуация,  в която те определят на какъв език да се говори, чии закони да се спазват и чия култура да бъде уважавана, към ситуация, в която са лишени от тази възможност (28).

За целите на настоящия анализ е важно, че освен резонансът, породен от наратива за „понижаването на статуса“, илюстрация за което е  широкото му разпространение, има още една особеност на мултикултурализма и тя е, че той е и географски асиметричен (29). При имигрантите е налице ясно различимо градско-селско измерение на структурата на населението: на практика, градовете са далеч по-нееднородни, отколкото селските зони. От което можем да заключим, че бъдещите граждански войни на Запад, в чиято основа ще бъдат етническите противоречия, вероятно ще имат ясно изразен „селски” и „градски” характер.

Стратегическата логика

Ако се върнем към цитирания по-горе трактат на френските левичари и обърнем внимание на основното му послание: че „улиците гъмжат от груби и агресивни хора, а градовете вече са се превърнали в руини или, по-точно, днес структурата им е толкова нестабилна, че е достатъчен само лек тласък за да бъдат напълно разрушение”. Именно това е стратегическата логика, която днес открито ни демонстрират групите, обявяващи се против статуквото от целия политически спектър. Те искат да ускорят краха на разнородните големи градове, да провокират каскада от кризи водещи до системно увреждане и период на тотален хаос, който самите те се надяват да изчакат в сравнително сигурните еднородни селски провинции.

Макар че подобно твърдение изглежда като опит за прекалено опростяване на ситуацията, залегналата в основата му логика съвпада с изводите на редица авторитетни специалисти. Да разгледаме например, следният откъс от една брошура, появила се през 1974: „Ограниченията, които налага на града съвременният обществен живот, или ще бъдат преодолени, или могат да възникнат нови форми на градски живот, съответстващи на варварството, което очаква човечеството, ако хората от нашия век не успеят да разрешат социалните си проблеми. Свидетелства за тази тенденция могат да се видят не само в мегаполисите, задъхващи се от отчужденото и атомизирано струпване на хора, но и  в уж „добре защитения” тоталитарен град, включващи „гладуващи черни гета и привилегировани бели анклави – град, който ще сее превърне в гробище на свободата, културата и човешкото достойнство и дух” (30).

Нейният автор Мъри Букчин, който е известен американски социален теоретик, троцкист, урбанист и еколог от еврейски произход, в никакъв случай не може да бъде наречен „крайнодесен”, макар че неговото, цитирано по-горе, определяне на проблемите на западното общество като „атомизация” и „израждане” (адекватен начин да се опише това, което той нарича „културно изтощение”) е типично именно за „крайната десница”.

По-голямата част от обширната литература по проблема за уязвимостта на градовете се концентрира върху темата за устойчивостта на „критичната инфраструктура” към външни атаки или стихийни бедствия и, до известна степен, към тероризма (31). Фактът обаче си остава факт: най-критичата уязвимост на градската инфраструктура е към вътрешни атаки, от които тя не е защитена (а, вероятно, и няма как да бъде защитена). Нормално функциониращите общества не се нуждаят от такава защита, но при възникване на критична вътрешна ситуация (включително гражданска война) те се оказват почти напълно беззащитни.

Във Великобритания например, има 24 газокомпресорни станции, като всички са разположени в селски местности, а две от тях обслужват Лондон. Нито една от тях не се охранява по-различно от който и да било обект на британската лека индустрия. За да бъде атакувана някоя ще е достатъчно нападателите само да се прехвърлят през металната мрежа, която я огражда. Същото се отнася и за мрежата от тръбопроводи, в която винаги има опасност от големи аварии, и която също е силно уязвима (32). Ще припомня, че през юли 2004, в резултат от експлозия в газопровод край газокомпресорната станция в Гисленгиен, Балгия, предизвикана от случайна повреда при провеждане на строителни работи, загиват 25 души, а 150 са сериозно ранени (33).

Същото може да се каже за основните елементи на електрическата мрежа – стълбовете за високо напрежение, трансформаторните станции и т.н., както и за телекомуникационните мрежи – средствата за маршрутизация, клетъчните кули и кулите за микровълното излъчване, оптично-кабелните мрежи и т.н. Що се отнася до транспортната инфраструктура на Запад, по-голямата част от която е в плачевно състояние, при това без да са налице активни усилия за възстановянето и, в много големи западни градове (типичен пример за това е Ню Йорк) се влиза през мостове или тунели, тоест през т.нар. „тесни места“, които лесно могат да бъдат атакувани (34).

Прекъсването на работата на всяка от тези системи би имало негативни последици за доставките на продоволствие и медикаменти, които при нормални условия са незначителни. Проблемът е, че съвременният средностатистически гражданин разполага със запаси от продоволствие за не повече от няколко дни, а в градовете, където живее, запасите от продоволствие в складовете на магазините, по правило, също са само за няколко дни. Британската верига за доставка на продоволствие например, се определя от експертите като „сложна и устойчива“, но тя също зависи от мрежите за доставки, които са изключително уязвими към прекъсването на работата на описаните по-горе системи (35).

Въз основа на всичко, казано по-горе, можем да заключим, че назряващите на Запад граждански войни ще се водят на етнически принципи, което, предвид относителното разпределяне на отделните групи от населението, убедителство свидетелства, че те ще имат ясно изразен селски и градски характер. Стратегическата логика на тези граждански войни ще доведе до разрушаването на големите градове чрез атаки срещу критичната им инфраструктура с цел да се провокира каскадно системно прекъсване, водещо до неконтролируеми граждански безредици и последващ бърз упадък. Използването на подобна тактика изглежда достатъчно правдопособно заради неустойчивата стабилност на съвременните градове, дори и без те да бъда подложени на допълнителен натиск.

Какво следва

Както част от политиците, така и свързаните с тях експертни кръгове, признават възможността за избухването на граждански войни на Запад, впрочем на този въпрос са посветени и редица научни изследвания. Мнозина обаче все още отричат това или пък не са склонни да обсъждат въпроса. Възможно е да се опасяват, че дискусията по темата би могла да провокира своеобразна „дилема на сигурността“ – т.е. ако хората повярват, че наистина се очертават граждански войни, тъй като за това говорят достатъчно авторитетни експерти, те могат да възприемат поведение, което да провокира или да ускори избухването на такива войни. Впрочем, възможно е и, някои да са наясно за опасността, но вместо да се ангажират с реални усилия за предотвратяването и, предпочитат да спорят, кой точно ще произведе „първия изстрел“ в този конфликт.

Според мен обаче, нито едно, нито другото, не представлява надеждна позиция, която може да бъде отстоявана на фона на все по-тревожната реалност. По правило, теорията ясно и убедително описва условията, при които би могла да започне гражданска война. Уолтън например, стига до извода, че едва под 4% от жителите на държавите, в които има условия за избухване на гражданска война, усещат тази възможност (36). Ако приемем това за своеобразна песимистична прогноза, можем да предположим, че през следващите десетина години „колективният Запад“ ще се сблъска с големи проблеми. Нещо повече, няма сериозни основания да се надяваме, че ако в някоя голяма западна държава започне граждански конфликт, последиците му няма да засегнат съвсем пряко и останалите.

Впрочем, нещата не опират само до това, че на Запад са налице съответните условия, а че те бързо еволюират до идеалните за началото на гражданска война. Относителното благосъстояние, социалната стабилност и свързаната с това липса на демографска раздробеност, както и представата за способността на нормалната политика да решава проблемите, които някога позволяваха на Запада да изглежда устойчив и невъзприемчив към заплахата от гражданска война, вече не съществуват. На практика, във всяка от тези категории е налице тенденция към граждански конфлист. Хората все по-често осъзнават това, и нивото на доверието им към правителството намалява още повече, заради очевидното нежелание или неспособността на лидерите да признаят наличието на подобна опасност и да и се противопоставят (37).         

Резултат от това, от гледната точна на обществото, е ускоряващата се спирала, напомняща началните редове на прочутото стихотворение „Второто пришествие“ на Уйлям Йейтс:

Развива се, развърта се спиралата -
соколът вече губи соколаря.
Оста не стяга. Всичко се разпада.

Проблемът е, че инструментите за бунта, под формата на различни атрибути на съвременния живат, просто се търкалят навсякъде, знанията за това, как те могат да бъдат използвани, са широко разпространени, целите са очевидни и незащитени и, както изглежда, все повече доскорошни обикновени граждани вече са готови да започнат да стрелят.

Стратегическите реалности

По-долу ще се спра на вероятните форми, които ще приеме гражданската война на Запад и стратегияте, които могат да бъдат използвани за минимизирането и смекчаването на вредите от нея.

В момента държавите, които най-вероятно първи ще станат жертва на ожесточен граждански конфликт, са Великобритания и Франция, като и двете вече преживяха това, което можем да наречем предвестници или показателни инциденти (37), като по-нататък ще стане дума за тях. Истината обаче е, че условията за избухване на подобни конфликти са сходни в цяла Западна Европа, както и – макар и по малко по-различни причини – в САЩ (38). Нещо повече, следва да сме наясно, че ако някъде на Запад избухне граждански война, тя най-вероятно бързо ще се разпространи и на други места (39).

По-горе се опитах да обясня, как условията, които учените определят като признак за зараждаща се грожданска война, са широко разпрространени в западните държави. Според някои експерти, в държава, където са налице подобни условия, вероятността от възникване на реална гражданска война е 4% годишно (40). Ако се опрем на това предположение, можем да заключим, че вероятността такава война да избухне през следващите пет години е 18,5%.

Нека предположим, базирайки се на скорошните изявления по темата на заслужаващи доверие политици и учени, че в Европа има поне десет държави, които са изправени пред перспективата за избухване на ожесточен граждански конфликт. В приложението, след статията, цитирам петнадесет такива примери, като читателите могат да се откажат от онези пет, които не им се струват достатъчно правдоподобни. Тоест, вероятността, че това ще се случи във всяка от тези страни в рамките на следващите пет години, се равнява на 87% (или на 95%, ако става дума за всичките 15 държави).

Друго разумно предположение е, че ако подобен сблъсък има място в една страна, той потенциално би могъл да се разпространи и другаде. Ако приемем произволно (но правдоподобно), че шансовете за разпространението му са 50%, можем да заключим, че вероятността това да се случи в някоя от въпросните десет западни държави и след това да се разпространи във всички останали, е около 60% (или 72%, ако отчитаме всичките 15 страни от приложението), в рамките на следващите пет години.

Разбира се, един здравомислещ човек би оспорил оценката на всички или на някои от тези фактори и разчети. Възможно е, че нещата са само наполовина толкова зле, както твърдя, и, следователно, рискът може да се равняна на едва 2% годишно. От друга страна обаче, възможно е и твърденията ми да се окажат твърде консервативни. Както вече посочих, възприемането на „понижаването на статуса“ на бившето мнозинство, което е сред най-сериозните причини за избухване на гражданска война, е основен проблем във всички разглеждани случаи (41). Тоест, ако сме обективни, следва да стигнем до извода, че са налице достатъчно основания за тревога във връзка с опасно високата вероятност за възникване – под една или друга форма – на гражданска война на Запад, въпреки че в течение на дълго време се смяташе, че това е невъзможно.

Тук е мястото да повдигна въпроса, към кого е адресирана тази статия.

Първата целева аудитория са държавниците, които – както се надявам, ще осъзнаят, че тази опасност е очевидна и реална. Втората категория е широката публика, на която бих искал да кажа, че ако имат усещане, че нещата не вървят добре, причината не е в обърканото им съзнание.

Накрая, и това е най-конкретното – надявам се, че ще бъда чут от военните командири на всички нива, но най-вече от онези, които разполагат с най-големи пълномощия. Вече четвърт век, те разсъждават за спецификата на антибунтовническата война. Освен това са напълно наясно, какво очаква едно разделено общество в условията на икономическа криза, в която политическата легитимност е изгубена, защото това се съдържа в собствената им доктрина (42). Истината е, че всичко, което правят в момента генералните щабове и министерствата на отбраната, е второстепенно, в сравнение с основната опасност.

Съществува добър прецедент на това, което предлагам да се направи. През февруари 1989, Борис Громов е най-уважавания генерал в съветската армия и очевиден кандидат за поста началник на Генералния шаб, а след време - и за министър на отбраната. Вместо това обаче, той напуска армията и се премества Министерството на вътрешните работи, поемайки командването на вътрешните войски, т.е. превръщайки се, на практика, в полицай. И когато един журналист го пита, защо го е направил, той му отговаря, че се опасява от избухването на гражданска война (43). Според него, настроенията в тогавашното съветско общество го водят към вътрешен конфликт. Затова Громов смята за свой дълг да преориентира усилията си към борба с най-голямата опасност. Ситуацията, с която се сблъскват днес военните и държавниците на Запад, е принципно същата. Тоест, в момента това е също толкова неизбежно за тях, както и за генерал Громов в навечерието на разпадането на СССР.

Тук възниква закономерният въпрос: ако гражданската война на Запад потенциално е също толкова неизбежна, за какво следва да се подготвят военните командири още днес? Отговорът е, че се изисква радикална преориентация на мисленето на западния военен истъблишмънт. Генералите следва още днес да започнат да разработват стратегия за реакция на реалностите на гражданския конфликт. Най-малкото, ако те се опасяват за кариерата си – т.е. че могат да бъдат обвинени, че планират реакция на бъдещи граждански войни, без да имат политическа директива от държавното ръководство, би трябвало да се обърнат към него с молба да получат такава директива.

По-долу ще разгледам някои въпроси, по които те биха могли да поискат подобноразрешение. 

В книгата си „Военна стратегия” Джон Стоун припомня на читателите ключовата максима на Клаузевиц, според който най-важната стъпка във всеки разчет на целите и средствата е изборът на цел, който, на свой ред, следва да се основава на реалистичното разбиране за характера на войната, с която се сблъскваме (44). В тази връзка смятам, че стратегическата цел в предстоящата гражданска война е максималното ограничаване на вредата, която тя ще предизвика.

Всички граждански войни са уникални, но можем да предположим наличието на някои общи черти, каквито те, по правило, притежават и, които са от голяма полза за структурирането на изложените по-долу тези относно това, как можем да се справим с надигащия се хаос и безредици. Става дума за следното.

Гражданските войни водят до сериозни разрушения в резултат от иконоборческия вандализъм или унищожаването или кражбата на обществената културна инфраструктура, т.е. на произведения на изкуството и други исторически и архитектурни обекти. Те разрушават човешкия капитал на държавата в резултат от масовото преместване на гражданско население и повишават уязвимостта на обществото  пред хищническата чуждестранна намеса (45).

Гражданските войни са непропорционално продължителни и кръвопролитни. Статистиката показва, че средната продължителност на гражданските войни в периода между 1945 и 1999 е шест години, а обшият брой на загиналите в тях е 16,2 милиона души – пет пъти повече, отколкото в конфликтите между държавите през този период (46). От това следва, че намаляването на тяхната продължителност е най-желаната стратегия за ограничаване на вредите. Що се отнася до значението на последния пункт по-горе, то е свързано с факта, че чуждестранното участие в гражданските конфликти очевидно е най-важният фактор за продължителността на гражданската война.

По отношение на жертвите, ако вземем за пример Великобритания, чието население е 70 милиона души, и предположим, че нивото на насилие там достигне онова от най-лошата година в конфликта в Северна Ирландия (1971, когато загинаха 500 души, при население на областта от 1,5 млн. души), можем да очакваме 23 300 убити годишно. Ако пък приемем за индикатори войната в Босна през 1990-те години, или по-скорошната сирийска война, бихме могли да рискуваме и да предположим, че в бъдещата гражданска война ще загинат между 1% и 4% от предвоенното население, а многократно повече хора ще станат преместени лица.

Предвид човешките жертви при оптималния сценарий, читателите имат всички основания да смятат, че свързаната с него стратегия изглежда мрачна. Тя цели максималното смекчаване на определени последици, но не и пълното им предотвратяване. Логичен паралел в това отношение е комплексът от мерки за организиране на гражданска отбрана, предприети навремето от много държави в навечерието на масови въздушни бомбардировки на градовете, както и на евентуална ядрена война, каквато, за щастие, все още не сме преживявали.

Тук е мястото да изясним по-конкретно характера на гражданските войни, които предстои да избухат на Запад.

Дивите градове

Западните правителства, изпитващи нарастваща структурна цивилизационна криза и постепенно губещи своята легитимност, са все по-малко способни да управляват мирно мултикултурните общества, които са окончателно разделени от политиката на етническа идентичност. Първият резултат от това е ускоряващата се трансформация на много големи градове в „диви мегаполиси“,  както ги определя Ричард Нортън в публикуваното си през 2003 едноименно есе, посочвайки, че: „мегаполисът с население от над един милион души, намиращ се в държава, чието правителство е загубило способността да поддържа върховенството на закона в границите на града, въпреки това остава активен субект в рамките на по-широката международна система“ (47).

Тази концепция, която е лансирана от Нортън и други изследователи, касае редица фактори за „ескалиращо подивяване“ на градовете, които в тази връзка биват „маркирани“ от тях като „зелени“ (т.е. нормални), „жълти“ (т.е. незначително или частично „подивели“) или „червени“ (т.е. такива, в които степента на „подивяване“ е достигнала опасни стойности). В есето на Нортън от 2003 като типичен „див град“ е посочена сомалийската столица Могадишу.

Според състоянието на нещата през 2024, списъкът на градовете по света, демонстриращи някои или всички характеристики на „жълтото“ и „червено“ ниво, като високо ниво на политическа корупция, райони поставени под засилен полицейски контрол или дори напълно забранени зони, индустриален упадък, рушаща се инфраструктура, прекалено големи задължения, двустепенна полицейска служба и нарастващо търсене на частна охрана, би трябвало да вкючва и много западни мегаполиси (48). Нещо повече, ситуацията очевидно се развива към по-високо ниво на насилие и „подивяване“.

С други думи, свидетели сме на несъмненото и влошаване. Според мен обаче, драстичното и влошаване би следвало да се очаква най-рано след около пет години. Това е свързано с комбинацията от два други важни фактори. На първо място, е противопоставянето между градовете и провинцията в бъдещите конфликти, които – на свой ред – са резултат от динамиката на разселване на мигрантите. Казано по-простичко, големите градове се отличават с радикално разнообразие и политическите отношения между тях и страната, в която се намират, стават все по-враждебни.

На второ място, става дума за начина на настройка на съвременната критично важна инфраструктура – газоснабдяването, електроснабдяването и транспорта. Отново ще напомня, че всички системи, обезпечаващи живота в градовете обикновено са разположени в селска местност или минават през нея. При това нито една от тези инфраструктури не се охранява както трябва, нещо повече, на практика, по-голямата и част просто няма как да бъде защитена в необходимата степен.

Съвкупността от тези фактори позволява да очертаем траекторията на бъдещите граждански войни.

На първо място, големите градове постепенно стават неуправляеми, т.е. „подивяват“, което лишава полицията от способността и да поддържа гражданския ред, дори с помощта на армията, докато в същото време по-широкото възприемане на системната политическа легитимност се срива безвъзвратно. Ескалиращото насилие между отделните общности вреди на икономиката, вследствие на което нараства вътрешното преместване на население. На второ място, мнозина коренни жители от титулната националност, които живеят извън пределиге на мегаполисите, започват да възприемат тези „диви градове“ като загубени в резултат от чуждестранна окупация.. Което може да ги накара да атакуват директно незащитените системи, обезпечаващи живота в големите градове с цел да предизвикат техния срив.

В ограничена, но показателна форма, подобни инфраструктурни атаки, вече са факт. Ще припомня, че след серията координирани палежи на железопътната мрежа в Париж през юли 2024 последва мащабна диверсионна атака срещу мрежата от оптични кабели с голям обхват. Смята се, че и двете терористични нападения са свързани с провелитете се в града Олимпийски игри (49). В Лондон групата активисти, известни като „Бягащите по острието на бръснача“ (ULEZ Blade Runners) унищожиха 1200 камери за наблюдение, предназначени за гарантиране спазването на градската схема за зоните със свръхниско ниво на вредните емисии (50). Когато пишех тази статия пък, беше съобщено, че антитерористичното звено на лондонската полиция разследва причината за запалването на основния електрически трансформатор на Летище Хийтроу, като в резултат от това бяха задържани или отменени 1300 полета, което доведе до големи икономически щети (51).

Това, че на Запад се надига гражданска война е логически завършек на стандартните и добре известни тези на социалната наука. Вероятното разцепление на мултикултурните общества между различните съставляващи ги идентичности е очевидна хипотеза. Конфигурацията на демографската теография и фракционната поляризация, която е политическа последица от нея, са очевиден и напълно измерим факт. Неустойчивият характер на съвременната урбанизация поражда тревога у географите поне от половин век насам (52). С други думи, ситуацията, която очертах по-горе, е неприятна, но не поражда спорове от гледна точка на разбирането ни за текущата реалност и теоретичното разбиране на това, как функционират обществата.

Търсейки такова определение за „града“, което да покрива всички многобройни варианти на това понятие, съществували в човешката история, Арнолд Тойнби предполага, че това е просто „човешно селище, чиито жители не могат да произвеждат в него (т.е. в града) всички хранителни продукти, необходими са съществуването им“ (53). Не фона на сегашната ситуация, това определение ми се струва доста уместно. Проблемът е, че много големи западни градове все по-често се възприемат от коренното население като чужди и паразитиращи върху държавите, на чиято територия се намират.

Жизнеспособността на подобни места винаги е зависела от обстоятелствата – проблематичната им стабилност на практика представлява парадоксално средство за поддържане на баланс, изискващо постоянни и компетентни грижи. На фона на сегашната траектория на развитие на големите западни мегаполиси обаче, този начин за поддържане на равновесието е обречен на провал.

Културната столица

През първите седмици на Гражданската война в Испания, в контролираната от републиканците част от страната са ексхумирани и оставени на показ труповете на стотици монахини. Това шокиращо събитие заема видно място в революционната пропаганда, която включва множество други антиклерикални злодеяния (включително убийствата на 12 епископи и хиляди свещеници, монаси и монахини) (54). Макар че на пръв поглед подобни действия изглеждаг ужасяващи, истината е, че те са нещо обичайно за гражданските войни и са лесно обясними. Защото изпълняват проверена от времето стратегическа функция.

Атаките срещу знаковите символи на някоя нация по правило провокират също толкова или дори по-силна реакция, което - в началните етапи на гражданския конфликт, когато ескалацията на напрежението е от решаващо значение за укрепване на вътрешногруповите връзки във всяка от страните – стимулира разгарянето му. Друг важен стимул е по-нататъшното унищожаване на елементите свързващи обществото преди началото на гражданската война. Казано по-простичко, това нормализира ненормалността и затруднява връщането към нормалния живот (напомня ли ви за нещо?).

Именно по тази причина стратезите следва да се отнасят сериозно към т.нар. „културни войни”, разглеждайки ги като проява на съществуващи дълбоки конфликти, които потенциално могат да ескалират в насилствени действия. В едно скорошно интервю, американският социолог Джеймс Дейвисън Хънтър, който преди трийсет години, лансира понятието „културни войни”, също предупреждава за това: „Просто ще напомня за наблюдението, направено преди повече от сто години от Оливън Уендъл Холмс, който казва, че „между две групи хора, които искат да създадат несъвместими помежду си светове, не виждам друг изход, освен силовото решаване а проблема”“.

В началото на 1980-те и началото на 1990-те хората все още бяха склонни да взаимодействят помежду си. Не съм сигурен, дали споровете вече са били отишли твърде далеч,  но беше важен самият процес на взаимодействие. Мисля си обаче, че днес вече почти сме се предали. В западните общества е налице силно изтощение и това предвещава сериозни неприятности (55).

Нещо повече, унищожаването на символите на „колективния противник” е ключовия елемент на стратегическите послания за надигаща се гражданска война. С други думи, няма по-надежден способ да се демонстрира упадъка на един обществен строй и замяната му с друг. Ето защо от древността, когато евреите унищожават светините на ханаанците, и до наши дни, когато афганистанските талибани взривиха статуите на Буда в Бамиан, иконоборчеството и гражданската война са неразривно свързани (56). Това също ли не ви напомня нещо?

Преносимите предмети на изкуството – картини, скулптури, ръкописи и други артефакти също биват подложени на сериозна опасност по време на гражданската война, тъй като могат лесно да бъдет превърнати в пари. Без значение, дали това цели обогатяването на опортюнистките полеви командири или получаване на средства за закупуване на оръжия, фактът си остава факт: за този тип конфликти са характерни мащабните грабежи и опортюнисткият вандализъм.

От това следва, че основен елемент на стратегията за смекчаване на последиците от надигащата се гражданска война, при максимално използване на потенциала за поствоенно възстановяване, трябва да стане планирането на защитата на културния капитал. Ще припомна, че вече съществува добре разработено военно ръководство за защита на културните ценности в условия на конфликт, публикувано от ЮНЕСКО през 2016, което може да послужи на командирите, които ще трябва да решават кое и как да защитят (57).

Ако говорим конкретно, действията, предприети преди началото на конфликта, следва да включват идентифициране, каталогизация и определяне на приоритетността на местонахожденията на уязвимите културни ценности – например, музеи и галерии, архиви и сгради, които да бъдат включени в специален списък.; подготовка за изнеглянето и сигурното съхраняване на движимото имужество, където това се налага; и планиране на защитата на местата, които се смятат за най-уязвими и най-ценни.

Налице са значими исторически прецеденти за предприемането на подобни мерки. В началото на Втората световна война Великобритания изразходва много сериозни средства за да прехвърли значителна част от своите исторически ценности от местата, уязвими за вражеските въздушни бомбардировки, в по-безопасни обекти, обикновено разположени под земята (58). Ще припомня и, че още през 1980-те години се изготвят планове за преместването, при възникване на извънредна ситуация, на богатствата на Британския музей в изоставените мини и пещери в Уелс и северната част на страната (59).

В тази връзка, би било целесъобразно създаването на специална служба за планиране на мероприятия за защита на културното наследство. Добър пример в това отношение е германският Kunstschutz (корпус за защита на изкуството), създаден по време на Първата световна война под ръководството на професора по история на изкуствата Волф Метерних. Друг пример са американските служители, отговарящи за защитата на паметниците, изобразителното изкуство и архивите, известни като „хората охраняващи паметниците”, които по време на Втората световна война работят за предотвратяване на кражбите, унищожаването или повреждането на културните ценности (60).

Зоните на сигурност

Всички войни се съпътстват и с масово преместване на гражданско население. При гражданските войни, този проблем може и да не е толкова мащабен, но е възможно да се окаже по-сложен. На първо място, защото многовалентното до този момент общество се разпада на части, на ниво райони, в резултат от което за хората ще бъде трудно да решат, кога и къде да бягат. От друга страна, преместването на гражданското население може да придобие сериозни мащаби и да ескалира конфликта. Лишените от покрив бежанци се превръщат в жертви, освен това понесените от тях загуби понижават алтернативните разходи за продължаване на военните действия (61).

На първо място, можем да прогнозираме, че хората, които се окажат достатъчно далновидни, ще напуснат големите градове в търсене на безопасно убежище в малките селища или в селските зони. Впоследствие, когато нивото на насилие в мегаполисите ескалира от „жълто” до „червено”, онази част от населението, която все още разполага с необходимите средства, също ще опита да се спаси с бягство.

Освен това, гражданският конфликт, като описания от мен, в чиято основа е залегнала активната дестабилизация на градските райони, закономерно ще доведе до появата на бежански вълни. Както и в случая с иконоборчеството, преместването на хора има целенасочена стратегическа функция. На първо място, това създава своеобразен механизъм за „сортиране”, тъй като хората сигнализират за своята групова принадлежност, според това, дали са решили да бягат и къде да бягат. На второ място, разграничавайки се по такъв начин, за тях ще е по-лесно да получат своеобразна рента и постъпление от по-еднородните и географски концентрирани групировки. На трето място, и двата посочени по-горе ефекта обслужват крайната цел на постоянната промяна на демографските показателите на населението (62).

Очертаната по-горе картина е типична за неотдавнашните граждански войни, включително в Босна (1992-1996), Ливан (1975-1990), Конго (1996-1997) или Сирия (2011-2024). Примери за мащабни премествания на население, предизвикани от граждански конфликти се срещат в човешката история от най-далечни времена до наши дни. С тях често е свързана историята на произхода на много диаспори по света, както и на някои велики държави и, в частност, на САЩ, които са частично заселени от потомци на английски пуритани, бягащи от религиозните преследвания в родината си.

Възможно средство за намаляване на човешките загуби, както в краткосрочна перспектива (свързани с смъртта и страданията на хора), така и в дългосрочна перспектива (свързани с необратимите загуби в резултат от миграцията на най-високообразованите и способни хора) би било създаването, за периода на конфликта, на определени зони, в които да се гарантира нормалния живот на цивилното население. Понятието „безопасна зона” едва ли е най-подходящия за обозначаването им, защото те най-вероятно ще представляват територии на ограничена, но не и напълно изключена опасност. Създаването на подобни зони в собствените им страни ще бъде нещо ново за западните армии. От друга страна обаче, те вече са натрупали определен опит в това отношение в резултат от присъствието си в държави, обхванати от граждански конфликти, като Иракски Кюрдистан (1991), Босна (1993-1995), Руанда (1994), Хаити (1994-1995), Косово (1999), Либия (2011) и Сирия (2013) (63).

Зоните за сигурност следва да бъдат колкото се може по-обширни и, в същото време, защитими от онези части от предвоенните редовни армии, които остават лоялни и ефективни. Ангажираните за целта въоръжени сили трябва да са достатъчно силни за да контролират достъпа до тях по суша, море или въздух и способни да се справят с всички милиции, които биха могли да се опитат да ги превърнат в свои бази, поемайки контрола над основните хуманитарни услуги, включително чуждестранната помощ. Безопасните зони следва да разполагат с летище, способно да приема големи самолети, по възможност с морско пристанище, както и с обекти на електроснабдяването и комуникациите, а също и със система за снабдяване с питейна вода.

Необходимо е още преди началото на конфликта да бъдат определени на картата подходящите зони за сигурност. Полезната допълнително подготовка следва да включва изграждането на безопасни центрове за гражданска отбрана и създаване на запаси от предмети от първа необходимост. Един от съществуващите модели, който може да бъде възстановен и адаптиран, е британската система от регионални представителства, съществувала по време на студената война. В този случай, като работна предпоставка се приема евентуална ядрена атака, в резултат от която централното правителство може да престане да съществува. При подобно развитие, контролът следва да премине към регионалните комисари, чиито екипи да се опитат да възпроизведат колкото се може повече аспекти от дейността на централното правителство (64).

Ако вземем за пример Великобритания, нейната армия, която и без това е крайно малобройна, би могла да постигне подобни ограничени цели върху част от собствената и територия. В сравнение със задачата за потушаване на множество едновременно горящи градове, осигуряване на лечение за милионите пострадали и ликвидирането на последиците от радиоактивното заразяване, при възникване на граждански конфликт хуманитарният проблем изглежда по-податлив за решаване, което е добра новина.

Пропадналите държави и ядреното разпространение

Когато Съветският съюз се разпадна, основните проблеми за сигурността на външните държави бяха свързани със съхраняването на неговите ядрени бойни глави, радиоактивни материали и компонентите на другите видове оръжия за масово унищожаване. Програмата за съвместно ограничаване на заплахата (CTR) беше инициирана през 1991 от САЩ с цел „да се гарантира безопасността и демонтирането на оръжията за масово унищожаване и свързаната с него инфраструктура в държавите от бивщия Съветски съюз” (65). Спектърът на мероприятията, финансирани в рамките на CTR, включваше демонтажа на някои видове въоръжения, усъвършенстването на системите за съхраняване и отчет, както и преоборудването на военните изследователски обекти за граждански цели.

Програмата CTR действаше в Русия до 2015, когато президентът Владимир Путин обяви, че страната вече не се нуждае от американска помощ за да гарантира сигурността на ядрените материали за военни цели. Сътрудничеството на Русия с CTR се обяснява с искрените и опасения във връзка с проблема с разпространението на ядрените оръжия, както и със закономерния и интерес от ядреното разоръжаване на другите бивши съветски републики. Съществуваха обаче и други причини за загрижеността на руските власти във връзка с този тип въоръжения.

Макар че през постсъветската епоха Русия едва успя да избегне избухването на гражданска война, 1990-те години могат да бъдат характеризирани като период, когато страната беше на ръба на оцеляването. Социалните последици от икономическата криза, която беше по-тежка от Голямата депресия през 1930-те, бяха изклюително сериозни. В течение на два периода, проточили се почти година, държавата не беше в състояние да изплаща своевременно и в пълния им размер заплатите на повечето военнослужещи. Единствените, които получаваха достатъчно финансиране, бяха Ракетните войски, които трябваше да продължат да бъдат надеждни, тъй като държавата бе на ръба на фалита (66).

Американското, френското и британското командване следва да извлекат три основни поуки от руския опит, тъй като техните страни бързо се приближават до аналогична катастрофална ситуация. На първо място, те са длъжни щателно да проверят съществуващите механизми за отчет на оръжията за масово унищожаване и свързаните с него материали и да анализират целесъобразността на тяхното съхраняване и гарантирането на сигурността им в случай на вътрешен конфликт. На второ място, очевидно е, че дългосрочният ефект от използването на такова оръжия от воюващите страни в един граждански конфликт, ще бъде колосален. Нещо повече, външните субекти биха моги да оправдаят намесата си в него с необходимостта да бъде предотвратено разспространението им – както например, предполагат САЩ по отношение на Пакистан, в контекста на хипотетична гражданска война или военен преврат.

Навремето, противниците на СССР го наричаха „Горна Волта с ракети”, а постсъветска Русия беше сравнявана с „бензиностанция с ядрено оръжие”. И двете названия бяха откровени подигравки, макар че имаха известно основание, както вероятно биха признали и самите руснаци. Но, ако минем към третата поука, разликата е, че без ядрено оръжие държавите, които не могат да се управляват сами и към които другите държави се онасят само като към доставчици на ресурси и генератори на нестабилност, се оказват уязвими за хищническите планове на външните играчи.

Причините, обясняващи желанието за обезопасяване на потенциалното оръжие за масово унищожаване от възможното му използване в хода на гражданския конфликт, не се нуждаят от подробно обяснение. Историята все още не познава примери, когато една ядрена държава бива засегната от гражданска война, макар че в описаният по-горе случай подобно развитие беше избегнато само по чудо.Частичен паралел представлява историята със скъпоценностите на британската корона, които в началото на Втората световна война, когато опасността от германско нахлуване е съвсем реална, биват заровени на дълбочина 60 фута под двореца Уиндзор, в тайно изградена камера. Предвиждайки, че вероятно ще се наложи те да бъдат преместени другаде, кралският библиотекар взема най-ценните от тях и ги скрива в кутия от бисквити – факт, за който никой – включително кралица Елизабет II – не е знаел, чак до 2018 (67).

В нашия случай, ще е необходима по-голяма кутия, но принципът е същият.

Някои изводи       

„Превзетото отношение към нормалните явления” е концепция, възникнала в сферата на борбата със стихийните бедствия, която е свързана с това, че хората понякога не могат своевременно да реагират на предупрежденията за надигаща се опасност. Военните институции на Запад следва да преодолеят тенденцията да не вярват или да минимизират опасността от вътрешен конфликт. Защото истината е, че от известно време насам условията, които според общото мнение на експертите говорят за потенциална възможност от гражданска война, се проявяват все по-ясно в цял ред западни държави, които дълго време се смятаха за „имунизирани” от подобен род конфликти (68).

Нещо повече, налице са две важни причини, поради които резултатите от стратегическите анализи могат да се окажат доста изненадващи. На първо място, гражданските конфликти не са добре изучени, за разлика от войните между държавите. Наистина, съществува обширна литература относно гражданските войни, включително забележителни трудове за техните причини, начините, по които могат да приключат, социалните им корени, резултатите от поствоенното възстановяване и т.н., но тя рядко се разглежда като „нормална война” от гледна точка на военната стратегия – с други думи, такава, каквато е, или би трябвало да бъде. Рядко изключение от това правило е трудът на професора от Оксфорд Статис Каливас „Логиката на насилието в гражданската война” (69).

Следва да отбележа обаче, че преди малко повече от десетина години дори Каливас стигна до извода, че в дългосрочна персектива гражданските войни ще започнат да намаляват. По-късно обаче, той беше принуден да промени мението си, подчертавайки, че през последните двеста години гражданската война е претърпяла три фундаментални трансформации и, в крайна смека, е придобила форма, която самият той описва като „далеч по-хаотична и по-малко традиционна” (70). Предположението, че гражданската война е неизбежна и набира скорост именно в онези части на света, които досега се смятаха за най-богатите и най-малко неспокойните, може да противоречи на очакванията, но истината е, че постепенно се превръща в кошмарна реалност.

Приложение

Бележки:

[1]European Diplomatic Academy, Opening remarks by High Representative Josep Borrell at the inauguration of the pilot programme (Bruges: 13 October 2022), https://www.eeas.europa.eu/eeas/european-diplomatic-academy-opening-remarks-high-representative-josep-borrell-inauguration_en
[2] Barbara Walter, How Civil Wars Start—and How to Stop Them (London: Penguin, 2022).
[3] Виж, ‘Remarks by President Biden on the Continued Battle for the Soul of the Nation’, The White House (1 September 2022), https://www.whitehouse.gov/briefing-room/speeches-remarks/2022/09/01/remarks-by-president-bidenon-the-continued-battle-for-the-soul-of-the-nation/
[4] The introductory material in Paul Collier and Anke Hoeffler, ‘On Economic Causes of Civil War’, Oxford Economic Papers, Vol. 50, No. 4 (October 1998), pp. 563–573 and Volker Krause and Susumu Suzuki, ‘Causes of Civil War in Asia and Sub-Saharan Africa: A Comparison’, Social Science Quarterly, Vol. 86, No. 1 (March 2005), pp. 160-177, provide a good summation of the state of the field. Also Eok Leong Swee, ‘Economics of Civil war’, Australian Economic Review, Vol. 49, No. 1 (March 2016), pp. 105-111.
[5] Arthur Schlesinger, The Disuniting of America: Reflections on a Multicultural Society (New York: Whittle Books, 1991).
[6] Richard Edelman, ‘Breaking the Vicious Cycle of Distrust’, Edelman Trust Barometer (2022), https://www.edelman.com/trust/2022-trust-barometer/breaking-vicious-cycle-distrust
[7i] Lee Rainie et al, ‘Trust in America’, Pew Research Centre (22 July 2019), https://www.pewresearch.org/politics/2019/07/22/trust-and-distrust-in-america/
[8] Robert Putnam, Bowling Alone: The Collapse and Revival of American Community (New York: Simon and Schuster, 2001).
[9] Виж, Matthew Weaver, ‘Angela Merkel: German multiculturalism has “utterly failed”’, Guardian (17 October 2010), https://www.theguardian.com/world/2010/oct/17/angela-merkel-german-multiculturalism-failed and Jamie Doward, ‘David Cameron's Attack on Multiculturalism Divides the Coalition’, Guardian (6 February 2011), https://www.theguardian.com/politics/2011/feb/05/david-cameron-attack-multiculturalism-coalition
[10] Следва да се отбележи и, че по-късните изследвания на Пътнъм относно разнообразието, също сочат в тази посока, Виж, Robert Putnam, ‘E Pluribus Unum: Diversity and Community in the Twenty-first Century The 2006 Johan Skytte Prize Lecture’, Scandinavian Political Studies, Vol. 30, No. 2 (2007), pp. 137-174.
[11] Тази динамика се разглежда в  трудовете на Алища Уенлес и Майкъл Бюркk, ‘Participatory Propaganda’, in David Herbert and Stefan Fisher-Hoyrem (eds.), Social Media and Social Order (Warsaw: De Gruyter, 2021), pp. 111-132.
[12.] Jessica Murray, Aina J Khan and Rajeev Syal, ‘”It Feels Like People Want to Fight”: How Communal Unrest Flared in Leicester’, Guardian (23 September 2022), https://www.theguardian.com/uk-news/2022/sep/23/how-communal-unrest-flared-leicester-muslim-hindu-tensions
[13.] Това е доказано много убедително от Рей Далио в книгата му, Principles for Dealing with the Changing World Order: Why Nations Succeed or Fail (New York: Simon and Schuster, 2021). Друг съдържателе коментар, посветена на мрачните финансови перспективи пред САЩ, се съдържа в книгата на Алистър Уолтън, ’The Elephant in the Room: The US Fiscal Deficit & Debt Outlook Over the Next 30 Years’ (Australian National University: College of Business and Economics, 10 September 2019).
[14] Вижте класическия обмен на мнения между Джеймс Чоунинг Дейвис в книгата му ‘The J-Curve and Power Struggle Theories of Collective Violence’, pp. 607-610 и Дейвик Снайдер и Чарлз Тили в тяхната книга ‘On Debating and Falsifying Theories of Collective Violence’ in American Sociological Review, Vol. 39, No. 4 (August 1974), pp. 610-613.
[15] По този въпрос, виж Peter Turchin, End Times: Elites, Counter-Elites and the Path of Political Disintegration (London: Penguin, 2023), както и Miguel Centeno et al (eds), How Worlds Collapse (New York: Routledge, 2023), esp. chap. 1 ‘Globalisation and Fragility: A Systems Approach to Collapse’.
[16] Виж, Bruce Lincoln, Red Victory: A History of the Russian Civil War (New York: De Capo Press, 1999), p. 44.
[17] Макар че касае най-вече американската намеса в споменатите конхфликти, книгата на Тодд Грийнтрий, Crossroads of Intervention (Westport, CT: Praeger 2008), предлага подробно описание на ситуацията в Централна Америка през 1980-те.
[18] Добър пример за загрижеността от крайнодесния радикализъм е Marek N. Posard, Leslie Adrienne Payne, and Laura L. Miller, Reducing the Risk of Extremist Activity in the U.S. Military (Santa Monica, CA: RAND, 2021).
[19] The Invisible Committee, The Coming Insurrection (Cambridge, MA: Semiotext(e), 2009), pp. 111-112.
[20] Книгата на Дейвид Килкълън Out of the Mountains: The Coming Age of the Guerrilla (London: Hurst, 2013), се откроява сред обширната литература по темата.
[21] Michael Flynn and Boone Cutler, The Citizen’s Guide to Fifth Generation Warfare (no publication place given: Resilient Patriot LLC, 2022), Appendix 1 (unpaginated). За да не решите, че подобен осъзнат и искрен радикализъм е проблем само на крайната десница, препоръчвам да се запознаете с такива леви революционни справочници и текстове, като William Powell’s The Anarchist Cookbook (Syracuse NJ: Barricade Books, 1971) and Carlos Marighela’s, Minimanual of the Urban Guerrilla (1969), available at https://www.marxists.org/archive/marighella-carlos/1969/06/minimanual-urban-guerrilla/ amongst others, have been around for decades.
[22] За отрезвяващ поглед върху дългосрочната траектория на развитието на Франция, разглеждана в контекста на по-скорошни атаки, вижте Andrew Hussey, The French Intifada: The Long War Between France and its Arabs ((New York: Faber and Faber, 2014).
[23] Сред най-добрите разработки по темата е книгата на Стивън Марч The Next Civil War: Dispatches from the American Future (New York: Avid Reader Press, 2022).
[24] Цитат от книгата на Марч, стр. 2.
[25] James Fearon and David Laitin, ‘Ethnicity, Insurgency, and Civil War’, American Political Science Review, Vol. 97, No. 1 (February 2003), pp. 75-90.
[26] Относно структурата на ефективните стратегически наративи виж David Betz and Vaughn Phillips, ‘Putting the Strategy Back into Strategic Communications’, Defence Strategic Communications, Vol. 3 (Autumn 2017), pp. 50-51.
[27] Renaud Camus, You Will not Replace Us! (Paris: Self-published, 2018).
[28] Walton, Civil Wars, p. 65.
[29] Примери за този наративен резонанс можете да видите в: David Abbott, Dark Albion: A Requiem for the English (Kindle: 2013), Jim Goad, Whiteness: The Original Sin (Kindle: 2018), and Douglas Murray, The War on the West (London: HarperCollins, 2022), amongst others.
[30] Murray Bookchin, The Limits of the City (New York: Harper Torchbooks, 1974), pp. 2-3.
[31] Виж Jon Coaffee, Security, Resilience, and Planning (London: Lund Humphries, 2020).
[32] Виж Phil Shea, ‘Mapping Major Accident Hazard Pipelines for Land Use Planning Decision Making’, UK Onshore Pipeline Operators’ Association (undated), https://www.ukopa.co.uk/mapping-major-accident-hazard-pipelines-for-land-use-planning-decision-making/
[33] Виж ‘Ghislengien Pipeline Explosion 2004’, Process, Safety, Integrity (undated), https://processsafetyintegrity.com/events/2004-07-30_ghislenghien/
[34] Виж James McBride and Anshu Siripurapu, ‘The State of US Infrastructure’, Backgrounder: Council on Foreign Relations (8 November 2021), https://www.cfr.org/backgrounder/state-us-infrastructure
[35] UK Food Security Report 2021 (London: Department for Environment, Food, and Rural Affairs, December 2021), p. 152.
[36] Walton, Civil Wars, p. 198.

[37] David Betz, ‘Civil War Comes to the West’, Military Strategy, Vol. 9, No. 1 (2024).
[38] Виж, в частност, Stephen Marche, The Next Civil War: Dispatches from the American Future (New York: Avid Reader Press, 2022).
[39] Виж Ann Hironaka, Neverending Wars: The International Community, Weak States, and the Perpetuation of Civil Wars (Cambridge, MA: Harvard University Press, 2005).
[40] Виж Barbara Walter, How Civil Wars Start—and How to Stop Them (London: Penguin, 2022), p. 198.
[41] За „понижаването на рейтинга”, веж Walter, chap. 3.
[42] Виж US Army and Marine Corps, Field Manual 3-24: Counterinsurgency (Washington, DC: Department of the Army, 2006), and British Army, Army Field Manual: Countering Insurgency (London: Ministry of Defence, 2010).
[43] Виж Carl Jacobsen, ‘Arms and Society, 1988–1992: Russia's Revolutionary Arbiter?’, European Security, Vol. 2, No. 3 (1993), p. 427.
[44] John Stone, Military Strategy: The Politics and Technique of War (London: Continuum, 2011), pp. 6-7.
[45] Тези наблюдение са резултат от анализа на много текстове за гражданската война, най-значим сред които е книгата на Дейвид Армитидж Civil Wars: A History in Ideas (London: Yale University Press, 2017).
[46] James D. Fearon and David D. Laitin, ‘Ethnicity, Insurgency, and Civil War’, American Political Science Review, Vol. 9, No. 1 (2003), p. 75.
[47] Richard Norton, ‘Feral Cities’, Naval War College Review, Vol. 56: No. 4 (2003), p. 98.
[48] Пример за подобен аналииз, касаещ единствено САЩ е Robert J. Bunker, ‘The Emergence of Feral and Criminal Cities: U.S. Military Implications in a Time of Austerity’, Land Warfare Paper 99W (Arlington, VA: Association of the United States Army, April 2014).
[49] Victor Goury-Laffont, ‘French Fiber Optic Cables Hit by “Major Sabotage” in Second Olympics Attack’, Politico (29 July 2024), https://www.politico.eu/article/french-fiber-optic-cable-hit-with-alleged-acts-of-sabotage/
[50] Оценката се основана на мащаба на вредите, описан в книгата на Юън Съмървил, ‘”Blade runners” Fell Ulez Cameras After Sadiq Khan’s Re-election’, Daily Telegraph (5 May 2024), https://www.telegraph.co.uk/news/2024/05/05/blade-runners-fell-ulez-cameras-after-khans-re-election/
[51] ‘Travel Chaos as Heathrow Airport Closes After Blaze at Electrical Substation’, Guardian (21 March 2025), https://www.theguardian.com/uk-news/2025/mar/21/heathrow-airport-closed-after-fire-at-electrical-substation-in-west-london
[52] Виж например, Murray Bookchin, The Limits of the City (New York: Harper Torch Books, 1974), pp. 3-4.
[53] Arnold Toynbee, Cities on the Move (Oxford: Oxford University Press, 1970), p. 8
[54] Виж Maria Thomas, ‘Sacred Destruction? Anticlericalism, Iconoclasm and the Sacralization of
[55] Politics in Twentieth Century Spain’, European History Quarterly, Vol. 47, No. 3 (2017), pp. 490–508; also, Mary Vincent, ‘The Martyrdom of Things: Iconoclasm and its Meanings in the Spanish Civil War’, Transactions of the Royal Historical Society, Vol. 30 (2020), pp. 41-163.
[56] James Davison Hunter on National Public Radio, ‘How the culture wars poisoned American politics — and how to fix it’, On Point (9 August 2024), https://www.wbur.org/onpoint/2024/08/09/culture-wars-james-davison-hunter-politics; see also James Davison Hunter, The Culture Wars: The Struggle to Define America (New York: Basic Books, 1991). From an opposite political perspective Patrick J. Buchanan’s The Death of the West (New York: St. Martins Grifin, 2002), covers the same terrain.
[57] Luis Felipe Mantilla and Zorana Knezevic, ‘Explaining Intentional Cultural Destruction in the Syrian Civil War’, Journal of Peace Research, Vol. 59, No. 4 (July 2022), pp. 562-576. While focused on Syria this article contains also a lucid general discussion of the strategy of iconoclasm in civil war.
[58] UNESCO, Protection of Cultural Property: Military Manual (Paris: United Nations Educational, Scientific and Cultural Organization, 2016).
[59] Caroline Shenton, National Treasures: Saving the Nation’s Art in World War II (London: Hachette, 2021).
[60] Robert Hutton, ‘Apocalypse Then: How 1980s Britain Fretted Over Nuclear Threat’, Bloomberg (30 December 2014).
[61] По-подборно, виж Anne-Marie Carstens, ‘The Hostilities-Occupation Dichotomy and Cultural Property in Non-International Armed Conflicts’, Stanford Journal of International Law, Vol. 52, No. 1 (2016), pp. 8-12.
[62] Adam G. Lichtenheld, ‘Explaining Population Displacement Strategies in Civil Wars’, International Organization, Vol. 74, No. 2 (2020), pp. 253-294; also, Idean Salehyan, and Kristian Skrede Gleditsch. ‘Refugees and the Spread of Civil War’, International Organization, Vol. 60, No. 2 (2006), pp. 335–66.
[63] Виж Lichtenheld (2020) on these points.
[64] Разходите за създаването на зони на сигурност са изключително големи. Освен това стратегическата полза от тях е съмнително макар че, вероятно, създаването им е по-добро, отколкото да не се прави нищо. Виж, Stefano Recchia, ‘The Paradox of Safe Areas in Ethnic Civil Wars’, Global Responsibility to Protect, Vol. 10 (2018), pp. 362-386. The assumption in these studies though is that the securing force is that of an external actor.
[65] Виж Duncan Campbell, War Plan UK (London: Paladin Books, 1983), chaps. 4-5.
[66] Sharon K. Wiener, ‘The Evolution of Cooperative Threat Reduction’, The Nonproliferation Review, Vol.16, No. 2 (2009), pp. 211–235.
[67] International Institute for Strategic Studies, ‘An Introduction to Russia's Military Modernisation’, Online Analysis (30 September 2020), https://www.iiss.org/online-analysis/online-analysis/2020/09/rmm-introduction/
[68] ‘Crown jewels hidden in biscuit tin during WW2’, BBC (12 January 2018), https://www.bbc.co.uk/news/uk-42662795
[69] Stathis Kalyvas, The Logic of Violence in Civil War (Cambridge: Cambridge University Press, 2006).
[70] Stathis Kalyvas, ‘The Changing Character of Civil Wars’ in Hew Strachan & Sibylle Scheipers (eds.), The Changing Character of War (Oxford: Oxford University Press, 20110, pp. 202-219.

*Авторът е професор в лондонския Кингс колидж и старши научен сътрудник в американския Институт за иследване на външната политика (FPRI), анализатор на Military Strategy Magazine