Арктическата стратегия на Берлин

С нарастването на стратегическото значение на Арктика в глобален план, въпросите, свързани с региона, отдавна излязоха извън рамките на геополитиката на арктическите държави.

В борбата за влияние в Арктика активно се включват и страни, разположени доста далеч от Северния полюс, включително Китай и Индия. Особено интересен в този контекст e примерът на Германия, която в последно време демонстрира осезаеми промени в геополитическата си стратегия. Тяхното начало беше поставено с речта на предишния канцлер Олаф Шолц в Бундестага, в която той лансира понятието Zeitenwende, т.е. „повратна точка“ или „смяна на епохите“. Тази фундаментална промяна намери отгражение в редица програмни документи, включително  „Концепцията за външна политика и политика за сигурност за интегрирано съдействие на мирното развитие“, „Националната водна стратегия“, „Стратегията на бъдещето за изследванията и иновациите“, „Стратегията по отношение на Китай”, „Стратегията за национална сигурност на Германия“ и „Рамковата директива за обща отбрана“.

Естествено, тази преориентация нямаше как да не засегне и Арктическия регион. За сравнително кратък период, Берлин разработи и публикува три важни документи, касаещи арктическата му политика, което говори за сериозно и целенасочено усилване на вниманието на германците към региона. Кулминация на тази активност беше публикуваният през миналата 2024 нов документ, изцяло посветен на Арктика. Това обстоятелство налага по-дълбок анализ на мотивацията на Германия, направленията на нейната арктическа политика и възможните перспективи за практическата и реализация.

Генезисът на германската арктическа политика

Формулирането на основните направления на германската външна политика в Арктика включва три основни етапа, всеки от които притежава собствена специфика и принос за очертаването на стратегическите интереси на страната в региона. Първият етап е свързан с изследователската активност, вторият се характеризира с началото на участието на Берлин в международните арктически организации, а пък третият представлява своеобразен синтез на първите два и може да се приеме за най-активния етап от развитието на арктическата политика на Германия.

През първия етап, германците развиваха активна изследователна дейност, за което способства появата на частни изследователски институции, изграждането на система за информационно-аналитично обезпечаване и т.нар. „свободни университети“. Без съмнение, първото направление на немската активност в Арктика бяха именно научните изследватния. Въпреки, че не разполага с пряк достъп до региона, страната активно участва в международните научни проекти, свързани с климатичните промени, биоразнообразието и природните ресурси на Арктика.

Както е известно, първите национални полярни експедиции са организирани още през XIX век, като през онзи период се създават и първите германски полярни станции, например на остров Шпицберген. Оттогава насам, Германия успя да създаде значителен научен и технически потенциал и се превърна в една от водещите държави в сферата на полярните изследвания.

Разбира се, научната активност, сама по себе си, не гарантира изключително мирното и екологично отговорно използване на Арктика. Натрупаните знания могат да се използват както за устойчивото развитие на региона, така и за неговата интензивна и потенциално деструктивна експлоатация и бъдещото военно проникване там.

В хода на втория етап, от началото на 1990-те години, постепенно нарасна ангажирането на Германия в международните арктически органицаии. През 1998 например, на първата министерска сесия на Арктическия съвет в Икалуита (Канада), Германия, наред с Нидерландия, Великобритания и Полша, получи статут на наблюдател в Съвета. Въпреки това, през този период, страната не участваше активно в дейността на организацията, което също свидетелства за късното начало на германската арктическа политика. Освен това, по онова време, липсваше институционален подход към реализацията на немските арктически проекти, тъй като различните федерални министерства и държавните институции реализираха отделни инициатива, без да ги съгласуват помежду си.

Третият етап, който започна едва в началото на 2010-те години, се характеризира с рязко активизиране на действията на Германия в Арктика по всички възможни направления. За негова отправна точна можем да приемер инициативата на немския посланик в Канада Георг Витшел по време на конференцията „ЕС, Канада и Арктика: предизвикателствата пред международното управление“, провела се в Отава през 2011. В изказването си той изрази недоволството на Берлин от „прекалените ограничения“, наложени на страните-наблюдателки в Арктическия съвет.

През този период в Германия зачестиха призивите външната политика на страната да придобие по-стратегически характер, а управляващите в Берлин се ангажираха с формулирането на редица доктринални документи, ориентирани към по-далечна перспектива. Именно тогава и немското Външно министерство публикува първата версия на доктриналния документ „Основни направления на арктическата политика на Германия“. По този начин, Германия стана една от първите неарктически държави, разполагащи със собствена стратегия за региона. Тоест, тя за първи път заяви отговорността си по отношения на Арктика, базирана на собствените и постижения в сферата на научните изследвания и технологии, развити по време на реализацията на първия етап.

Следва да отбележа, че основните постановки в този документ имат чисто прагматичен фарактер. В него се изтъква необходимостта Германия да си осигури необходимите и суровинни ресурси. В този контекст, отношенията с Русия, поне тогава, не се разглеждаха от Берлин като конфликтни, напротив налице беше активно сътрудничество между двете страни в редица ключови сфери, включително съвместни проекти, касаещи корабоплаването, вноса на енергоносители и сътрудничеството в рамките на Арктическия съвет.

През следващите десетина години обаче, арктическото направление на немската външна политика постепенно се трансформира. Предвид развитието на международната ситуация във все по-откровено конфронтационна посока, през 2019 Берлин публикува обновена версия на документа „Основни направления на арктическата политика на Германия“. Все пак, въпреки ескалацията на геополитическото противопоставяне в региона, авторите на документа подчертават, че сигурността на Арктика продължава да е свързана най-вече с наличието на екологични рискове и заплахи, а не с такива имащи военен характер. Като приоритет на федералното правителство пък се посочва съхраняването на уникалната околна среда и условия на живот, както и защита на биологичното разнообразие в региона.

Освен това, в рамките на третия етап, Берлин успя да реши институционалния проблем на арктическата си политика. Днес страната разполага с широка мрежа от профилирани държавни структури, осъществяващи определени функции в сферата на тази политика.

В крайна сметка, както вече споменах, през 2024, германското Външно министерство публикува поредната обновена версия на основните направления на арктическата политика на страната, чиито анализ би ни позволил да определим основните направления и да очертаем перспективите пред политиката на Берлин в Арктика.

Контекстът на разработката на новите направления

Тук е мястото да припомня, че в публикуваната през юни 2023 Стратегия за националната сигурност на Германия, Арктика, като отделен и специфичен регион, въобще не се споменава в контекста на немската външна политика. Ето защо появата на обновените „водещи принципи“, включващи осмислянето на радикалните промени в геополитическия контекст на германското отношение към региона, изненада мнозина. Според авторите на представения през септември 2024 документ, озаглавен „Основни направления на арктическата геополитика: Германия и Арктика в контекста на климатичната криза и смяната на епохите“ (1), принципът за взаимноизгодното международно сътрудничество, като част от глобалната политика, остава в миналото. Вместо това, на преден план са изведени трите основни съставляващи на интегралната сигурност на германската държава: отбранителна способност, гъвкавост и устойчивост. Следва да отбележа, че с въпроса за новата арктическа геополитика на Берлин се ангажираха не само експерти от правителствените институции, но и водещите опозиционни парти в Бундестага в онзи момент – ХДС/ХСС (която от май т.г. е управляваща) и „Алтернатива за Германия“. През април 2024 техните парламентарни групи проведоха собствени кампании за преоценка и адаптация на германския стратегически подход към Арктика. Така, християндемократите и техните баварски партньори (в лицето на Фридрих Мерц и Александър Добринд), настояваха, че военната сигурност в арктическия регион, която касае и североизточния флант на НАТО, следва да се превърне в далеч по-важна отпреди тема в рамките на германската (гео)политика. Това тяхно положение беше прието безпроблемно от управляващата тогава „червено-зелена” коалиция. Освен това, групата на ХДС/ХСС настоя да бъде активизирано многостранното сътрудничество със страните членки на Арктическия съвет, с изключение на Русия, както и с НАТО, като то следва да бъде съобразено с общата външна политика и политика за сигурност на ЕС, „Кръглата маса на арктическите сили за сигурност“ (Arctic Security Forces Roundtable) и Северното отбранително сътрудничество. На свой ред, „Алтернатива за Германия“, призова за създаването на нова комплексна арктическа стратегия, която да очертае приоритетите и ясно да дефинира интересите на немската държава, включително нейната енергийна политика и икономическите и интереси. Експертите на тази, набедена за „крайнодясна“, партия посочват, че Германия следва да съдейства за възстановяване на ефективността на Арктическия съмет и разрешаването в бъдеще на въпросите, касаещи сигурността в региона, чрез диалог с всички страни членки, включително Русия. Освен това, те призовават за активно участие на страната в международните арктически форуми като „Кръглата маса на арктическите сили за сигурност (Arctic Security Forces Roundtable -ASFR), Баренцовия евроарктически съвет, „Полярния кръг“, Арктическия икономически съвет (AEC) и конференцията „Арктически граници“. Специално внимание се отделя на необходимостта от постигане на единно разбиране на всички заинтересовани държави относно правата за използване на водните маршрути в съответствие с Конвенцията на ООН по морско право.

На свой ред, коментирайки представения през септември 2024 документ относно Арктика, тогавашният немски външен министър Аналена Бербок подчерта, че този макрорегион заема централно място в системата за европейска сигурност и Германия твърдо подкрепя своите арктически партньори от ЕС и НАТО, помагайки им да отстоят общите си интереси в сферата на сигурността. В тази връзка тя напомни, че според изследвания на учени от Финланския метерологически институт в Хелзинки, температурата в Арктика се повишава четири пъти по-бързо от другите региона на планетата, но пропусна да добави, че това създава възможности за развитие на арктическите държави и най-вече на Русия. Този феномен е известен като „арктическа амплификация“, като сред причините за него не е само антропогенното въздействие, но и вътрещната променливост на климата, която засега не може да бъде прогнозирана или моделирана от учените.

Сигурността и „смяната на епохите“

В Берлин обясняват концептуалното обновяване на германската арктическа стратегия в онази нейна част, която касае сигурността, с военния конфликт в Украйна. Този подход обаче, поражда сериозни въпроси. Ще припомня, че и преди началото на войната през 2022 Германия настояваше за „поемане на по-голяма отговорност“ за Арктическия регион именно в сферата на сигурността. Така, през 2019, когато бе публикуван първият стратегически документ, касаещ немската политика в Арктика, канцлерът Ангела Меркел заяви по време на срещата си с премиерите на държавите от Северна Европа, че: „ако досега Германия се ангажираше предимно с изследователски проекти, в бъдеще ще отделяме по-голямо внимание на стратегическото значение на този регион“. Неслучайно и документът от 2019 започва с думите, че федералното правителство възнамерява да поеме по-значителна отговорност за Арктическия регион, за „да формира неговото бъдеще“. Показателно е, че в обновената стратегия сегашното немско правителство предпочита да прикрие „новите стратегически приоритети“ на страната, като вместо това изтъква на преден план въпросите, касаещи околната среда и промените на климата. Според редица анализатори, опитът на Германия да заяви открито арктическите си амбиции показва желанието и да формира своеобразен стратегически триъгълник с Канада и Норвегия. Подобно позициониране би позволило на Берлин да прокара идеята за тристранно партньорство в сферата на отбраната и сигурността в зоната на Северния Атлантик и полярните региони. Според оценки на немски експерти, ако Отава и Осло подкрепят тази идея на Германия, хипотетичното бъдещо споразумение би могло да включва сътрудничество в сферата на отбранителната индустрия за реализиране на конкретни проекти по изграждането на съвместни военни платформи. Става дума, в частност, за германско-норвежкия проект за производството на нов тип подводници. В рамките на тази програма на стойност 8,1 млрд. долара се изграждат шест подводници от проект 212CD (две от тях са предназначени за германските ВМС, а останалите – за норвежките). На свой ред, в контекста на своята отбранителна политика, канадското правителство изрази желание за проучи вариантите да замени остарелия си флот от подводници клас „Виктория“ с нови, произведени в Германия“, като в тази връзка в Отава изтъкват „забележителните постижения на германците в индустриалната сфера“.

Американският фактор

Тук е мястото да припомня, че обновената арктическа стратегия на Берлин се появи два месеца след като американското Министерство на отбраната публикува новата редакция на Арктическата стратегия на САЩ. Тоест, много е вероятно, именно Вашингтон да е повлиял за промените в немските подходи към региона. Американците обясняват необходимостта от обновяване на стратегията си с осъществяващите се климатични промени (т.е. влиянието на топенето на постоянно замръзналите ледници и ерозията на бреговата линия върху местното население и инфраструктурата – включително военната, и повишаване на привлекателността на въпросните територии), както и с геостратегическите трансформации (войната в Украйна, присъединяването на Швеция и Финландия към НАТО и укрепването на руско-китайското сътрудничество в Арктика).

Показателно е, че всички тези твърдения присъстват огледално и в обновената германска стратегия. Неслучайно през септември 2024, Европейското командване на САЩ (USEUCOM) проведе първата „Седмица на Арктика“ именно в немския град Щутгарт. В рамките на това мероприятие, чиято цел бе комплексното обсъждане на арктическата тематика, участваха около 50 военни и граждански специалисти, както и експерти от базирания в Аляска Център за изследване на арктическата сигурност „Тед Стивънс“. Негова кулминация станаха командно-щабните учения, целящи оценка на стратегическите ответни мерки на потенциалния противник (т.е. на Русия). То бе един от примерите за това, как в контекста на обновяването на германските приоритети в Арктика, американските експерти предават на колегите си от бундесвера своя опит и знание относно промените в региона, търговско-икономическите връзки и екологичните проблеми на държавите, които са част от него, геополитическите ресурси и възможностите за практическото им усвояване. Тоест, подготовката и приемането на новата арктическа стратегия на Берлин несъмнено представлява добре обмислена и предварително съгласувана с Вашингтон стъпка към синхронизиране на американското и германско влияние в Арктика.

Икономиката и „зеленият преход“

Стремежът на Берлин за усилване на влиянието си в Арктика се обосновава и с обвързаността на страната с Целите на устойчивото развитие (ЦУР) в рамките на Дневния ред на ООН за климата до 2030. Базирайки се това, авторите на документа посочват, че всяка активност в региона следва да отчита интересите на местното население и да защитава правата на коренните му жители. На практика обаче, извеждането на преден план на Целите за устойчиво развитие обслужва политико-икономическите интереси на Германия и на първо място, гарантирането на достъп на немската икономика до алтернативни (наред със съществуващите традиционни) източници на критично важни суровини, необходимостта от които нараства постоянно заради „зеления преход” и от гледна точка на ресурсната сигурност на страната. Илюстрация на този подход е инициативата на федералното правителство за задължително изследване на въздействието на възможните проекти за дълбоководен добив на полезни изкопаеми върху околната среда и продължаване на проучванията на морските дълбини. Официално, необходимостта от тези проекти се обяснява с изискването да се създадат механизми за ефективна защита на морската среда. Пак с това е свързан и декларираният от Берлин приоритет на прилагането на специфичните „арктически” познания в изследванията, технологиите и стандартите на околната среда. Тъй като няма собствен достъп до Арктика, Германия се опитва да проникне там, ангажирайки се с проблемите за последиците от климатичните промени в макрорегиона, връзките на този процес с глобалната екосистема и възможната трансформация на корабоплавателните маршрути.

Берлин разглежда Арктика като ключов регион в глобалната борба с климатичните промени. Затова в стратегията му се изтъква, колко е важно постигането на целите за намаляване на въглеродните емисии, запазване на нивото на глобално затопляне до не повече от 1,5 градуса, забрана на добива на полезни изкопаеми в определени арктически райони и защита на морските екосистеми. Германия смята, че разкриването на потенциала на Арктика чрез развитието на локалните общности на коренните народи, включително използването на иновационни разработки (технологии, животообезпечаващи системи и др.) ще е от полза за собствените и социално-икономически интереси. Освен това Берлин се обявява за подобряване на условията за корабоплаване по северните крайбрежия на Европа, Азия и Америка, както и за развитието на иновационното и най-вече на „климатично чистото” корабостроене. Освен това Германия е готова да съдейства за ефективната защита на биоразнообразието и арктическата природна среда по суша и море, включително формулирането и налагането на стриктни екологични стандарти.

Руско-китайският фактор

В обновената германска арктическа стратегия, Русия се споменава като ключов играч, „разполагащ със значително военно и икономически присъствие” в Арктика. В същото време, използвайки като предлог войната в Украйна, Берлин изтъква необходимостта от укрепване на собственото си военно присъствие в макрорегиона с цел гарантиране на сигурността му (в интерпретацията на НАТО и ЕС). При това се твърди, че Арктика все повече се превръща в зона на геополитическо напрежение, както и, че Русия още преди 2022 е разширявала военната си инфраструктура в региона, държейки се „все по-агресивно” спрямо арктическите държави от НАТО. Според авторите на документа, руските военноморски сили и най-вече Северният флот, се превръщат във все по-важни инструменти на външната политика на Москва. Нейната способност „да ограничава свободата на корабоплаването в Северния Атлантик и Далечния Север” представлява предизвикателство за Германия и съюзниците и, поради което, в обозримо бъдеще,  военно-стратегическото значение на Арктика за Берлин само ще нараства.

Стратегията акцентира върху приоритета на многостранния подход и сътрудничеството в рамките на международните институции, включително Арктическия съвет, но нищо не се споменава за необходимостта да се отчитат руските интереси. В същото време, изтъкването на значението на многостранното взаимодейсвие за поддържането на мира и стабилността в Арктика не изключва напълно диалога с Москва с цел минимизиране на рисковете от ескалация. При всички случаи обаче, това няма да се случи преди прекратяването на войната в Украйна. Именно с войната Берлин оправдава и пълното прекратяване на научното сътрудничество с руснаците по арктическото направление, макар че в стратегията се споменава и, че „Германия е отворена за продължаване на сътрудничеството с Русия, ако отново се появят условия за това”.

Впрочем, Берлин очевидно изпитва сериозни опасения и загриженост и по отношение на Китай, който последователно укрепва стратегическите си позиции в Арктика. Според германските експерти, това се потвърждава от значителните китайски инвестиции в свързани с арктическия регион икономически и научни ресурси, включително във военно-техническата сфера. В новата немска арктическа стратегия са подложени на критика всички видове сътрудничество между Москва и Пекин, като всяко взаимодействие помежду им се разглежда като заплаха за сигурността на Германия, ЕС и НАТО.

Някои изводи

Германските политици обосновават необходимостта от концептуално обновяване на арктическата стратегия на страната най-вече с войната в Украйна. Неслучайно в документа, който значително се различава от версията от 2013, се акцентира върху ескалацията на напрежението и нарастване броя на конфликтите, като в тази връзка се отбелязва голямото значение на партньорството в сферата на сигурността в рамките на НАТО и присъединяването на двете арктически държави (Финландия и Швеция) към пакта, което несъмнено оказва влияние върху геополитическия силов баланс в региона. Показателно е също, че въпреки заявленията на федералното правителство против каквато и да било милитаризация на Арктика, Германия активно участва във военните учения на НАТО в региона като Trident Juncture (2018), Northern Viking (2022) или Joint Viking (2023).

Германските експерти оправдават тези действия на Берлин с руската военна активност и търсенето на необходимия баланс между надеждното сдържане и отбранителната способност. Особена тревога в Германия поражда разполагането и използването на нови видове въоръжения в Арктика, например руските свръхзвукови оръжия, ядрените подводни дронове „Посейдон” или системите за създаване на „зони на ограничение и отказ на достъп и маневриране” (A2/AD), чието стратегическо значение далеч надхвъля пределите на региона.

Истината е, че създалата се в Арктика ситуация е пряко свързана с т.нар. „дилема на сигурността”. Както е извество, последната представлява сложен и парадоксален феномен в международните отношения, когато усилията на една държава за укрепване на собствената и сигурност се възприемат от други страни като потенциална заплаха за тяхната безопасност. Което провокира верижна реакция – за да се противопоставят на нарастващата, според тях, заплаха, държавите започват трескаво да повишават военните възможности и укрепват отбраната си, което – на свой ред – може да бъде възприето като агресивно поведение. При всички случаи е очевидно, че днес Арктика не представлява онази „изключителна зона на мира”, каквато си я представяха мнозина в края на студената война и през първите години след това.

Глобалното затопляне и бързото топене на арктическите ледове разкрива нови възможности за корабоплаване. В тази връзка обновената през 2024 германска арктическа стратегия ясно демонстрира нарастващия икономически интерес на Берлин към стратегически важните маршрути. Именно този икономически потенциал обаче се превръща и в основна причина за нарастващото геополитически напрежение. Ключов въпрос в случая е правният статут на морските маршрути. От една страна, Канада и Русия твърдят, че морските проходи покрай техните крайбрежия (Северозападният проход и Северният морски път) са техни вътрешни води. От друга страна, САЩ и ЕС ги разглеждат като международни маршрути, което означава че за тях важи принципа за свободното корабоплаване. Така, в приетите през миналата 2024 „Водещи принципи на германската политика по отношение на Арктика” се твърди, че способността на Русия да попречи на свободното корабоплаване в зоната на Крайния Север представлява стратегическо предизвикателство за Берлин и съюзниците му. Което означава, че Германия ще продължи да отстоява изгодния за самата нея правен статут на арктическите морски маршрути.

Днес в борбата за Арктика се включват и редица неарктически държави, една от което именно Германия. Генезисът на нейната арктическа политика може да бъде открит още през втората половина на ХIХ век. По оново време, осъществявайки мащабни изследователски експедиции, страната се опитва да укрепи геополитическото си влияние и да заяви амбициите си в региона. В сравение с миналото обаче, сегашната арктическа политика на Германия придобива по-стратегическо значение. Основните вектори на тази политика, очертани в обновената и Арктическа стратегия, са: гарантиране на сигурността в Арктика, защита на нейната уникална екосистема,  разширяване на германската научно-изследователска и икономическа активност в Арктика и по-активно участие на Берлин в международните организации, свързани с региона.

Бележки:

1. https://www.auswaertiges-amt.de/resource/blob/2676012/35e32e524625a571390e1af8789b1fd7/arktis-leitlinien-data.pdf

*Българско геополитическо дружество