Предизвикателствата на настоящето и бъдещето на българско-сръбските отношения

Различни въпроси на тази сложна тематика са осветявани от някои български и сръбски изследователи. Неслучайно Република Сърбия е единствения български съсед, с който нямаме основополагащ договор за добросъседство и сътрудничество – факт, свидетелстващ за напластени нерешени проблеми на двустранните отношения, които продължават да препятстват тяхното нормализиране и възходящо развитие. Това е наистина удивително, като се има предвид, че става дума за две съседни славянски и православни страни, развиващи се в пряко съседство вече над тринадесет столетия (1).

Сред основните причини за това неутешително състояние на нещата е вътрешният и външният политически натиск над науката. От една страна, от т.нар. българска ,,политическа класа”, която е заслепена от дълбоко вкоренения антисърбизъм, замъгляващ нормалния й разсъдък. Впрочем, същото може да се каже и за отношението към България на голяма част от сръбския елит. В същото време, най-заинтересован от раздухването на противоречията между ,,натовска” и „европейска” България и ,,проруска” Сърбия е преди всиччко оглавяваният от САЩ т.нар. „колективен Запад”.

Поуките от миналото

Днес наистина се нуждаем от нормализиране на българско-сръбските отношения и разкриване на нови перспективи пред двустранното сътрудничество, но това не може да стане без извличане на поуките от миналото.

Ако оставим настрана епохата на Средновековието, можем да констатираме, че корените на българско-сръбските неразбирателства отвеждат до периода на националния романтизъм. За разлика от останалите части на Европа тук, на Балканите, националнообразувателните процеси протичат в условията на необичаен етнически микс. Естествено, всеки народ на полуострова пази свято спомена за най-бляскавите периоди на средновековното си минало и мечтае за възстановяване на своята държавност във възможно най-широки рамки. И тъй като, поради периферното си положение в Османската империя, сърбите извоюват по-рано от българите своята автономия (официално призната през 1829), те по-рано от нас разгръщат своя национална програма за създаване на ,,Велика Сърбия” чрез слагане ръка и на територии с преобладаващо друго (включително българско) население - написаното през 1844 от Илия Гарашанин ,,Начертание”. Ламтежът по създаване на ,,Велика държава” обаче не е сръбски патент, а нещо присъщо на почти всички балкански нации. Включително и на нас, българите – най-убедително свидетелство за поетия курс към установяване на хегемония на България на Балканите е конфиденциалното изложение по външната политика на страната, изпратено от премиера д-р Стоян Данев до княз Фердинанд в самото начало на ХХ век, в което се казва: ,,Българската политика не може да прегърне искрено идеята за балканска федерация, защото в основата си тази последната е негодна за Велика България” (2).

У нас често припомнят и Сръбско-българската война, подхваната от крал Милан непосредствено след Съединението на Княжество България и Източна Румелия (1885). При това обаче, не се обръща достатъчно внимание на факта, че тя до голяма степен е резултат и от подстрекателство на Австро-Унгария, че самият крал Милан абдикира (а на практика е детрониран) само четири тодини след войната, както и, че в сръбските учебници по история се признава че тя е голям негов грях към България.

Както е известно, след Балканската война сърбите влизат в таен съюз с гърците, насочен против страната ни, отказвайки да се изтеглят не само от т.нар. „спорна” (северозападната част на днешната Северна Македония, където в момента е концентрирано албанското малцинство и чиято принадлежност е трябвало да бъде решена с арбитраж от руския император), но и от „безспорната” зона в Македония. В тази ситуация, цар Фердинанд и част от военния елит на България допускат огромна стратегическа грешка с фатални последици за по-нататъшната съдба на страната ни, нареждайки на българската армия да атакува доскорошните си съюзници, без да дочака насрочената през юни 1913 конференция в Санкт Петербург.Така страната ни се изправя на практика срещу всичките си съседи (включително Румъния и Османската империя, които не пропускат да се възползват от ситуацията) и губи по-голямата част от завоюваните по време на Балканската война територии, населени с българи. Същата грешка бива повторена и по време на Първата световна война, когато България решава да се откаже от печелившата позиция на неутралитет, намесвайки се на страната на „централните сили” след издадения от цар Фердинанд манифест, призоваващ „да бъде отмъстено за поруганата ни чест”. Много показателно е, че и двата пъти фаталната стъпка е предприета по внушение и под силния натиск на Австро-Унгария и  (в по-малка степен) на Германия. В резултат, в края на войната Сърбия се нарежда сред победителите, превръщайки се в лидер на новосъздаденото Кралство на сърби, хървати и словенци (от 1929 Югославия) (3), докато България преживява нова национална катастрофа. Впрочем и в края на Втората световна война Югославия отново се оказва сред победителите, а България – пак сред победените. В началото на Студената война пък, поради робуване на волята на Кремъл и на идеологически съображения, България губи Югославия като най-важен балкански стратегически съюзник. След смъртта на Сталин (1953) отношенията са нормализирани, враждебният тон е смекчен, работата на Смесената погранична комисия е подновена, а търговските, културните, научните и спортните връзки – съживени. Подписаните от 1955 споразумения са изградени върху принципите на равноправието и взаимната изгода. Въпреки подновяването на срещите между ръководителите на двете страни (от 1963) и подема на двустранните отношения (от края на 1960-те години) обаче, остават различията в оценките за принципите на международните отношения, за международното положение, пограничните спорове, въпросът за Западните български покрайнини и ,,Македонският въпрос”. Те се оказват достатъчни, за да не бъде подписан нов договор след изтичането на 20-годишния срок на съюзния договор от 1947.

След началото на демократичните промени в двустранните отношения беше внесена нова доза хладина в резулта от писмото на председателя на югославската Скупщина от 14 февруари 1990, свързващо началото на демократичното обновление на България с надеждата за гарантиране правата и свободите на ,,македонското национално малцинство”. В специална декларация на българския парламент от 6 март 1990 то с основание бе оценено като намеса във вътрешните работи на страната ни, посегателство върху националния й суверенитет и предявяване на териториални претенции спрямо нея.

С разпадането на Източния блок и на СССР България побърза да се прикачи към останалата единствена глобална суперсила (САЩ), като активно подкрепи поетия от нея курс към декомпозиране на Югославската федерация, сред чиито цели беше и превръщането на натовска Турция в регионална суперсила на Балканите. Следвайки упорито този път, София се поддаде на стария си антисръбски комплекс. Така, страната ни подкрепи наложеното от ООН ембарго на СФРЮ (24 юли 1991) и последвалата и търговска и финансова блокада, въпреки понесените в резултат от това сериозни икономически щети (4). В противоречие с решението на ЕО, София призна едновременно независимостта на Словения, Хърватия, Македония и Босна и Херцеговина (15 януари 1992), но не призна новосформираната на 27 април 1992 от останалите две републики Съюзна република Югославия, подкрепи суспендирането й от международните организации, понижи равнището на дипломатическото представителство в Белград и ограничи контактите между двете страни (5). Българският президент д-р Желю Желев стана първият в света държавен глава, призовал НАТО да нанесе удари върху сръбските позиции в остатъчна Югославия (1992). България не само отклони предложението на Гърция и Румъния за сваляне на югоембаргото и свикване на балканска конференция, но по американско внушение укрепи връзките си с членките на Организацията Ислямска конференция Турция и Албания. След постигането на Дейтънското споразумение за Босна (1 ноември 1995), България се включи в натовското военно присъствие в Босна и Херцеговина (6). Във връзка с напрежението в сръбската област Косово българското правителство отново наложи, с поредица от постановления, ембарго спрямо СР Югославия, замрази нейните и на Република Сърбия средства, установи забрана за нови български инвестиции в Сърбия и дори забрани полетите на югославските превозвачи между СР Югославия и България (6 май – 25 ноември 1998) (7). Българският президент Петър Стоянов на два пъти (през 1998 и 1999) заяви, че ,,ако ни поискат въздушен коридор за нанасяне на удари на НАТО върху Сърбия, ще им го дадем”. Народното събрание подкрепи усилията за решаване на зреещия конфликт в Косово чрез военна намеса на НАТО (23 октомври 1998), призова Белград да отстъпи пред исканията на ,,международната общност” (25 март 1999) и предостави въздушно пространство и логистична подкрепа за натовските бомбардировки над Югославия (4 май 1999) (8) – макар да липсваше резолюция на Съвета за сигурност на ООН за това, Сърбия не беше атакувала страна членка на НАТО или пък друга държава, а социологическите проучвания от онова време сочеха че решението на парламента се подкрепя от едва 17% от българските граждани. Министърът на финансите се похвали, че София оказва ,,най-голямата финансова помощ” за косовските албанци. Не само това – България предостави свои разузнавателни данни (поставени на четвърто място по качеството си за НАТО) за целите на бомбардировките.

Впрочем, България имаше и пряка ,,заслуга” за решението на НАТО да предприеме военна операция срещу СР Югославия. Тогавашният министър на външните работи Надежда Михайлова предостави на германския си колега Йошка Фишер конфиденциална информация за разкрит от българските специални служби таен сръбски План ,,Подкова” за ликвидиране на косовските албанци. Според признанието на Фишер, тази информация е била много обща и недоказана, но е била използвана като официална причина САЩ, Великобритания и Германия да предложат НАТО да бомбардира Югославия. Между другото, тя беше използвана и за обвиненията срещу Милошевич от Международния трибунал за престъпленията в бивша Югославия.

След края на бомбардировките и приемането на Резолюция 1244 на Съвета за сигурност на ООН, признаваща сръбския суверенитет над Косово и предвиждаща установяване на мисия на ООН в областта, България отказа да разреши поискания от Русия въздушен коридор, с което се похвалиха премиерът Костов и заместник-външният министър Марин Райков, макар че и без български коридор руските сили пристигнаха в косовската столица Прищина преди тези на НАТО (9). На 28 януари 2000 България се включи със свой военен контингент в мисията на НАТО в Косово (КФОР), чието командване премина през същата година в ръцете на Еврокорпуса.

Освен това, по внушение отвън и без съгласието на Белград, България се нагърби с неприсъщата за нея роля на посредник в югоконфликта. По нейна инициатива беше организирана среща на югославските съседи (Хисар, 21 - 23 януари 2000) с участието на България, Албания, Босна и Херцеговина, Македония и Румъния, както и представители на НАТО и ЕС (Русия и Гърция не бяха поканени). На външния министър Надежда Михайлова, високомерно представила Хисарската декларация в Белград, бе устроен хладен прием. Втората среща на т.нар. ,,Хисарски процес” бе проведена в Будапеща (март 2000) с участието и на Унгария. Обсъдената идея за разделяне на Сърбия на шест федерални части (Косово, Санджак, Войводина, Шумадия, Югоизточна Сърбия и Белградска зона), представляваща груба намеса във вътрешните работи на СР Югославия, беше подкрепена от българския премиер Костов. Насрочената за юни 2000 в Охрид трета среща бе отложена и така и не се проведе.

След победата на Обединената демократична опозиция на парламентарните избори в СР Югославия (септември 2000) правителството на Костов отмени забраната за полети на югославските превозвачи между двете страни (26 септември 2000). От своя страна, българският парламент приветства ,,началото на демократичния процес“ в западната ни съседка със специална декларация (11 октомври 2000). В нея се настояваше ,,Съюзна република Югославия да изпълни всички резолюции на Съвета за сигурност на ООН”, за ,,провеждането на честни и свободни избори в Косово” и за ,,присъствието на КФОР” като ,,неотменим фактор за стабилността в региона”. Изрично се подчертаваше и очакването ,,развитието на демократичния процес да възстанови и гарантира правата и свободите на националните, етническите и религиозните малцинства, включително и на българското национално малцинство, и тяхното представяне в съответните структури на властта”.

След свалянето на режима на Слободан Милошевич (ноември 2000) и преодоляването на международната изолация на СР Югославия отпадна и изкуственото идеологизиране на двустранните отношения. България се опита да нормализира връзките с Белград, като ги постави на основата на европейските и световните стандарти. Нови възможности за възходящо развитие на двустранните отношения възникнаха с трансформацията на СР Югославия в Съюз Сърбия и Черна гора (2003) и неговото международно признаване. Със започналите преговори за асоцииране на Съюза Сърбия и Черна гора към ЕС (3 октомври 2005) българско-сръбските отношения получиха по-голям шанс да отхвърлят окончателно бремето на антагонизма (10). След приемането на България в НАТО стана възможно и провеждането на първото съвместно военно учение (8 - 11 ноември 2005). Малко по-късно отношенията ни със западната съседка навлязоха в нов етап, във връзка с отделянето на Черна гора като суверенна държава (2006). Стимулиращо върху двустранните отношения се отрази приемането на България в ЕС (2007) и влизането в сила на Споразумението за стабилизиране и асоцииране на Сърбия към ЕС (2008).

Българско-сръбските отношения обаче оставаха хладни, тъй като незабавно след окончателното декомпозиране на Югославската федерация САЩ втвърдиха своя курс към „разглобяване” и на самата Сърбия. Осъщественото през 2008 безпрецедентно след Втората световна война едностранно обявяване на независимостта на сръбската област Косово с аргумента, че била населена с преобладаващо албанско население, се превърна в голямо изпитание пред България (11). Министърът на външните работи Ивайло Калфин обяви пред Съвета на ЕС (19 февруари 2008), че страната ни ще отложи обсъждането на въпроса за нейното признаване. В началото на март 2008 обаче, посланикът на САЩ в София Джон Байерли заяви публично, че до две седмици българското правителство ще вземе решение по въпроса. Макар че Резолюция 1244 от 10 юни 1999 на Съвета за сигурност на ООН, установяваща сръбския суверенитет над Косово, оставаше в сила, точно в посочения от Байерли срок(!) – на 20 март 2008, правителството на Станишев реши да признае независимостта на Косово със съвместна декларация на България, Македония и Хърватия, както и да установи дипломатически отношения на равнище посолства (12). Така България стана първата православна държава, признала косовската независимост.

Макар и доста трудно, двустранните българско-сръбски отношения бяха рестартирани от кабинетите ,,Борисов” в контекста на дадения на Сърбия статут на страна кандидат за членство в ЕС (2012) и на започналите през 2014 преговори за присъединяване на Сърбия към ЕС, във връзка с които Белград прояви склонност да се вслуша в претенциите на София и взе мерки за активизиране на двустранните отношения. В началото на 2018, на съвместна пресконференция с българския държавен глава Румен Радев в София, сръбският президент Александър Вучич заяви: ,,България трудно би намерила по-лоялни и по-близки приятели от Сърбия”.

Предизвикателствата на настоящео и бъдещето

В основата си, днешните предизвикателства пред българско-сръбските отношения са свързани с категоричната ориентация на страната ни към оглавявания от САЩ ,,колективен Запад” и многовекторната външна политика, която Сърбия все още се опитва да следва.

Белгред не гледа на „движението по европейската писта” като на панацея, още повече че Брюксел превърна признаването на независимостта на Косово в условие за приемането и в ЕС. Освен това „еврократите” все още разсъждавате по дилемата, възможно ли е приемането на нова демокрация в Обединена Европа, без тя предварително да е станала член на НАТО (поне досега такъв прецедент няма). Междувременно, американците работят активно за въвличане на Сърбия в НАТО, но шансовете за това продължават да са минимални.

Намирайки се в постоянен диалог със САЩ, НАТО и ЕС, Белград поддържа и алтернативен вариант за бъдещото си развитие (13). Сръбският президент Вучич се срещна с руския си колега Путин вече 14 пъти. По време на срещата им през май 2018 Вучич категорично заяви: ,,Сърбия ще запази суверенитета си, Сърбия ще запази военния си неутралитет и няма да стане член на НАТО или друг военен съюз”. На поредна среща между двамата в Москва (2 октомври 2018) Вучич благодари на Путин ,,за твърдата позиция (...) в защита на международното право и жизнените национални и държавни интереси на Република Сърбия”. А през октомври 2019 Сърбия сключи споразумение с Евразийския икономиески съюз за създаване на зона за свободна търговия. Европейската комисия, незабавно я предупреди, че ще трябва да напусне зоната в деня, когато стане членка на ЕС, но в отговор премиерът Ана Бърнабич, подписала в Москва споразумението, заяви, че то обслужва интересите на сръбските граждани и не е пречка по пътя на страната към Европейския съюз.

Източният вектор на външната политика на Сърбия има и друго важно измерение – поддържането на конструктивни и приятелски отношения с Китай, последователно отстоявал в Съвета за сигурност на ООН сръбските интереси в подкрепеното от Запада драматично разглобяване на Югославската федерация, както и на самата Сърбия. Китай инвестира в широки размери в Сърбия, а тя на свой ред се изявява като най-заинтересован участник в китайската „Инициатива 16+1”.

Доколкото външната политика на всяка държава няма шанс, ако не се опира на общественото мнение, интерес представляват съвременните нагласи на сръбското общество. Публикуваното през февруари 2019 демоскопско проучване, показа, че 60% от сърбите имат доверие в Русия, 56% – в Китай, 27% – в ЕС, 17% – в Турция, 15% – в САЩ и 4% – в НАТО.

Що се отнася до бъдещето на сръбско-българските отношения, то би следвало да се разглежда в по-широк геополитически контекст. След 24 февруари 2022 светът навлезе в турбулентна фаза на своето развитие. Руската инвазия в Украйна, която до голяма степен беше провокирана от Вашингтон, бе използвана като повод за разгръщане на прокси война на оглавявания от САЩ ,,колективен” Запад срещу Русия в Украйна. Сред публично обявените цели на Запада в нея са: постигане на военна победа или поне максимално „стратегическо изтощаване” на Руската Федерация и лишаването и статут на велика сила, както и евентуалното и разчленяване и превръщане в суровинен придатък на Запада. Всъщност залогът е много по-голям, тъй като Вашингтон гледа на „омаломощаването” на Русия като необходимо условие, за да насочи впоследствие т.нар. „колективен Запад” и към сломяването на Китай – последното голямо предизвикателство пред упорития стремеж за поставяне на целия свят под американски контрол. Осъзнавайки този факт, Москва и Пекин съгласуваха и активно прокарват съвместно в международната общност коренно различна от западната визия за света: свят на наистина суверенни държави, на свободно възпроизвеждащи се цивилизации и на равноправие в международните отношения; многополюсен свят, държащ сметка и уважаващ расовото, религиозното, етническото, езиковото и културното многообразие на човечеството; световна общност на споделена съдба и, в крайна сметка, по-многолик, по-справедлив, по-балансиран и по-сигурен свят. В този смисъл прокси войната на Запада срещу Русия в Украйна е война за бъдещето на всяка страна по света, която е е изправена пред необходимостта да направи своя геополитически избор.

Досегашните резултати от геополитическия сблъсък в Украйна показват, че Москва устоява на организираната от САЩ антируска коалиция от над 50 държави, западните санкции действат като бумеранг, удряйки не толкова Русия, колкото Европа, опитите за пълна международна изолация на Москва засега са неуспешни, а шансовете за постигане на поставените от англосаксонската ос цели изглеждат все по-трудно постижими.

В същото време напоследък наблюдаваме укрепване на т.нар. Глобален Юг, в който Русия и Китай разполагат с ключови позиции. Така, групата БРИКС взе решение за разширяването си с шест нови държави от 1 януари 2024, когато председателството и се поема от Русия (след отказа на Аржентина, те станаха пет – б.р.). Това може да се окаже мощен катализатор за установяване на сътрудничество между БРИКС+ и ОПЕК+, където Русия има съществена роля, както и с Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), доминирана от Пекин и Москва. Тоест, БРИКС получава шанс да се превърне в най-примамливата платформа за сътрудничество на световното мнозинство срещу настойчивия опит на световното малцинство да диктува своята воля – достатъчно е да погледнем внушителния списък на държавите, официално заявили желание за членство в БРИКС, и на онези, които са изявили интерес към присъединяване (включително Сърбия).

В този геополитически контекст България и Сърбия търсят своя най-правилен стратегически избор. Редно е да си дадем най-напред отговор на резонния въпрос: имат ли двете страни обща основа за сходен, взаимно подкрепящ се външнополитически избор? Без всякакво съмнение, такава основа обективно съществува и нейните най-важни измерения са общото ни над тринайсетвековно съседство, изпълнено не само с войни и противоречия, но и със сътрудничество и взаимна подкрепа, дълбоките и трайни политически, икономически и културни връзки, общата принадлежност към славянския свят и към Православната цивилизация (14).

Американската стратегия спрямо Русия и православно-славянска Европа получи, благодарение на изтичания на информация, потвърждение от най-висока инстанция. В момент, когато САЩ вече се виждаха като еднолични господари на света, в реч, произнесена на 25 септември 1995 пред заседание на Обединения комитет на началник щабовете на Въоръжените сили на САЩ, президентът Клинтън заяви: „В най-близкото десетилетие ни предстои решаването на следните проблеми: разчленяване на Русия, окончателно разрушаване на нейния военно-промишлен комплекс, установяване на изгодни за нас режими в откъсналите се републики. Ние ще позволим на Русия да бъде държава, но империя ще бъде само една страна – САЩ” (15). А по време на бомбардирането на СР Югославия, в писмо до лидерите на косовските албанци (1999) Клинтън написа, между другото, следното: ,,Нашата военна кампания ще продължи, защото се ръководим от стратегията за окончателно и безвъзвратно премахване на православно-славянската хегемония на Балканите и в Централна Европа. Деструкцията на Сърбия и трайното приобщаване на Албания, Македония и България към мюсюлманските ценности ще създаде нова обстановка на Балканите и в Европа. ЕС и САЩ трябва да унищожат т.нар. национални икономики на държавите от региона, за да станат те неделима част от новия световен ред. Стимулирането на националното развитие, на националната самобитност трябва да отстъпи място на атлантическите критерии и ограничаването на националния суверенитет в бившите социалистически страни. Ние и нашите съюзници трябва да следваме стратегия, която да гарантира превес на силите, обединяващи Югоизточна Европа, за да влезе тя в новия световен ред, в който няма и не ще има място за православно високомерие и славянско упорство и превъзходство” (16). Изложената от Клинтън стратегия бе заложена в разработката на ЦРУ с кодово название ,,Зеленият пояс”, която се превърна в основа на разработката на турската МИТ за т.нар. ,,Ислямска дъга” (17).

Войната на САЩ срещу ,,православното високомерие и славянското упорство” в България изглежда спечелена. Това обаче не означава, че американското господство в България е трайно закрепено. Налице са основания да се надяваме, че въз основа на собствения горчив опит и на благоприятно развитие на международсната среда мнозинството българи ще осъзнаят основателността на предупреждението на Джавахарлал Неру, че ,,най-големият враг на народа е колониалната администрация, отгледана и бранена от поробителя” и, че с активна гражданска позиция няма да позволят откъсването на България от лоното на Православната цивилизация.

За разлика от България, Сърбия все още демонстрира национална воля и политическа енергия да брани своя суверенитет и да отстоява своята славянска и православна идентичност. Положението й понастоящем изглежда почти безнадеждно (достатъчно е да припомня само за насрочените за април 2024 гласувания за приемане на Косово в Съвета на Европа или на проекторезолюция на Генералната асамблея на ООН за признаване на сръбските действия в Сребреница за „геноцид”, което би поставило под въпрос легитимността на босненската Република Сръбска). Под диригентската палка на Вашингтон бяха откъснати всички нейни съюзни републики в някогашната югофедерация, като бе пристъпено и към разглобяване на самата сръбска държава с насилственото отнемане на Косово – истинската люлка на сърбизма. Западният ултиматум към Сърбия е очевиден: или признавете независимостта на Косово и ставате член на НАТО и на ЕС, или продължаваме с разглобяването на държавата ви с историческата област Санджак и с Войводина. В наши дни Сърбия е лишена от излаз на море и от съседство с традиционния си православен партньор Гърция, като е поставена в изграден от САЩ здрав обръч – граничи с натовските държави България, Румъния, Унгария, Хърватия, Северна Македония и Черна гора, както и с американските протекторати Босна и Херцеговина и Косово. Геополитическото положение на днешна Сърбия обаче не бива излишно да се драматизира. Тя се намираше в аналогично, изглеждащо безнадеждно, положение и в Първата световна война, и във Втората световна война, като и в двата случая Белград демонстрира удивителни способности да намери изход и ,в крайна сметка, да се нареди сред победителите. В тази връзка ще дам само два примера: стартиралото през април изграждане на стратегическата жп линия Ниш-Димитровград с финансиране от ЕС (чиито изпълнител, впрочем, е българската компания "Трейс") и последното посещение на президента на Франция Макрон в Белград, по време на което стана ясно, че Сърбия ще закупи френски бойни самолети „Рафал”.

Тоест, ако иска да пробие враждебния обръч, Сърбия има различни варианти, но оптималният е това да стане през България. Тя е източен съсед на Сърбия и ако Белград успее да изгради партньорски отношения със София, това би му гарантирало най-прекия и най-къс достъп и до море (Черно море).

Разбира се, днес подобно развитие изглежда невъзможно, доколкото отношенията ни със Сърбия разкриват най-ясно аналитичната безпомощност на българските държавници, политици, дипломати и генералитет, както и на припяващите им съветници. Но може да стане възможно при един нов, пречистен, българският държавнополитически елит, който ще трябва да се освободи от инерцията на антисърбизма, да разбере по-ясно значението на добросъседските отношения, да проумее колко важна за България е Сърбия, през която преминават главните комуникации за Централна и Западна Европа (18), и да осъзнае, че с каквито и Велики сили да осъществява стратегическо партньорство и в каквито и международни организации да членува, не може да промени географското си положение и е обречена да остане редом до своя съсед от векове  – Сърбия, че позицията й спрямо Белград следва да е съобразена с нейните собствени, а не с нечии чужди интереси и, че трябва да извърви своята част от пътя към установяване на нормални добросъседски отношения. А също да прецени внимаелно, дали наистина не е възможно съгласуване на геополитическите цели между двете съседни славянски и православни държави (19).

Бележки:

1. Бобчев, С. Значение за славянската идея на сръбско-българските отношения. – В: Conservative Quarterly, 2017, кн. 3 - 4, с. 174 - 184.
2. Цит. по: Грънчаров, С. Външнополитическата ориентация и дейност на българските правителства (1901 – 1903). – Във: Външната политика на България 1878 – 1944. София, 1978, с. 161. 3 Вж. Марков, Г. Голямата война и българският ключ за европейския погреб 1914 - 1916. София, 1995.
3. Банчев, Б. Югоембаргото и транспортната блокада на България. – В: Геополитика & геостратегия, 2008, кн. 5, с. 32 - 42. 5 Радева, Ю. Политиката на България спрямо новите държавни образования на територията на бивша Югославия. – В: Международни отношения, 1994, кн. 5, с. 65 - 74.
4. Узунов, С. Участието на България в ЕСФОР. – Във: Военен журнал, 2001, кн. 6, с. 23 - 25.
5. Тръпков, З. Българската позиция по отношение на кризата в Косово. – В: Международни отношения, 1999, кн. 1, с. 95 - 100.
6. Лютакова, А. Операциите на НАТО в Югославия. – Във: Военен журнал, 2001, кн. 5, с. 77 - 85; Найденов, Б., А. Лютакова. Разпадането на Югославия и политиката на Великите сили в Косово. – В: Международни отношения, 2001, кн. 5, с. 25 - 40.
7. Вж. Кларк, У. Съвременната война. Босна, Косово и бъдещето на войната. София, 2002, с. 442.
8. Вж. Банчев, Б. Европейският път на Югославия. – В: Международни отношения, 2008, кн. 5 - 6, с. 133 - 142.
9. Първанов, А. Конфликтната ситуация в Косово през 1998/1999 г. и външнополитическото поведение на държавите от Югоизточна Европа. - В: Изследвания в чест на чл.-кор. професор Страшимир Димитров. Т. ІІ. София, 2001, с. 857 - 876; Венелинов, Е., З. Димитров. Косовският въпрос и геополитиката на България. – В: Геополитика & геостратегия, 2006, кн. 3, с. 43 - 48; Венелинов, Е., З. Димитров. Косовското предизвикателство пред политиката на България. – В: Международни отношения, 2006, кн. 3, с. 45 - 52.
10. 12. Вж. Чавдарова, М. Косово, Южна Осетия и международната сигурност. – В: Икономика на знанието – възможности и предизвикателства пред висшето образование. Т. ІІІ. Бургас, 2008, с. 74 - 81.
11. Филипова, А. Сърбия в стратегията на ЕС за стабилизация на Западните Балкани. – В: Геополитика & геостратегия, 2010, кн. 1, с. 58 - 63; Славов, Х. Регионално сътрудничество и прагматизъм във външната политика на Сърбия. – В: За по-силна Югоизточна Европа: регионалното сътрудничество. София, 2015, с. 94 - 104; Бараков, С. ,,Стълбовете” на сръбската външна политика – вчера, днес, утре. – В: Международни отношения, 2015, кн. 3, с. 89 - 114; Хаджиев, А. Белград на стратегически кръстопът. – В: Геополитика & геостратегия, 2017, кн. 5, с. 9 - 15; Пророкович, Д. Краят на ,,седенето на два стола”: накъде се е запътила Сърбия? – В: Геополитика & геостратегия, 2018, кн. 1, с. 59 - 63.
12. 14. Общата принадлежност на България и Сърбия към Православната цивилизация се признава дори в най-авторитетните англосаксонски теории за цивилизациите. – Вж. Тойнби, А. Изследване за историята. Т. 1 – 2. София, 2001; Хънтингтън, С. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. София, 2000.
13. 15. Цит. по: Аврейски, Н. САЩ и Европа. Европейската политика на Вашингтон. В. Търново, 2013, с. 576.
14. 16. Цит. по: Аврамов, Д. Тайни споразумения със САЩ въвличат България в чужди войни. – В: Сигурност, 2016, септември, с. 28.
15. 17. Вж. Аврейски, Н. Голямото предизвикателство пред националната сигурност на България. – В: Геополитика & геостратегия, 2017, кн. 6, с. 5 - 29.
16. Сравни: Петрович, Д. Историята на сръбско-българския възел. – В: Историкът – гражданин и учен. София, 2001, с. 272 - 287 с Деведжиев, М. Сръбската теза за транспортно заобикаляне на България. – В: Геополитика & геостратегия, 2006, кн. 1, с. 37 - 41.
17. Пророкович, Д. България и Сърбия: възможното съгласуване на геополитически цели. – В: Геополитика & геостратегия, 2013, кн. 4, с. 29 - 43.

*Преподавател в УниБИТ, статията публикуваме като дискусионна