Към подстъпите на идеята за Централна Европа: външнополитическите лабиринти на Вишеградската група

Идеята за Централна Европа се ражда по време на Първата световна война в контекста на започналите дебати за следвоенното устройство на света, когато се появяват книгите на германския депутат Фридрих Науман ,,Средна Европа” (1915), на чешкия философ Томаш Масарик ,,Нова Европа” (1918) и на унгареца Оскар Яши за конфедерация между Австрия, Бохемия, Унгария, Полша и Илирия (Южна Словения), публикувани съответно в Германия, Съветска Русия и Австро-Унгария. През октомври 1918, под ръководството на Томаш Масарик, в САЩ е формиран ,,Средноевропейски демократически съюз” с участието на представители на 12 европейски нации, който пледира за икономическо сътрудничество при следвоенното възстановяване с последващо федериране. Някои от идеите за Централна Европа наистина стават реалност с изградените в рамките на Версайско-Вашингтонската система на международни отношения (1919-1922) в тази зона нови държавни образования: Чехословакия, Унгария, Австрия, Полша, Кралство на сърби, хървати и словенци (от 1929 – Югославия). В условията на тази нова следвоенна реалност, на раждането на Паневропейската идея (през 1922 от австрийския граф д-р Рихард Куденхоф-Калерги) и на Паневропейското движение (през 1924), на въвеждането на понятието ,,европейски дом” (от чешко-германския философ Едмунд Хусерл), на термините ,,интеграция на Европа” (през 1928) и ,,европейска нация” (от Жулиен Бенда през 1933), идеята за Централна Европа остава жива. Кроят се планове за създавене на аграрен съюз в Централна Европа и дори е изграден военнополитически съюз между Чехословакия, Румъния и Югославия - т.нар. Малка Антанта (1920-1938), под егидата на Франция. Подялбата на Европа след Втората световна война от израсналите две глобални суперсили (САЩ и СССР) сякаш обрича на забрава идеята за Централна Европа, но в годините на  Горбачовата ,,перестройка”, когато контролът на Москва върху нейните сателити е значително отслабен, тя отново възкръсва като водеща съставна част на новопоявилия се термин ,,Централна и Източна Европа” (вместо дотогавашния ,,Източна Европа”). Дисидентските интелектуални среди в Унгария, Полша и Чехословакия се опитват дори да обосноват концепцията за ,,централноевропейска идентичност”, която бързо влиза в политическия дневен ред на тези страни след тържествено заявения от Горбачов пред Парламентарната асамлея на Съвета на Европа (6 юли 1989) отказ от съветската доктрина на ,,ограничения суверенитет”.

На ефектите от захвърлянето на Ялтенската система на международните отношения (от 1945) на бунището на историята върху вътрешнополитическото развитие и външнополитическия курс на страните от Централна Европа и създадената от тях платформа за международно сътрудничество е посветена монографията на д-р Диана Иванова ,,Аспекти на външната политика на държавите от Вишеградската група”, издадена наскоро от издателството на Югозападния университет ,,Неофит Рилски” - Благоевград.

Рецензираната книга не е плод на моментно творческо изкушение на авторката, а широкомащабен и задълбочен монографичен труд, обобщаващ резултатите на нейните дългогодишни изследователски дирения още от самото начало на нашия век. Те получиха публичност със защитената през 2006 дисертация на тема ,,Източноевропейските революции от 1989 (Полша, Унгария и Чехословакия) и отражението им в България” и в десетки научни публикации (доста от тях на английски език), посветени на новите демокрации от Централна Европа и създадената от тях Вишеградска група.

Регионът на Централна Европа

Проучването на дейността на възникналата в самия край на Студената война Вишеградска група е от голямо научно значение и представлява значим практически интерес не само за участващите в нея държави, но и за страните от Западна, Източна и Югоизточна Европа, както и за глобалните сили на нашето време (САЩ, Русия и Китай), чиито интереси се преплитат в този регион на Стария свят.

Предизвикателствата, с които е трябвало да се справя авторката в своето изследване, са наистина големи. Както се вижда от заглавието на книгата, тя е посветена на изключително важна тематика, която е съставна част от онзи най-нов период на Съвременната обща история, който обозначаваме като Текуща световна история. Необходимостта да се пише, преподава и коментира в публичното пространство Текущата история не се поставя под съмнение, но и методологическите трудности не са за подценяване: липсва необходимата историческа дистанция; трябва да се анализират незавършени исторически процеси и явления, както и дейността на живи исторически персонажи; най-важната документация тъне в секретност в архивите на съответните държавни институции, занимаващи се с външната политика; неизбежни са и разнопосочни авторови пристрастия (цивилизационни, религиозни, етнически, езикови и др.) към живата история на света, в който живеем. В случая с монографията на д-р Иванова е налице и друга трудност – тя е посветена на политическото развитие на един трансграничен регион, разположен между Западна и Източна Европа, където се приплъзгват тектоничните плочи на различни и трудно съвместими цивилизации, изследването на който е голямо предизвикателство и пред най-опитните учени.

Изправена пред тези реални трудности, д-р Иванова е демонстрирала в своя монографичен труд зрял изследователски подход. Наред с методите на класическата историческа наука, са приложени елементи от методологията на теорията на международните отношения, историята на дипломацията, политологията, документалистиката и дори народопсихологията. Коректно са представени разминаващите се гледни точки на изследователи от различни национални школи при оценката на процеси, явления и персонажи, като е изявен и стремеж към формулиране и аргументиране на своя собствена авторова позиция.    

Авторката е базирала своето изследване върху някои непубликувани материали от бюлетините на БТА и богат набор от публикувани документи (някои непубликувани на български език), речи, интервюта, мемоари и медийни коментари. Здраво е стъпила върху анализите на своите предшественици в самите държави от Вишеградската група (особено чешките), както и на научни изследвания на български, английски и руски език. Списъкът на реално ползваните източници и литература заема 32 печатни страници, а индексът на направените бележки и позовавания под линия достига 546. Това придава богата документална обоснованост на монографията.

В първата глава - ,,Последици от разпадането на Източния блок за Полша, Унгария и Чехословакия”, е направен сравнителен анализ на дълбоките вътрешни икономически и политически промени в централноевропейските страни след падането на комунистическите режими през 1989 с акценти върху легитимирането на пазарната икономика и парламентарната демокрация през 1990. В отделен параграф са разкрити рефлексиите на геополитическите промени в света след падането на Берлинската стена и разпадането на организациите на Източния блок (СИВ и ОВД) върху външнополитическата преориентация на новите централноевропейски демокрации. Още тук е загатнато зараждането на тиха конкуренция между Унгария, където най-напред започва демократичното обновление, и Полша, която ,,се стреми да си създаде позиция на централноевропейска регионална сила” (с. 57).

Втората глава на книгата, озаглавена ,,Страните от Вишеградската група по пътя към евроатлантическата интеграция”, проследява зараждането на идеята за създаване на временна регионална централноевропейска платформа за консултации и диалог на междуправителствено равнище до присъединяването на трите страни към НАТО и ЕО, както и нейното успешно реализиране във вида на Вишеградска група – по предложение на Унгария в Будапеща през 1991. Като фактори, улесняващи създаването на групата, справедливо се сочат разбирателството между държавните им ръководители – Йожеф Антал, Лех Валенса и Вацлав Хавел, лидери на дисидентските движения в трите страни, поддържането на тезата за ,,централноевропейската идентичност” (с. 79) в експертните, политическите и дипломатическите среди на трите държави, подкрепата на НАТО и на ЕО за политическата воля на трите столици да координират своите усилия за ускореното им приемане в западните структури, както и наличието на всички равнища на консенсус у тях за постигане на новите външнополитически амбиции – консенсус между държавните институции, консенсус между парламентарно представените политически сили и национален консенсус. Отделено е специално място на създаването през 1992 на ЦЕФТА – най-важния интеграционен проект на Вишеградската група. Проследени са координираните действия на Вишеградската група спрямо Бенелюкс, ЕО, САЩ, НАТО и Г-7.

Проблемите на Вишеградската група

Отделен параграф в тази втора глава е посветен на неочаквано бързо възникналите трудности във функционирането на Вишеградската група. Обърнато е внимание на промяната в структурата на групата с ,,френския развод” на Чехия и Словакия, избуяването на стари латентни противоречия между четирите страни, разногласията при разпределянето на средствата от фондове на Запада, полските претенции за лидерство, разобличаването на Валенса като ,,агент Болек” на полските тайни служби от епохата на тоталитаризма, чешкото самочувствие за самодостатъчност, сближаването на независима Словакия с Русия, а също тежките последици от икономическите реформи и първите разочарования от Обединена Европа. Резултатът е замиране на Вишеградската група, за което свидетелства липсата на срещи на върха от 1993 до 1997.

Изход от тази задънена улица, както показва в своето изследване д-р Иванова, е намерен след поканата към три от Вишеградските страни (без държащата на отношенията си с Русия Словакия) за членство в НАТО (юли 1997) и за започване на присъединителни преговори с ЕС (декември 1997) - с решението за възобновяване на сътрудничеството в рамките на групата (октомври 1998). Срещите на върха са възобновени (Будапеща, 21 октомври 1997), но без участието на Словакия (четиристранният формат на тези срещи е възстановен едва през май 1999). Следват интересни страници за срещите на върха на Вишеградската група с германския канцлер Герхард Шрьодер и френския премиер Лионел Жуспен, а също с представители на Великобритания, Бенелюкс, Украйна, Израел и Молдова, както и за сътрудничеството на групата с Австрия и Словения. Специално място е отредено на създаването и дейността на единствената структура на групата – Международния Вишеградски фонд (2000) със седалище в Братислава. Финалният анализ в тази глава е посветен на постигането на основните цели на Вишеградската група с приемането им в НАТО, в ЕС (2004) и в Шенгенското пространство (2007), когато е взето решение дейността на групата да продължи, макар отново да се очертава спад в сътрудничеството на участващите в нея държави.

Следващите две глави на изследването си д-р Иванова посвещава на най-важните аспекти на външната политика на държавите от Вишеградската група. Направена е важната уговорка, че доколкото Вишеградската група остава до наши дни неинституциализирана, липсва нейна обща външна политика, поради което обект на анализа е външната политика на държавите от групата и опитите за нейното съгласуване на общата междуправителствена платформа. 

Третата глава на монографията - ,,Европейската политика за съседство и Източното партньорство”, съдържа детайлен анализ на самонагърбването на държавите от Вишеградската група с ролята на мост на ЕС с другите нови европейски демокрации от Източна и Югоизточна Европа в рамките на Европейската политика за съседство. Анализът е центриран около ,,ключовото място на вишеградските държави” (с. 150) в реализирането на Инициативата ,,Източно партньорство”, насочена към европейските постсъветски републики (Беларус, Украйна, Молдова, Грузия, Армения и Азербайджан) и стартирана през 2009 по инициатива на Полша (в сътрудничество с Швеция) от Чешкото председателство на ЕС, която е активно подкрепяна през годините от останалите държави на Вишеградската група и от еврокомисаря по разширяването и политиката на съседство - чехът Щефан Фюле. Оставяйки някак встрани първоначало обявените официални цели на инициативата, съдържащи изрично уверение (към Русия), че тя не цели присъединяването и на тези европейски части на бившия СССР към ЕС, д-р Иванова концентрира анализа си върху нейните действителни цели: гарантиране на ,,европейска перспектива за източното съседство” и ,,приближаването им към ЕС”, а също укрепване на отношенията на Украйна ,,с европейските и евроатлантическите структури” (с. 155) и ,,категорична подкрепа за членството на Украйна и Грузия в  НАТО” (с. 161). Убедително са показани различните равнища на отношенията с шестте постсъветски републики от Инициативата ,,Източно партньорство” поради различния им отзив на излъчваните от ЕС послания към тях: Украйна и Молдова с предоставен статут на страни кандидатки за членство в ЕС; Грузия със Споразумение за асоцииране и задълбочена и всеобхватна зона за свободна търговия с ЕС и с безвизов режим; Армения с Всеобхватно и засилено споразумение за партньорство с ЕС; Азербайджан със Споразумение за партньорство и сътрудничество с ЕС. Обърнато е внимание на някои от негативните резултати от прилагането на Инициативата ,,Източно партньорство” на ЕС: оттегляне на Беларус от инициативата поради наложени от ЕС и САЩ санкции (през 2021); първите разочарования на Унгария и Полша от Украйна заради дискриминационните й законодателни мерки за налагане на украинския език в образованието, културата, информацията и социално-политическата сфера, както и за героизирането на Степан Бандера. При положение, че 14 години след нейното стартиране поставените цели остават неизпълнени, авторката констатира ,,недостатъчната резултатност на Източното партньорство” (с. 211). Пред читателя обаче възниква резонният въпрос, дали Инициативата ,,Източно партньорство” е само ,,недостатъчно ефективна” (с. 229) или е контрапродуктивна с оглед на реалните й резултати? Руската Федерация не е включена в инициативата, въпреки че има огромна обща граница с ЕС. С тази своя инициатива ЕС на практика се стреми да помогне на НАТО в упорития му стремеж към усвояване на ново постсъветско геополитическо пространство след поглъщането на прибалтийските републики (Естония, Латвия и Литва). Инициативата ,,Източно партньорство” на ЕС допринася за разрушаване на отношенията със съседна Русия и за разгарянето на военния конфликт в Украйна – най-големият след Втората световна война, който проваля цялата европейска архитектура на сигурност, договорена в рамките на ОССЕ.

Последната, четвърта глава на труда е посветена на ,,Мигрантската политика на Вишеградската група” – друго голямо предизвикателство, пред което страните от Централна Европа се изправят през последното десетилетие. В първия параграф на главата е направен задълбочен анализ на рефлексиите върху вишеградските страни на голямата мигрантска вълна, особено от 2015, когато зад гърба на държавите на ЕС германският канцлер Ангела Меркел кани идващите от Близкия изток и от Северна Африка мигранти в Германия. Убедително е показано как, макар да не са подложени на особено силен мигрантски натиск, правителствата на страните от Вишеградската група проявяват изключителна чувствителност към прииждащите млади мигранти мюсюлмани, имайки зад гърба си подкрепата на общественото мнение. Основните им аргументи опират до необходимостта за защита на държавния суверенитет, на националната сигурност и на европейските християнски ценности, което предполага ефективна защита на Шенгенското пространство и на външните граници на ЕС. Разкрити са конструктивно алтернативният подход на държавите от Вишеградската група, възпиращата й позиция в рамките на ЕС, както и взетите от нея практически мерки за овладяване на критичната ситуация: създаване на собствен Механизъм за регистриране при мигрантски кризи, търсене на съдействие от други европейски държави по мигрантските маршрути (България, Австрия, Словения, Хърватия, Белгия, а също Македония). При съпротивата им на упорито налаганата от Брюксел система на задължителни мигрантски квоти за държавите на ЕС се стига дори до искове в Съда на ЕС, както на Словакия и Унгария срещу ЕК, така и на ЕК срещу Полша, Унгария и Чехия. Довеждайки изложението до средата на 2023, д-р Иванова показва как твърдата обща позиция на държавите от Вишеградската група ерозира във връзка със склонността на Чехия и Словакия към компромиси както при обсъждането на новия европейски Пакт за миграцията и убежището, така и на обвързването на изплащането на средства от ЕС със спазване на върховенството на закона. Интерес представлява направеният от авторката сравнителен анализ на политиките на държавите от групата за интегриране на мигрантите от Близкия изток и Северна Африка.

В отделен параграф на тази глава е анализирана политиката на страните от Вишеградската група към бежанците от Украйна през 2022 и 2023. Показано е как позицията им по военния конфликт в Украйна е обявена едва 12 дни след неговото разгаряне и то в Лондон с обща декларация на държавните лидери от групата с британския премиер Борис Джонсън. Сходството в интересите намира израз и в договорения пакет от 1 млн. евро за Украйна чрез Международния Вишеградски фонд. Авторката разкрива принципно различното отношение (в сравнение с мигрантите от Близкия изток и Северна Африка) на правителствата и на обществата във Вишеградската група спрямо бежанците от Украйна - бедстващи европейци, християни и славяни, които не застрашават нито националната и европейската идентичност, нито пък държавния суверенитет и националната сигурност на страните от групата. Същевременно е показано, как противоречията между държавите от Вишеградската група по отношение на войната в Украйна бързо излизат наяве, което води до ,,нарушаване на външното единство на Вишеградската група” (с. 289), нейното ,,разединение” (с. 298), ,,загубата на влияние” (с. 299) и дори до търсене на формати за сътрудничество без Унгария, последователно отстояваща своите национални интереси с оглед съдбата на 150-хилядното унгарско малцинство в Украйна.

Направените в заключението на изследването констатации за наличието понастоящем на сериозни различия и липса на единство по важни проблеми във Вишеградската група са убедително обосновани в хода на авторовото изложение. Сочи се и една от базовите причини за сегашното неутешително положение: ,,Различно е отношението им към Руската Федерация през целия период на активната дейност на групата” (с. 306). Известно възражение предизвиква склонността на авторката да свързва кризата във Вишеградскта група от последните две години с външнополитическия курс на Унгария, който я поставял в изолация. Във връзка с това не бива да се забравя, че Унгария нееднократно се е доказвала като пилотна страна не само на Вишеградската група, но и на всички нови европейски демокрации. И както върви геополитическият сблъсък, на който сме свидетели, няма да е изненада, ако и този път Унгария да се окаже на правилната страна на историческия процес. Можем да се съгласим с финалното становище на д-р Иванова, че бъдещето на Вишеградската група ще зависи от това какви политически сили ще дойдат на власт в четирите страни и ,,как ще се развият водещите международни кризи” (с. 307). Впрочем, непосредствено след публикуването на монографията на д-р Иванова настъпи първата съществена промяна - парламентарните избори в Словакия поставиха за четвърти пореден път на премиерското кресло Роберт Фицо – съмишленик на Виктор Орбан, включително по отношение на европейския Пакт за миграцията и убежището и спрямо войната в Украйна.        

Заключение            

Малко е да се каже, че монографията на д-р Иванова е самостоятелен и оригинален научен труд, посветен на съществен научен проблем. Взета в своята цялост, тя е нова дума в българската историография и неин достоен принос в научната интерпретация на Вишеградската група. Може с увереност да се твърди, че тя ще се утвърди като незаобиколим труд на вещ изследовател при по-нататъшното проучване на съвременната политическа история на Централна Европа. Погледната от по-високата камбанария на световната историография, монографията на д-р Иванова обогатява съществуващите знания за Вишеградската група и на стратeгическия курс на участващите в нея държави. Авторката предлага убедителна научна трактовка на възникването и на над 30-годишното развитие на групата, политическото визионерство на нейните създатели, периодичното адаптиране на нейните цели, използването на групата като платформа за консултации на различни равнища, приливите и отливите на дейността й, съпътстващите я с времето проблеми. Показано е, как отказът от институционализация на групата се оказва спасителен за нейното оцеляване в условията на неизбежните противоречия между естествено сменящите се правителства в участващите държави. Предложена е добре обоснована периодизация на дейността на Вишеградската група, като са откроени главните й постижения на различните етапи от нейното съществуване. Убедително е разкрито как с времето пламенният европеизъм на страните от групата остъпва място на прагматизма и евроскептицизма.  

Наред с гносеологичните си достойнства, монографията на д-р Иванова има и твърде съществени научно-приложни приноси - тя ще намери приложение в университетската преподавателска работа, ще окаже ценна помощ на докторанти и млади учени, ще предизвика оправдан интерес в научната общност и без съмнение ще привлече вниманието на експерти, дипломати, политици и държавници.

За качествата на монографичното изследване свидетелства и фактът, че то бе хабилитационния труд на д-р Диана Иванова, с който тя спечели конкурса за заемане на академичната длъжност ,,доцент” в Югозападния университет ,,Неофит Рилски”. В правото сме да очакваме нови творчески върхове от този перспективен учен.

* Преподавател в Университета по библиотекознание и информационни технологии