19
Сря, Юни
8 Нови статии

Сценариите на новата геополитическа нормалност

брой 6 2023
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Нормалността, с която бяхме свикнали през трите десетилетия на глобализация, последвали края на студената война, вече е в миналото. И сега трябва да разберем, дали този период е бил аномалия и каква ще бъде „новата нормалност” през следващата епоха. Дали ще се върнем в ерата на конфликти между великите държави, както прогнозират „реалистите”?

Дали глобализацията, доминирана от мултинационалните институции, ще продължи да преобладава, въпреки трагедията, която се случва пред очите ни в Украйна? Кои са главните действащи лица и сили?

 

Светът на реалистите

 

Реалистите смятат, че определящи фактори в международните отношения са държавите, техните лидери и "системата". На свой ред, системата се определя от анархията, която е противоположност на йерархията. Анархията означава, че няма някаква висша власт, която в крайна сметка да разрешава конфликтите между държавите. В анархичния свят, оцеляването на държавите винаги е застрашено, което пък определяя необходимостта те постоянно да повишават своята мощ. ООН и другите многостранни институции не са от ключово значение. Единствените играчи, които наистина имат значение са държавите или, ако искаме да сме по-точни, великите държави и манталитета на техните лидери, управляващи военната и икономическата им мощ.

Въпреки заложената в основата му анархия обаче, "светът на реалистите" е подреден и опростен. В него има само две глобални свръхдържави - Съединените щати и Русия, притежаващи способността да унищожат (и то многократно) планетата. На свой ред, Китай и ЕС вече са икономически свръхдържави. Във военно отношение Китай си съперничи със САЩ в Тихоокеанския регион, а Европа увеличава разходите си за отбрана. Нищо и никой не може да нанесе поражение на световните свръхдържави или пък да ги принуди да вземат едно или друго политическо решение.

Според реалистичния модел, силовият баланс между тези страни, както и между регионалните играчи, като Индия, Япония, Турция, Саудитска Арабия или Иран, определя международните отношения и глобалната геополитика.

Реалистите смятат, че Русия и Китай възприемат сегашния световен ред като изгоден най-вече за САЩ и съюзниците им. Затова Москва и Пекин се опитват да създадат собствен „силов балансьор”. Ше припомня също, че освен тях, с политиката на САЩ се разминават, в една или друга степен, и останалите членове на групата БРИКС (Бразилия, Индия и ЮАР), а също Иран, Саудитска Арабия и дори Турция. Създаването на балансьор на либералната хегемония може да се окаже в техен интерес, най-малкото, защото би им осигурило определена свобода за маневриране.

Реалистите твърдят, че това балансиране би могло да се реализира по-лесно и безболезнено чрез постигане на споразумение за създаване на неутрални „буферни” зони между световните свръхдържави. Което неизбежно ще изисква да бъдат жертвани интересите на някои малки страни, отслабване на глобализацията и намаляване на темповете на разпространение на демокрацията.

Тоест, като алтернатива, за да се противопоставят на това предизвикателство, на САЩ и съюзниците им ще се наложи да удвоят военната и икономическата си мощ, както и усилията за прокарване на демокрацията. Важна част от това мислене е ограничаването, а не съдействието за възхода на противниците, както ставаше в края на 2000-те години. Което ще означава стриктно регулиране на достъпа до пазарите и технологиите в рамките на политиката на стратегическа конкуренция чрез сдържане на съперниците Третият вариант е военен конфликт, който да доведе до преразпределяне на властта.

Авторитетни експерти, като професор Джон Миршаймър, който е сред най-радикалните реалисти, отдавна предлагат подобни механизма за постигане на баланс. Миршаймър прогнозира, че след края на студената война либералната хегемония на САЩ няма да оцелее и най-разумната политика е китайската мощ да бъде балансирана чрез съюз с Русия. Основният му аргумент е, че не е в интерес на САЩ да поощряват нарастващата иономическа мощ на Китай. На свой, Хенри Кисинджър, който е абсолютен реалист и който през 1970-те осъществи сближаването на САЩ с Китай, определи „обединяването на Русия и Китай” като изключително опасно.

Реалистите критикуват концепцията за разширяване на НАТО, защото тласка Москва в прегръдките на Пекин, ерозирайки по този начин способността на Америка да сдържа Китай. Самата Русия разглежда разширяването на пакта като заплаха за собствената си сигурност, въпреки уверенията, че това не е така. Освен това, според реалистите причината за сегашната война в Украйна е неспособността да бъде постигнат нов съгласуван баланс на силите. При всички случаи обаче, конфликтът между великите държави в Европа вече е факт. Което означава, че силовият баланс в Европа ще се определя единствено на бойното поле, поне докато страните не бъдат принудени да преговарят или в резултат от своето поражение, или поради изтощаването на силите им

Последиците се усещат в целия свят. Реалистите твърдят, че Китай е най-големия бенефициент от конфликта на европейския континент, защото оглавяваният от САЩ алианс е принуден да изразходва повече ресурси и време в Европа и по-малко – в Индо-Тихоокеанския регион. Освен това те смятат, че Русия играе ролята на буфер за Китай в потенциалната му конкуренция с доминирания от Съединените щати алианс. Лансира се и тезата, че в момента Пекин се оказва необходим в ролята на миротворец в Европа или, поне, в качеството на неутрален играч. Докато всички други велики държави са затънали повече или по-малко в бушуващата в Европа война, Китай незабележимо увеличава влиянието си не само в непосредствената си периферия, но и в целия свят.

Впрочем, привържениците на реалистичната визия постоянно предупреждават и, че освен геополитическите последици, се очертава и все по-реална заплаха от ескалация на конфликта в ядрен и би било глупаво тя да се игнорира.

 

Либералният свят

 

Според намиращите се на другия край на спектъра на възгледите относно международните отношения либерали, през последните трийсет години международните институции са гарантирали невиждан просперитет на човечеството. Никога досега толкова голяма част от света не е била свободна от бедността и перманентните проблеми, свързани с глада, болестите и социалните лишения. Принципите на пазарната икономика и ограничената намеса на държавата в регулирането на индустрията постепенно се наложиха в целия свят, с някои изключения. Според повечето икономисти, дори Русия и Китай, независимо от политическите си противоречия със САЩ, градят своята икономическа политика, като цяло, на пазарни принципи.

Тази визия се крепи не само на доводи, свързани с икономическия просперитет, но апелира и към вдъхновяващите идеали на Просвещението, че хората се раждат свободни, правата им са неотменими, а единствената задача на държавата е да ги защитава. Въпреки че демокрацията не трябва да се налага отвън със силови мерки, превъзходството и се приема за неоспоримо, със забележката, че демократичните правителства биха могли да действат по-ефективно. Необходимостта от независима съдебна власт, свободно изразяване на различни мнения и позиции, както и политическата конкуренция не се подлагат на съмнение дори от онези, които на практика се отклоняват от тези правила.

Според либералите, тези принципи, както и институциите, които ги прокарват – като ООН, Световната банка, СТО и МВФ, съдействат за развитието на международните отношения. Разбира се, те също би следвало да функционират по-ефективно, но това не означава да бъдат изместени на заден план. Пандемията от Covid-19 показа, че светът би бил много по-опасен и нестабилен без координацията и обмена на знания от страна на глобалните институции.

Признаването на превъзходството на либерализма, основан на демокрацията, човешките права и икономическата свобода, е толкова разпространено, че дори и твърди радикали и автократи формират дискурса си с понятия като „свобода” и „права”. Тоест, от либералната гледна точка, сегашното геополитически разцепление се представя най-вече като сблъсък на „демокрацията против тоталитарното управление” и на „свободата срещу потисничеството”.

През по-голямата част от последните 30 години сред либералите доминираше схващането или по-скоро надеждата, че демократичният път на развитие в крайна сметка ще надделее. Според тях, Южна Корея, Тайван и Индонения за сред ярките примери за развиващи се демокрации.

През последното десетилетие либералният  мейнстрим наложи тезата, че онези, които са свързани с национализма, империализма, тоталитаризма и бандитската клептокрация, се обявяват против либерализма и искат да го унищожат.  Според либералите, целта на клептократите и автократите е да запазят вътрешната си власт и да ликвидират опозицията „в името на суверенитета”. Затова, от тяхна гледна точка, никакви „буферни” зони или каквато и да било друга форма на балансиране няма да спре агресията на автократите, тъй като те се нуждаят от външен враг за държат населението под контрол.

За привържениците на либералния мироглед, омиротворяването, постигнато за сметка на свободата на другите, е морално невъзможно. Според тях, онези, които заплашват съществуващия световен ред, нарушавайки и атакувайки го, могат и следва да бъдат сдържани, докато не претърпят вътрешен крах или окончателно поражение в случай на възникване на открит конфликт. Ключовата теза на либералите е, че не може да има мирно съвместно съществуване с онези, които искат да разрушат свободния и демократичен сят и да доминират в него.

Този разрив е много по-дълбок, отколкото геополитическото противопоставяне в света на реалистите. Тук крайната цел на играта не е постигането на баланс, а тотална доминация на една идеология (либерализма) над останалите.

 

Възможните сценарии

 

В доклада си от октомври 2021, изготвен за Geopolitical Intelligence Services, лансирах тезата, че сегашната ситуация е много по-опасна, отколкото стратегическата стабилност от ерата на студената война. Онази епоха се определяше от доминацията на САЩ и Съветския съюз в техните собствени, ясно разграничени сфери на влияние в Европа. Заплахата от гарантирано взаимно унищожение предотврати избухването на голяма война между двата противоборстващи лагери. Следователно, острата конкуренция не ескалира в открит военен конфликт, а войните се водеха само по периферията и между прокси-държави.

Днес обаче, просветеният пацифизъм отстъпва пред милитаристкия национализъм. Неядреното оръжие се използва все по-често и става все по-мощно, макар че ядреното оръжие все още не е влязло в употреба. В тази връзка, препоръчах усилията на дипломацията да бъдат насочени най-вече към предотвратяването на голяма война. Днес обаче, ситуацията в Европа се определя именно от избухналия на територията и голям военен конфликт, т.е. вече няма място за дипломатическо решение. Независимо от основната причина да го правят, всички държави в Европа се готвят за продължителен конфликт, дори и след края на трагичната война в Украйна. Европа възприема Русия като най-голямата заплаха за себе си и това възприятие може да не се промени в течение на десетилетия.

На свой ред, Русия поддържа все по-тесни отношения с Китай, макар че между двете срани все още няма окончателно оформен военен съюз. Централна Азия например, вече се превърна в арена на „тихото съперничество” между Пекин и Москва, което е признак, че интересите на двете страни не съвпадат по всички въпроси.

Конфликтът на европейския театър на военни действия означава, че САЩ ще увеличат присъствието си, включително във военно отношение, на континента. Алиансът със САЩ гарантира сигурността на Европа, но ограничава възможността и да действа автономно от американската политика, включително по отношение на Китай.

В същото време оглавяваният от САЩ алианс в Индо-Тихоокеанския регион рязко ше повиши военния си потенциал за да балансира Китай. Несъмнено обаче, Китай ще действа по същия начин и радикално ше увеличи военните си възможности.

Общият обем на глобалната търговия едва ли ще намалее толкова рязко, но далеч по-малката взаимозависимост в такива важни сфери като веригата на доставки, технологите и обмена на работна сила вече се превръщат в реалност. Най-вероятно, това няма да означава създаването на „желязна завеса”, разделяща двата лагера, а по-скоро демонтаж на „едностранната зависимост”, както се изрази германският канцлер Шолц. Този подход е известен и като „понижаване на риска” в нестабилните области.

Най-доброто, което би мого да се случи в резултат от това, е „конкуренция, а не конфликт”. Истината е, че ако държавите не използват в достатъчна степен предпазливата дипломация, винаги ще съществува потенциал за въоръжен конфликт. Това вече се случи в Европа и може да се случи с Китай и САЩ. Като причините могат да са различни.

Във връзка с войната между Русия и Украйна се налага мнението, че единственият начин да се предотврати още един голям конфликт е противниковата страна да бъде сплашена чрез демонстрация на мощ и неизбежно големите загуби при подобно развитие. Неконтролираната надпревара във въоръженията поражда рискове от случайна война. Един претъпкан с оръжия свят очевидно е по-опасен от по-слабо милитаризирания свят.

Докато на Запад сегашният геополитически разлом се описва предимно като „сблъсък на демокрацията и тоталитаризма” или на свободата и потисничеството, Китай, Русия и много други държави разглеждат Запада като монополист, присвоил си правото да определя „глобалните ценности” и да ги налага на останалите. Тази визия подкрепя тезата, че Изтокът и Западът се борят за оцеляването си, опитвайки да се унищожат взаимно. Тоест, ролята на дипломацията е да се опита да създаде канали за комуникация, способни да предотвратят войната. Дипломацията е изкуство за налагане на мира. Междувременно, в играта се включват и нови сили, които могат да направят и либералната, и реалистичната теории остарели.

Конфронтацията, да не говорим за войната, не изисква само мобилизация на наличните ресурси, но и обществена подкрепа. Фрагментацията на мненията обаче, прави малко вероятна продължителната обществена подкрепа, по който и да било въпрос. В същото време официалните правителствени институции вече не са единствените, които формират социалните наративи и йерархии и определят политическия ландшафт, както беше само допреди десетина години. Съвременният свят все повече се основава на социалните мрежи, които изпълняват тези функции вместо правителствата, дори в държавите, опитващи се да ги контролират.

Продължителната социална мобилизация в подкрепа на едни или други войни или конфликти изглежда малко вероятна. Войните, които САЩ водиха във Виетнам, а СССР в Афганистан, са примери за това, как обществата се разочароват от решенията на правителствата.

Само мащабни проблеми, като деградацията на околната среда, ядрената война и глобалната пандемия, могат да създадат такова ниво на социално единство, което е необходимо за осъществяването на съвместни действия. В глобален мащаб ще се появят нови играчи, които ще бъдат толкова влиятелни, колкото и държавите. Тоест, сегашните лидери, вземащи важните решения, може би играят вече остарели игри на „великите държави” или на „битката между демокрацията и тоталитаризма”, които не са адекватни на формиращия се нов свят.

 

* Изпълнителен директор на Института за стратегии за развитие на Монголия, анализатор на Geopolitical Intelligence Services AG

Поръчай онлайн бр.3 2024