25
Чет, Юли
27 Нови статии

Защо Вашингтон се бои от многополюсния свят?

брой 3 2023
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

След като Съединените щати излязоха от сенките на студената война, навлизайки в приятното за тях сияние на т.нар. "еднополюсен момент", мнозина учени, експерти и световни лидери започнаха да прогнозират, да жадуват или активно да работят за връщане към многополюсния свят.

Въобще не е изненадващо например, че ръководителите на Русия и Китай отдавна демонстрират стремеж  към един по-многополюсен световен модел, също както и лидерите на такива бързо нарастващи сили, като Индия или Бразилия. А още по-интересно е, че същото важи и за редица ключови американски съюзници. Бившият канцлер на Германия Герхард Шрьодер предупреждаваше за очевидната опасност от "еднополюсната доминациия" на САЩ, а бившият френски външен министър Юбер Ведрин заяви веднъж, че "цялата външна политика на Франция е насочена към това, утрешният свят да включва няколко полюса, а не само един". Подкрепата за концепцията за европейското единство и стратегическата автономия на Стария континент от страна на сегашния президент на Франция Еманюел Макрон е израз на същия курс.

Дали е изненадващо обаче, че американските лидери не са съгласни с това? Те очевидно предпочитат големите възможности и несъмнено по-приятния за тях досегашен статут на Америка,  основаващ се на тезата, че САЩ са незаменима сила. И затова Вашинггон не е склонен да се отказва от позицията си на неоспорим световен лидер. Още през 1991 администрацията на Джордж Буш-старши изготви Концепция за отбраната, акцентираща върху активните усилия за предотвратяване появата на равни на Съединените щати конкуренти във всяка точка на света. В различните варианти на Стратегията за национална сигурност, лансирани през следващите години от републиканците и демократите, се изтъква необходимостта от запазване на доминацията на САЩ, въпреки че те признават за факт връщането на съперничеството между великите държави. Мнозина видни американски учени също подкрепят това схвашане, твърдейки, че превъзходството на САЩ е „необходимо за бъдещето на свободата" и, че то е добро както за самата Америка, така и за целия свят. Аз самият също имам принос за утвърждаването на тази гледна точка, когато през 2005 написах, че "основната цел на Голямата стратегия на САЩ следва да бъде, колкото се може по-дълго да запазим своето лидерство" (трябва да добавя обаче, че съветът ми, как бихме могли да постигнем тази цел, беше игнориран).

Макар администрацията на Байдън да признава, че сме се върнали към света, доминиран от няколко велики държави, тя изглежда изпитва носталгия по краткия исторически момент, когато САШ нямаха равни на тях съперници на световната сцена. Оттук произтича и нейната решителна подкрепа за твърдението, че светът се нуждае от "американското лидерство", желанието да нанесе военно поражение на Русия, което да я направи прекалено слаба за да създава проблеми на международната общност в бъдеще, както и усилията за сдържането на възхода на Китай чрез ограничаване на достъпа на Пекин до най-важните технологии и паралелното активно развитие на полупроводниковата индустрия в САЩ.

Но дори ако тези усилия се увенчаят с успех (макар да няма никакви гаранции, че това ще се случи), възстановяването на еднополюсния световен ред най-вероятно е невъзможно. В крайна сметка или ще стигнем до двуполюсен свят (в който двата полюса ще бъдат САЩ и Китай), или до някаква "ограничена" версия на многополюсен модел, където Съединените щати ще бъдат първи сред множество неравни с тях, но все пак значими големи държави (Китай, Русия, Индия и, евентуално, Бразилия, както и превъоръжилите се Япония и Германия).

 

Този прекрасен нов свят

Що за свят ще е това? Теоретиците в сферата на външната политики се разминават в мненията си по въпроса. Класическите реалисти, като Ханс Моргентау, смятат, че многополюсните системи са по-малко опасни от гледна точка на бъдещи войни, защото много държави ще могат да се преустройват за да сдържат опасните агресори и да не допускат избухването на (големи) войни. За тях, гъвкавостта на този модел е несъмнено негово достойнство. На свой ред, "структурните реалисти", като Кенет Уолц или Джон Миршаймър, разсъждават по-различно. Те смятат, че по-стабилни, на практика, се оказват двуполюсните системи, защото при тях е по-малка опасността от погрешни решения. Двете основни световни държави осъзнават, че другият играч автоматично ще противодейства на всеки сериозен техен опит да променят статуквото. Нещо повече, двете водещи държави не зависят особено от подкрепата на съюзниците си и, ако е необходимо, могат да контролират действията на клиентите си. За структурните реалисти, присъщата на многополюсния свят гъвкавост създава голяма неопределеност и повишава вероятността определени ревизионстки сили да сметнат, че биха могли да променят световното статукво, преди останалите да успеят да се обединят за да ги спрат.

Ако бъдещият световен ред е „частично” многополюсен и, ако той е по-опасен от гледна точка на войната, това действително дава основания за тревога. Само че мултиполярността може и да не се окаже чак толкова лоша за САЩ, ако те осъзнаят последиците от нея и коригират в съответствие с това външната си политика.

За начало, нека си признаем, че еднополюсният модел, на практика, не беше чак толкова добър за Америка и особено за онези държави, имали лошия късмет да привлекат вниманието на САЩ през последните десетилетия. Еднополюсната ера, включваше терористичните нападения от 11 септември, двете скъпоструващи и в крайна сметка неуспешни войни на САЩ в Ирак и Афганистан, редица необмислени смени на управляващите режими, които превърнаха някои страни в „пропаднали държави”, финансова криза, която промени рязко американската вътрешна политика, и появата на все по-амбициозния Китай, за чиито възход отчасти способстваха действията на самите Съединени щати. САЩ обаче не успяха да извлекат необходимите поуки от този горчив опит, имайки предвид че продължават да се вслушват в думите на „гениалните стратези”, чиито действия на практика обезмислиха триумфа на Вашингтон в студената война и ускориха края на еднополюсния модел. Единственият ограничител на действията на „еднополюсния хегемон” е собствеата му способност да се самоограничава. А последното е точно това, което такава „нация-кръстоносец”, като САЩ, не може да прави.

Завръщането на мултиполярността възражда света, в който Евразия ще включва няколко големи държави с различна мощ. Тези държави вероятно ще се отнасят крайно предпазливо една към друга, особено, когато са съседи. Подобна ситуация ще даде на САЩ значителна свобода за маневриране при определянето на позициите им съобразно необходимостта, както беше, когато влязоха в съюз с Русия на Сталин по време на Втората световна война или пък, когато подобриха отношенията си с маоистки Китай по време на студената война. Способността да си избиращ подходящите съюзници е важен „секретен” елемент от външнополитическите успехи на САЩ в миналото. Техният статут на велика държава в Западното полукълбо им осигуряваше „безплатна сигурност”, с каквато не разполагаше нито една друга велика сила. Пак този статут правеше Америка особено желан съюзник всеки път, когато в света възникваха сериозни проблеми. Както отбелязах още през 80-те години на миналия век: „САЩ са идеалния съюзник за средните държави от Европа и Азия. Тяхната мощ гарантира, че гласът им ще бъде чут, а действията им ще бъдат усетени... И в същото време, Америка се намира достатъчно далеч, за да не представлява голяма заплаха за своите съюзници”.

В многополюсния свят, другите големи държави постепенно ще поемат по-значима отговорност за собствената си сигурност, като по този начин намалят глобалното бреме на САЩ. С нарастването на индийската икономика, тази държава увеличава и военната си мощ, а пацифистка Япония обеща да удвои разходите си за отбрана до 2027. Разбира се, това не са особено добри новини, защото всички регионални надпревари във въоръженията могат в крайна сметка да накара тучастниците в тях да започнат да действат, използвайки опасни или провокационни методи. От друга страна

обаче, истината е, че през последните десетилетия САЩ не направиха кой знае какво за да гарантират реда в Близкия Изток, в Европа или дори в Азия. Нима сме на 100% сигурни, че местните власти ще действат по-зле от американците или, че за последните това би имало някакво значение?

Дори ако мултиполярният модел има своите недостатъци (виж по-долу), опитите за предотвратяването му, най-вероятно, ще са скъпи и, може би, безполезни. Русия може и да претърпи поражение в Украйна (макар че това едва ли ще се случи), но нейните огромни размери, ядреният и арсенал и богатите природни ресурси ще и позволят да остане една от великите държави, независимо как ще приключи сегашният украински конфликт. Стриктният контрол върху износа и вътрешните проблеми могат да забавят растежа на Китай и относителната му мощ да достигне върха си едва през следващото десетилетие, но той ще си остане голям играч, а военният му потенциал ще продължи да нараства. Япония, която продължава да е третата най-голяма икономика в света, стартира мащабна програма за превъоръжаване. Тя може много бързо да създаде собствен ядрен арсенал, ако сметне това за необходимо. По-трудно бихме могли да прогнозираме пътищата за развитие на Индия, но през следващите десетилетия тя почти сигурно ще разполага с по-голяма международна тежест, отколкото в миналото. А САЩ нямат нито възможности, нито желание да предотвратят това. Затова, вместо да предприемат напразни опити да върнат времето назад, американците следва да започнат да се подготвят за многополюсното бъдеще. В идеалния случай, „ограничено многополюсният свят” ще стимулира САЩ да се откажат от инстинктивната си зависимост от твърдата сила и да заложат повече на истинската дипломация. През еднополюсната епоха, американските официални представители бяха свикнали да решават проблемите с помощта на ескалиращи искания и ултиматуми, а след това – усилвайки натиска, като започнем с налагането на санкции и заплахите за използване на сила, или преминавйки към „шок и ужас” и насилствени смени на управляващите режими, ако „по-меките мерки” не са сработили. Уви, неутешителните резултати от това поведение, говорят сами са себе си. В многополюсния свят, напротив, дори най-силните държави ще трябва да отделят повече внимание на това, какво искат останалите и да работят повече за да убедят някои от тях, да склонят да сключат взаимноизгодни сделки. Без значение, дали ни харесва, дипломацията трябва да се ориентира към по-деликатни подходи и повече компромиси. Да продължим да разчитаме най-вече на „бронирания си юмрук” е най-късия път да накараме останалите държави да се дистанцират от нас. Или, в най-лошия случай, да се присъединят към противниците на Америка.

 

Недостатъците на мултиполярния модел

В същото време обаче, не бива и да се заблуждаваме: за САЩ, а вероятно и за останалия сват, многополюсното бъдеще не е лишено от съществени недостатъци. В света на конкуриращите се помежду си велики сили, по-слабите държави могат да се сблъскват помежду си, а това означава, че влиянието на САЩ върху някои от тях, вероятно ще намалее. Конкуренцията между великите държави в Евразия може да доведе до грешни решения и война, както беше преди 1945. Все повече страни биха могли да решат да се сдобият с ядрено оръжие в епоха, когато технологичните постижения могат да убедят някои лидери, че това оръжие може да се използва и на практика. Нито една от тези възможности за бъдещо развитие на събитията не би могла да ни радва. Но, ако предположим, че в рамките на зараждащия се многополюсен свят, САЩ останат „първи сред неравни”, американските лидери не би трябвало да се вълнуват особено от това. Вашингтон ще се окаже в идеалната ситуация да отклони претенциите на другите големи държави към себе си, пренасочвайки ги между тях, самите. Например, Америка би могла да прехвърли на партньорите си в Евразия по-сериозно бреме, свързано с гарантирането на собствената им сигурност. Макар че лидерите на САЩ дълго време прикриваха реалните си цели и практическите си наклонности в мъглата на идеалистическата реторика, някога те се ориентираха добре в политиката на поддържане на силовия баланс. И с постепенното ни завръщане в многополюсния свят, техните днешни наследници просто следва да си припомнят как се прави това.

 

* Авторът е професор по международни отношения в Харвардския университет, анализатор на "Форийн полиси"

 

Поръчай онлайн бр.3 2024