26
Пон, Фев
25 Нови статии

Оста Москва-Пекин: от стратегическо партньорство към пълноценен алианс?

брой 3 2023
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Според повечето (включително и западни) експерти, осъществената през март 2023 40-та среща между председателя на Китайската народна република Си Дзинпин и президента на Руската Федерация Владимир Путин е имала историческо значение.

Двамата подписаха в Москва "Съвместно заявление за задълбочаване на отношенията на всеобхватно партньорство и стратегическо взаимодействие, навлизащи в нова епоха". Следва да отбележа, че то на практика е разширено продължение на заявлението им от 4 февруари 2022, а взети заедно, двата документа представляват своеобразна декларация на "новия световен ред".

В заявлението се посочва, че светът навлиза в нов период от историята, в който държавите "ще прокарват многополюсния световен ред, икономическата глобализация и демократизацията на международните отношения”. Предвижда се този нов период да се основава на следните принципи: нито една държава не може да претендира за превъзходство над останалите, нито един модел на управление не е универсален и нито една държава не може да диктува международния ред.

Документът характеризира отношенията между Китай и Русия като сътрудничество, излизащо извън рамките на модела от ерата на студената война.

Отбелязва, се че всяка държава има право да избира собствения си модел на развитие, като се отхвърля изкуствено налаганото противопоставяне на принципа "демокрации срещу автокрации".

Пекин декларира подкрепата си за проектите на Евразийския икономически съюз (ЕАИС), а Москва - за китайския суперпроект "Един пояс, един път" (ЕПЕП), като страните ще работят за интеграцията на тези две инициативи и формирането на "Голямо евразийско партньорство".

Заявлението потвърждава намерението на Русия и Китай да разширяват сътрудничеството си в правоохранителната сфера с цел съвместното им противопоставяне на т.нар. "цветни революции". Посочва се, че и двете не приемат опитите за внос на "цветни революции" в Централна Азия и външната намеса в региона. В тази връзка, те ще организират годишни срещи на ресорните министерства за борба срещу "трите сили на злото" (сепаратизма, тероризма и екстремизма), включително т.нар. Ислямско движение на Източен Туркестан.

Двете страни ще развиват сътрудничеството си в редица сфери и най-вече в енергийната, освен това призовават за безпристрастно разследване на диверсията срещу газопровода "Северен поток".

Москва подкрепя инициативата на Пекин за разрешаване на украинската криза и заявява, че се отнася положително към предложения от Китай мирен план от 12 точки.

Страните приветстват нормализацията на отношенията между Саудитска Арабия и Иран, подкрепят справедливото разрешаване на палестинския въпрос въз основа на принципа за двете (еврейска и арабска) държави, политическото урегулиране в Сирия, запазване целостта на Ливан и създаване на архитектура за колективна сигурност в региона на Персийския залив.

Китай и Русия ще усилват координацията си по въпросите, свързани Африка, Латинска Америка и Карибския басейн.

Двете страни настояват Арктика да продължа да бъде зона на мира, стабилността и конструктивното сътрудничество.

Москва напълно подкрепя тезата на Пекин, че Тайван е интегрална част от територията на Китай.

Двете страни смятат, че САЩ трябва да реагират на основателната загриженост на Северна Корея и да възобновят диалога с Пхенян. Според тях, Япония следва да приеме Международната агенция за атомна енергия да осъществи мониторинг във връзка с последиците от аварията в АЕЦ Фукушима, освен това Москва и Пекин изразяват загриженост във връзка с действията на квазиалианса AUKUS (Австралия, Великобритания, САЩ).

Китай и Русия са убедени, че военно-биологичните програми на САЩ, осъществявани както на американска територия, така и извън нея, застрашават мира и настояват Вашингтон незабавно да прекрати действията си, нарушаващи Конвенцията за забрана на разработването, производството и натрупването на запаси от бактериологическо/биологично и токсично оръжие и тяхното унищожаване. Те смятат също, че НАТО следва да уважава суверенитета на другите държави и да прекрати разширяването на връзките си със страните от Азиатско-Тихоокеанския регион в сферите на сигурността и отбраната.

 

Сближаването на позициите

 

Както е известно, в навечерието на срещата Путин публикува своя статия в китайския официоз "Жeнмин Жибао", а Си отговори "огледално" със статия в "Российская газета". Разбира се, този тип материали не се пишат лично от лидерите (които нанасят само финалните щрихи), а обикновено са плод на колективните усилия на няколко институции, отговарящи за външната политика на съответните държави.

Прави впечатление, че отделни пасажи в двата текста доста си приличат. И двамата лидери акцентират върху стратегическия характер на двустранните отношения, съвместните проекти в космоса, авиацията и енергетиката, ръста на руско-китайската търговия (чиито обем вече е 185-190 млрд. долара), значението на интеграцията на инфраструктурните проекти на ЕАИС и китайския ЕПЕП. И двамата изтъкват количественото измерение на дипломацията: почти 40 двустранни и многостранни официални и неофициални срещи.

В статията си Путин говори за "общото евразийско пространство", което Западът се опитва да раздроби, създавайки за целта "ексклузивни клубове". С други думи, Китай се възприема от Москва като пълноправен партньор в рамките на т.нар. Голяма Евразия. Именно тези отношения се посочват от руския президент като "крайъгълен камък на регионалната, а и на глобалната стабилност". Великите (както ги определя Си) или големите (както ги определя Путин) държави - Русия и Китай - отстояват реалната мултиполярност и "демократизацията на международните отношения".

Различията в двата текста са по-скоро в нюансите. Така, Путин директно обвинява САЩ, че осъществяват "двойно сдържане" на Русия и Китай, прогнозирайки, че американоцентричния световен ред неизбежно ще рухне под натиска на обективната реалност. На свой ред, Си остава в рамките на китайската дискурсивна традиция и предпочита да се изразява по-меко, без да отправя преки обвинения: "Проявите на хегемония, деспотизъм и тормоз сериозно вредят на света... нито една страна на планетата не превъзхожда всички останали. Не съществува универсален модел на държавно управление, нито световен ред, в който решаващата дума принадлежи на една, отделна страна". Ясно е, коя държава визира китайският лидер.

В статията си, Путин на три пъти споменава Украйна, докато Си - цели шест пъти, защото отделя специално внимание на неутралната позиция на Китай в украинската криза. Подчертавайки значението на китайския план за разрешаване на конфликта, той дипломатично не споменава първата от 12-те му точки, а именно "уважаване на суверенитета на всички държави".  Путин обаче, акцентира именно върху суверенитета, но в аспекта на отношенията на Русия с Китай. И двамата са съгласни относно значението на ООН за световната политика.

Както и в самия план за разрешаване на кризата, в статията си Си се стреми да позиционира китайската гледна точка "максимално над украинския сблъсък", подчертавайки, че "сложните проблеми нямат прости решения". При това не посочва нито конкретни виновници, нито конкретни пътища за деескалация. Което не означава, че му липсват познания в сферата на миротворческата дипломация, а че очертава именно китайската позиция. Си изтъква, че китайският план, който отчита загрижеността на страните, "максимално отразява единството във възгледите на международната общност относно преодоляването на украинската криза". На свой ред, Путин благодари на Китай за балансирания подход, но при това напомня, че конфликтът е бил ескалиран от Запада и, че не Русия е провалила мирните преговори с Украйна. Тоест, той не вижда проява на "световно единство" по отношение на кризата, а по-скоро стремеж на света да бъда наложен доминирания от САЩ еднополюсен модел.

И двамата лидери признават необходимостта от мултиполярно устройство на света, но заради разликата както между двете култури, така и между дипломатическите дискурси и реалната политика, само Путин си позволява директно да говори за вината на Запада.

От голямо значение в случая е, как двамата лидери определят взаимно себе си и своите страни. Си например, използва поговорката "приятел в нужда се познава", а Путин цитира Конфуций: "Нима не е радостно, когато при теб идва приятел отдалеч!". Китайският лидер характеризира дружбата между двата народа като "вечна", "неувяхваща", "традиционна" и "предаваща се от поколение на поколение". На срещата си с Путин в Кремъл пък, Си подчерта, че "винаги ви наричам мой скъп приятел".

На свой ред, Путин определя китайския си партньор като "стар добър приятел, с който поддържаме изключително топли отношения", а китайския народ - като "приятелски".

В статията на руския президент специално се изтъква, че сегашното "най-високо в историята" равнище на двустранните отношения, на първо място, има характеристиките на напълно равнопоставено партньорство, без разделение на "водещ и воден" (в очевиден контраст със съветския период, когато Китай беше определян като "по-малък брат"). На второ място, Путин акцентира върху качествените измерения на партньорството, което е по-здраво и стабилно, отколкото военно-политическите алианси от ерата на студената война.

Тук е мястото да отбележа, че в руския дипломатически дискурс съществува много ясна йерархия. Най-високото ниво на отношения с държавите се определя като "съюз". Ако опростим нещата, съюзът означава, че участниците в него не изключват възможността да воюват един за друг, в случай на нужда. В този смисъл, съюзник на Русия е Беларус. На едно стъпало по-ниско в йерархията е стратегическото партньорство и именно на това ниво се осъществява в момента и руско-китайското взаимодействие. В тази връзка е показателно, че нито Путин, нито Си използват думата "съюз" в публикациите си.

Вероятно, някои в Москва изпитват известно разочарование, че Китай не възприема украинската криза като собствен проблем и едва ли би се намесил активно в нея, което разбира се, не изключва укрепването на енергийното сътрудничеството и военното взаимодействие, например в сферите на разузнаването или на военно-индустриалния комплекс. По същия начин, все по-вероятната криза във връзка с Тайван няма да бъде възприета от Русия като повод за пряка намеса. И въпреки това, сегашните отношения между двете велики държави са достигнали такова ниво, че определянето им като "най-добрите в цялата история" е абсолютно точно. Липсата на гранични проблеми, наличието на споделени ценности в международната политика, уважението към принципа за "неделимата сигурност", националния суверенитет и ролята на ООН от страна и на двамата играчи, както и постоянното укрепване на търговията и военното взаимодействие, формират основата, на която Китай и Русия очевидно ще стоят заедно, но - поне засега - ще продължават да се конфронтират с противниците си по-скоро самостоятелно. Разбира се, ако последните не продължат да действат по начин, който да ускори трансформацията на сегашното стратегическо партньорство в пълноценен (включително и военен) съюз.

 

Геополитическите измерения на руско-китайското партньорство

 

Според Мери Дежевски, която е сред най-известните британски екперти по руската проблематика:, "Сама по себе си, последната руско-китайска среща на върха не беше нобичайна. Владимир Путин и Си Дзинпин вече са се срещали десетки пъти - както официално, така и неформално. Изглежда че между тях отдавна са се установили приятелски и праволинейни отношения, неслучайно на заключителната пресконференция Путин определи последните им разговори като "откровени, открити и приятелски". Но, ако анализираме тази среща през призмата на историята, тя би могла в крайна сметка да се окаже уникално и знаково събитие, ознаменуващо началото на изместването на глобалния център на тежестта от Запада към Изтока".

САЩ се опасявяха от тази промяна и отдавна се подготвяха за нея. Вашингтон, в частност, много внимателно наблюдаваше случващото се в Москва по време на срещата между Путин и Си. Би могло да се каже дори, че САЩ също присъстваха, макар и незримо, на нея.

Разбира се, все още не може да става дума за формирането на военен или какъвто и да било друг съюз между Китай и Русия, не е ясно и, дали такъв все пак ще възникне в бъдеще (в това отношение много ще зависи от действията на САЩ и Запада, които със своите действия биха могли както да го предотвратят, така и да ускорят появата му). Не бива също да смятаме, че Путин и Си са чак толкова близки приятели, макар, че двамата са почти връстници (единият е на 70, а другият на 69 години) и неведнъж са демонстрирали близостта си пред камерите. Истината е, че става дума за рационални взаимноизгодни отношения. Проблемът обаче е, че в рамките на това иначе достатъчно балансирано сътрудничество ползата за двамата играчи може да се окаже недотам еднаква.

Ще припомня, че руснаците положиха максимални усилия да посрещнат достойно китайския ръководител. От пристигането му на летището в Москва до тържествената вечеря, подписването на съвместното заявление и пресконференцията на двамата лидери, всичко беше изпълнено на най-високото възможно равнише на руския дипломатически протокол. Съвместните фотосесии и непринуденото държане на Путин и Си демонстрираха на целия свят, че амбициите на Запада да изолира Русия след началото на инвазията в Украйна не се осъществиха. Впрочем, срещата имаше определена имиджова стойност и за Си. В момента върху Китай се стоварва постоянно нарастваща вълна от враждебна реторика от американска страна (историята със сваления над САЩ китайски въздушен балон е само един от примерите за това), т.е. за него също е важно да демонстрира, че има силни приятели.

Друг приоритет за двете страни бяха търговско-икономическите им отношения. Китайският пазар и най-вече енергийният, се оказа истински подарък за Русия, след като под натиска на Вашингтон, тя беше до голяма степен изтласкана от западните енергийни пазари. Подписаните в Москва споразумения предвиждат нещо, което дори в контекста на две толкова големи държави, представлява сериозен антажимент за разширяване на търговията, включително транспорта, логистиката и енергетиката. Разбира се, какво точно от това ще се реализира на практика, е отделен въпрос, но намеренията са налице и, ако направаят подобен избор, двете държави биха могли много успешна да се допълват взаимно.

Макар че именно търговските отношения са истинския приоритет на двамата играчи, те следва да се разглеждат и като своеобразен заместител на политическите връзки, които биха могли да демонстрират и наличие на напрежение, ако то до голяма степен не се засенчваше от търговията. И тук на преден план отново излиза случващото се в Украйна. В продължение на повече от година след началото на конфликта Пекин продължава да балансира между неодобрението за инвазията, като нарушаване на международните норми, несъгласието с военната подкрепа на Запада за Украйна и нежеланието на китайците "да клатят лодката" в отношенията с Москва.

Също както и Индия и редица по-малки държави от Глобалнияа Юг, Китай се въздържа при гласуването на антируската резолюция в ООН. Освен това Пекин се опасява от разширяването на военния конфликт, рисковете за международните логистични вериги и все по-честото споменаване, както от страна на САЩ, така и на Русия за евентуално използване на ядрено оръжие. Всичко това накара Пекин да иницира в годишнината на конфликта прословутия си мирен план за Украйна, включващ 12 точки.

За онези, които смятат, че максимално бързото прекратяване на военните действия би било от полза за всички, включително и за Киев, фактът, че китайският мирен план все още е обект на дискусии и, както изглежда, се ползва с поне частичната подкрепа на Путин (той, в частност, заяви, че "много предложения", съдържащи се в плана, могат "да залегнат в основата на разрешаването на конфликта"), несъмнено е положителен знак. Засега Киев също не го отхвърля напълно.

Остава под въпрос обаче, доколко това действително е реалистична перспектива. В тази връзка ще припомня, че влиятелни среди във Вашингтон смятат китайския план за капан, чиято цел е да накара Киев да седне на масата за преговори в удобно за Русия време и при благоприятна за нея военна ситуация. Тоест, както посочва и споменатата по-горе Мери Дежевски: "налице е странен парадокс - интересите на Запада изискват продължаването на конфликта, докато тези на Изтока, в лицето на Русия и Китай са в полза на мира".

Сред ключовите въпроси е и, доколко Путин действително иска мир и при какви условия Москва би го приела. В споменатата в началото статия на руския президент в "Женмин Жибао" той твърди, че е отворен за мирни преговори, макар да критикува искането на Украйна за връщане на всички територии, контролирани от нея до 2014. На съвместната пресконференция със Си, Путин заяви, че урегулирането ще стане възможно едва, когато "Западът и Киев бъдат готови за това". Не е ясно, дали това смекчаване на тона е било резултат от разговорите му със Си. При всички случаи обаче, Китай все още не е прекратил усилията за постигане на мир в Украйна, въпреки очевидното нежелание на САЩ. Много показателно в това отношение е, че непосредствено след московската среща между Путин и Си, в Пекин се появи испанският премиер Педро Санчес, а малко по-късно и френският президент Макрон, придружен от председателката на ЕК Урсула фон дер Лайен. Показателно е обаче и, че поканата на Зеленски към Си да посети Киев беше демонстративно игнорирана от Пекин.

Вероятно, след последната руско-китайска среща на върха, изместването на глобалния силов баланс от Запада към Изтока се е ускорило още повече (впрочем, според някои, това се отнася и за баланса между Русия и Китай). Неслучайно, заставайки редом с Путин в Москва, Си Дзинпин обяви, че Китай се позиционира "от правилната страна на историята"

 

Проблемите и перспективите пред отношенията по оста Пекин-Москва

 

Най-сложният момент, разбира се, е свързан с разрешаването на кризата в Украйна. В това отношение последната среща между Путин и Си в Москва демонстрира както съвпадение на позициите, така и някои различия. На първо място, за разлика от Русия, Пекин, поне засега, не разглежда ситуацията като открито противопоставяне между Китай и Запада, тъй като не е заинтересован от прекратяването на търговските и добросъседски отношения със западните държави, независимо че често ги подлага на критика. Русия вече няма подобен избор, впрочем, не е ясно и докога ще го има Китай. При всички случаи обаче е очевидно, че китайската позиция се измести от досегашната си "мъртва точка" и вече е доста по-ясно ориентирана към Русия. Проблемът е, че докато Москва твърди, че е готова да преговаря относно прекратяването на войната в Украйна, Западът, както и Киев, не демонстрират подобна готовност. От една страна е добре, че благодарение на китайските усилия, темата продължава да е на дневен ред. От друга обаче, засега не виждаме никакви практически стъпки в тази посока.

В контекста на украинската криза Китай е изправен пред три групи проблеми, включително в отношенията си с Русия. Първата и най-очевидна е, че на Пекин се налага да направи съдбоносен избор. Китайците бяха свикнали с ролята на "мъдрата маймуна, която стои на върха на планината и гледа как тигрите се бият в подножието и", призовавайки към мирно урегулиране чрез преговори, като в никакъв случай не влиза в конфронтация. Затова, когато му се наложи да избира, автоматично възникна необходимостта да дефинира и по-нататъшната си (външно)политическа траектория. Доскоро Китай се придържаше към "равноотдалечена политика", но сега, когато се наложи да избира, изборът му се оказа "проруски".

Втората група проблеми е свързана с първата и касае прекъсването на връзките с някои експортно-импортни пазари. През последната година Пекин беше подложен на огромен натиск - включително отказът да му бъдат предоставяни редица ключови технологии, в това число полупроводници, както и по въпросите за Синдзян и Тайван. В крайна сметка, Китай осъзна, че не става дума просто за икономически спорове, а за откровени опити да бъде ерозиран самият му модел на развитие. С този модел впрочем е свързана и третата група проблеми. Както е известно, той се базира на експанзията на китайското присъствие и влияние на външните пазари. Но, заради ограниченията, свързани с пандемията от Covid-19, локдауна и украинската криза, Китай навлезе в период на много сериозни трудности: забавен растеж на БВП, свиване на вътрешното търсене, критики и ръст на отрицателното отношение към китайците в чужбина. Тези проблеми създават огромно социално напрежение. От друга страна, всичко това, взето заедно, принуди Пекин да изостави позицията си "на върха на планината" и да се ангажира по-активно с "битката на тигрите в долината". Сегащната ситуация позволи на Си Дзинпин да осъществи редица решителни и твърди стъпки и заявления, стартирайки структурни промени вътре в Китай. Това се случи на ХХ конгрес на управляващата Комунистическа партия, както и на последвалите две сесии на конгреса. Самият Си определя сегашната ситуация като "период на трудности, бури и ветрове". Всъщност, тези трансформации щяха да се случат рано или късно, но се наложи да бъдат осъществени именно сега. Освен това, Китай се намира в своеобразен "преходен период", когато му се налага да реагира на руските действия и в този смисъл би могло да се каже, че за първи път от 40 години насам, Пекин наистина започва да се съобразява с руската позиция. Преди това, Китай не го правеше (или, поне, не в такава степен), именно защото липсваше кризисна ситуация.

Очевиден пробив беше постигнат например, в сферата на енергетиката и доставките на енергоносители. Включително относно проекта за тръбопровода "Силата на Сибир 2", който е важен не само от гледна точка на поредните газови доставки, но и защото позволява на руснаците да компенсират загубите си по западното направление. Освен чисто търговското и измерение, в сделката присъства и силен политически елемент - китайците нямаха причина да я подписват именно сега, но за Пекин беше по-важно да подкрепи руската икономика. Що се отнася до споразумението за взаимодействие в сферите на образованието и технологиите, там вероятно ще се появят проблеми, свързани с факта, че китайското образование и технологии се развиват изключително бързо и в много отношение изпреварват руските темпове на развитие.

Както споменах, Путин и Си обявиха, че целевите показатели за обема на двустранната търговия ще бъдат постигнати още през 2023, т.е. въпросът е, какво ще последва след това и, дали китайският внос ще може да замени западния за руската икономика, както и, какви са перспективите пред руските компании на китайския пазар. Впрочем, ако става дума само за обемите, вече е очевидно, че целта от 200 млрд. долара вече е надмината. Тоест, от гледна точка на цифровите показатели, нещата са ясни, но не бива да забравяме, че за Москва "обръщането на Изток", т.е. към Китай, е до голяма степен принудителна мярка. Факт е, че китайските пазари могат да покрият нуждите на Русия от много стоки, но не от всички. Проблем например са микропроцесорните платки, за които Китай в момента създава собствени производствени линии, но не е ясно, дали ще успее напълно да преодолее зависимостта си от вноса. Освен това, руските компании тепърва следва да се приспособяват към спецификата на китайския пазар (например, трябва не просто да доставят стоки, но и да присъстват физически на него чрез свои дъщерни компании - проблем, с който американските и германските компании се сблъскаха още преди повече от 20 години и чието решаване вероятно ще отнеме на руските им колеги поне няколко години). Според експертите, руската икономика ще може да покрие от китайския пазар около 80% от загубените на Запад стокови позиции, но за целта ще трябва да преодолее някои чисто технологични проблеми. Ще припомня, че Русия за първи път започна до доставя в Китай големи обеми селскостопанство продукция. И макар че те все още не са съпоставими с обемите на доставяния руски петрол и газ, тенденцията не бива да се подценява. При всички случи показателите на вноса и износа от Китай ще нарастват. За руснаците обаче е важно да са опитат да създадат съвместни производства с китайците на своя територия, което ще им позволи да получават нови технологии не само като потребители, но и като производители, повишавайки нивото на собствените си инженери и специалисти. И тъкмо това, според мнозина, е най-перспективното направление на руско-китайското взаимодействие.

Що се отнася до упорито лансираната от мнозина западни, а също и от някои български, анализатори теза, за усилващата се зависимост на Русия от Китай, следва да отбележа, че ако става дума за икономическа зависимост, тя наистина е значителна. Китай продължава да е най-големия търговски партньор на Русия, докато тя е едва на 12-място сред неговите партньори. От друга страна обаче, колкото и парадоксално да изглежда, сегашният сложен избор прави Пекин зависим от Москва в политическо отношение. През последните 40 години Русия споделяше позицията на Китай по всички важни за него въпроси. Нито една друга държава не го подкрепяши толкова активно и в тази смисъл, в момента Пекин се реваншира на Москва.

Сред другите възможни проблеми пред Русия в хода на задълбочаването на партньорството и с Китай може да се окаже прекалената и обвързаност с юана, който започва осезаемо да доминира в двустранната търговия. И тъй като курсът му се определя от Китайската народна банка, Русия се оказва зависима от стабилността на китайската икономика. Освен това е възможно Китай да се опита да наложи собствените си стандарти, например в сферата на Интернет и програмното осигуряване и, ако руснаците не съумеят да създадат собствени технологии, ще трябва да ползват китайските. Освен това Китай е сериозен търговски партньор, но не е кой знае колко голям инвеститор в руската икономика. И, ако Москва не реализира достатъчно проекти и не осъществи сериозни инвестиции в своите сибирски и далекоизточни региони, съществува риск след известно време китайски частни компании да започнат за изкупуват местния бизнес, което вероятно ще се възприеме от населението като своеобразна "китайска агресия". При всички случаи, Русия следва да е наясно, че отношенията с Китай, включително и най-вече икономическите, следва да се градят на доста по-различни принципи, в сравнение с тези със Запада. Просто защото китайският модел е друг. И, ако руснаците успеят да го сторят, стратегическото партньорство (или дори пълноценният алианс) с Китай, действително ще се окаже от огромна полза за тях.

В тази връзка ще напомня, че само седмица след срещата на Путин и Си в Москва, на редовна пресконференция в Пекин, говорителят на китайското военно министерство Тан Къфей обяви, че Китай и Русия ще работят заедно по осъществяване на инициативи за световна сигурност. Според него, двете страни ще задълбочат военното доверие и заедно ще бранят международната справедливост и правосъдие, освен това ще организират съвместни морски и въздушни патрули и ще провеждат съвместни учения. Китайското министерство на отбраната смята, че неотдавнашното съвместно учение на военноморските сили на Китай, Иран и Русия в Оманския залив е подобрило възможностите им да извършват морски мисии от различно естество. В същото време, според Тан Къфей, военното сътрудничеството между Австралия, Великобритания и САЩ в рамките на AUKUS, относно доставката на ядрените подводници за Канбера може да предизвика надпревара във въоръжаването: "Веднъж щом се отвори "кутията на Пандора", стратегическият баланс в региона ще бъде нарушен и регионалната сигурност ще бъде сериозно застрашена".

 

Заключение

 

Според японския дипломат и експерт на "Санкей Симбун" Мияке Кунихико, "целта на последното посещението на Си в Москва не бе свързана толкова със стремежа за посредничество за разрешаване на украинската криза, а с максимизирането на китайските национални интереси, които изискват вниманието на САЩ да продължи да бъде насочено към Европа, намалявайки заплахите за Китай в Източна Азия. А за постигането на тази цел Пекин не бива да допусне дори и частично поражение на руснаците в Украйна и в същото време трябва да подобри отношенията си с Вашингтон". Тоест, максимизацията на краткосрочните интереси на Китай изисква той да не допусне ескалация на напрежението със САЩ, да подкрепи Русия и да се опита да провокира разцепление в т.нар. "колективен Запад", което налага на Пекин буквално "да балансира подобно на еквилибрист" (ако използваме израза на Мияке Кунихико).

На свой  ред, в наскоро побликувана в Bloomberg статия професор Хал Брандс от Университета "Джон Хопкинс", посочва, че: "След всяка среща между Владимир Путин и Си Дзинпин, включително състоялата се през март 2023 в Москва, възниква въпросът, ще успеят ли Русия и Китай да създадат пълноценен алианс? Онези, които го задават обаче, изглежда не разбират същността на проблема. Защото, според всички разумни исторически мерки, Русия и Китай вече са формирали съюз, поставил си за цел да трансформира глобалната политика...Този алианс си е поставил дръзки, бих казал дори епични, цели. Москва и Пекин се стремят да ерозират властта на Вашингтон и доминираните от него коалиции, за да формират обширни собствени сфери на влияние и създадат многополюсен свят".

Очевидно, тепърва предстои да видим, дали това наистина е така.

 

* Българско геополитическо дружество

 

Поръчай онлайн бр.1 2024