25
Чет, Юли
27 Нови статии

Югозападният вектор на японската геополитика

брой 3 2022
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Публикуваната през лятото на 2021 от японското Военно министерство 500-странична Бяла книга за отбраната на страната, дава възможност за анализ на състоянието и трансформацията на политиката на една от водещите азиатски държави в тази ключова сфера.

По разбираеми причини усилията на Токио за укрепване отбранителните способности на страната пораждат негативна реакция сред нейните съседи. В същото време обаче, твърденията за "възраждането на японския милитаризъм", поне засега изглеждат леко преувеличени. Никога досега например, военният бюджет на Япония не е надхвърлял 1% от нейния БВП, докато при другите ключови играчи в региона този показател е в пъти по-голям. От друга страна обаче, фактът че изразходва годишно 50 млрд. долара за отбрана, дава на тази високоразвита индустриална държава много сериозни възможности в сферата на военното строителство.

Не бива да забравяме също запазващата се в известна степен "институционална" специфика както на японското военно строителство, така и на облика на нейните въоръжени сили. Както е известно, последните все още се наричат Сили за самоотбрана (SDF), което е свързано с ограничeнията на чл.9 на конституцията на Япония, приета през 1947 и непроменяна оттогава насам.

Между другото, именно тези ограничения предопределят и едностранния характер на японско-американския военно-политически алианс. В неговите рамки САЩ се ангажират да защитават Японияс всички възможни средства (включително, използвайки ядрено оръжие). На свой ред, Токио няма правото оказва военна помощ на Ващингтон, ако САЩ бъдат атакувани, макар че разполага с достатъчен потенциал за това. Този дисбаланс в отношенията с основния азиатски съюзник на Америка (както впрочем и с европейските и съюзници) беше многократно критикуван от предишния президент на САЩ Тръмп. Тук е мястото да отбeлежа, че действащата конституция на Япония, на практика, е изготвена навремето от щаба на американските окупационни сили в страната.

Тези ограничения, както и споменатата специфика на алианса със САЩ, продължават да се отразяват върху облика и задачите, които изпълняват японските въоръжени сили, принудени да следват предимно отбранителни цели, докато осъществяването на превантилно-настъпателни операции се възлага най-вече на американската армия. Това разпределение на ангажиментите между участниците в оста Вашингтон-Токио отдавна поражда недоволство у американците, които настояват то да стане "по-балансирано". Именно САЩ стояха зад стартиралия през първите години на новия век пълзящ процес на ерозия и размиване на "антивоенния дух" на действащата японска конституция и трансформирането на SDF в пълноценни въоръжени сили. Тази тенденция обаче не се приема добре от мнозинството японци, които смятат, че Токио е в състояние да постигне амбициозните си национални цели и без да се конфронтира (още повече пък военно) със съседите.

Въпреки това, в рамките на така очертания процес, SDF все по-често започват да демонстрират присъствие далеч извън територията на Япония - например в придобилото напоследък критично стратегическо значение Южнокитайско море, в акваторията на Индийския океан, като цяло, и в зоната на Персийския залив, в частност. Сегашният министър на отбраната Нобуо Киши (по-малък брат на бившия премиер Шиндзо Абе) също открито изтъква необходимостта от разширяване географската зона на отговорност на SDF. Според него, това е свързано с "продължаващите едностранни опити на Китай да промени статуквото в Източно- и Южнокитайско морета и почти ежедневната поява на китайски гранични кораби в териториалните води на принадлежащите на Япония острони Сенкаку". Освен Китай, сред традиционните военно-политически проблеми, с които се сблъсква страната, се посочва Северна Корея и нейната ракетно-ядрено програма.

Индо-Тихоокеанският регион (ИТР) се определя като жизненоважен не само за Япония, но и за света, като цяло. Според Киши, многобройните предизвикателства пред сигурността в ИТР изискват укрепването на японската отбранителна способност и разширяване ролята на Токио на международната сцена. Той обаче изрично изтъква, че това следва да стане "в тясна координация с държавите, споделящи нашите фундаментални ценности".

Въпреки войната в Украйна, днес именно Югоизточна Азия се оказва в центъра на дипломатическата активност на ключовите световни играчи, борещи се за доминиращо влияние върху разположените там държави. За това говорят посещенията в региона на китайския външен министър Ван И, военния министър на САЩ Лойд Остин, държавния секретар Антъни Блинкен и вицепрезидента Камала Харис. Що се отнася до Япония, тя продължава да използва като основен инструмент за гарантиране на интересите си в Югоизточна Азия (както и в света, като цяло) своя икономически потенциал (третата най-голяма икономика на планетата). Паралелно с това обаче, все по-осезаемо е и нейното военно присъствие в субрегиона, което впрочем е традиционно и в исторически план.

Разбира се, в Китай следят изключително внимателно развитието на японската отбранителна политика, включително появата на поредната Бяла книга, още повече, че в нея се споменава и ситуацията около Тайван, като един от източниците на сериозна загриженост сред японските военни стратези. Що се отнася до Русия, в документа се отбелязва технологичната модернизация на нейните въоръжени сили, проблемът за "Северните територии" и задълбочаващото се военно сътрудничество между Москва и Пекин.

Качествените промени в процеса на военно строителство

През 2022 финансова година японският бюджет за отбрана достигна 49,86 млрд. долара, което е с 2,6% повече, отколкото през презходната година. Той заслужава специална внимание, защото основните му позиции свидетелстват, че целият процес на военно строителство в Япония придобива качествено нови измерения. Най-важният междинен резултат от тях, още през следващите години, ще се окаже формирането на пълноценни въоръжени сили, способни да изпълняват и двете "традиционни задачи", които се поставят пред армиите на всички суверенни държави. Това са гарантирането на отбраната на собствената страна в случай на въоръжено нападение отвън, както и осъществяването на превантивни военни действия с цел предотвратяване враждебните замисли на политическите противници на Токио.

Както вече споменах, чак до началото на ХХІ век реализацията и на двете задачи се поемаше най-вече от САЩ, в съответствие с двустранното Споразумение за сигурност от 1960. Приблизително от 2005 насам обаче, Япония се ориентира към нарастване на собствената роля във военната си защита, оставяйки, отново най-вече на САЩ, въпросите за нанасяне на евентуални превантивни удари. При това специално внимание се отделяше за осигуряването на противовъздушната отбрана на страната. За целта японците закупуваха американските системи за противоракетна отбрана Patriot PAC-3 и изграждаха многоцелеви разрушители (страната вече разполага с десет), чиято основна задача е да прихващат противниковите балистична ракети в средния участък на техния полет. Въпросните разрушители са построени в Япония копия на един от най-успешните през последните десетилетия американски проекти в тази сфера Arleigh Burke. Те са снабдени с американски системи за разпознаване на цели и управление на огъня (Aegis), както и с различни модификации на зенитните управляеми ракети SM-3. Ще напомня, че Япония участва в разработката на най-новата модификация на тези ракети Block IIA, която беше успешно тествана през ноември 2021 за прихващане на междуконтинентална балистична ракета (първоначално тази модификация на SM-3 беше предназначена за прихващане на противникови ракети със среден и малък обсег). В новия японски военен бюджет за закупуването на SM-3 Block IIA са предвидени цели 300 млн. долара.

Както е известно, през юни 2021, японското правителство се отказа от спорната идея за изграждането на две наземни бази за ПРО, разполагащи със същото въоръжение като разрушителите (дори се обсъждаще евентуалното стартиране на проект Aegis Ashore). Истината обаче е, че проектът не беше напълно прекратен, а се трансформира в идеята да се построят кораби (най-вероятно евтини шлепове), на които да бъдат разположени въпросните системи Aegis. В отговор на експертите, препоръчващи вместо това потенциалът на японската ПРО да бъде подсилен с изграждането на още два разрушителя, от военното министерство отговориха, че в момента не разполагат с подготвени екипажи за тях.

Впрочем, не може да се твърди, че задачата японската армия да е в състояние да осъществява и "превантивни атаки" въобще не влизаше в рамките на военното строителство в страната през последните десетилетия. Подобни задачи са в състояние да изпълняват конвенционалните подводници Soryu, смятани за едни от най-добрите в света. Към настъпателните въоръжения на японската армия спадат и четирите японски хеликоптероносача, да не говорим, че удари по наземни цели могат да нанасят и изтребителите-бомбардировачи F-2 (реплика на американския изтребител F-16, на компанията General Dynamics).

Съвсем доскоро обаче, японското ръководство избягваше да поставя публично и достатъчно ясно подобна задача пред своите военни. Знаково в това отношение бе направеното през септември 2020 изявление на министъра на отбраната Нибуо Киши относно възможността за нанасяне на удари "по бази на противника", ако е налице заплаха за изстрелване на ракети от тях. В коментарите към тези негови думи, като потенциални "противници" се посочват Китай и Северна Корея.

Като основно средство за нападение се очертава серията от трудно откриваеми от противника крилати ракети, чиито обсег ще варира между 200 и 1000 км. Те се разработват на основата на съществуващата противокорабна ракета Type 12. Носители на бъдещите ракети ще са двата нови разрушителя от клас Maya (първият влезе в експлоатация през март 2020) и два пъти по-малките по водоизместимост и по-тясно специализирани фрегати от клас Kumano (общо 22), както и изтребителите-бомбардировачи. Наред със споменатите по-горе F-2, сред тях са и изтребителите от пето поколение F-35A и F-35B (с по-къса писта за излитане и вертикално кацане). Както е известно F-35 бяха създадени от американската корпорация Lockheed Martin, но в производството им за нуждите на SDF ще се включи активно и японската Mitsubishi. В рамките на следващите няколко години японското Министерство на отбраната планира да закупи 147 изтребители F-35 от двете модификации.

Ще бъдат модернизирани и два хеликоптероносача от клас Izumu, които ще могат да приемат и самолети F-35B. През 2022 Япония ще инвестира 700 млн. долара за изграждането на 4 подводници от нов клас (твърди се, че те значително ще превъзхождат по параметри сегашните Soryu). Впрочем, първата от тях - Taigei ("Големият кит") беше завършена още в края на 2020.

Около 100 млн. долара ще отидат за съвместната със САЩ разработка на нов изтребител, който през 30-те години на века следва да замени F-2.

Специално внимание изисква появата на нови сектори в структурата на SDF: космически, за киберсигурност и за електромагнитна сигурност. За успешното функциониране на първите два са предвидени, съответно, 500 и 250 млн. долара. Третият сектор пък ще бъде ангажиран с парирането на електромагнитни атаки срещу всички структури на SDF.

Разбира се, всички тези данни не дават достатъчно основания да се твърди еднозначно за "милитаризацията" на Япония. Не бива да забравяме и, че през целия следвоенен период основен инструмент на Токио за гарантиране на националните интереси на световната сцена си остава японската икономическа мощ. А в последно време, към нея можем да добавим лидерството на Япония във Всеобхватното и прогресивно споразумение за транстихоокеанско партньорство (СРТРР), в което участват 11 държави от Азия и Америка. Тоест, основните "национални инструменти" на японската геополитика все още са извън военната сфера.

Това обаче, в никакъв случай не означава, че Токио не се стреми към увеличаване на военната си мощ. Нещо повече, занапред тя ще играе все по-голяма роля в японското държавно строителство. Не бива да се съмняваме и, че през следващите години, в хода на "нормализацията" на Япония, военната проблематика ще се решава от Токио с акцент именно върху собствения потенциал.

Югозападното направление на японската експанзия

Междувременно, присъствието на Япония в разгръщащата се геостратегичска игра в зоната на Индийския и Тихия океани (ИТР) е все по-осезаемо. Върху характеристиките на това присъствие се отразява както факторът на завръщането на страната като една от водещите глобални сили, така и бързата трансформация на регионалния геополитически пъзел.

Още по време на първото управление на Шиндзо Абе (2006-2007) основният вектор на японската външнополитическа активност започна да придобива достатъчно ясна насоченост: първоначално на юг, към субрегиона на Югоизточна Азия и чак до Австралия, а след това и на запад - в акваторията на Индийския океан, чак до района на Персийския залив.

Ще напомня, че в новата си история (т.е. след т.нар. "революция Мейджи" през 1869) Япония и друг път е насочвала експанзията си по югозападното направление. След превръщането на дотогава патриархалната и затворена (от началото на ХVІІ век, в течение на 250 години) страна в съвременна държава, тя много бързо се включва в игрите, водещи се на глобалната политическа сцена. Успещно развиващата се Япония изпитва остра нужда от евтини природни ресурси, каквито почти липсват на собствената и територия. А по онова време, както и днес, и ресурсите, и евтината работна ръка са разположени именно по югозападното направление. Самоутвърждаването на Токио като глобален геополитически играч е съпроводено от серия завоевателни войни, от ключово значение сред които е Японско-руската война през 1904-1905.

Склонявайки първоначално да изпълнява ролята на "източната ръка" на Великобритания, Япония постепенно (през 20-те и 30-те години на ХХ век) се превръща в пълноценна и агресивна империя, която се чувсва достатъчно уверена за се обърне както срещу бившия си покровител, така и срещу неговия ключов съюзник - САЩ. В крайна сметка, очерталото се през 30-те години движение на Япония по това направление води до появата на Източния театър на военни действия по време на Втората световна война. Основните събития там се развиват в пространството на Индийския и Тихия океани, което и в момента се превръща в център на глобалните геополитически процеси.

Възобновявайки през последните години движението си по същото направление, японското ръководство избягва да използва в официалната си реторика тезите на предвоенната концепция за "Великата източноазиатски сфера на съвместен просперитет", чиято цел навремето е "освобождаването" на азиатските народи от властта на европейските колонизатори и подчиняването им на Токио. Днес, като основен инструмент на същата (на практика) концепция вече не се използва военната сила, а третата най-мощна икономика в света, което прави това движение доста по-привлекателно за визираните в концепцията "азиатски народи". Между другото, до голяма степен вследствие на възприемането на друга предвоенна японска концепция - за "Летятощо ято гъски", беше появата - през 80-те години на ХХ век - на "азиатските икономически тигри": Южна Корея, Тайван, Хонконг и Сингапур.
Също както и преди 80-90 години, сегашното движение на Япония в югозападна посока се осъществява в известно взаимодействие с водещите световни играчи и най-вече със САЩ и Китай, а напоследък и с Великобритания.

През последните двайсетина години в отношенията между Токио и Вашингтон беше налице определена динамика в посока към балансиране позициите на участниците в двустранния "Договор за сигурност" от 1960, което се вписва в общия процес на възстановяване ролята на Япония като самостоятелен и авторитететен международен играч.

В рамките на американско-японските отношения все по-сериозен характер придобива проблемът за дефицита на САЩ в търговията им с техния ключов азиатски съюзник, равняващ се на около 70 млрд. долара годищно. Именно това, между другото, бе и една от причиинте за подписването преди време на двустранното споразумение за изграждане на японска територия на наземен вариант на американските система за ПРО Aegis (Aegis Ahore).

Продукцията на военно-индустриалния комплекс на САЩ е сред малкото неща, които биха могли да заинтересоват Япония и поне частично да компенсират споменатия търговски дефицит. Пример за това е решението на японците да закупят 100 изтребители F-35, разчитайки че в отговор американците няма да създават проблеми с вноса на японски автомобили. Що се отнася до проекта Aegis Ashore, от чисто военна точка той също породи сериозни въпроси, тъй като беше в противоречие с базовата концепция на самите САЩ за прехвърлянето на системите за ПРО на морски носители, което има редица предимства. Така например, не се налага да се преговаря с чуждестранните партньори за разполагане на пусковите установки на тяхна територия, самите системи са по-добре защитени, освен това се улеснява концентрацията на необходимата групировка от носители на въпросните системи в зоните на повишена заплаха. Ще напомня, че - подобно на САЩ - Япония също разположи системи Aegis на своите разрушители, чиито брой постоянно нараства.

Ето защо, взетото през юни 2020 решение на японския Национален съвет за сигурност (председателстван от тогавашния премиер Шиндзо Абе) за отказ от проекта Aegis Ashore изглежда логично. Като основен мотив за вземането му беше изтъкната уязвимостта на базите на наземните системи за ПРО при евентуални ракетни удари от страна на Северна Корея (истината е, че Пхенян се е превърнал в своеобразен enfant terrible, върху който могат да бъдат стоварени почти всички проблеми в региона).

Впрочем, тук е мястото да напомня, че политическите отношения на Токио с Южна Корея не са кой знае колко по-добри от тези със Северна. Сред последните поводи за конфронтация между двете страни беше въпросът за включването в списъка на обектите от историческото наследство на ЮНЕСКО на един японски завод от ХІХ век, в който, според Сеул, са били "експлоатирани като роби корейски работници".

С постепенното трансформиране на Япония в ключов самостоятелен играч рязко нараства и значението на развитието на отношенията и с Китай, които изглеждат не по-малко сложни, отколкото тези в тандема "Токио-Вашингтон". Позитивните тенденции, в двустранните отношения, очертали се през последните години, биват ерозирани от някои стъпки на Токио, които няма как да не безпокоят Пекин. Сред тях е постепенно разширяващото се японско присъствие в Тайван, както впрочем и повишеният интерес на Токио към антиправителствените протести в Хонконг. А, както е известно, Пекин разглежда всички въпроси, свързани със ситуацията около Тайван и в Хонконг, изключително като свои вътрешни работи и реагира крайно остро на всяка "намеса отвън".

Освен това Япония отдавна си взаимодейства тясно с всички държави от Югоизточна Азия, особен интерес към които проявява и Китай. Което принуждава въпросните държави да полагат немалки усилия за да смекчат очертаваща се японско-китайска конкуренция в региона. Така например, през юни 2020, индонезийският президент Джоко Видодо покани Япония да се включи в реализацията на мултимилиардния проект за изграждане на високоскоростна жп линия на остров Ява, който (със сериозно закъснение) се реализира, от 2016 насам, от китайски компании.

Сред знаковите събития в придвижването на Япония на запад от субрегиона на Югоизточна Азия беше и спорът относно правната основа на пребиваването (от февруари 2020) на един японски разрушител в акваторията на Арабско море и обхвата на изпълняваните от него задачи - охрана на японски търговски кораби и "събиране на информация и изследвания". Ще напомня, че появата му беше предшествана от посещение в региона на тогавашния японски премиер Шиндзо Абе. В крайна сметка, по искане на Иран, през декември 2021 разрушителят беше изтеглен от зоната на Оманския залив и прехвърлен в тази на спорния архипелаг Сенкаку в Източнокитайско море. Самият факт на появата на японски боен кораб в района на Персийския залив обаче, е поредната илюстрация на началото на принципно нов етап в процеса на възобновяването на придвижването на Япония по "югозападното направление". И можем само да се надяваме, че този път (за разлика от 30-те-40-те години на ХХ век) този процес ще има мирен, а не военен характер.

Япония, QUAD и AUKUS

Както е известно, в началото на януари 2022 японският премиер Фумио Кишида подписа  с австралийския си колега Скот Морисън т.нар. „Споразумение за взаимен достъп” (Reciprocal Access Agreement, RAA). Безспорно, това е сред най-знаковите събития в развитието на политико-стратегическата ситуация в Индо-Тихоокеанския регион. От ключово значение за успешното приключване на дългогодишните двустранни преговори във връзка с RAA бе посещението на Морисън в Япония през ноември 2020. По време на срещата му с предишния японски премиер Йошохиде Суга, двамата постигнаха „принципно съгласие”, че е крайно време страните да се споразумеят по всички спорни точки на документа за създаване на RAA.

Той следва да се превърне във важно допълнение към онзи формат на двустранните отношения в сферата на отбраната и сигурността, който от 2007 насам се обозначава като "полусъюзнически". Следва да отбележа обаче, че и след влизането в сила на Споразумението RAA тези отношения няма да придобият характеристиките на пълноценен военно-политически алианс, чиито участници са свързани с взаимни ангажименти (съдържащи се в съответния документ) при възникване на заплахи в сферата на отбраната и сигурността пред всеки от тях. Подобни ангажименти се съдържат например в документите за създаването на НАТО и американско-японския военно-политически съюз.

В същото време, в съобщението на Външното министерство на Япония за подписването на Споразумението, особен интерес поражда твърдението, че по този начин двете страни възнамеряват "и занапред да развиват сътрудничеството си в сферата на отбраната и сигурността", увеличавайки приноса си за гарантиране на "мира и стабилността в ИТР".

Тоест, не бива да се изключва, че "Споразумението RAA" ще се окаже важен, макар и междинен, етап по пътя към установяването на пълноценни съюзнически отношения между Токио и Канбера. В тази връзка ще припомня миналогодишното изказване на Скот Морисън, че самият факт на предстоящото подписване на въпросния документ ще стане "повратен момент в историята на японско-австралийските отношения". При това, той се опита да направи паралел между него и американско-японското "Споразумение за сигурност" от 1960.

Поне засега обаче, подобно сравнение изглежда преувеличено, защото - ако се съди по текста на "Споразумението RAA", то общо взето цели решаването на междинната задача "да бъдат очертани рамките" на пребиваване на военните части (както и на съпровождащите ги граждански лица) на всяка от страните, "посещаващи" територията на другата. И, както следва от т.6 на въпросния документ, форматът на тези рамки е доста стриктен и ограничаващ. В частност, предвижда се пълна предварителна идентификация на всеки отделен член на "посещаващата военна група".

Следва да отбележа и, че Китай въобще не се споменава както в текста на документа, така и в коментарите на двамата премиера, които те направиха веднага след подписването му. Независимите експерти обаче, почти единодушно свързват мотивацията за появата на "Споразумението RAA" именно с превръщането на Китай в регионална и глобална държава.

Разбира се, поражда известно учудване, защо този факт поражда толкова опасения сред управляващите в Канбера, чиито антикитайски действия водят до осезаеми икономически загуби.

В същото време, за Токио, подписването на "Споразумението RAA" се вписва в общия процес на завръщане на страната в голямата глобална геополитическа игра, в качеството на един от водещите играчи. То, в частност, съответства на тенденциите за разширяване на всестранното (включително и военно) японско присъствие в Югоизточна Азия, акваторията на Индийския океан и в Близкия Изток. Изглежда очевидно, че именно Япония ще се възползва максимално от това споразумение. Самият факт на подписването му отлично се вписва в пълзящия процес на ерозия на значението на прословутия антивоенен чл.9 на все още действащата конституция на страната.

Показателно е, че повечето анализатори обвързват "Споразумението RAA" с функциониращия квазиалинс QUAD, в който, освен Япония и Австралия, влизат САЩ и Индия. Следва да напомня обаче, че QUAD не представлява официален военно-политически съюз и практическите му действия засега се ограничават предимно в хуманитарната сфера и са свързани най-вече с проблемите на борбата с Covid-19.

От друга страна обаче, идеята за противодействие на разпространяващото се политическо влияние на Китай в ИТР несъмнено присъства в рамките на QUAD. А дали, той ще се превърне в ядро на "азиатска НАТО", идеята за която САЩ се опитват да реализират от почти двайсет години, критично зависи от позиционирането на Индия в разгръщащата се в региона игра. Засега, въпреки очевидния през последните години уклон към Вашингтон във външната политика на Делхи, ръководството на страната се въздържа от участие във формирането на ангажиращ военно-политически алианс с антикитайска насоченост. Дали Индия ще запази тази си позиция ще зависи от развитието на отношенията и с Китай. Както в техния пълен формат, така и в такива важни детайли като запазващите се взаимни териториални претенции, например.

Впрочем, в коментарите относно подписването на „Споразумението RAA” често се    

споменава и появилият се през миналата 2021 квазиалианс AUKUS с участието на Австралия, Великобритания и САЩ, които го създадоха с цел да координират военните си мероприятия в ИТР. Засега мотивите за появата му не са съвсем ясни, тъй като тримата му участници и без това са свързани помежду си с двустранни военно-политически съюзи. И без появата на AUKUS, САЩ отдавна се чувстват в Австралия като у дома си. Възможно е тази конфигурация също да се разглежда като потенциално ядро на все същата „азиатска НАТО”, но и това изцяло зависи от присъединяването на Индия и Япония към AUKUS. Пак ще подчертая, че по отношение на Индия подобна перспектива не изглежда особено вероятно. При Япония нещата също не са еднозначни, тъй като в стремежа си да повиши значението на военния компонент на външната си политика, нейното ръководство се сблъсква с все още силните антивоенни настроения сред обикновените японци. Последните (както, впрочем, и обикновените германци) се убедиха на собствения си гръб, че важните политически цели на международната сцена могат да бъдат постигнати и без конфронтация със съседите и без да рискуваш собствените си интереси. От друга страна е показателно, че подписването на японско-австралийското споразумение съвпадна с провеждането на поредната американско-японска среща във формат „2+2”, т.е. с участието на министрите на външните работи и на отбраната на двете страни.

Ако процесът на ратификация на „Споразумението RAA” приключи успешно, това ще е поредното потвърждение на тенденцията за нарастване ролята на военния компонент в общия процес на разширяване (или, ако искаме да сме максимално коректни, на „завръщането”) на всестранното присъствие на Япония в ИТР.

Заключение

В заключение, следва да отбележа, че - също както и всяка друга държава - Япония е в правото си да разполага със собствени въоръжени сили. В ръцете на едно отговорно политическо ръководство, те са ключов инструмент за отстояване на националните интереси на страната. Проблемите в това отношение обикновено възникват, когато този инструмент се окаже на върха в йерархията на държавното управление и започне да оказва решаващо влияние върху определянето на това, кое е от първостепенно значение за страната и кое - не. Именно това се случва в Япония през 30-те години на миналия век, което води до превръщането и в милитаристка империя и глобален агресор. Истината е, че в днешна Япония поне засега не се очертават подобни тенденции и, да се надяваме, това няма да се случи и в обозримо бъдеще.

 

* Българско геополитическо дружество

Поръчай онлайн бр.3 2024