България между разузнавателните служби на свръхсилите в периода на Студената война

 Ролята на службите за сигурност трябва бъде оценена възможно най-обективно и безпристрастно чрез проучване на новоразсекретени документални източници.

Йордан Баев, Американското разузнаване и България (1941-1991), 368 стр. "Изток-Запад", 2021

Йордан Баев, КГБ в България, 464 стр., "Българска история", 2021

През 2021 Йордан Баев предложи две монографии на тази тема. Едната е нова (за американското разузнаване и България), а другата е второ допълнено издание (за сътрудничеството между съветските и българските тайни служби). Паралелното запознаване с двата текста, позволява да се разбере в дълбочина отношението и политиката към България на двете глобални свръхсили. Професор Баев е особено подходящ за реализиране на тази научноизследователска задача. Той е съосновател на българска изследователска група за Студената война, която успешно сътрудничи с Паралелния исторически проект за НАТО и Варшавския пакт (PHP) и с Международния исторически проект за Студената война (CWIHP). Баев дълги години проучва архивите на специалните служби у нас и в чужбина и  участва в публикуването на много сборници с документални колекции. Двете монографии и други изследвания на Баев могат да се разглеждат като опит за създаване на българска научна школа по разузнавателна история.[1] Амбицията му е да съпостави съществуващата национална документация със съответните материали на КГБ или на западните специални служби. Той използва впечатляващ обем сведения от американски, британски, руски и други чуждестранни архиви, като ги съчетава с т.нар. Critical oral history подход.

Добрият изследовател има ясното съзнание, че за обективното реконструиране и обяснение на историческите събития и явления е нужно използване на адекватен научен методологически инструментариум, особено когато става дума за сложна интердисциплинарна материя, каквато е разузнавателната история. Макар отчетите и информациите на службите за сигурност да са много по-откровени и достоверни от публичните послания, те също използват методиката на конюнктурно съобразяване и „отражение“ на актуалните настроения и помисли на висшестоящите, особено когато се касае за отчитане на възложени „от горе“ задачи. И в двете монографии се отчита хипотезата за „политизация на разузнавателния анализ“, която може да доведе до неговото компрометиране. Както самият автор посочва: „В чисто методологически план част от публикациите за секретните служби, появили се през последните години, имат един общ недостатък – изграждане на предварително предпоставени авторски конструкции и хипотези, към които се „прилагат“ необходимите и удобни документални и фактологични аргументи”. Дългогодишният изследователски опит на Баев му позволява за избегне капаните на сензационността, която обикновено съпътства темата за битките на „тихия фронт“.

Съветските специални служби в България

В структурно и функционално отношение органите за сигурност в Източна Европа се създават като „огледален образ“ на съветските специални служби, Монографията на Баев показва, че отношенията между КГБ и Държавна сигурност напълно съответстват на това субординационно поведение.

Първа глава изследва проблемът за съветническият апарат на КГБ в България, който все още е слабо проучен на базата на автентична документална основа. В началото представителите на съветските разузнавателни служби проучват поверителните български архиви и издирват всички възможни документални и персонални свидетелства за дейността на чужди разузнавания в страната. Специфичен момент в темата за присъствието на НКВД/НКГБ в Източна Европа през първите следвоенни месеци представлява секретното организиране на специални екипи за охрана на държавни и политически лидери. Съветските  представители се включват активно в изпълнението на поставената от Сталин задача за провеждане на цялостна чистка в българската армия. Съветските инструктори участват във фабрикуването на съдебния процес срещу лидера на обединената парламентарна опозиция Никола Петков. „Следователи по особено важни дела“ лично участват в следствието срещу Трайчо Костов. По време на процеса срещу Костов София е била окупирана от войници от дивизията със специално предназначение на МГБ „Ф. Е. Дзержински“. Последното е разкрито документално да първи път от Йордан Баев. Промените на съветническия апарат на КГБ в България следват хода на трансформациите в съветските органи за сигурност. Баев открива най-малко четири конкретни случая на задкулисни действия срещу режима на Тодор Живков. В това число не влиза свалянето на Живков на 10.11.1989. Тогава посланик Шарапов действа не като представител на КГБ, а на държавното ръководство в Москва.

Представители на КГБ остават най-дълго в България от всички страни от  комунистическия лагер. Те отпътуват едва през октомври 1991.

Втора глава разглежда механизмите на двустранни консултации и споразумения. Те се подновяват редовно, като включват и т.нар. Перспективни планове за сътрудничество. Съгласуват се широк спектър от теми, като: обмен на разузнавателна информация; съвместни оперативни мероприятия насочени срещу „главния противник“ – САЩ и Великобритания; контраразузнавателна дейност по речния транспорт по Дунав; проблемите на радиоконтраразузнаването; разкриване дейността на американските служби и учреждения в Гърция и Турция; създаване на българското научнотехническото разузнаване; контрол на съветски туристи в курорта „Златни пясъци“; осигуряване на секретно превозване на военна техника; бъдещето на Югославия след смъртта на Тито; борбата с „тероризма“. Специфична форма на обмен на опит между разузнавателните служби на КГБ и ДС представлява организирането на секретни посещения в България на някои от най-известните агенти на съветското разузнаване – Ким Филби, Доналд Маклийн и други от „Кеймбриджката петорка”.

Трета глава изследва обмена на разузнавателна информация. Процесът протича интензивно през целия период. За КГБ обект на първостепенен интерес са глобалната политика и борбата срещу „главния противник“ САЩ и НАТО. За Държавна сигурност водещата цел е от регионално значение – балканските страни членки на Северноатлантическия пакт. Още от средата на 50-те години, на второ по значимост място след „главния противник“ се оценява дейността на различните политически и националистически емигрантски организации, както и „подривните империалистически идеологически централи“, водеща роля сред които е отредена на Радио „Свободна Европа“/Радио „Свобода“. С подписването на Заключителния акт от конференцията за европейска сигурност и сътрудничество в Хелзинки на 1 август 1975 започва друг етап. Източноевропейските тайни служби обменят информация и провеждат „контраофанзива“ срещу „империалистическата идеологическа диверсия и подривна дейност“. Последните примери на двустранен разузнавателен информационен обмен между Москва и София са от 1991, когато се разменят справки за „обстановката в Югославия“ и „положението в Албания“.

Четвърта глава представя съвместните операции между КГБ и Държавна сигурност. Първата започва още през есента на 1944 и е свързана с депортирането на етническите германци, останали на българска територия. Едновременно с това се работи за издирване на известни „белоемигранти“ и лица от руски произход, работили в дипломатически, военни, търговски и културни организации на държави от хитлеристката коалиция. Сред малко известните факти са акциите за разкриване активисти на арменската националистическа партия „Дашнакцутюн“. Посочените контакти на регионално равнище вероятно бележат първия случай на установено сътрудничество и съвместни операции на българските специални служби с републикански управления на МГБ/КГБ в СССР.

Първата широкомащабна операция на НКГБ в България е свързана със строго секретния проект за създаване на съветско ядрено оръжие. Според Баев, именно българските доставки осигуряват успешния пуск на първия ядрен реактор в Европа, създаден от екипа на акад. И. В. Курчатов.

Особено активно е сътрудничеството между двете разузнавания в Турция и Гърция Провеждат се съвместни агентурно-оперативни мероприятия, включително за откриване на ракетни и ядрени бази на НАТО и САЩ в Турция и Гърция. Монографията изнася данни за съвместно проникване в западни посолства в София и придобиване на секретни документи и шифри.

Основните съвместни операции между двете „идеологически“ контраразузнавателни служби през първата половина на 70-те години включват оперативни игри и пропагандни мероприятия за „дискредитиране“ и „неутрализиране“ дейността на „пропагандни централи“ като радиостанция „Свобода“/„Свободна Европа“ и емигрантски организации

Дългогодишните усилия на Баев все още не са довели до откриване на категорични документални доказателства за евентуално сътрудничество между КГБ и ДС в смъртта на Георги Марков. Баев препоръчва проучванията да продължат в архиви на „заинтересовани“ служби за сигурност, като КГБ или МИ-5.

Баев има и специфично отношение към делото за атентата срещу папа Йоан Павел ІІ - версията за „българската следа“ и контраверсията за „ролята на ЦРУ“ са използвани от двете суперсили за мащабни пропагандни и дезинформационни кампании една срещу друга.

През 80-те години съветското разузнаване оказва съдействие на българските си колеги след ареста на резидента на българското научнотехническо разузнаване в САЩ. Продължава съвместната работа по  „разкриване на индикатори за внезапно ракетно-ядрено нападение от НАТО“. Осъществявава се и значителен информационен обмен по линия на научнотехническото разузнаване

Пета глава изследва оперативно-техническото взаимодействие и специално обучение. Първоначално Държавна сигурност получава съветска специализирана апаратура за радиоразузнаване и радиозаглушаване. По-късно България разработва и предлага на съюзниците от Варшавския пакт свои образци оперативна техника. България се включва и в  „Системата за обединен отчет на данни за противника“ СОУД, която влиза в „редовна експлоатация“ през януари 1981. През целия период кадри на Държавна сигурност са изпращани на обучение в Съветския съюз. Специално внимание се обръща на офицерите, подготвяни за изпращане в легални и нелегални разузнавателни резидентури зад граница.

Шеста глава представя сведения за разузнавателно и контраразузнавателно сътрудничество с трети страни. Първата източноевропейска служба за сигурност, с която МВР и ДС постигат договореност за двустранно сътрудничество и обмен на специални представители, е югославската УДБ. След началото на съветско-югославския конфликт през 1948 между тайните служби на двете страни са прекъснати всякакви преки връзки. Впоследствие разузнавателните служби на страните от съветския блок периодично си разменят секретна информация за вътрешнополитическата ситуация и външната политика на Югославия.

Интензивни са връзките на Държавна сигурност с органите за сигурност на ГДР. Проведени са няколко съвместни операции „за предотвратяване бягства на източногерманци“ от българска територия в Турция, Гърция и Югославия. Според Баев, не по-малко интензивни са връзките с федералните органи за сигурност на Чехословакия. Обратно, полските служби за сигурност демонстрират нежелание да окажат подкрепа на ДС по „делото Антонов“.

Американското разузнаване в България

Другата монография на Баев за американското разузнаване и България е структурирана в съответствие с избрания хронологически подход. Първа глава разглежда американския разузнавателен интерес към България в периода 1941–1949. Според Баев, в годините на Втората световна война България има второстепенно и косвено значение в геополитическите планове на западните съюзници от антихитлеристката коалиция, преди всичко от гледна точка на британските интереси. В сравнение с останалите балкански държави, през септеври 1944 екипът на американското разузнаване в българската столица е на сравнително ниско равнище. Той се интересува основно от дислокацията на съветските военни части в България и от развитието на вътрешнополитическата ситуация в страната.

В международен план политиката на България през втората половина на 40-те години на ХХ век става актуална и предизвиква интерес за американското разузнаване с оглед развитието на двете най-сериозни кризи в района на Балканите –гражданската война в Гърция, и съветско-югославския конфликт след юни 1948.

В началото на Студената война специалните служби на САЩ работят по две направления. Първото е за използване на агентурната мрежа на бившето германско военно разузнаване („организацията на Гелен“). Обобщаващи доклади, публикувани от Баев, установяват, че по тази линия в България не е бил активиран нито един агент. Второто направление е за работа с българската политическа емиграция: Български национален комитет (БНК) начело с Г. М. Димитров (Гемето), Български национален фронт (БНФ) начело с Иван Дочев и МВРО начело с Иван Михайлов. Американските служители не успяват да преодолеят силно неприязнените взаимоотношения между Г. М. Димитров и Иван Дочев.

През 1948 група висши български офицери в София признават, след разпити с физически изтезания, че са работили като американски агенти. В разкритата от Баев оперативна документация на ЦРУ няма дори и намек за подобна „успешна разузнавателна операция“ на американското разузнаване. След това разузнавателната активност на САЩ спрямо България е затруднена от прекъсването на дипломатическите отношения между двете страни. 

Втора глава представя периода от 1950 до 1959. Провежда се първата тайна операция на ЦРУ в България - BGCONVOY. В първия етап, до лятото на 1953, се обръща основно внимание на паравоенните форми, а след това – предимно на психологическите средства за борба срещу режима в София. Паравоенното направление в операцията се свежда до подбора и военната подготовка на доброволци за формиране на национална рота под американско командване. Най-секретната част от операцията на ЦРУ срещу България включва  изпращане на нелегални екипи от обучени агенти за диверсионно-подривни и разузнавателни мисии в България. Нелегалното прехвърляне на агенти със самолети или през сухопътната граница от Гърция и Турция в периода 1950-1953 е с променлив успех. През 1953 основните цели на операцията са ограничени до водене на психологическа война. През 1956 започва следващата психологическа операция на ЦРУ срещу България – ZRNAUNTLE (1956–1958). Специалните служби на САЩ работят с емигрантските групи около д-р Г. М. Димитров и Иван Дочев.

Едновременно с това, между двете страни се провеждат преговори, довели до възстановяване на дипломатическите отношения през 1959.

Трета глава обхваща периода от 1960 до 1969. Под дипломатическо прикритие са изпратени първите представители на ЦРУ в София и на ДС във Вашингтон. Дейността на ЦРУ отначало не е била свързана с вербуване на агенти или провеждане на тайни операции, а преди всичко със събиране и анализ на сведения за България по политически, икономически и военни въпроси. ДС ползва агенти, които са били прехвърлени в САЩ от трети страни с основна цел внедряване в средите на „вражеската емиграция“. Представителите на българското разузнаване насочват вниманието си към вербуване на агенти и разработване на „обекти“ предимно от средите на чужди дипломати и журналисти, но не и на американски граждани (с изключение на такива от български произход).

На Балканите ДС провеждат няколко операции за проникване в американски  разузнавателни бази в Кавала, Истанбул и Атина. Осъществяват се контраразузнавателни операции срещу дипломатическите мисии на САЩ в София. Съответно, американските тайни служби осъществяват няколко инсценирани „кражби“ в домовете на български дипломати. През януари 1962 властите съобщават, че резидентът на ДС във Вашингтон трябва да напусне страната. Отново през 1962 съвместна операция на КГБ и ДС разкрива като американски агент заместник-ръководителят на мисията на НРБ в Ню Йорк.

През 1965 има неуспешен опит за преврат в България, но американското разузнаване няма свои доверени информатори на висше политическо и държавно равнище в София. През 1967 се провежда най-мащабното военно учение в България по линия на Варшавския пакт, към което военните аташета от страните членки на НАТО проявяват повишен разузнавателен интерес. Българското военно контраразузнаване провежда специална операция за дезинформация и неутрализиране на противниковата разузнавателната активност.

Четвърта глава обхваща периода от 1970 до 1980. Първостепенно внимание в американските разузнавателни анализи е насочено към противопоставянето между двата военни блока в Централна Европа, поради което на Южноевропейския фланг и Българската армия е отделено сравнително малко място. По отношение на Балканите, през тези години вниманието на анализаторите в ЦРУ е насочено към различните сценарии за развитие на федеративна Югославия след Тито.

В началото на 70-те години на ХХ век са установени първи работни контакти на ДС със специализирани служби за сигурност от САЩ и Западна Европа по линия на борбата с наркотрафика, организираната трансгранична престъпност и борбата срещу „въздушното пиратство“ и международния тероризъм.

През лятото на 1978 се провежда уникална съвместна операция на западногерманските и българските органи за сигурност по задържане и екстрадиране във ФРГ на четирима членове на терористичната организация „Баадер-Майнхоф“. Акцията предизвиква известно напрежение в отношенията между ръководителите на ДС и източногерманската ЩАЗИ. Всъщност, правилното място за анализ на тези събития е шеста глава на монографията „КГБ и България“. Там би трябвало да бъде и случаят с израелския агент Хенрих Натан Шпетер, който е разменен за заловен с Израел съветски офицер. Всичко това доказва, че двете монографии трябва задължително да се четат успоредно.

Новоразсекретените документи потвърждават, че в средата на 70-те години има интензифициране на активните мероприятия срещу „вражеската емиграция“. Баев констатира първоначален слаб интерес в американската разузнавателна общност към смъртта на Георги Марков. В САЩ темата за „българския чадър“ става актуална едва в края на 1981, когато търсят аргументи в подготвяната пропагандна кампания срещу Москва и София във връзка с атентата срещу папа Йоан Павел II. Баев посочва, че материалите от Скотланд ярд по „случая Марков“ са рекласифицирани за продължителни срокове от 50-80 години, което е  необичайно за установената архивна практика.

Пета глава обхваща периода от 1981 до 1991. Напрежението в съветско-американските отношения неизбежно се отразява и върху развитието на българско-американските отношения Провежда се масирана антибългарска кампания. България последователно е обвинена в държавен тероризъм, тайни връзки с терористични организации и организиране на нелегални трансгранични мрежи за оръжеен и наркотрафик с цел „дестабилизиране на Западния свят“. Баев представя нови факти за реакциите на ЦРУ по т.нар. „българската следа“ в атентата срещу папа Йоан Павел ІІ. Повечето анализатори и оперативни сътрудници в американското разузнаване не подкрепят тази версия. За разлика от тях, ръководството на ЦРУ възможност за ефективна пропагандна международна акция едновременно срещу „империята на злото“ и нейния най-верен сателит.

В Ню Йорк е арестуван резидентът на българското научно-техническо разузнаване в САЩ. По-късно той е включен в най-голямата размяна в съвременната европейска разузнавателна история на „моста на шпионите“ на 11 юни 1985 Западногермански гражданин е осъден в България за „шпионаж“ в полза на САЩ.

Документи на ЦРУ от 1985–1986 показват, че са подновени конфиденциалните контакти с България по линия на борбата с наркотрафика въпреки пропагандните твърдения на официален Вашингтон за участие на българските тайни служби в организиране на наркоканали към Западния свят. През юли 1987 българското външно разузнаване осъществява секретна операция в близкоизточна държава, при която установява контакт с представител на ЦРУ по въпрос от взаимен интерес.

Смяната на лидерската власт в България на 10.ХІ.1989 е неочаквана за представителите на западните държави в София. В документите на ЦРУ няма дори споменаване за „дисидентска“ опозиционна дейност в България. Българското контраразузнаване продължава да работи активно „по американска линия“ до лятото на 1991, след което осъществява своята дейност предимно спрямо разузнавателните служби на съседните балкански държави. Българските специални служби за пръв път осъществяват съвместна операция с партньорски организации от Съединените щати и техните съюзници във връзка с кризата в Персийския залив през 1990.

Двете монографии предоставят уникалната възможност да бъде сравнен разузнавателният интерес на свърхсилите към България в периода на Студената война. Допълнително предимство дава обстоятелството, че сложната материя е представена увлекателно и достъпно за читателската аудитория.

Бележки:

1. Станчо Станчев, Румен Николов, Йордан Баев, История на българското военно разузнаване. Том 1, София, Изток-Запад, 2018, 304 с.; Йордан Баев, История на българското военно разузнаване. Том 2, София, Изток-Запад, 2019, 450 с.

* Институт по балканистика с център по тракология при БАН

[1] Станчо Станчев, Румен Николов, Йордан Баев, История на българското военно разузнаване. Том 1, София, Изток-Запад, 2018, 304 с.; Йордан Баев, История на българското военно разузнаване. Том 2, София, Изток-Запад, 2019, 450 с.