Конфедерацията между България и Северна Македония като бърза писта за евроинтеграцията на Скопие

Съставните части на федерацията имат законово определена политическа самостоятелност в определени рамки. Макар и от етимологична гледна точка понятието „конфедерация“ да е производно, този тип съюз на съставящите го държави е разхлабен, възможно е да бъде и временен, и се създава за решаването на важни въпроси от политическо, икономическо или административно значение. В условията на конфедерация държавите-членове поддържат своя суверенитет и в повечето случаи управляващият ги централен орган е с ограничени правомощия.

Федеративната идея започва да намира почва на Балканите в края на XVIII век. През този период сред отделни водачи на завладените от Османската империя балкански народи назрява разбирането, че освобождението им ще се постигне по-лесно чрез обединена борба срещу угнетителя. През годините, като крайна цел, са лансирани проекти за Балканска, Дунавска, Южнославянска и други федерации. Допуска се, че чрез тях не само ще се създаде по-голяма и силна държава в Югоизточна Европа, но са налице и предпоставки за безконфликтно решаване на зараждащите се териториални проблеми между освобождаващите се балкански държави. (Лалков, 1995)

Политическото развитие на Балканите обаче поема в друга посока. Появата на нови държави не става наведнъж, а е продължителен процес от периферията към центъра. Поради тази причина отделните балкански народи в определен момент се оказват в различни политически условия и това поставя основите на продължително бъдещо противопоставяне, провокирано от утвърждаването във външната политика на принципите на великодържавието и доминацията над съседите. Пречупено през причинно-следствената връзка, това явление не е общобалканско, а е продукт на политиката на управляващите фактори в освободените държави (периферията) към териториите с население, което се бори за освобождението си (центъра) и по този начин става обект на аспирации.

Федералистките идеи

Макар че не стигат до практическа реализация, балканските федералистични идеи от края на XVIII и началото на XIX век са изключително важни, защото те са по-скоро стратегически цели, а тяхната идейна основа е народно-демократична, но не и левичарска. По-късното заиграване на балканските социалисти и комунисти с федеративната идея е само тактически маньовър, при който, чрез печелене на популярност, се прокарват други стратегически задачи, свързани с национална или класова доминация. Поради тази причина по-късните федералистки проекти на Балканите са опорочени и белязани в една или друга степен от стремеж към регионална доминация на държави или външни централи, чиито цели изцяло или частично се разминават с тези на балканските народи. В най-кристализиран вид този модел е прилаган от Коминтерна и разработваните от него през отделните периоди планове за различни видове регионални федерации.

Въпреки противоречивите резултати от миналото, изразяващи се в невъзможността за създаване или разпадането през 90-те години на ХХ век на някои съществували (но далеч не всички!) европейски федерации, днес продължава да се смята, че федерализмът може да бъде ефективен инструмент за потушаване на етнически или териториални конфликти. Такъв механизъм например е приложен в Иракски Кюрдистан, регион в рамките на новосъздадената иракска федерация. (Danilovich, 2018)

В региони с относително стабилна демокрация, каквато е Европа, също се наблюдават редица явни и прикрити федерални елементи. Чрез техния анализ могат до голяма степен да се обяснят предизвикателствата на легитимността, демокрацията и свободата, пред които е изправен Европейският съюз като все още недовършена по отношение на териториалното си изграждане политическа общност. Идеите за федерализма и реалността на съществуващите, едновременно централизирани и федерални, държави не могат да бъдат рязко разграниени при анализа на многостепенния политически ред на ЕС, но досега както учените, така и ключовите фигури, взеемащи решенията, са проявили интерес само към традиционното функциониране на федералните системи. Проблематичният баланс между различния историко-политически опит на отделните негови членове, техният суверенитет и интересите на водещите икономики, пречупени през дилемата на легитимността на една федерална по същността си власт, периодично поражда екзистенциални кризи за ЕС, особено видими през последните години. (Kovacevic, 2017)

Ако въпреки тези неизбежни недостатъци ЕС има федерални характеристики на своята система за управление, тогава такива елементи могат да се проявят и в процеса на неговото териториално доизграждане. Така например, през 1990, при осъществяването на германското обединение, бившата Германска демократична република, чрез присъединяването си към Федерална република Германия, не само стана част от държавната федерална система, но това доведе и до автоматичното разширяване на ЕС на изток, без прибягването до някакви специални процедури, тъй като прилаганото германско законодателство вече бе част от европейското.

Бързото териториално разширяване на ЕС на изток очевидно не е прецедент. През януари 2006 румънският президент Траян Бъсеску заяви, че силно подкрепя молдовската молба за присъединяване към Съюза и, че „минималната политика на Румъния е обединението на румънската нация да се осъществи в рамките на ЕС“. Фразата „минимална политика“ доведе до въпроси, дали има и максимална политика! Той получи своя отговор още през 2007 (когато Румъния стана член на ЕС), чрез разработването на различни планове за присъединяването на Молдова към Румъния. Тази идея намира все по-голяма популярност в Молдова, като през 1991 се подкрепя едва от 7%, но през периода от 2015 до 2021 делът на нейните привърженици нараства от приблизително 20% на над 40%. Един от основните сценарии за обединение е разработен от Мирча Снегур чрез създаването на политически съюз между Румъния и Молдова посредством федерализиране на двете държави, което води до разширение на ЕС на изток. (Mediafax, 2010)

При проектираното териториално разширение на ЕС чрез интегрирането в него на т.н. Западни Балкани, също са използвани федерални механизми за смекчаване на съществуващите многобройни етнически конфликти, някои от които са изкуствено поддържани от външни сили с цел забавяне на европейската интеграция. Така например през ноември 1995, съгласно Дейтънското споразумение, Босна и Херцеговина стана децентрализирана държава с федеративно устройство, при това на няколко нива. В административно отношение тя е разделена на две части и един окръг: Босна и Херцеговина, която от своя страна също е федерация, Република Сръбска и Окръг Бръчко.

Въпреки че Западните Балкани формално са обявени за приоритетен регион, съществуващата в него политическа нестабилност, конфликтен заряд и политико-географските различия охлаждат европейския ентусиазъм за цялостно и бързо приобщаване. Отделянето на Албания и Северна Македония в отделен преговорен пакет на практика доведе до частичното обособяване на Централните Балкани в самостоятелна група, което съответства на спецификата на Балканския геополитически хоризонтал.

Проблемът с евроинтеграцията на Скопие

Очевидно е обаче, че евроинтеграцията на Централните Балкани няма да е лесна и бърза. Почти 28 години Гърция налагаше вето заради спора си със Северна Македония за античната история и името на бившата югорепублика, с което блокираше нейната евроатлантическата интеграция. Властите в София, които отчасти имат аналогичен проблем със Скопие, свързан с фалшифицирането на средновековната и новата история, съчетан с тотално използване на език на омразата срещу България, отказ за каквото и да било сътрудничество и систематично нарушаване на основни човешки права на македонските българи, също наложи вето на началото на преговорния процес за евроинтеграцията на Северна Македония. По този начин отношенията между София и обслужващото чужди интереси Скопие, които никога не са били добри, през 2021 достигнаха точката на замръзване.

Стратегическата цел на България обаче е да бъде в ЕС заедно с Република Северна Македония, но за целта поставя като неотменимо българско условие Скопие да се реформира необратимо като преодолее наложените му от външни фактори през югославската епоха зависимости и тоталитарни практики. Контролираните медии в Северна Македония и други информационни канали, тясно свързани с Белград, филтрират и деформират българските послания и фабрикуват и разпространяват фалшиви новини, което без адекватно противодействие, затруднява и отлага във времето намирането на решение за евроинтеграцията на Скопие.

В момента пред Северна Македония, след като вече е станала член на НАТО, има два пътя. Единият е управляващите да отказват да извършват реални реформи и блокирани от българското вето, да останат да чакат на стартовата линия за започване на преговори за членство в ЕС. Вторият е да бъдат извършени демократични реформи и да се изпълнят българските искания, основните от които са:

• Гарантирането на човешките права на лицата със съхранено българско самосъзнание и тяхното реално равноправие с останалите общности в Северна Македония чрез вписването им в конституцията като част от българския народ, живееща на нейна територия;
• Премахване на говора на омразата срещу България;
• Изчистване на образователната система от всички антибългарски фалшификации;
• Поемане на ангажименти за опазването и възастановяване на унищоженото българско културно-историческо наследство на територията на Северна Македония.

Дори и Скопие бързо да реши тези проблеми като се приложи модел, задоволяващ едновременно и двете страни, вследствие на което България да оттегли ветото си и преговорите да започнат, те ще продължат дълго, а подобен резултат само ще засилва евроскептицизма край Вардар. Красноречив пример в тази насока е Сърбия, която през януари 2014 започна своите преговори за присъединяване към ЕС, като към началото на 2022 са отворени за преговори 18 от общо 35 преговорни глави, а само 2 от тях са временно затворени. Като се вземе предвид и косовският проблем, който тежи на Сърбия като воденичен камък, това означава, че в близка перспектива тя практически няма шансове да стане член на ЕС.

Подобна дълготрайна негативна перспектива има и пред Северна Македония, особено ако се анализира внимателно фактът, че Белград чрез съществуващите механизми за влияние в Скопие, създава, в повечето случаи задкулисно, изкуствени пречки за реалната евроинтеграция на Северна Македония, като целта е да не се допусне тя да се реализира преди тази на Сърбия. Тази проблемна ситуация може да бъде преодоляна само с лансирането на ясно открояваща се работеща идея за бърза евроинтеграция на Скопие като компенсация за дългогодишния застой. Такава идея може да бъде разработването на проект за конфедерация между България като страна, член на ЕС, и Северна Македония като държава кандидат за членство. След като бъдат преодолени пречките за началото на преговорите за евроинтеграция, именно общественият стремеж в Скопие за нейното по-бързо постигане може да бъде движещият механизъм на подобен политически модел.

Именно чрез създаването на реално обозрима перспектива за еврочленство, самото общество в Северна Македония може да намери вътрешен ресурс за промяна, чрез която да се преодолее съпротивата на отказващата да се реформира югоносталгична политическа номенклатура, която до този момент продължава да контролира протичането на политическите процеси и на практика обслужва чужди на Северна Македония интереси. Тези задкулисни зависимости са свързани с възникналата на територията на цяла някогашна титова Югославия нова привилегирована прослойка, която Милован Джилас оприличава на целенасочено създавана „нова класа“ с контролирано влизане в нея, наличие на специфични писани и неписани закони за тази група и предоставянето на определени привилегии, някои от които се предават по наследство. (Джилас, 1961; Попович, 1970) Нейното проявление ясно пролича в постюгославската епоха, когато представители на тази прослойка създадоха механизми за преодоляване на ембаргото срещу Белград, с което го подпомогнаха при продължаването на кървавите конфликти вследствие на окончателното разпадане на Югославия и генерирането на престъпен капитал в техните ръце.

Тук трябва да се има предвид, че в миналото тази привилегирована прослойка е формирана върху комунистическата идеология, но това е само параван, зад който се прикриват шовинистичните домогвания на Белград. Рухването на комунизма в световен мащаб и проблемите, които ще възникнат в постюгославското пространство, са предвидени от водача на македонското освободително движение Иван Михайлов. Той пише, че „болшевисткият режим е сериозен противник на българската свобода, и специално на съществуването на нашата нация в Македония. Но… смазването на болшевизма е абсолютно сигурно. То е толкова сигурно, колкото сме сигурни, че след тъмната нощ идва светъл слънчев ден. Не така стои въпросът със сръбския шовинизъм. И ако още отсега не взимаме сериозни мерки срещу него, нашето свободно бъдеще ще бъде под знака на предишната опасност. Не трябва да се забравя, че тогава светът ще бъде погълнат от грижа за поправяне на разрушенията от болшевизма и за време ние ще останем сами да се борим срещу сръбския бесен шовинизъм“. (Серафимов, 2021)

Ситуацията днес в Централните и Западните Балкани до голяма степен е повлияна именно от този процес. В редица разработки се отчита, че именно сръбската агресивна политика е сред най-големите заплаха за мира и стабилността на Балканите. (Server, 2021; Mujanovic, 2021) В същото време липсва задълбочено проучване, което да разкрива проекцията на тази политика в Скопие и отстоявания от него агресивен македонизъм, който в крайна сметка е инструмент, създаден за реализиране на целите на Белград.

Тези нерешени вътрешни противоречия в самата Северна Македония вече повече от 10 години пораждат дискусии между чуждите дипломати в Скопие, дали наистина еврочленството е реално желано или не. Основание за тези съмнения е крещящото разминаване между думи и дела, т.е. формално деклариране на стремеж за принадлежност към ЕС и, на практика, непредприемане на действия, които да водят до постигането на такава цел. В случая ветото на Гърция, а по-късно и на България, бе само удобно оправдание за продължаването на тази противоречива политика. Дори и поредният опит за сближаване между България и Северна Македония, иницииран през януари 2022 от новите правителства в София и Скопие, се минира от югоносталгичната номенклатура. Така например на 19 януари 2022 президентът Стево Пендаровски заяви, че идеята частта от българския народ, живееща в Северна Македония, да се впише в конституцията, представлява намеса на България във вътрешните работи на Скопие и „ако им нарушим правата (на местните българи, б.а.) или не са доволни от това как защитаваме правата им, тогава ще отидат в Страсбург“. (News.bg, 2022) Подобна позиция само потвърждава дискриминационното положение на македонските българи, които за първи път още през 1992 изказват желанието си да бъдат признати, на България реши да ги подкрепи едва през 2021. (Ташев, 1996)

На базата на фактите от обществено-политическия живот в Северна Македония през последните няколко години можем да приемем, че е в ход сценарий за евентуално еврочленство, но без скъсване със зависимостите, наследени от югославската епоха. По този начин на нереформирано Скопие е отредена ролята на Троянски кон в НАТО и ЕС, чиято задача е да ги дестабилизира чрез внасянето на проблеми, препятстващи регионалната консолидация.

От геополитическа гледна точка въздействието на Сърбия се осъществява по Балканския вертикал. От една страна, от север той се явява проводник на интереси, характерни за европейския изток и най-вече за Москва и има за цел да дестабилизира и прекъсне политическото взаимодействие по Балканския хоризонтал. От друга страна обаче, от юг, успоредно с гръцките интереси, е и въздействието на друг световен играч – Китай. Неговите действия на този етап се изразяват в развитието на вертикалната инфраструктура. Не е ясно как Китай би погледнал на развитието на хоризонталния Коридор № 8, но въпреки неговата сегашна „мека“ външна политика не трябва да се забравя, че през 1978 Пекин, независимо от идеологическите различия, подкрепи Тито и застъпи изцяло антибългарски позиции по отношение на Македония. (CC of MPO, 1978) Тази ситуация по Балканския геополитически вертикал не се вписва в цялостните интереси на Европейския съюз, САЩ и НАТО, но въпреки това, в резултат на инерционни остатъци от периода на студената война и невъзпрепятствана съвременна лобистка дейност, липсва тяхно критично отношение към македонизма като сръбско и комунистическо творение и съвременен проводник на враждебни на тях, а и на самата Северна Македония, интереси. От тази гледна точка настояването на някои среди за незабавното започване на преговори на нереформирано Скопие за еврочленство не е добре обмислено, а ефектът е контрапродуктивен и залага бомба със закъснител.

Идеята за конфедерация

Този сложен геополитически пъзел налага при разработването на идеята за евентуална конфедерация между България и Северна Македония, да се направи внимателен анализ на основните нейни плюсове и минуси в миналото и днес, особено като се има предвид фактът, че в средата и втората половина на ХХ век федеративната идея умело е използвана от Сърбия, за да разширява влиянието си в региона. В същото време сравнително по-малка популярност са получили разработваните от България котрапредложения, които като стъпват върху федерализма, на практика се опитват да блокират сръбските домогвания. През този период българските федеративни проекти винаги са изхождали от разбирането за необходимостта от разрешаването на македонския въпрос. Подобен подход на България има своите важни исторически и политически аргументи, които поставят Македония в основата на българския геополитически код, а именно:

• Освен заселванията на племена от славянската група, към 680 в Македония се установяват (прото)българите на кан Кубер, с което там са налични основните етнически компоненти, от които е формирана съвременната българска народност.
• Когато през 864 е извършено официалното покръстване на българите, а през 893 на народения събор в Преслав старобългарският език става официален в България, Македония се намира в нейните граници. Последвалият Златен век на българската книжнина и утвърждаването на създадената в българската столица Плиска нова азбука Кирилица, трайно определя етно-културните характеристики на населението в Македония като общи с тези на населението в Мизия и Тракия.
• През 1018 рангът на Българската патриаршия е понижен от Византия в Българска архиепископия със седалище в Охрид, която чрез съществуването си до 1767 поддържа чувството за българска социо-културна принадлежност на населението в Македония.
• В началото на 70-те години на XIX век Македония, след провеждането на референдум под контрола на официалната османска власт, 2/3 от християнското население се декларира като българско и става част от Българската екзархия, която е протодържавна форма на културно-административна автономия на българския народ. Чрез нейното функциониране в Македония до 1913 и през периодите 1915-1918 и 1941-1944 – посредством поддържането на системата от български църкви, училища и читалища – е съхранявано духовното единство на българския народ;
• През 1877 и 1878 Македония е включена в европейския и руския проекти за възстановяване на българската държавност;

При анализа на различните балкански федеративни проекти, свързани с Македония, трябва да се има предвид, че преди 1878 тя никога не е разглеждана като възможна федерална единица. Едва след териториалното разпокъсване на проекта на Великите сили за възстановяването на българската държавност, разработен на Цариградската конференция през 1877, и на България според Санстафанския прелиминарен договор от 1878, постепенно се стига до идеята за автономия, а след това и за независимост, които водят до допускането за паралелно съществуване на България и Македония като два отделни политически субекта. Когато тази външнополитическа конструкция се адаптира към федералната концепция, се стига и до разбирането, че е възможно България и Македония да бъдат две отделни съставни части на евентуална бъдеща федерация.

Конкретните варианти в тази насока са повлиявани от реалните възможности за решаване на българския национален въпрос. Ако до 1893 неговото решение е търсено единствено под формата на териториално обединение на всички земи, възприемани от българския народ като изконно негови, след това българският политически реализъм еволюира в идеята за автономия на Македония и Одринска Тракия. Тази автономия по никакъв начин не води автоматично до някаква етнокултурна обособеност на Македония по отношение на България, а е продукт на конкретните политически условия, съчетани с европейски обещания. Както отбелязва Иван Маихайлов, „на Македония се отреди да остане и занапред във владение на Турция, а чл. 23 от Берлинския договор, който ревизираше решенията на Санстефанския, предвиждаше за нея реформи, приближаващи се до автономия“. (Михайлов, 1950)

Един от създателите на ВМОРО и пръв председател на нейния ЦК, д-р Христо Татарчев, в своите спомени ясно е предал дилемите на епохата и най-вече надграждането на автономизма с федерализма като евентуален краен вариант: „Разисква се надълго върху целта на тая организация (ВМОРО, б.м.) и по-сетне се спряхме върху автономията на Македония с предимство на българския елемент. Не можехме да възприемем гледището „прямо присъединение на Македония с България“, защото виждахме, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на Великите сили и аспирациите на съседните малки държави и Турция. Минаваше ни през ума, че една автономна Македония сетне би могла по-лесно да се присъедини към България, а в краен случай, ако това не се постигне, ще може да послужи за обединително звено на една федерация на балканските народи. Одринско, доколкото си припомням, първоначално не влизаше в нашата програма, и мисля, че по-сетне се замисли да се включи и тая област към автономна Македония“. (Татарчев, 1928)

Искането за автономия по никакъв начин не влиза в конфликт с констатираната българска етническа принадлежност на по-голямата част от македонското население по онова време. Така например, при разработването на проекта за бъдеща балканска федерация на международната социалистическа конференция в Стокхолм през 1917, се отчита фактът, че в Македония преобладава българската народност и по този показател трябва да бъде част от България, но поради изтъкнати от сръбската делегация съображения, че територията на Вардарската долина е необходима за достъп на Сърбия до Солунското пристанище, се приема разбирането за превръщането на Македония в самостоятелна федеративна единица, а дотогава да бъде в състава на Сърбия. (в. „Радикал“, 1917) Особено показателен за широко прилагания политико-прагматичен подход е и фактът, че освен Македония, като съставна част на една бъдеща Балканска демократична федеративна република е разглеждана и Тракия, а две години по-късно такава възможност е предвиждана и за Добруджа. (Гришина, 2014; Головко, 1994)

Идеята за автономия на Македония впоследствие е доразвита от Тодор Александров и най-вече от Иван Михайлов до формулата за независимост. Последният предлага самото функциониране на бъдеща независима Македония да бъде по образеца на Швейцария, която по своето държавно устройство е конфедерация. Иван Михайлов, както и всички представители на македонското освободително движение, разглеждат Македония единствено в политико-географски смисъл. Според него македонците нямат единна национална идентичност, а това е общо название за нейното население, представляващо части от съседните народи, споделящи обща територия и солидарност по между им: „В Македония от по-старо време живеят следните пет народности: гърци, българи, турци, албанци, арумъни. Малко по-късно са се заселили и евреи... „Македонец“ в географски смисъл на думата се нарича там и гъркът, и албанецът, турчинът и аромънецът… Съществуващите в Македония националности са само част от народите, които от векове населяват Балкана и имат от стотина години насам свои национални държави… Без оглед на политическите граници, които биха разделяли независима Македония от съседните държави, народностите в нея не желаят да скъсват моралната си и културна връзка с етнографските общности, от които те се смятат съставни части“. (Михайлов, 1950)

Традициите на българския автономизъм в Македония са толкова силни, че второто заседание на Антифашисткото вече за народно освобождение на Югославия, провело се на 29 и 30 ноември 1943, е принудено, въпреки отсъствието на македонски делегати, да приеме решение за бъдещо федеративно устройство на Югославия, в която Македония ще бъде автономна федерална единица. По този начин не само е предрешено формирането на съвременната геополитическа рамка за решаването на македонския въпрос, но и възниква първият съвременен геополитически сблъсък, свързан с Македония. Само няколко дни по-късно, през декември 1943, Отечественият фронт в България оповестява публично декларация по македонския въпрос, в която се противопоставя на югославската официална позиция и изтъква, че „единственото спасително решение е цялостна, свободна и независима Македония. Само така тя ще престане да бъде ябълка на раздора и ще се превърне в здрава съединителна брънка между балканските народи“. (Палешутски, 1985) Възникналият конфликт между двете страни не е решен чрез диалог по между им, а решението в полза на Югославия е взето в Москва от Сталин.

При осъзнаването на неизбежния факт – оформянето на Македония като федерална единица в комунистическа Югославия – националномислещите среди в Скопие се опитват да спасят възможно повече от българското наследство. На 2 август 1944 в манастира Прохор Пчински, в българската административна зона в Югославия, е свикано Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония. Председателят на президиума Методи Андонов – Ченто кани да присъстват като делегати и дейците на Българските акционни комитети Йордан Чкатров и Трайчо Чундев. (Тодоров, 2015) По този начин не само е дадена заявка за постигането на национално помирение в бъдещата федеративна Македония, а и българското население е политически представено чрез двама народни представители.

Наличните извори сочат, че Методи Андонов – Ченто е бил искрен в тези си виждания. Така например в края на 1944 и началото на 1945 на някои места са изграждани гранични пунктове между новосъздадената НР Македония и НР Сърбия. (Македонска трибуна, 1945) В началото на 1945 е дори е направен и опит да се спрат антибългарските репресии, провокирани от Светозар Вукманович Темпо и Лазар Колишевски. Тези действия обаче бързо са парирани от Белград и с това започва процесът на налагането на тотална зависимост от Сърбия.

В основата на сложните взаимоотношения между България и Югославия след 1944, въпреки българските отстъпки, граничещи на моменти с предателство, лежи нерешеният македонски въпрос. Една от причините за българо-югославския разрив през 1948 е липсата на разбирателство за формата на бъдещо федериране между двете държави. Докато проектът на Белград предвижда България да бъде една от 7-те федерални единици на Югославия, според София, бъдещата федерация трябва да е дуалистична, с две равноправни части. Дори и след резолюцията на Информбюро от 28 юни 1948, когато югославското ръководство начело с Тито е заклеймено като националистическо, България не се отказва от идеята за федерация, а я доразвива като бъдеща общност на балканските народно-демократични държави, в която трябва да се включат и други държави, а отделните части на Югославия „се разтварят“ и влизат като самостоятелни единици. Според българските виждания, в тази бъдеща федерация Македония също ще бъде самостоятелна. Югославия много ясно схваща заплахата за нейната политика, поради което заявява, че „една и съща идея може в определени условия да бъде на линията на обществения напредък, а при други условия тя ще бъде реакционна и контрареволюционна. Всичко зависи от дадените конкретни условия, от това кои сили са носители на тази идея и какви тенденции се крият зад тях. Ясно е, че кампанията за федерация и за независима Македония в рамките на Балканската федерация, в днешните условия и при заобикалящите факти, които изнесохме, не е на линията на напредъка, а на линията на борбата против изграждането на социализма в Югославия“. (Пиjаде, 1949)

Опасенията на Белград са напълно реални, защото фактите показват, че на територията на НР Македония в началото на 50-те години процесът на македонизация все още не е пуснал дълбоки корени, поради което голяма част от населението, в т.ч. и сред управляващите, е с българско самосъзнание. Така, в декласифициран на 04.12.2001 секретен доклад на ЦРУ от 17.02.1950 се констатира, че „македонците са разделени на пробългарски и просръбски настроени. Управляващите комунисти клонят към София и са подозрителни към всичко, което идва от Белград. Те само се преструват на комунисти, но са много повече националисти“. Американското разузнаване дори установява, че „македонският парламент (Народно собрание) е готов да обяви отделянето на Народна Република Македония от Югославия и включването ѝ в България“. Въпреки че не се изяснява под каква форма би се реализирало това включване, в документа се споменава, че е съществувал план, според който „тази република (Македония, обединена в нейните три географски дяла, б.а.) е трябвало да бъде част от България“. (CIA, 1950)

Много по-голяма яснота за бъдещето на НР Македония – днешната Северна Македония – дава 20 години по-късно пак Иван Михайлов. На въпрос на кореспондент на в-к „Хърватска“ „Ако Югославия би се разпаднала, в коя посока ще тръгне онази област, която днес носи име Македонска Народна Република“, той отговаря: „Поне засега има два пътя: или независимост, или обединение с България, евентуално и под форма на някаква автономия, с оглед на туй, че макар да са малцинство – налице са там и други народности“. (Михайлов, 1971) Самото допускане за присъединяване към България под формата на автономия на днешната Северна Македония на практика означава федеративно устройство на това държавно обединение.

Реални ли са шансовете за конфедерация

При разпадането на посттитова Югославия в началото на 90-те години на ХХ в., някои бивши дейци на функционирали от втората половина на 40-те до края на 80-те години нелегални национално-освободителни организации в СР Македония, също имаха виждане за обединение с България. Това ясно личи от писмо от 1990 на К. Велешки до българския президент Желю Желев: „Промените, които настъпват в България, имат отражение в Македония. Желанието на цялото население във Вардарска Македония е да се откъсне от досегашната федерация (Югославия, б.а.), която ни заробваше, и да тръгне по един самостоятелен път, който един ден ще доведе до обединение с нашите кръвни братя от България“. (Македонска трибуна, 1990)

Важна предпоставка за разработването на съвременен проект за създаване на конфедерация между България и Северна Македония е наличието на сегашната асиметрия по Балканския геополитически хоризонтал. В неговата западна част ясно се наблюдава консолидация на албанския фактор в триъгълника Албания – Косово – Западна Северна Македония, но подобно явление на изток към момента отсъства. Това води до липсата на баланс и потенциална уязвимост при провеждането на стабилизационни политики.

Основа за преодоляването на този дисбаланс и поставяне началото на консолидация на изток могат да бъдат съществуващите хилядолетни тесни връзки между населението, живеещо от двете страни на днешната българо-македонска граница. Дори и да приемем българските статистики за населението на Македония като пристрастни, османската статистика – която е официална, тъй като Османската империя до 1912 владее географската област – също отчита наличието на преобладаващо българско население в редица нейни райони. (CC of MPO, 1969) Нещо повече – през 1918 Франция и Австро-Унгария в качеството им на върховни военновременни суверени на части от Македония, също провеждат официално преброяване на населението в Преспанско и Дебърско и регистрират наличието на българи. (Bourcart, 1922; Seiner, 1922) През 1942 Италия, като върховен военновременен суверен, провежда преброяване на населението в днешната Западна Северна Македония и регистрира наличието на 72745 българи. (Панчев, 2018)

Констатираната социо-културната близост на населението в България и Македония и поддържаната от Българската екзархия след 1870 единна образователна система, са основна причина голяма част от населението на Македония да мигрира към България. В същата посока се придвижват и възниквалите в миналото бежански вълни. Според проучване на „Алфа рисърч“ от октомври 2020, 19% или над 1,33 млн. български граждани са с произход от географската област Македония. (Бяла книга, 2020) Конкретно за съществуващите родствени връзки между населението на България и днешната Северна Македония, през 1970 Македонските патриотични организации в САЩ и Канада, които през този период са единствените представители на македонското освободително движение, смятат, че „между намиращите се в България македонски българи, най-малко 400 хил. души са членове на семейства, които се намират под югославска власт“. (CC of MPO, 1970) С оглед на разклоняването на родословното дърво, при всички случаи днес този брой е по-голям.

Разбира се, българската етническа принадлежност в миналото на по-голямата част от населението на Северна Македония не трябва да се пренася механично в съвремието. В резултат от дългогодишната пасивна, а на моменти и престъпна политика на България спрямо българите в Македония, там в резултат на репресиите и всекидневната антибългарска пропаганда сред част от населението се е изградило македонско самосъзнание. Това обаче не е еднократен акт, а е продължителен процес, който не е обхванал всички. И днес край Вардар, освен лицата с македонско самосъзнание, все още има лица със съхранено българско, с криптобългарско и с многопластово самосъзнание. Важен момент е, че наличието на българи в Северна Македония не води до допълнително фрагментиране на обществото там, защото между лицата с македонско и с българско самосъзнание на практика няма етнокултурни различия: те имат едни и същи традиции, фолклор и говорим диалект.

Ако наличието на съвременната македонска идентичност е резултат от непреодолимите обективни външнополитически пречки пред различните форми на обединение на Македония и България или невъзможността за създаването на действително независима Македония, съчетано с прилагането на насилствени методи за обезбългаряване, днес общата европейска перспектива до голяма степен смекчава този проблем. Желанието за членство на Северна Македония в ЕС, от който България вече е част, е на практика желание за съжителство с България в общоевропейска структура с федералистични елементи. Поради тази причина евентуалната конфедерация между България и реформирана Северна Македония не е нещо несвойствено, но за сметка на това може да ускори многократно пътя към общата цел. Още повече, че няма конфликт между останалите в наследство от миналото идеи за териториално обединение на българския народ и създаването на независима Македония. Основната поука, че изборът на модел е зависел от съществуващите възможности в рамките на политическите условия, е валидна и днес. Съществена крачка към слагане край на споровете, свързани с миналото, е приемането на констатацията, че териториално обединение на българския народ е реализирано на територията на Република България, а създаването на независима Македония се осъществява на територията на Северна Македония.

Важен момент при обособяването на Северна Македония като самостоятелна държава е провеждането на 8 септември 1991 на референдума за нейната независимост. След плебисцита за присъединяване към Българската екзархия, това е вторият до онзи момент референдум на територията на Република Северна Македония. В него бе предвидена възможността младата държава да встъпи в бъдещ съюз на суверенните държави на Югославия. Днес Югославия вече не съществува и геополитическите процеси в Централните Балкани не предполагат възстановяването ѝ под каквато и да е форма в региона. В същото време самата концепция за „бъдещ съюз на суверенните държави“ допуска участието на Северна Македония в бъдеща конфедерация, съобразена с новите реалности – членство на Скопие в НАТО и заявено желание за членство в ЕС.

Именно нерешените въпроси и затруднения на Северна Македония по пътя на нейната интеграция в Европейския съюз, свързани с блокиране на провеждането на реални реформи поради съхранените тоталитарни зависимости от югославския период, поражда необходимостта от търсене на нови решения, едно от които е потенциалната конфедерация между София и Скопие. По този начин Северна Македония може да ползва съюза си с България като бърза писта за членство в ЕС.

Необходимостта от нестандартни решения

Конкретните форми за успешното функциониране на такава конфедерация ще зависят от учредителния договор, но при всички случаи ще се запази широка административна самостоятелност. Въпреки че едно общо конфедерално правителство ще има властта по въпроси като отбраната, външната политика, емитирането на валутата и гражданството, голяма част от тези политики се регламентират от общите механизми на НАТО и законодателството на ЕС, което до голяма степен елиминира възникването на проблеми в тези сфери. От съществено значение би била и общата борба с корупцията, която на практика може да доведе на така желаното рестартиране на този процес.

Реалните затруднения пред такъв конфедеративен проект могат да произтичат от потомците на представителите на възникналата в комунистическа Югославия „нова класа“, които към момента държат редица лостове за влияние върху политическите процеси в Северна Македония. Темата е актуална, защото не всички югославски митове са развенчани, много от движещите механизми в постюгославското пространство продължават да действат задкулисно и в крайна сметка обслужват чужди на Македония интереси.

За да се отговори на подобно предизвикателство, назрява необходимостта от провеждане на политика на национално помирение. То може да бъде подпомогнато като по предварително разработен план започне издаването на съвместни публикации на архивни материали, свързани с всички взаимно оспорвани до този момент исторически личности. Подобна мащабна дейност ще създаде условия обществеността да се запознае с тези материали, ще могат да се дебатират и на тази основа да се взимат решения относно обективизирането на историческите факти.

Друго важно условие е да не се допуска политика на реваншизъм, поради което не трябва да се провежда масова лустрация. Подобна политика е била възприета от България и през периода на администриране на Вардарска Македония през 1941-1944. Разбира се, в духа на европейските принципи и норми, архивите на бившите тоталитарни тайни служби ще станат с широк обществен достъп и ако се констатира извършването на престъпления, за които няма давностен срок на погасяването им, извършителите ще носят конкретна персонална отговорност.

Много важно изискване при създаването на такъв българо-македонски конфедеративен проект е да бъде подкрепен от албанските политически фактори в Северна Македония. Тъй като класическата концепция за независима Македония предвижда еднакви права за всички етнически групи, с оглед на факта, че албанците ще съхранят всички права и възможностите за пълноценно общуване в рамките на албанското геополитическо пространство, може да се очаква дори активно съдействие за реализирането му. Особено с оглед на създаваната възможност за излъчване на албански евродепутати, което ще увеличи механизмите за отстояване на албанската кауза на европейско ниво.

Сред другите ползи от евентуалната конфедерация между България и Северна Македония са създаването на условия Българската православна църква да стане църква-майка на Македонската православна църква – Охридска архиепископия, съвместното полагане на усилия за опазване на правата на общите етнически малцинства в съседните държави като Сърбия, Косово и др.

В крайна сметка, чрез евентуалната конфедерация между България и Северна Македония би се създало политическо пространство с общи социокултурни характеристики на територия от 130 хиляди квадратни километра и с население от 9 милиона души, което коренно и необратимо променя геополитическата тежест на региона и става фактор за неговата стабилност. България и реформаторските среди в Северна Македония могат да заложат на тази идея и обосновано да я представят пред тези световни играчи, които имат интерес именно от подобно развитие на политическите процеси на Балканите.

Литeратура:

Бяла книга за езиковия спор между България и Република Северна Македония. София, 2021, с. 164.

Головко, В. и кол. Между Москвой и Западом. Дипломатическая деятельностъ Х. Г. Раковского. Харьков, 1994, с. 383.

Гришина, Р. Большевистские планы строительства Балканской коммунистической федерации (1920-е гг.). В: Балканы в европейских политических проектах (XIX-XXI вв.). Москва, 2014, с. 241-266.

Джилас, М. Новый класс. Нью Йорк, 1961, с. 246.

Лалков, М. От надежда към разочарование. Идеята за федерация в балканския югоизток. 1894-1948. София, 1995, с. 304.

Македонска трибуна. Индианаполис, 05.041945; Форт Уейн, 29.11.1990.

Михайлов, Ив. Македония - Швейцария на Балканите. Индианаполис, 1950, с. 112.

Михайлов, Ив. Македонският въпрос и Югославия. Индианаполис, 1971, с. 26.

Палешутски, К. Югославската комунистическа партия и македонския въпрос 1919-1945. София, 1985, с. 361.

Панчев, А. Етнически състав на населението в Западна Македония през Втората световна война по албански официални статистики. В: Македонски преглед, 2018, кн. 4, с. 139-148.

Попович, Н. Новый класс в состоянии кризиса. Москва, 1970, с. 286.

Пијаде, М. За прашањето на Балканската федерација. Скопје, 1949, с. 32.

Първият централен комитет на ВМРО. Спомени на д-р Христо Татарчев. София, 1928, с. 102.

Радикал. София, 23 ноември 1917.

Серафимов, Ц. Синята тетрадка и още... Из архива на Иван Михайлов, вожда на ВМРО и последния от великите революционери. София, 2021, с. 178.

Ташев, С. 5 години независимост. Човешките права в Р. Македония, 1991 – 1996. София, 1996, с. 37.

Тодоров, К. Героят от Прилеп Йордан Чкатров в драматично време за ВМРО. Благоевград, 2015, с. 408.

Bourcart, J. Les confins albanais administrés par la France (1916-1920). Paris, 1922, p. 307.

CC of MPO. The Balkans. Useful Information for All Those Interested in the Situation of the Balkans. Indianapolis, 1969, p. 16.

CC of MPO. A Piligrimage to the Grave of St. Cyril in Rome in the Name of a Planned National-Cultural Genocide. Indianapolis, 1970, p. 8.

CC of MPO. Telegram to Hua Kuo Feng. Macedonian Tribune. Indianapolis, 26.10.1978.

CIA. Information Report. Transmittal of Document Relative to the Macedonian Question in Yugoslavia. 17 Feb. 1950. https://www.cia.gov/readingroom/docs/CIA-RDP83-00415R004300550001-2.pdf

Danilovich, A. Federalism, Secession, and International Recognition Regime. Iraqi Kurdistan. 2018, p. 248.

Kovacevic, B. Europe's Hidden Federalism. Federal Experiences of European Integration. 2017, р. 242.

Mediafax. Băsescu, despre R. Moldova: Suntem două state, un singur popor şi avem viitor común. 28.04.2010. https://www.mediafax.ro/politic/basescu-despre-r-moldova-suntem-doua-state-un-singur-popor-si-avem-viitor-comun-6071492

Mujanovic, J. Serbia’s Threat to Balkan Security Requires Coordinated Response. September 30, 2021. https://balkaninsight.com/2021/09/30/serbias-threat-to-balkan-security-requires-coordinated-response/

News.bg - Пендаровски: Петков няма право да иска включване на българите в Конституцията на РСМ. 19.01.2022. https://news.bg/int-politics/pendarovski-petkov-nyama-pravo-da-iska-vklyuchvane-na-balgarite-v-konstitutsiyata-na-rsm.html

Seiner, Fr. Ergebnisse der Volkszählung in Albanien in dem von den österr.-ungar. Truppen 1916-1918 besetzten Gebiete. Schriften der Balkankommission, Linguistische Abteilung, vol. XIII. Wien, Leipzig, 1922, p. 116.

Server, D. “Serbian world” is a danger for non-Serbs. 21.07.2021.

The Confederation between Bulgaria and North Macedonia, as a fast track for European integration of Skopje

Assoc. Prof. Dr. Spas TASHEV

Summary

This article explores the possible creation of a confederation between Bulgaria and North Macedonia. The existence of various federal projects related to the participation of both countries is tracked. It is pointed out that the modern confederation between Sofia and Skopje would create a political space with common socio-cultural characteristics of an area of 130 thousand square kilometers and a population of 9 million people, which radically and irreversibly alters the region’s geopolitical weight and becomes a factor in its stability. Bulgaria and the reformist circles in North Macedonia can bet on this idea and reasonably present it to those world players who have an interest in a similar development of the political processes in the Balkans. It is pointed out that the main opponents of this idea would be Belgrade and Moscow and their supporters in Skopje, who are still pursuing a policy to destabilize the Central and Western Balkans.

* Институт за изследване на населението и човека при БАН, председател на Българската национална платформа