Европейската "демографска зима" и масовата имиграция

Застаряващото население на Европа

Бих искал да напомня на хората, склонни да обвиняват в популизъм онези, които не се боят да посочат опасността от спада в раждаемостта сред европейците, думите на френския премиер през 1988-1991 Мишел Рокар, който още през 1989 заяви, че: "Мнозинството западноевропейска държави са склонни към демографско самоубийство". Както знаем, всяка страна следва да поддържа ниво на раждаемост поне 2,1 деца на една жена. В Европа обаче, средният коефициент на раждаемост е 1,3. И, ако в ЕС няма приток на имигранти, според прогнозите, още през 2030 населението на Европа ще намалее с 20 милиона души. Впрочем, в Русия нещата изглеждат още по-зле, тъй като до 2050 страната рискува да загуби 1/3 от сегашното си население.

"Ние сме умираща страна"

"Ние сме умираща страна" - заяви през 2015 тогавашният министър на здравеопазването на Италия Беатриче Лоренцин. Eвропейските държави, в които спадът на раждаемостта се комбинира с влошаване на материалното положение на средния гражданин, помогнаха на демографите да констатират, че в Италия е налице негативна "квазиреволюция". Което означава, че тя вече е придобила статуса на държава със устойчив "демографски спад". Впрочев, в това отношение Италия не е сама. В ситуация на абсолютен демографски спад се намират, в частност, Украйна, Унгария, Румъния (-0,4%), Хърватска и Беларус (-0,2%). Никак не е добра демографската ситуация и в Латвия, Сърбия и България (-0,1%). А към тях следва да добавим - и това едва ли ще учуди някого - Германия и Япония (-0,2%).

Изглежда обаче, че този феномен, който е изключително сериозен в средносрочна и дългосрочна перспективи, не безпокои особено управявашите елити в Европа, с изключение на т.нар. "популисти". В течение на десетилетия либералните европейски държави залагаха на масовата имиграция, въпреки свързаните с това социално-културни проблеми и влошаването на ситуацията в сферата на сигурността.

Какво трябваше да се направи

Ясно е, че трябваше да се провежда политика за гарантиране ръста на раждаемостта, която обаче се обявява или за "реакционна", или за вредяща на постиженията на жените и отделните индивиди. При това, всички известни експерти в сферата на демографията посочват, че имиграцията не решава проблема със застаряването на Европа, затова пък лишава и без гова бедния Глобален Юг, откъдето идват мигрантите, от неговите елити и квалифицирани работници. Както ще покажа по-долу, мнозина от тях се преселват в благополучните западни държави.

Безкрайните дискусии за "демографските проблеми" водят до това, че управляващите в крайна сметка просто не могат да игнорират случващото се пред очите ни феноменално събитие: продължаващия бум на международната миграция. Свръхраждаемостта в много региони на света, които при това са и най-бедните, принуждава, в рамките на глобализацията, все повече мигранти да се насочват към богатите западни държави "на всеобщото благоденствие". Това глобално преселение ще повишава числеността на населението, концентрирано в градовете. То ще създаде и сериозни проблеми в управлението на много държави, приемащи мигранти: за тях ще става все по-трудно да гарантират единството на своите общества, както и да контролират осъществяващите си в тези общества процеси.

А да не забравяме, че има и незападни държави, пострадали от гигантския поток реално бягащи от войните бежанци, а не икономически мигранти. Огромен брой бежанци приемат например Ливан, Йордания и Турция. Подобен демографски ръст представлява сериозен проблем. Тези групи от населението ще трябва да бъдат интегрирани на пазара на труда и да получат качествено образование и медицински услуги, необходими за продуктивния им труд. Само че гарантирането на всички тези блага на мигрантите никак не е лесно: самите западни държави страдат от икономическа криза и безработица. Което означава, че социалното напрежение и нарастващото влияние на "популистите" са неизбежни.

Раждаемостта? Това е толкова тоталитарно!

ООН и европейските власти многократно призоваваха приемащите мигранти държави да създадат необходимите механизми за подмогане на тяхната заетост, предоставянето на жилища и социалното им осигуряване. При това става дума за всички имигранти - желани или нежелани (т.е. нелегални, фалшиви или реални претенденти за убежище, истински или фиктивни непълнолетни деца, появяващи се на границите ни без съпровождащи ги възрастни; икономическите бежанци и т.н.). Само че в условията на икономическа криза и безработица в европейските страни, подобен призив към великодушие не може да не провокира политическо и социално напрежение. А сред проявите на това напрежение e и възходът на популизма.

Сблъсквайки се с отрицателните последици от спада на раждаемостта, засягащи най-вече Запада, Япония, Русия и Китай, някои призовават за нова държавна политика по отношение на раждаемостта.Подобни съвети обаче се сблъскват с вътрешна съпротива: мнозина от онези, които формират общественото мнение, и елитите в западните държави представят политиката за повишаване на раждаемостта или като невъзможна, или като ненужна, или като неприемлива мярка. При това те се обръщат към миналото, твърдейки, че днес не се налага да стимулираме хората да имат деца, защото накогашните тоталитарни режими (особено нацистите и ислямистите) също са призовавали гражданите към "масово размножаване".

"Мултикултурният отговор"

Но, ако повишаването на раждаемостта не е вариант, какво решение се предлага? Мнозина смятат, че решение на проблема за демографския спад ще стане приемането на голям брой чуждестранни граждани, което ще помогне да се компенсира недостига на млади хора и ще позволи от техните заплати да се покриват плащанията за пенсиите на възрастните граждани. Тази идея, която се подкрепя, в частност, от канадския премиер Джъстин Трюдо, се основава на представите на мултикултурализма. Според привържениците му, хората от различни културни общности и цивилизация могат безпроблемно да живеят заедно и да плащат отчисления в един и същ пенсионен фонд. Западните мултикултуралистки елити все по-често се отказват да провеждат имиграционна политика, съвместима с културните традиции на самите западни общества. Резултат от това е радикалната ислямизация на западните индустриални мегаполиси и нарастването на взаимната враждебност между мигрантите и местното население. Именно този ръст е и най-яркия показате. за съществуващата геоцивилизационна бомба с часовников механизъм.

По данни на ООН, през 2018 в света е имало около 260 милиона международни мигранти, или 3,5% от населението на света (ръст с над 40% от началото на ХХІ век). Разбира се, мигрантите са различни. И, ако медиите отделят първостепенно внимание на "политическите бежанци" (на чиято съдба, като цяло, няма как да завиждаме), следва да отбележа, че делът им общата маса мигранти не е висок. Официално, за статут на политически бежанец претендират не повече от 20 милиона мигранти, включително 15 милиона, които наистина бягат от водещите се в страните им войни. Истината е, че огромното мнозинство мигранти са икономически. Именно те са основната част от човешкия поток, придвижващ се от Юг на Север (около 120 милиона). Пак те са и гръбнака на мигрантския поход "от Юг на Юг", за който се споменава по-рядко. В същото време, тази миграция от едни бедни държави към други (или към малко по-богати) подобни страни достига почти 110 млн. души (от общо 260-те милиона мигранти).

"Комплексът за вина" пред бившите колоннии не е за всеки?

Държавите на "всеобщото благоденствие" от Западна Европа се оказаха привлекателни за много имигранти с неевропейски произход. Стара Европа предоставя на имигрантите, дори и на нелегалните, такива предимства и права, каквито никога не биха им предложили нито техните страни на произход, нито дори богатите ислямски монархии от Персийския залив. Последните, макар и да изповядват същата религия (исляма), както и повечето мигранти, не изпитват никакъв постколониален комплекс за вина пред потиснатите в миналото народи. Затова пък държавите от Западна Европа са силно подвластни на този комплекс. И това рязко ги отличава от източноевропейските страни, които - подобно на богаташите от Персийския залив, не изпитват никаква солидарност към афро-мюсюлманските маси. Бившите комунистически държави не разбират, защо трябва да се чувстват виновни пред пришълците от страни, които никога не са били техни колонии.

През 2018 половината международни мигранти в целия свят са били родени в Азия, като особено много са онези от Индийския субконтинент. Африка обаче, също генерира огромен брой мигранти, при това 85% от африканските мигранти се опитват да стигнат до някоя по-богата от тяхната държава от континента и само 15% се стремят да се доберат - понякога при трагични условия - до европейското Елдорадо.

Вредният образ на "европейското Елдорадо"

Можем да различим два основни типа икономически мигранти. Първият са множеството неквалифицирани и лишени от всичко работници, които са готови да живеят в бедните предградия на мегаполисите на собствените или съседните страни за да могат след това да си опитат късмета в богатите западни държави. Вторият тип е квалифицираният персонал, т.е. представители на т.нар. "изтичащи мозъци", които вместо да помагат на родните си страни, допринасят за развитието на тези от Северна Европа или другите, приели ги богати държави. Изтичането на местните специалисти от бедните държави води това, че последните се оказват все по-неспособни да се развиват със собствени сили. На глобално развище, тази ситуация беше подложена на остра критика от африканския кардинал Робер Сара (чернокож католически прелат от Гвинея - б.р.), както и от тибетския Далай лама.

През септември 2018 духовният лидер на тибетския будизъм заяви в шведския град Малмьо, че "Европа принадлежи на европейците" и, че "в крайна сметка би било по-добре бежанците да се върнат по домовете си и да работят за възстановяването и просперитета на родните си държави". Що се отнася до гвинейския кардинал Робер Сара, той още през ноември 2019 разкритикува Европа, твърдяща, че може да се справи с миграционното цунами. Европейците просто отказваха да признаят, че корабът им вече е тръгнал към дъното. Ето как коментира това, през ноември 2019 гвинейският епископ на Римокатолическата църква Робер Сара: "От икономическа гледна точка", поведението на ЕС е безотговорно: да приемеш бежанците, означава не само да пуснеш хората на своя територия, но и да им осигуриш работа. Но как може да бъде предложена работа на новопристигналите, след като само през тази години 16 милиона коренни европейци се оказаха безработни? В крайна сметка, мигрантите получават работа за сметка на самите европейци или пък с цената на непоносими условия на труд".

Тоест, според кардинала, масовата миграция би могла да доведе дори до появата на своеобразно "ново робство". Инвестирайки гигантски суми за приемането на мигрантите, включително нелегалните или враждебно настроените към плуралистичните западни ценности, Европа се превръша  в нещо като Елдорадо за цялото население на бедните държави от Третия свят. Истината обаче е, че това Елдорадо отдавна вече не съществува. Тоест, излиза, че със сегашната си политика Европейският съюз не само не решава проблемите с бедността и конфликтите в африканските страни, но и на практика работи против развитието на тези държави.

"План Маршал" за Африка?

Затова пък, идеята за осъществяването на своеобразен "план Маршал за Африка", лансирана от международния експерт Жан-Мишел Ногерол, би могла да помогне на африканското население да се откаже от емиграцията. Ако всички средства, изразходвани в Европа за социални помощи на мигрантите, включително нелегалните, бъдат инвестираци в Африка, това би имало далеч по-сериозен ефект. Те могат да бъдат използвани за т.нар. "устойчиво развитие", осигурявайки на милиони африканци достъп до електричество и питейна вода.

Друг проблем, който рядко се споменава е, че страните на произход са обременени със значително разходи, свързани с образованието на бъдещия мигрант. Те обаче не получават никаква полза от тези разходи, защото тя ще бъде за приемащата държава. Да си припомнм само, че двама от последните петима американски носители на Нобелова награда са родени извън САЩ! Но, ако феноменът "изтичане на мозъци" не засегна страните от ЕС, затова пък изпитанията на тяхната хуманност не бяха никак малко.

На Европа се налага да се противопостави на рязкото нарастване на миграционните потоци, включително нелегални, от африканския континент, през Средиземно море. През 2018 почти 3,5 млн. жители на бедни държави от Третия свят са имигрирали в страните членки на ЕС. По данни на Европейската комисия, през 2018 в Германия са живеели най-голям брой хора, които не са нейни граждани (8,8 млн.), като след нея в тази класация са Великобритания (5,7 млн.), Италия (5,2 млн.), Испания (4,6 млн.) и Франция (4,2 млн.).

"Не пречете на Венера и тя ще ви доведе Марс..."

Френският социолог Гастон Бутул (1899-1980) посвещава голяма глава от основния си труд "Войните и цивилизациите" на демографските аспекти на войните. Според него, във всяка държава винаги има млади хора, без които икономииката може да мине. Ако раждаемостта е неконтролируема, а излишъкът от млади хора е прекалено голям, демографската ситуация става "вривоопасна", тъй като само войната би могла да помогне страната да се избави от "излишното си население". Разбира се, подобна теза няма как да не шокира днешните "политически коректни" учени, които биха побързали да обявят, че - виждате ли - темата за имиграцията вече е монополизирана от популистите, обявяващи се против мигрантите. Истината обаче е, че тази тема е монополизирана от крайната левица, която подкрепя имиграцията.

Всъщност, и двата подхода ("за" или "против" миграцията) представляват примитивни визии. На практика, вече стана нормално да се подхожда към феномена на имиграцията единствено от позитивни и виктимологични (т.е. защитаващи "вечните жертви" на колониализма) позиции.

Походът против Европа

От тази гледна точка, древната наука за реториката, както и историята на цивилизациите и дори стратегията, изглеждат доста по-интересни и реалистични. Подобно на глобализацията, имиграцията може да бъде разглеждана като феномен, пораждащ сериозни трудности за съвместното съществуване и цивилизационната сплотеност. Според Бутул, в определен момент масовото преселение инстинктивно придобива в очите на хората характера на завоевание. В тази връзка той посочва, че миграционният поток (особено от бившите колонии, където преобладават отмъстителни постколониални или антизападни възгледи, включително откровено ислямистки) "може да бъде използван за осъществяването на внезапна експанзия".

Бутул напомня, че двете класически форми на овладяване на чужди територии са именно "масовата миграция и военното завоевание". Той отбелязва, че нивото на раждаемост не е единствения фактор за избухването на войни и, че войната е резултат най-вече от социално-икономическия дисбаланс. При това, демографският елемент се допълва и от други фактори, като ролята на "мирогледите", идеологията, културната среда и, разбира се, намеренията на управляващите да се възползват от съществуващите "взривоопасни структури", сред които особено изпъква радикалният ислямизъм.

Тоест, налице е очевидна връзка между имиграцията, сигурността, демографията и геополитиката. Предвид факта, че от 2010-те години ЕС окончателна навлезе във фаза на депопулация (населението му нараства само заради неевропейската миграция), имиграцията на цели семейства, включително нелегалната, се оказва трудно контролируема, а социално-политическите и цивилизационни последици за най-силно засегнатите от този феномен европейски държави са неизбежни.

Т.нар. "Разширена Европа" (включваща и постсъветските републики, без тези от Централна Азия) е единствената в света геоцивилизационна структура, която до 2030-2040 ще навлезе във фаза на упадък. Освен имиграцията с цел "събиране на семействата", както и спада на раждаемостта, налице са и други проблемни явления. Сред тях е високата смъртност сред мъжете (в резултат например от алкохолизма или ерозията на здравната система, което е характерно за Източна и Средиземноморска Европа, както и за Русия).

Възникват и политически трудности, свързани с интеграцията на мюсюлманите, пристигащи от африканските държави, Турция и Магреб. Коренното население, което очевидно изпитва дискомфорт, гласува за популистите. И този избор не бива да се подценява, демонизира или игнорира. Подобна демонизация или игнориране са най-добрия начин за провокиране на радикални настроения и ръст на недоверието към сегашните лидери. Впрочем, последните и сами са си виновни, защото пренебрегват въпроса за идентичността и демографията. Масовото недоволство в Италия, Австрия, Унгария и Гърция, провокирано от бежанския поток през 2015-2017, се вписва в този изключително опасен контекст, също както и тревожният феномен на отказа от гласуване на изборите в Европа, който не вещае нищо добро за либералната демокрация.

Социално-политическите и геоцивилизационни последици от имиграцията

Привържениците на неограничената глобализация и "отварянето" твърдят, че миграцията винаги представлява шанс и затова - сама по себе си - е нещо положително. Този позиция обаче не отчита факта, че имиграцията не може да помогне за решаването на проблема за пенсиите на безплодните европейци (още повече, че отношението към мигрантите е доста пренебрежително) и, че тя неизбежно ще има последици - социални, културни и касаещи сигурността. Много мигранти се проявяват като отлични работници и без тях такива сектори като строителството и селското стопанство биха се сблъскали със сериозни трудности при наемането на работна ръка. Немалка част от мигрантите обаче са дошли в Европа заради социалните помощи и едва ли може да се разчита, че ще бъдат от полза за икономиката. Този проблем възниква не заради имиграцията, като такава, защото тя би могла да е полезна, ако мигрантите бъдат успешно интегрирани и асимилирани. Хуманитарните, икономически и социални последици от борбата срещу нарушенията на правото, както и трудностите с интеграцията, възникващи в резултат от неконтролируемата имиграционна политика, се оказаха непоносимо бреме за някои европейски държави. Това се отнася най-вече за постколониалната имиграция от Черна Африка и Магреб и, в по-малка степен, за миграцията от Латинска Америка и Азия. Ако целта на миграцията беше само да бъде компенсиран спадът на раждаемостта при "коренното население", което на практика не е така, потоците щяха да бъдат много по-масови и, следователно, неуправляеми. По данни на ООН и ЕС, за да се запази броят на заетите в Европа, до 2050 континентът ще се нуждае от 11 млн. нови мигранти годишно. Това обаче няма да реши проблема: социалните разходи за обучение, образование, интеграция, сигурност, пенсии и здравеопазване няма как да бъда финансирани в дългосрочна перспектива.

"Затваряне на границите"?

"Затварянето на границите" несъмнено е нереално, но европейските държави биха могли да контролират по-добре миграционните потоци в рамките на една легална и целенасочена имиграция, тъй като в противен случай етническите конфликти могат някой ден за излязат от контрол. Нещо повече, да се говори за имиграцията като фатална неизбежност или постколониална "компенсация" е абсолютно безотговорно, тъй като следва да сме наясно, че "излишъкът" от млади хора, който на Европа предстои да погълне (ако използваме израза на Бутул) ще включва 1 милиард души, само от Африка и то само след трийсет години. Нещо повече, масовата имиграция засяга не само най-бедните африканци, но и активните интелектуални кръгове, чиито недостиг ще се отрази крайно негативно върху усилията на държавите на произход за тяхната стабилизация и развитие. В Италия например, фондацията Fare Futuro, която направи проучване на новите миграционни потоци от 90-те години на ХХ век насам, стига до извода, че почти 80% от претендентите за убежище и над 60% от легалните мигранти, които искат да се съберат със семействата си, са мюсюлмани. Сблъсквайки се с политическия ислямизъм, европейските държави, приемащи мигрантите, не могат светкавично да се самоизолират и да избегнат очевидните последици. Тоест, на нас европейците ще се наложи да поемем бремето на проблемите на афро-мюсюлманските страни, сред които са радикалният ислямизъм, джихадизмът, трудната съдба на жените-мюсюлманки, полигамията, както и проблемите със секуларизма и правата на малцинствата.

* Авторът е професор по геополитика и международни отношения в IPAG Business school и анализатор на Atlantico