На 19 февруари 2021 се проведоха два знакови форума - Мюнхенската конференция по сигурността и Срещата на върха на Г-7. Осъществяването едновременно на двете изключително важни за глобалната политика срещи и то в рамките на само един ден, стана възможно благодарение на коронавируса - както е известно, те преминаха онлайн (миналогодишната конференция в баварската столица беше отменена пак по същите причини).
Така, ако преди конференцията в Мюнхен обикновено траеше поне три дни, сега приключи само за три часа. В нейните рамки се проведе дискусия, озаглавена "Beyond Westlessness: Renewing Transatlantic Cooperation, Meeting Global Challenges" ("Отвъд липсата на Запада: възобновяване на трансатлантическото сътрудничество и посрещане на глобалните предизвикателства"), в която участваха президентите на САЩ и Франция - Джо Байдън и Еманюел Макрон, германският канцлер Ангела Меркел, британският премиер Борис Джонсън, генералните секретари на ООН Антониу Гутиереш и на НАТО - Йенс Столтенберг, председателите на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен и на Европейския съвет Шарл Мишел, генералният директор на Световната здравна организация Тедрос Гебрейесус, бившият американски държавен секретар Джон Кери и президентът на Microsoft Бил Гейтс.
Конференцията като трибуна на "колективния Запад"
На практика и двете срещи бяха мероприятия изключително на т.нар. "колективен Запад". Впрочем, Г-7 винаги е била такава, с изключение на 17-годишния период, когато съществуваше форматът Г-8, с участието на Русия.
Що се отнася до конференцията в Мюнхен обаче, тя винаги е давала трибуна на най-различни мнения, сред доказателствата за което е и знаковата "мюнхенска" реч на руския президент Путин през 2007, в която той за първи път очерта необходимостта за отказ от еднополюсния модел на устройство на света. Тази година обаче, Русия дори не беше поканена да участва в конференцията, въпреки че сред обсъжданите там теми бяха "актуалните проблеми на глобалното развитие", "климатичните промени" и "борбата с пандемията от коронавирус", които императивно изискват присъствието на всички водещи световни държави.
Нещо повече, в хода на дискусиите, участниците разглеждаха Русия и Китай като заплаха и конкуренти, с които следва да се води борба. Тоест, отново станахме свидетели на очерталия се през последните години стремеж на САЩ и основните им съюзници да решавата глобалните проблеми в тесен кръг, а след това да налагат взетите решения на останалите членове на световната общност "в рамките на световния ред, основаващ се на правила". На практика, "колективния Запад" демонстрира завръщане към консенсуса относно доминирания от САЩ еднополюсен свят, който беше нарущен закратко при управлението на Тръмп.
В този смисъл беше показателно още първото изказване на конференцията, направено от генералния секретар на ООН Гутиереш, чиито акцент беше достатъчно ясен - макар че става дума за международен форум по сигурността, в центъра на разискванията беше поставен въпросът за съхраняване на ценностите именно на западните държави и техните отношения с останалия свят. От което пък стана ясно, че участниците в конференцията очевидно не смятат позициите на онези страни, които не присъстваха на нея, за особено важни.
Според генералния секретар на ООН: "Западът следва да намери начин да съхрани своите ценности, т.е. ценностите на Просвещението, рационализма, толерантността и човешките права. За това обаче ще му се наложи да влезе в съдържателен диалог и сътрудничество с другите водещи играчи на глобалната сцена. Става дума, на първо място, за такъв изключително важен въпрос, като отношенията между Китай и Запада".
В тази връзка, Гутиереш напомни, че "от известно време насам (т.е. от победата на Тръмп на президентските избори в САЩ през 2016 - б.р.) Западът беше разединен", но след като в Белия дом вече е тандемът Байдън/Харис, няма пречка пред единството на страните от Северноатлантическият алианс. Впрочем, присъствието на новия американски президент на видеоконференцията беше отбелязано от всеки участник. Фигурата на Байдън очевидно се възприема от повечето (западно)европейски лидери като "спасителна възможност" за възстановяване на евроатлантическата ос, ерозирана по време на мандата на Тръмп. Както отбеляза в тази връзка Антониу Гутиереш: "Администрацията на Байдън достатъчно ясно демонстрира волята си за възстановяване на трансатлантическата връзка".
На свой ред, президентът на Microsoft Бел Гейтс се оказа първият (и на практика, единственият) измежду участниците в срещата, опитал се да игнорира геополитическите разногласия, акцентирайку върху един от реалните проблеми на международната сигурност - пандемията от коронавирус. Милиардерът обърна специално внимание на неравнопоставеното положение по отношение на ваксинацията в "развитите и развиващите се страни" и призова за преодоляването на този разрив, предупреждавайки, че в противен случай ваксинирането срещу Covid-19 ще се окаже безмислено, тъй като "вирусът ще мутира постоянно".
Темата за коронавируса беше подхваната и от американския президент Джо Байдън, който се изказа пръв от присъстващи лидери на "колективния Запад". Твърде бързо обаче, той се насочи към темата за "отстояването на демократичните ценности", срещу "агресорите". И, както можеше да се очаква, тъкмо в този момент и именно в тази връзка на конференция за първи път беше спомената Русия.
Влизането на тандема Байдън/Харис в Белия дом ознаменува завръщане към предишната политика, в чиито рамки, САЩ отново ще играят ролята на "благородния покровител и защитник на Европа", принуждавайки съюзниците си да следват руслото на американската (гео)политика не с помощта на ултиматуми и откровен шантаж (както действаше Тръмп), а убеждавайки ги в необходимостта "да бъде съхранено единството на демократичния свят пред лицето на общия враг".
Ще припомня, че Байдън присъства и на предишната конференция в Мюнхен през 2019, макар и в като частно лице и бивш вицепрезидент на САЩ. Тогава той обеща, че въпреки желанието на републиканската администрация да ограничи военната и финансова подкрепа за Европа, това няма да продължи дълго и в крайна сметка САЩ ще се върнат към активната си роля на международната сцена. Той напомни за това си изказване и на видеоконференцията през февруари: "Казах ви, че ще се завърнем. Америка се върна и сега мога да го кажа като президент на САЩ. Трансатлантическият съюз се завърна и няма да се оглеждаме назад".
Според повечето експерти, именно "завръшането на Америка" се оказа основното събитие и главната тема на последната Мюнхенска конференция. Не по-малко важна тема обаче бе и отношението към Русия и Китай. Ангела Меркел например, призова за формулирането на обща трансатлантическа стратегия спрямо Руската Федерация, а Байдън ясно даде да се разбере, че САЩ не възнамеряват да водят никакъв реален диалог с Москва, нито пък ще позволят това на съюзниците си: "Сблъскваме се със заплаха от страна на Русия. Кремъл атакува нашите демокрации и използва корупцията като оръжие за да ерозира модела ни на управление. Руските лидери искат останалите да смятат, че западната система е също толкова корумпирана като тяхната, но светът знае, че това не е вярно. Кремъл иска да отслаби европейския проект и НАТО, защото ще му е много по-лесно да притиска отделни държави, вместо да преговаря със силната и единна трансатлантическа общност. Ето защо подкрепата за териториалната цялост на Украйна е сред ключовите задачи на Европа и САЩ. За да гарантираме сигурността си, сме длъжни да реагираме на безразсъдните руски хакерски атаки. Ние обаче не се стремим да противопоставяме Запада и Изтока. Не можем и не бива да се връщаме към атмосферата на студената война. Конкуренцията на трябва да пречи на взаимодействието по най-важните въпроси. Ако искаме да победим коронавируса например, сме длъжни за си сътрудничим".
В крайна сметка, американският президент на практика потвърди стремежа на Вашингтон да трансформира противопоставянето си с Москва в международен конфликт: "Нещата не опират до това, че искаме конфликт. Ние искаме бъдеще, в което всички народи да могат свободно да определят собствения си път, без заплахи от насилие или принуда". Впрочем, само месец по късно, т.е. през март, Байдън отиде още по-далеч позволявайки си по време на интервю за телевизия ABC News да нарече руския си колега Путин "убиец" (ще припомня, че преди това той квалифицира китайския лидер Си Дзинпин като "крадец") което пък накара Москва моментално да изтегли посланика със във Вашингтон.
Все пак, следва да отбележа, че антируските изявления на Байдън по време на видеоконференцията представляваха по-скоро задължителната за всеки американски президент (без значение, дали е демократ или републиканец) мантра, че "Русия застрашава западната демокрация". На практика, всички във Вашингтон са наясно, че тази страна не представлява заплаха са САЩ, но американският политически дискурс ги задължава да я споменават в този контекст при всеки възможен случай. Всъщност, основният проблем на Америка е Китай и това за първи път беще посочено напълно открито именно от предишния президент на САЩ Тръмп. На свой ред, наследникът му подчерта, че кризисната 2020 сериозно е усилила глобалните позиции на Китай, тъй като страната е демонстрирала способността си да се справи бързо с пандемията и да възстанови икономиката си. На фона на икономическия спад, объркването и хаоса, царящи на Запад, все повече държави започнаха да обръщат поглед към китайския икономически и социален модел, което - както даде да се разбере и Байдън - представлява най-голямата опасност: "Трябва заедно да се подготвяме за дългосрочна стратегическа конкуренция с Китай, която ще бъде сурова. Аз самият очаквам и приветствам това. Защото вярвам в глобалната система, която Европа и САЩ, съвместно с нашите съюзници от Индо-Тихоокеанския регион, толкова усърдно се опитват да изградят през последните седемдесет години".
Впрочем, след като стана дума за американските съюзници от Индо-Тихоокеанския регион, ще напомня, че в деня преди Мюнхенската конференция, се проведе среща между военните министри на САЩ, Индия, Япония и Австралия, акцентът в която също беше поставен върху необходимостта от сплотяване с цел "да бъде защитена демокрацията", да бъде ограничено разширяващото се влияние на Китай и да се формира обща зона на сигурност.
Съдейки по всичко, Байдън се стреми да постигне това, което Тръмп така и не успя да стори, а именно да формира мощна антикитайска коалиця, с чиято помощ на притисне отвсякъде Пекин. За разлика от предшественика си обаче, той няма да действа като "слон в стъкларски магазин", да извива ръце и да провокира търговски войни, способни да разорят самите САЩ. Друг въпрос е, какво точно Байдън би могъл да предложи на съюзниците си (реални и потенциални), освен пламенни речи в защита на демокрацията. И в Европа, но особено в Азия, изпитват опасения от мощта на Пекин и биха искали да ограничат влиянието му, като това се отнася на първо място за Индия.
Тук възниква закономерният въпрос, какво е мястото на Русия в тази схема? Мнозина смятат, че тя е и си остава основния съюзник на Китай в противопоставянето му със Запада. Само че това противопоставяне засега има по-скоро екзистенциален характер, също както и хипотетичният алианс между Москва и Пекин. Засега китайците не бързат да влизат в каквито и да било политически съюзи (вж. статията на проф. Джао Хуашън, на стр.... - б.р.), а пък руснаците се опасяват да не се окажат младши партньор на възходящата суперсила. Никой обаче не се съмнява, че в случай на военен сблъсък Москва и Пекин ще действат заедно, което пък означава, че ще бъдат в състояние да се справят с всеки противник. Освен това икономическият и политически натиск на "колективния Запад" сближава двете страни и то далеч не само на нивото на дипломатическата и политическа реторика. Сред примерите за това е газовата геополитика на Русия, която започна все повече да се ориентира към Азия, за сметка на Европа, откъдето се опитват да я изтласкат именно с политически мотиви.
С други думи, въпреки очевидния стремеж на двете страни да запазят максимална самостоятелност, дистанцирайки се от каквито и да било алианси, още повече пък военни блокове, действията на "колективния Запад" ги тласкат именно в тази посока.
По време на последната Мюнхенска видеоконференция новият американски президент активно заплашваше Русия, призовавайки Европа да се сплоти против нея и дори да активизира подкрепата за Украйна, което говори за това, че САЩ се ориентират към изостряне на отношенията с Москва и ще се ангажират активно със създаването на нови проблеми пред Русия по целия периметър на нейните граници. Впрочем, активната подкрепа за опозоционния лидер Алексей Навални говори за това, че американците са склонни да играят твърдо и без правила и в самата Русия.
Всичко това означава, че с действията си Вашингтон на практика ще ускорява процеса на сближаване между Москва и Пекин. В тази връзка ще припомня, че непосредствено след като тандемът Байдън/Харис влезе в Белия дом, американският Атлантически съвет публикува обширен доклад, озаглавен "По-дългата телеграма: към нова стратетия на Америка по отношение на Китай". Тоест, намеква се за прословутата "Дълга телеграма", изпратена от американския дипломат Джордж Кенан (смятан за "архитекта на студената война") от Москва през далечната 1946, в която се излага концепцията за сдържане на СССР и използването на слабостите му с цел да бъде сменена властта в Кремъл и страната да бъде ерозирана отвътре.
Сега се предлага подобна стратегия да бъде използвана и срещу Китай. Докладът препоръчва САЩ да съдействат за смяната на екипа на сегашния китайски лидер Си Дзинпин с проамерикански настроени политици. Крайъгълният камък на стратегията е да бъде ерозирана вярата на китайците в мощта на собствената им държава, като за целта се предлага постигането на стабилна американска доминация в Югоизточна Азия. Както е известно, на срещата си с китайския външен министър Ван И в Аляска на 18 март, държавният секретар на САЩ Антъни Блинкен даде да се разбере, че САЩ ще продължат да "защитават човешките права и демократичните ценности", включително в Синдзян-Уйгурския автономен район, Тибет и Хонконг, т.е. да използват съществуващите вътрешни разломни линии за оказване на натиск върху Пекин.
Тоест, очевидно е, че Вашингтон е решил да заложи на вътрешната дестабилизация и ерозиране позициите на управляващите както в Русия, така и в Китай, и създаване на такива условия, при които двете страни ще бъдат лишени от възможността да формират общ фронт срещу "колективния Запад". На практика, американските стратези търсят възможности за създаване на дълбок разлом в този фронт и последващ разгром на двете страни поотделно. Дали обаче подобни планове имат реални шансове за успех?
Доколко реални са лидерските претенции на САЩ
Макар че според някои анализатори, речта на президента Байдън на Мюнхенската видеоконференция, е очертала "исторически поврат" във външната политика на САЩ, истината е, че всъщност този "поврат" е свързан с отказа от подхода на предишният президент Тръмп и връщане към добре познатия път, който Вашингтон следваше по време на двата мандата на Обама (чиито вицепрезидент беше Байдън).
Впрочем, това не бе нещо неочаквано, просто то беше потвърдено от самия Байдън, според който: "Америка се върна. Трансатлантическият алианс се върна. Ние не се оглеждаме назад, а заедно гледаме напред". Разбира се, става дума за САЩ и ЕС, като според новия американски президент: "партньорството между Европа и Съединените щати е в основата на всичко, което искаме да постигнем през ХХІ век".
Това действително е сериозен завой от политиката на Тръмп. Ще припомня също, че именно администрацията на Обама прокара пътя към въпросните "постижения на ХХІ век", а администрацията на Байдън сега просто се връща на него, акцентирайки върху трансатлантическите отношения, укрепването на НАТО и формулирането на "концепцията за ХХІ век", целяща триумфа на либералната демокрация не само по света, но и в самите САЩ (предвид опита на Тръмп на "кривне" от този път).
Според някои американски анализатори, администрацията на Байдън до голяма степен съвпада с екипа, който щеше да управлява Америка, ако Хилари Клинтън беше спечелила президентските избори през 2016. Истината е, че Демократическата партия още не може да и прости това поражение, отворило пътя на Тръмп към властта. Процесът, иницииран от Обама обаче трябва да продължи и затова беше издигната кандидатурата на тандема Байдън/Харис, а не на Бърни Сандърс например, макар че той би могъл да спре Тръмп още през 2016.
В речта си на Мюнхенската видеоконференция Байдън не спомена името на предшественика си, но очевидно имаше предвид тъкмо него, отбелязвайки, че: "последните четири години бяха доста трудни, но Европа и САЩ следва отново уверено да поведат останалите с вяра в нашите възможности, с готовност за собственото ни обновление и с доверие един към друг, така че да може да отговорим на всяко предизвикателство за да гарантираме съвместното си бъдеще".
С други думи, на европейците бе заявено, че техният "лидер и покровител" се е завърнал и е готов отново да отстоява глобалната си хегемония. Впрочем, за Байдън няма да е особено трудно да убеди в това сегашния либерален елит в ЕС, тъй като той иска същото, или поне не е склонен в момента да работи активно за собствената си стратегическа автономия от САЩ.
В същото време, Европа очаква ясни доказателства, че "феноменът Тръмп" вече няма да се повтори в Америка, но Байдън знае, как да и ги даде. Тоест, той ще се опита да демонстрира по всички възможни начини, че САЩ ще предотвратят връщането на Тръмп или някой като него в Белия дом. За целта Байдън ще трябва по някакъв начин да заглуши консервативните гласове в самата Америка, включително контролираните от тях медии, като вероятно ще се опита да го стори в тясно сътрудничество с големите технологични корпорации, които занапред ще играят все по-ключова роля за защитата на САЩ от "нова тръмпистка вълна" или някакъв подобен "популистки" феномен.
В същото време обаче, когато говорим, че САЩ и Европа (ЕС) планират да възродят трансатлантическия съюз, следва да сме наясно, че всъщност не става дума за два, а за четири субекта. Защото в момента на власт от двете страни на Атлантическия океан са два напълно съвместими един с друг субекти, докато други двама са в опозиция. Тоест, американската и европейската консервативна опозиция продължават да са значим фактор, да не говорим, че американските "консервативни революционери" имаха възможността да усетят вкуса на властта и очевидно са готови на всичко за да си я върнат.
Сегашните либерални елити, които управляват Европа/ЕС, демонстрират такова въодушевление към Байдън не заради онова, което той казва (включително и на Мюнхенската конференция), а заради това, което олицетворява. Просто защото, докато неговата администрация управлява САЩ те могат да се чувстват по-спокойни, че няма да станат жертви на своеобразна "европейска консерватива революция", както техните отвъдокеански колеги през 2016. Разбира се, в "ерата след Тръмп" либералните елити няма как да се чувстват в пълна безопасност. Ситуацията в самите САЩ продължава да е достатъчно напрегната, така че на Байдън тепърва предстои да докаже, че Америка наистина се е върнала. И то не само на думи, както прави досега, но и на практика.
Какво означава това в чисто геополитически план? На първо място нарастване на общата враждебност на "колективния Запад" към Русия, подкрепа за поредните "цветни революции", целящи смяна на неудобните режими, както и поредния трансатлантически план за сдържането на Китай (или чрез откритата конфронтация с него или чрез поредните опити за "асимилиринето" му в западния либерален модел).
В тази връзка беше напълно очаквано, че в речта си на Мюнхенската видеоконференция Байдън квалифицира Русия като "зловредна" държава, подчертавайки, че САЩ и съюзниците им следва да работят заедно за да попречат на "руските опити за ерозия на демокрацията". Според него: "Ние се намираме в разгара на фундаментални дебати относно бъдешето и направлението на развитие на нашия свят. Настъпи преломният момент между тези, които твърдят, че на фона на всички проблеми, с които се сблъскваме - от четвъртата индустриална революция, до глобалната пандемия - автокрацията се оказва по-добрият път за развитие, и онези, които разбират, че за решаването на всички тези проблеми е необходима демокрация".
Тоест, САЩ наистина се "завърнаха", при това става дума за същите, добре познати Съединени американски щати от ерата на Обама, а единственият въпрос е, дали ще могат безпрепятствено да продължат да развиват своя проект за глобална доминация от онова място, на което спряха през "фаталната" 2016, защото - както става все по-ясно - Америка продължава да бъде ерозирана от много сериозни вътрешни противоречия.
"Еврократите" и новата геополитическа реалност
Знаково изказване на Мюнхенската конференция направи френският президент Макрон, който акцентира върху две ключови теми - бъдещето на НАТО и отношенията с Русия. По първата тема, той заяви следното: "В момента Северноатлантическият алианс не е актуален, тъй като след създаването му светът силно се промени. НАТО беше основана за да се противостави на Варшавския пакт, който отдавна не съществува. Аз защитавам европейския суверенитет и стратегическа автономия не защото съм против НАТО или се съмнявам в нашите американски приятели, а защото осъзнавам, в какво състояние се намира светът".
Тезата на френският президент се нуждае от едно важно уточнение, а имено, че Варшавският пакт е създаден през май 1955, а НАТО - през април 1949, т.е. не може да се твърди, че Северноатлантическият алианс е бил създаден за да противостои на Организацията на Варшавския договор, защото през 1949 тя просто не съществува.
Затова пък, тезата че в качеството си на военно-политически алианс НАТО е неактулен поради липсата на реални военни заплаха срещу "колективния Запад" изглежда напълно коректна. В сегашния етап от развитието си блокът изпълнява две основни задачи: с негова помощ САЩ контролират своите "младши" партньори, а на второ място - пласират на техните пазари продукцията на американския военно-индустриален комплекс.
Ще припомня, че френският президент и преди си е позволявал да критикува НАТО. През ноември 2019 например, в интервю за британското списание The Economist, той заяви, че координацията вътре в НАТО е тотално нарушена, в резултат от което алиансът се е оказал в състояние на "мозъчна смърт". И макар че това му навлече множество критики, той отговори, че не съжалява за думите си.
Що се отнася до Русия, на видеоконференция в Мюнхен, Макрон отбеляза, че: "Следва заедно да възстановим архитеркурата на общата сигурност. Тя следва да включва и диалога с Русия. Този диалог трябва да бъде изискващ, но той е необходимо условие за мира в Европа". Освен това, френският президент констатира, че "през последните години политиката на пренебрежително отношение на Европа към Русия се провали".
И двете тези, лансирани от Макрон на въпросната дискусия, са пронизани от идеята за стратегическа автономия на Европейския съюз: "Европейците следва да поемат по-голяма отговорност за собствената си сигурност".
Както е известно, поне засега в рамките на ЕС липсва консенсус по въпроса за стратегическата самостоятелност на Съюза. Що се отнася до Франция, през април 2020, в интервю за Le Figaro, Макрон формулира това понятие по следния начин: "Европейската стратегическа автономия е концепция, която Франция прокарва вече почти три години. На фона на сегашната криза се очертава консенсус относно укрепването на европейската стратегическа автономия, т.е. укрепването на нашия суверенитет и способността ни да намалим зависимостта си от останалия сват, както и да укрепим нашите производители".
Ако анализираме тази теза в плоскостта на интересите на отделните страни членки на ЕС, следва да отбележим, че редица от тях и на първо място Франция, следвана от Германия, биха искали да провеждат по-независима от САЩ политика. Само че в рамките на стриктно регламентираното взаимодействие под егидата на НАТО, а на практика - на Вашингтон, това едва ли е възможно. От друга страна, появата на европейска стратегическа автономия, включително във военната сфера, би осигурила на държавите от ЕС по-удобен механизъм за прокарване на собствените им национални интереси.
В момента в НАТО членуват 30 държави, чиито цели в отделни региони на света радикално се различават. В Либия например, се сблъскват интересите на Франция и Турция, а в продължаващия спор между Гърция и Турция относно суверенитета и правата за проучване и добив на ресурси в акваторията на Егейско море и въздушното пространство над него, Атина се ползва с подкрепата на Париж и Рим.
В същото време е ясно, че стратегическата автономия на ЕС е невъзможна без възстановяването на нормалните отношения с Русия, още повече, че почти нито един важен за Стария контенент въпрос не може да бъде решен без участието на Москва.
От гледна точна на военната мощ, Русия е единствената държава в света, способна да унищожи САЩ. Що се отнася до икономиката, през 2019 стокооборотът между нея и ЕС падна до 280 млрд. долара, при положение, че през 2013 (т.е. преди "февруарската революция" в Украйна) беше достигнал 417 млрд. Тоест, в рамките на шест години беше фиксиран 33%-тов спад, причината за който беше налагането на икономически санкции от страна на ЕС, последвани от руски контрасанкции, от които изгубиха и двамата играчи.
В тази връзка ще припомня, че през февруари 2021 руският външен министър Сергей Лавров даде да се разбере, че страната му е готова да скъса отношенията си с ЕС, тъй като не възнамерява повече да търпи постоянното ескалиране на антируските санкции, какти и опитите на Съюза да води диалог с нея от позиция на морално превъзходство. Тоест, Русия очевидно не се нуждае от стратегическата автономия на ЕС, ако тя се планира за нейна сметка.
Посланието на Москва изглежда беше разбрано от Брюксел и в този смисъл тезата на Макрон, че "политиката на пренебрежително отношение на Европа към Русия през последните години се провали", е своеобразен отговор на руснаците, както и знак за потенциална готовност ЕС да се съобразява с руските интереси. Не е случайно и, че този сигнал дойде именно от Париж, тъй като Франция е най-самостоятелният играч в рамките на Съюза, при това тук не става дума само за икономика, но и за това, че страната притежава собствена ядрена мощ.
Впрочем, следва да отбележа, че процесът на отрезвяване на западните елити по „руския проблем” се развива не само в Европа, но и в Америка. Така, в публикувана през февруари 2021 в Nesweek статия, озаглавена „Може ли Западът да се справи с Путин?”, се констатира, че по редица въпроси и особено по касаещите вътрешнополитическата ситуация в Русия, администрацията на Байдън „може да направи твърде малко за да накара Москва да започне да гледа на света по начина, по който го правят САЩ”. Според нейния автор: „макар че някои могат да ме упрекнат в пораженство, това са геополитическите реалности”.
Разбира се, следва да сме наясно, че отрезвяването на западните елити и възприемането на новата геополитическа реалност от страна на „колективния Запад” ще бъде сложен и продължителен процес, в хода на който опитите му да наложи на Москва собствените си интереси несъмнено ще продължат. Това обаче едва ли ще се отрази особено на руската политика, особено предвид факта, че през последните години (включително заради наложените санкции) Русия постигна определена самодостатъчност както във военната, така и в икономическата сфера.
Позицията на Лондон и Берлин
В изказването си британският премиер Борис Джонсън се опита да резюмира резултата от срещата, като - за разлика от своите европейски и американски колеги - се въздържа от използването на неясни формулировки и обвинения. Той, в частност, демонстрира почти иронично отношение към изказванията на Байдън и Гутиереш, посочвайки, че преувеличават съществуващите проблеми: "В подобни случаи се е наложил навикът да обясняваме с тревога, че Западът е в състояние на окончателен упадък, че Северноатлантическият алианс е разделен и застрашен и, че всичко, което ни е скъпо, рискува да изпадне в пълно забвение. В последно време тази своеобразна индустрия на песимизма процъфтява. Позволете ми обаче, да предположа, че мракът е преувеличен и, че ние просто тръгваме по нов път".
В същото време, Джонсън изтъкна ролята на САЩ като "безапелационен лидер на свободния свят", който обаче не бива да забравя за готовността на Великобритания да "сподели бремето" на глобалните проблеми.
Германският канцлер Меркел пък отдели най-много време в изказването си на конференцията на пандемията от коронавирус, подчертавайки за пореден път, че светът следва да се обедини пред заплахата от Covid-19, в противен случай няма да има полза от ваксинацията.
Очевидно участниците не бяха в настроение да нарушават атмосферата на възстановеното единство на "колективния Запад", което вероятно бе и основната причина никой от тях да не повдигне спорния въпрос за съдбата на руско-германския газопровод "Северен поток 2". Впрочем, още преди конференцията стана ясно, че Вашингтон се е отказал на налага нови сериозни санкции във връзка с проекта на Газпром. Освен това, очевидно нежелайки да си разваля отношенията със съюзниците от НАТО, САЩ съзнателно оставиха въпроса за западната подкрепа за Украйна на втори план.
Проблемите пред американската "политика на сдържане".
Както посочва в специализираното издание Middle East Eye италианският дипломат от кариерата Марко Карнелос, "в първата си обширна външнополитическа реч, пред аудиторията на Мюнхенската конференция по сигурността, президентът на САЩ Джо Байдън подчерта твърдата позицията на страната по отношение на тримата и основни противници: историческия враг Иран, цикличния - Рузия и новия - Китай. Според него, основният конкурент и най-голямото предизвикателство пред САЩ през следващите години ще бъде Китай, което обаче е в рязък контраст с преобладаващото мнение в американското общество. Според наскоро проведената анкета на CBS News, 54% от респондентите смятат, че най-голямата заплаха за начина им на живот е вътре в страната, докато едва 8% вярват, че заплахите идват отвън".
В тази връзка, Карнелос задава закономерния въпрос, може ли да се смята за разумна политиката на твърда конфронтация едновременно с три държави, съперници на САЩ, която възнамерява да провежда администрацията на Байдън, без да се съобразява с мнението на американците? Това говори или за ненапълно адекватно възприемане на реалността от американските политически елити, или - казано с други думи - създава се впечатление, че въпросните елити притежават своеобразен колективен имунитет към критичното мислене.
Мнозина западни анализатори посочват, че в момента Америка е достигнала максимума на своята вътрешна и външна слабост, като в същото време е ангажирана в няколко изтощителни военни конфликта, а двата основни стълба на нейното дългогодишно глобално превъзходство - доларът, като световна резервна валута, и технологичното и предимство - се оказват все по-застрашени. Но въпреки това, Вашингтон изглежда изпълнен с решимост да влезе в схватка едновременно и с трите посочени по-горе държави.
Бившият държавен секретар Хенри Кисинджър, който през далечната 1972 формулира и осъществява прословутия историческия ход на сближаване между САЩ и комунистически Китай, насочен против Съветския съюз, което в крайна сметка гарантира победата на Америка в студената война, вероятно е силно объркан от случващото се (ще припомня, че в момента той е почти на 98). Просто, защото най-вероятният резултат от подобен самоуверен и високомерен подход ще бъде активизирането на сътрудничеството между Китай, Русия и Иран, насочено против опитите на Съединените щати да съхранят глобалното си превъзходство на всяка цена. Последиците от това обаче, мога да се окажат крайно неприятни най-вече за американските съюзници в Азия, Близкия Изток и Европа. От друга страна, този подход несъмнено представлява невероятен шанс за руския президент Путин, китайския ръководител Си Дзинпин и иранския Върховен лидер аятолах Али Хаменей.
В опитите си да постигнат изолацията на Русия, САЩ, поне засега, вероятно ще могат да разчитат на подкрепата на ЕС, предвид влошаването на отношенията между Москва и Брюксел. Въпреки настойчивостта на Вашингтон обаче, Германия изглежда не е склонна да се откаже от подкрепата си за проекта "Северен поток 2". Освен това, както смятат някои, твърдата позиция на Брюксел спрямо Москва може да бъде ревизирана, ако новият лидер на ХДС Армин Лашет замени Ангела Меркел на канцлерския пост след парламентарните избори в Германия през септември 2021.
Що се отнася до Техеран, макар Байдън да потвърди по време на видеоконференцията намерението си да върне САЩ в "ядрената сделка", той упорито се опитва да наложи на света тезата, че въпросната сделка е била нарушена именно от иранската страна, а не от Вашингтон, и в тази връзка настоява Иран първо да започне отново да спазва ангажиментите си, а САЩ едва след това да отменят санкциите срещу него.
Всъщност, добре известно е, че именно Съединените щати първи излязоха от сделката, като това беше официално обявено от президента Тръмп през май 2018. На свой ред, Иран започна частично да нарушава задълженията си едва година по-късно, което между другото, се позволява и от чл.36 от Съвместния всеобхватен план за действие във връзка с ядрената програма на аятоласите. Техеран твърди, че е готов отново да започне стриктно да спазва условията на "ядрената сдела", веднага след като същото стори и Вашинтон. Междувременно обаче, иранците също отправиха ултиматум, че ако до 21 февруари САЩ не отменят санкциите (което не се случи), страната им ще прекрати доброволното изпълнение на допълнителния протокол към Договора за неразпространение на ядреното оръжие и ще експулсира международните инспектори на ООН. По-късно стана ясно, че Техеран все пак е удължил с три месеца достъпа на инспекторите до ядрените си обекти, но го е ограничил.
В същото време Байдън изпрати важни позитивни сигнали към иранското ръководство, декларирайке, че спира подкрепата за войната на Саудитска Арабия срещу бунтовниците шиити (т.нар. "хуси") в Йемен, както и продажбата на оръжие за Рияд и Абу Даби и, че ще преразгледа предишното решение за обявяването на йеменските "хуси" за терористична организация.
Макар че позицията на САЩ относно иранската "ядрена сделка" изглежда крайно нелогична, малко е вероятно европейските държави да се дистанцират от нея, тъй като те не посмяха да го сторят дори по времето на Тръмп. Впрочем, за Техеран, позицията на ЕС не е от особено значение - за него е достатъчно, че се ползва с подкрепата на Русия и Китай. Трудно е да се прогнозира, как всичко това ще се отрази върху бъдещата ефективност на групата "5+1" (САЩ, Китай, Русия, Франция, Великобритания и Германия), която е ангажирана със "сделката".
Сходна е и ситуацията в случая с Китай. Проблемите, които китайците смятат за "вътрешни" - като Синдзян, Хонконг и Тайван, както и тези, касаещи сигурността в Южнокитайско море, са обект на арогантна американска намеса, което заплашва да нанесе още по-голяма вреда на и без това напрегнатите отношенията между Пекин и Вашингтон.
Измежду очертаните по-горе трима основни противници на Америка, именно Китай е в състояние да и създаде най-големи проблеми, тъй като в икономическо отношение страната е много по-мощна, отколкото Русия или Иран. Освен това, при открит американско-китайски сблъсък, солидарността на европейските и азиатски съюзници на САЩ въобще не е гарантирана, тъй като те - както изглежда - не са склонни да подкрепят агресивния курс, към който се ориентира администрацията на Байдън.
Тоест, проблемите въобще не се изчерпват със "сбърканата политика на Тръмп" и няма как да се решат с простото връщане назад, към "ерата Обама". Истината е, че външната политика на САЩ се нуждае от фундаментална ревизия и фактът, че екипът на Байдън/Харис поне засега не демонстрира никаква активност в тази посока, поражда много опасения както в Европа, така и в самата Америка.
Както посочват редица западни анализатори, САЩ очевидно не са готови да възприемат идеята за многополюсния световен ред и упорито продължават да вярват, че Америка продължава да е безусловен глобален лидер, за какъвто се смята от 1945 насам. Което е много опасно заблуждение.
*Българско геополитическо дружество
