Известният френски геополитик и експерт по проблемите на Близкия Изток и исляма Александър дел Вал (псевдоним на Марк Д’Ана) е роден през 1968 в Марсилия.
Той завършва Парижкия институт за политически науки, както и Института за политически изследвания в Екс-ан-Прованс, където специализира международни отношения и геополитика на арабския свят. През 1994 получава докторска степен в Миланския университет. По-късно специализира геополитика при Ив Лакост, Пиер-Мари Галуа, Бруно Етиен и Жил Кепел. Дел Вале е съосновател на Научния съвет по геополитика в Института Дедал в Кипър и професор в университетите на Мец и Ла Рошел, както и в Римския университет. Привърженик на т.нар. „панзападна парадигма”, т.е. на сътрудничеството между Запада и Русия в борбата с радикалния ислямизъм. Автор е на стотици статии в Atlantico, Politique Internationale, Le Figaro, France Soir, Herodote, Outre Terre и др., както и на тринадесет книги, включително на бестселърите "Ислямизацията на Европа", "Червено-кафяво-зелената ос: конвергенцията между ислямизма, комунизма и неонацизма" и „Истинските врагове на Запада: от отхвърлянето на Русия към ислямизацията на отворените общества”.
Интервюто с Александър дел Вал публикуваме с любезното съдействия на Еurasia Expert.
- Г-н Дел Вал, как според Вас може да бъде преодоляна конфронтацията между Русия и Запада, която се развива напоследък в Източна Европа?
- Струва ми, че за целта бихме могли да използваме примера на бившия президент на Франция Никола Саркози или на бившите премиери на Италия Матео Ренци и Силвио Берлускони, които решиха да отменят контрапродуктивните санкции срещу Москва. Би следвало повече да се вслушваме в европейските държави, които не са „роби” на НАТО. Отдавна е време да започнем да водим собствена игра, само че цената на това ще бъде нашата система за защита, което означава ръст на военните разходи. Не е възможно да бъдем независими от Америка, ако не контролираме собствената си защита. Нашата, т.е. европейската геостратегически слабост обаче не се дължи на САЩ, а е изцяло наша отговорност. Европа е слаба. Европейският съюз включва много „държави на всеобщото благоденствие”, които по никакъв начин не съумяват да интегрират своите имигранти. Хората в Европа просто искат да се веселят, да си прекарват добре времето и да получават помощ от държавата. Европейският съюз не е склонен да инвестира сериозни средства в отбраната си, предпочитайки да ги изразходва само за социални нужди. Затова сме разединени, слаби и зависими от НАТО и от американското културно и политическо влияние и т.н.
Но, ако една държава прехвърля на някой друг своята защита – в случая на САЩ и НАТО, тя се оказва зависима от онзи, който я защитава, т.е. превръща се в протекторат. Еманюел Макрон го осъзнава много добре и се опитва да убеди в това останалите членове на Европейския съюз. Именно затова някои европейски лидери, като Меркел, Макрон, както и лидерите на Унгария и Полша, решиха да укрепят европейската отбрана.
Мисля, че автономната европейска отбрана е единственото решение, което би позволило да избегнем геополитическата война и неразбирателството с Русия. Когато станем независими, благодарение на автономната отбрана, ще бъде нелогично да продължим да провеждаме сегашната антируска политика. Ще бъде много по-просто и лесно да поддържаме добри отношения с Русия. Независимостта ще ни позволи да се обединим с Русия и да създадем една „континентална стратегическа Европа”, за каквато говори оше Шарл Дьо Гол. Той винаги е заявявал, че ние, европейците трябва да бъдем независими от Америка и НАТО и правеше всичко възможжно за сближаване с Москва. Всъщност, Франция винаги е била сред най-важните съюзници на Русия, като изключим периода на войната с Наполеон. Не е в наш интерес да се обявяваме против тази стратегически важна държава. Франция и Западна Европа са длъжни съвместно с Русия да изградят новия многополюсен свят. Дьо Гол подчертава, че трябва да бъдем приятели със САЩ, но не и техни роби. Необходимо е повсеместно да изграждаме независими „геостратегически зони” и да си сътрудничим с големите играчи в този нов многополюсен свят.
- Самият Вие се смятате за голист, т.е. привърженик на една силна Европа на националните държави. Как виждате бъдещето на Европейския съз? Ще оцелее ли? Как ще се промени?
- Виждам няколко възможни варианти за бъдещето на Европейския съюз. Първият е, че ще успеем да създадем една независима Европа, както иска Макрон. Проблемът обаче е, че ако искаме силна Европа, за начало ще ни се наложи да приемем необходимостта страните членки на ЕС да се откажат от своя суверенитет или от част от него, само че много държави не искат да го сторят.
Националните държави, като Великобритания, Полша и дори Франция и Германия, изключително трудно склоняват да се откажат от своя суверенитет. Освен това, Европа може да бъде независима само при условие, че разполага със собствена отбрана, а ми се струва, че още сме далеч от това. Много е трудно да се промени съществуващия манталитет. От 2004 в Европейския съюз влязоха много страни членки на НАТО, част от които са настроени против Русия, като Полша, прибалтийските постсъветски държави, Чехия, Словакия, Словения, Румъния и т.н.
От периода на това разширяване на ЕС на изток насам, създаването на европейска отбрана става все по-трудно. Ако съумеем да убедим изброените по-горе европейски държави, че се нуждаем от автономна отбрана, тогава има шанс някой ден Европейският съюз да се превърне в един от големите играчи в новия многополюсен свят.
Европа обаче, следва първо да научи урока си по геополитика и стратегия: ако иска да съществува като самостоятелен играч, ще и се наложи да създаде своя, собствена идентичност и да се научи на „европейски национализъм”. Днешният ЕС се позиционира като зона на мира и мултикултурализма, отричаща „реалната политика”, т.е. това е идеалистична „слаба зона”, основаваща се на принципите на човешките права. Само че правата на човека са просто концепция, а силните държави вярват и изповядват т.нар. “Realpolitik”.
Тоест, Европа трябва да изгради своя наднационална конструкция и да организира собствената си защита, но истината е, че продължаваме да сме много далеч от това.
Вторият вариант е, след Брекзит Европа да бъде разделена и разрушена в резултат от подема на популистките евроскептични сили и държави. В средносрочна перспектива не може да се отхвърля подобен сценарий, защото много популистки партии критикуват общата европейска валута като нещо, което ерозира националните икономики, а политкоректната система – заради това, че отдава предпочитание на мултикултурализма, ислямската и неевропейската имиграция. Тоест, напълно възможен е вариантът Европейският съюз да се разпадне и да се върнем към предишната система от суверенни национални държави.
Третият сценарий е запазване на статуквото: ние все още не представляваме суверенна европейска държава, но вече не сме и съюз на национални държави. Тоест, намираме се на „ничия геополитическа земя” и това е много опасна ситуация. Франция вече не е независима, защото зависи от европейската администрациа в Брюксел, но и ЕС все още не представлява единна паневропейска супердържава. В стратегическо отношение, ние сме „нищо”.
На практика, все още не сме федерация, т.е. не можем да действаме като един играч. Ние сме множество различни държави, влизащи в Европейския съюз. Имаме различна история, говорим на различни езици, понякога имаме различаващи се интереси. Тоест, в момента е практическо невъзможно да бъде изградена една наистина независима Европа. Дьо Гол беше прав, когато казваше „Нека си останем независими държави, нека си сътрудничим, нека се опитаме да изградим Европа на независимите държави и нека да поддържаме добри отношения с Русия”.
