Икономическите основи на американско-иранската конфронтация

Действително, ликвидирането на иранския военен лидер Сюлеймани представляваше едностранен военен акт, нарушаващ международното право, но в същото време, беше стъпка, която напълно се вписва в една отдавна възприета от САЩ стратегия. Всъщност, то беше пряко санкционирано от Сената с неговия законопроект за финансиране на Пентагона, приет през миналата 2019.

Това убийство целеше най-вече укрепването на американското присъствие в Ирак и Близкия Изток, като цяло, за да бъде запазен контролът над петролните запаси на региона, в качеството им на основна опора на долара, както и за да бъдат подкрепени уахабитските въоръжени групировки на Саудитска Арабия (Ислямска държава, Ал Кайда в Ирак, Ан-Нусра и другите подразделения на онова, което всъщност представлява своеобразен "чуждестранен легион" на Америка). Именно това е ключът за разбирането на тази политика на САЩ, както и защо тя ще продължи да ескалира.

Аз самият присъствах при обсъждането на въпросната стратегия, в онзи и вид, в който беше формулирана преди почти петдесет години, когато работех в Института Хъдсън и участвах в съвещания в Белия дом, срещах се с генерали от различните аналитични центрове на Въоръжените сили, както и с наши дипломати в ООН. Ролята ми беше да анализирам икономическия платежен баланс с акцент върху военните разходи, което правех в течение на десет години за нуждите на банката Чейз Манхатън, холдинга Артър Андерсън и редица големи петролни компании. Това бяха две от трите направления на американската външна политика и дипломация (третият проблем беше, как една демократична държава, като САЩ, може да води войни, след провала във Виетнам и при положение, че обществото категорично отхвърля ангажирането и в нови военни конфликти).

Губейки се в безброй предположения относно случващото се, големите медии и общественото мнение, на практика, отклониха вниманието от тази стратегия, внушавайки, че убийството на Сюлеймани е целяло да премахне заплахата за импийчмънт на Тръмп, ликвидирайки един яростен противник на Америка, или да бъдат подкрепени определени кръгове в Израел, или пък просто е било извършено в угода на антииранските неоконсервативни "ястреби" в Белия дом. Истинският контекст за тези действия обаче е свързан с платежния баланс, както и с ролята на петрола и енергетиката, като цяло, в качеството им на дългосрочен лост на американската външна политика.

Ролята на платежния баланс

Военните разходи в чужбина отдавна представляват основният дефицит на платежния баланс на САЩ. Именно възникналият платежен дефицит - като започнем с Корейската война през 1950-1951 и продължим с Виетнамската война, през 60-те и 70-те години, беше причината за лишаването на долара от златното му покритие през 1971. Проблемът, пред който бяха изправени американските военни стратези беше, как да продължат да поддържат 800-те военни бази на САЩ пръснати по целия свят и да подкрепят войските на своите съюзници, без при това да лишат Америка от нейния изключително мощен финансов лост.

Решението беше златото да бъде заменено с ценните книжа на американския Федерален резерв (IOU), в качеството им на основа на резервите на чуждестранните централни банки. След 1971 тези банки нямаха кой знае колко варианти да използват притока от книжни долари, освен да ги пренасочват към американската икономика, купувайки ценните книжа на САЩ. Ето защо, ефектът от американските военни разходи в чужбина не ерозира обменния курс на долара и дори не накара хазната и Федералния резерв да повишат лихвените проценти за да привлекат чуждестранна валута и така да компенсират изтичането на долари за военни разходи. Освен това, тези военни разходи в чужбина помогнаха да бъде финансиран вътрешния дефицит на федералния бюджет на САЩ.

Саудитска Арабия и другите близкоизточни членове на ОПЕК бързо се превърнаха в опора на долара. След като тези държави четирикратно повишиха цената на продавания от тях петрол (в отговор на това, че САЩ преди това четирикратно повишиха цените на износа на пшеница, който по онова време беше основната опора на търговския им баланс), американските банки бяха буквално залети от огромно количество чуждестранни депозити, направени от страни от Третия свят, в резултат от експлозията на кредитния балон през 1972, заради неплатежоспособността на Мексико и краха на държавните кредитни системи на въпросните страни (чиито последици продължиха да се усещат още цяло десетилетие), което ги направи напълно зависими от Съединените щати (посредством МВФ и Световната банка).

Като капак на всичко, Саудитска Арабия не пестеше особено доларовите си активи, натрупани от износа на петрол, изразходвайки стотици милиарди долари за покупката на американско въоръжение. Това постави Кралството в зависимост от доставките на резервни части и поддръжката на закупената техника, освен това позволява на САЩ да "изключат" саудитската военна техника, в случай, че Рияд се опита да действа независимо от Вашингтон.

Така, запазването на ролята на долара като световна резервна валута се превърна в основа за покриване на военните разходи на Съединените щати. Другите държави не плащат директно на Пентагона за тези разходи, а просто финансират американската хазна и банковата система на САЩ.

Именно страхът пред възможността тази схема да се промени, беше основната причина, която накара САЩ да се обяват против режима на Кадафи в Либия, чиито валутни резерви бяха в злато, а не в долари, което беше лош пример за останалите африкански държави, показвайки им, как биха могли да се освободят от "доларовия диктат". И така, Хилари Клинтън и Барак Обама организираха интервенцията срещу Либия, овладяха нейните златни запаси (и до днес не е ясно, кой точно контролира тези милиарди долари в злато) и разрушиха либийската държава, нейната образователна система и обществената и инфраструктура.

Дедоларизацията е най-голямата заплаха за САЩ днес, тъй като Китай, Русия и редица други държави (включително Иран) се стремят да избегнат, или поне драстично да съкратят използването на долари. Без функциите на долара като световна резервна валута и без ролята на Пентагона за генерирането на американския държавен дълг, който пък е средство за формиране на резервите на Световната банка, САЩ биха се оказали твърде ограничени във военно, а това означава и в дипломатическо отношение, както беше по времето на златния стандарт.

Тоест, става дума за същата стратегия, която Съединените щати следваха и в Сирия и Ирак. Иран представлява заплаха за тази стратегия на глобална доларизация и нейната опора в петролната дипломация на САЩ.

Петролната индустрия като опора на платежния баланс на САЩ и американската дипломация

Търговският баланс се постига от излишъка на петрол и селскостопанска продукция. Петролът е ключова стока, защото се търгува от американските компании практически без това да се отразява върху платежния баланс на САЩ (тъй като плащанията приключват в централите на петролната индустрия под формата за печалба и бонуси за техните управители), докато печалбите от продажбите на американските петролни компании в други държави се прехвърлят в САЩ (през офшорните центрове и без да се плащат данъци, най-вече през Либерия и Панама, в течение на дълги години). Както вече отбелязах по-горе, на страните от ОПЕК беше "препоръчано" да съхраняват официалните си резерви под формата на американски ценни книжа (акции и облигация, както и дългови разписки на хазната, но без да ги използват за закупуване на американски компании, смятани за "стратегически").

Именно опитът на Америка да запази тази своя опора, обяснява яростното противодействие от страна на Вашингтон на всички опити на чуждестранните правителства да обърнат процеса на глобално затопляне и да ограничат експериментите с климата, породени от сегашната, спонсорирана от САЩ, зависимост на света от петрола. Всички подобни стъпки от страна на Европа и други държави, които биха намалили зависимостта от способността на САЩ да контролират "глобалното петролно кранче", използвайки го като инструмент за контрол и принуда, се разглеждат от Вашингтон като "опасни и враждебни действия".

Петролът обяснява и американското противодействие на транзита на руски енергосители по газопровода "Северен поток". Стратезите във Вашингтон разглеждат енергетиката като национален монопол на САЩ. Другите държави могат да печелят от него - както го прави Саудитска Арабия например, която след това инвестира печалбите си в американската икономика, но не и да използват средствата от петрола за да стимулират собствения си икономически растеж и своята външна политика. Тоест, контролът върху петрола, на практика означава подкрепа за продължаващото глобално затопляне, като интегрална част от стратегията на САЩ.

Как една "демократична" нация може да разпалва войни и да поощрява тероризма

Виетнамската война показа, че съвременните димократични държави вече не са в състояние да използват собствените е си армии за участие в каквито и да било големи конфликти, тъй като това ще означава да мобилизират за целта своите граждани. Последните обаче биха свалили всяко правителство, опитващо се да реализира подобен "проект". От друга страна, без армия не можеш да осъществиш интервенция в някоя държава за да я подчиниш. Пряко следствие от тази ситуация е, че когато става дума за военна стратегия, демокрациите на практика имат само две възможности: или да водят само въздушна война, докато не сравнят противника си със земята, или пък да сформират собствен "чуждестранен легион", т.е. да ангажират наемници или да подкрепят чуждестранни режими, които да им осигурят необходимата жива сила. Именно по тази причина за Америка е толкова важно да запази "терористичните легиони" в богатите на петрол и непослушни държави, а заедно с тях - и хаоса и тоталната ерозия на държавността, като такава. Като това се представя за "прокарване на западната демокрация".

Саудитска Арабия играе решаваща роля и в това отношение, благодарение на контрола си върху уахабитите-сунити, превърнали се в терористи-джихадисти, готови да саботират, бомбардират, убиват, взривяват, както и да използват други възможни средства за борба с всяка мишена, обозначена като "враг на исляма" - евфемизъм, използван от Саудитите, които в случая действат като клиент на САЩ. На практика обаче, не религията е ключовият фактор, защото аз лично не се сещам за нито едно нападение на Ислямска държава или подобни уахабитски организации срещу израелски цели. Вашингтон се нуждае от Саудитите за да мобилизират и финансират ултрарадикалните уахабити. По този начин, освен че играе ключова роля в платежния баланс на САЩ (тъй като по-голямата част от приходите от петролния износ се инвестират в акции, облигации и други американски ценни книжа), Саудитска Арабия им предоставя необходимата "работна ръка", финансирайки уахабитите - членове на американския Чуждестранен легион: Ислямска държава, Ал-Кайда, Ан-Нусра и т.н. По този начин тероризмът на практика се е превърнал в "демократичен" инструмент на съвременната военна политика на САЩ.

Онова, което прави американската петролна война в Близкия Изток "демократична" е, че това е единственият вид война, която може да води една демокрация, т.е. въздушни удари, последвани от настъплението на озлобена и жестока терористична армия, компенсираща факта, че нито една демокрация в съвременния свят, не може да води пълноценни бойни действия в чужбина със своя, собствена армия. От което пък следва, че тероризмът вече се е превърнал в "демократичен" начин за водене на война.

Всъщност, какво представлява "демокрацията" от гледната точка на САЩ. В съвременния оруелов речник, така се обозначава всяка страна, която подкрепя американската външна политика. Така, след извършените в тях преврати, Боливия и Хондурас станаха "демокрации", също както и Бразилия, след идването на власт на Болсонаро. По времето на Пиночет, Чили пък беше образец на "чикагска свободна пазарна демокрация". Така беше и в Иран по времето на шаха, и в Русия по времето на Елцин - но, не и откакто неин президент стана Владимир Путин. Разбира се, Китай на президента Си Дзинпин, също не е "демокрация".

Антонимът на "демократична" е "терористична", което в случая означава просто, че въпросната нация е склонна да се съпротивлява на американската неолиберална демокрация. Американските прокси-армии от джихадисти обаче, не са терористични.

Ролята на Иран като заклет враг на САЩ

И така, кои са преградите пред доларизацията, налагана от САЩ, и тяхната петролна и военна стратегия? Очевидно е, че Русия и Китай са нарочени за дългосрочни стратегически противници на Америка именно заради опитите им да провеждат собствена независима икономическа политика и дипломация. Наред с тях обаче, Иран, вече почти седемдесет години, също е мишена на Вашингтон.

Омразата на Америка към Иран е свързана със стремежа и да контролира иранския петролен добив, износа и приходите от него. Именно този стремеж е в основата на свалянето на иранския премиер Мосадък през далечната 1953, заради опита му да национализира Англо-иранската петролна компания. Превратът, организиран от ЦРУ и британската МИ-6, предава цялата власт на отстъпчивия към западните претенции шах Мохамед Реза Пехлеви, който превръща Иран в полицейска държава, за да не допусне откъсването и от американската сфера на влияние. По онова време джамиите се оказват единствените места, свободни от полицейско присъствие. По-късно това доведе до превръщането на Иран в Ислямска република, след свалянето на шаха, и до повторното утвърждаване на иранския суверенитет.

Американският антагонизъм по отношение на Иран се задълбочава и по ред демографски и религиозни съображения. Подкрепата на Техеран за шиитската общност в Ирак и други държави - включително квазисоциалистическата му политика и отказа от неолиберализма - го превърнаха в основния религиозен съперник на сунитското сектантство на Саудитска Арабия и нейната роля като спонсор на "уахабитския чуждестранен легион" на САЩ.

Вашингтон реши да ликвидира иранския генерал Сюлемани най-вече заради ролята му за разгрома на подрепяните от САЩ джихадисти и терористи (включително Ислямска държава), опитващи се да разрушат Сирия и да сменят режима на Асад с група отстъпчиви към Вашингтон местни лидери, съвсем в духа на стария имперски принцип "разделяй и владей". В някои случаи, Сюлеймани сътрудничеше с американските части в борбата срещу Ислямска държава, позволяваща си да "излиза извън рамките", очертани от САЩ. Има достатъчно основания да смятаме обаче, че в последно време той усилено е работил с иракското правителство, стремящо да възстанови контрола си над петролните находища на страната, който - също както и над тези в Сирия - в момента на практика е в ръцете на САЩ (с което Тръмп много се гордее).

Още в началото на 2018 президентът Тръмп поиска от Ирак да компенсира разходите на Америка по "спасяването на иракската демокрация", чрез бомбардирането и ликвидирането на остатъците от икономиката на Саддам Хюсеин. Тази компенсация трябваше да стане с иракски петрол. Впрочем, през миналата 2019 Тръмп дори си позволи публично да зададе въпроса, дали не е по-лесно САЩ просто да си присвоят петрола на Ирак. Както е известно, гигантските петролни находища на тази страна се превърнаха в своеобразна награда за победоносната петролна война на тандема Буш-Чейни, стартирала след трагичните събития от 11 септември. Според източник на Axios Press, присъствал на провелата се през март 2017 среща между Тръмп и тогавашния иракски премиер Хайдар ал-Абади, в края на разговора американският президент открито е поставил въпроса: "какво ще правим с петрола?" (1).

Впрочем, идеята на Тръмп, че Америка задължително трябва "да получи нещо", с което да покрие военните си разходи по разрушаването на иракската и сирийската икономики, изцяло се вписва в политиката на САЩ.

В края на октомври 2019 New York Times съобщи, че: "през последните дни г-н Тръмп избра петролните находища в Сирия като поредната причина отново да се откаже от изтеглянето на американските части и да разположи още стотици войници на САЩ в тази разорена от войната страна. Той обяви, че именно Съединените щати са "обезопасили" петролните находища в обзетата от хаос Североизточна Сирия и очевидно смята, че овладяването на основния природен ресурс на страната оправдава по-нататъшното разширяване на американското военно присъствие там". Както е известно, Тръмп засегна въпроса за сирийския петрол по време на речта си в Белия дом, веднага след като съобщи за убийството на водача на Ислямска държава Абу Бакр ал-Багдади (2). Впрочем, в коментара на New York Times се цитира и неназован висш служител на ЦРУ, който напомня, че поставянето на иракския петрол под американски контрол беше обещано още по време на президентската кампания на Тръмп през 2016.

Именно това обяснява и интервенция в Ирак през 2003, и думите на Тръмп: "защо просто не им вземем петрола?". Впрочем, то обяснява и атаката, организирана от Обама и Хилари Клинтън срещу Либия - не само заради нейния петрол, но и заради наглостта и да инвестира валутните си резерви в злато, вместо да изпраща излишните приходи от петрола в хазната на САЩ, купувайки американски ценни книжа, а също заради стремежа и да бъде светска и "социалистическа" държава.

Пак това обяснява и, защо американските неоконсеравтори толкова се опасяваха от плана на Сюлеймани да помогне на Ирак да възстанови контрола над собствения си петрол и да може да противостои на терористичните атаки, подкрепяни косвено от САЩ и почти открито от Саудитска Арабия. Именно тези негови действия направиха ликвидирането му належащо.

В същото време, американските политици направиха всичко за да отвлекат вниманието от истинските причини за тази акция. Дори такъв яростен противник на Тръмп, като сенаторът демократ Елизабет Уорън, не пропусна да акцентира върху това, колко "лош човек" е бил покойният Сюлеймани, как е убивал американски военни и е вдъхновявал иракската съпротива срещу опитите на САЩ да овладеят петрола на страната. Всъщност, изобразявайки пред американските медии Сюлеймани като чудовище, тя съзнателно отклоняваше вниманието им от истинските причини той да бъде убит именно сега.

(Не)възможната съпротива срещу стратегията на САЩ

Тази американска стратегия ще продължи да се реализира докато останалите държави не я отхвърлят достатъчно категорично. Ако Европа и другите региони не го направят, те са обречени да страдат от последиците от политиката на САЩ, т.е. да изразходват още повече средства за спонсориране на американските войни, да се сблъскат с все по-големи бежански потоци и нарастваща заплаха от тероризъм, както и с ускоряващо се глобално затопляне и все по-екстремални природни условия.

Русия, Китай и техните съюзници вече са тръгнали по пътя на дедоларизацията, като средство да ерозират ролята на платежния баланс, в качеството му на опора на глобалната военна политика на САЩ. Днес обаче, хората повече се интересуват, какъв би могъл да е отговорът на Иран.

Непоследствено след убийството на Сюлеймани, американските медии направиха всичко за да създадат психоза, че САЩ са застрашени от неминуема иранска атака. Кметът на Ню Йорк Бил Де Блазио дори разположи групи полицаи на всички кръстовища в града за да ни покаже, колко неизбежен е иранският терористичен удар. Сякаш именно Иран, а не американският съюзник Саудитска Арабия, беше в дъното на трагедията от 11 септември, или сякаш иранците действително са предприели някакви мащабни силови действия против Съединените щати (макар че те всъщност се задоволиха само с бутафорна ракетна атака срещу две предварително опразнени американски бази в Ирак).

Целият смисъл на това поведение беше, да бъдат убедени американците, че убийството на генерал Сюлеймани е целяло те да бъдат защитени. Както заявиха Доналд Тръмп и редица представители на Пентагона, генералът е бил причина за смъртта на мнозина американци и със сигурност е планирал мащабни атаки, които биха довели до смъртта на още повече невинни наши съграждани. Именно това е позицията на Америка в света: слаба, но заплашителна, и настояваща за "адеквана защита" - под формата на военна атака срещу някоя отделна личност или срещу цяла държава.

Всъщност, какви са реалните интереси на Иран? Ако той наистина иска да ерозира американския долар и петролната стратегия на САЩ, първата му стъпка би следвало да е изтеглянето на американските въоръжени сили от Близкия Изток, включително прекратяване окупацията на петролните находища в региона. Решението на иракския парламент в тази посока е белег, че стратегията на Техеран вероятно ще бъде именно такава.

Лично за мен обаче, е по-важно, какво биха могли да направят самите американци за да се противопоставят на политиката на неоконсерваторите, целяща да срине със земята всяка държава, съпротивляваща се на диктата на американската неолиберална автокрация. Трябва да призная обаче, че засега съм силно разочарован от случващото се. Обвиненията на опозицията, че действията на Тръмп са били необмислени, означава отказ да се признае, че тези действия всъщност са напълно обосновани и целта им е ясно да се декларира, че САЩ са готови да започнат нова голяма война, да унищожат Иран и, въобще, да направят всичко за да запазят контрола си над близкоизточния петрол, да могат да диктуват политиката на ОПЕК и да защитят своя "чуждестранен легион" от терористи и джихадисти, а също, че всеки опит за противопоставяне на тази политика ще се възприема като атака срещу самите Съединени щати.

Мога да разбера емоционалната реакция или новите призиви за импийчмънт на Тръмп. Не мога да приема обаче обвинението на опозицията от Демократическата партия, че президентът е превишил конституционните си пълномощия, като с убийството на Сюлеймани е извършил военно нападение срещу Иран. Защото истината е, че Конгресът на практика е съучастник в това нападение, след като одобри бюджета на Пентагона и след като Сенатът отмени поправката от 2019 към Закона за националната отбрана, внесена от Бърни Сандърс, Том Удал и Ро Ханна и забраняваща на президента да води война срещу Иран или да ликвидира негови висши функционери. При разглеждането на този бюджет в Сената, Белият дом и Пентагонът (т.е. военно-индустриалният комплекс и неоконсерваторите) премахнаха това ограничение. Което беше ясен знак, че възнамеряват да воюват с иранците и да ликвидират техни лидери. На конгресмените обаче не им достигна смелост да поставят този въпрос на обществено обсъждане.

Зад всички това стои т.нар. Патриотичен акт, приет през октомври 2001 и поставил началото на т.нар. "глобална война с терора". Както е известно, той на практика поставя под въпрос изключителното право на Конгреса да обявява война.

Въпросът днес е, как да бъдат накарани политиците, без значение дали са от Америка, Европа или Азия, да осъзнаят, как тази американска политика на принципа "всичко или нищо", застрашава света с нови войни, бежански потоци, нарушаване на петролната търговия през Ормузкия пролив, компрометиране на борбата с глобалното затопляне и запазване на неолибералната доларизация, натрапвана от САЩ на всички останали. За съжаление, днес нито една западна държава не призовава за нов международен съд за извършителите на военни престъпления, по модела на Нюрнбегския трибунал, нито пък заплащва, че ще излезе от НАТО, или дори, че е склонна да престане да използва валутните си резерви за да купува американски ценни книжа, финансирайки по този начин военния бюджет на САЩ.

Бележки:

1. https://www.axios.com/trump-to-iraqi-pm-how-about-that-oil-1a31cbfa-f20c.... The article adds: “In the March meeting, the Iraqi prime minister replied, ‘What do you mean?’ according to the source in the room. And Trump’s like, ‘Well, we did a lot, we did a lot over there, we spent trillions over there, and a lot of people have been talking about the oil.’” ↑
2. Michael Crowly, “‘Keep the Oil’: Trump Revives Charged Slogan for new Syria Troop Mission,” The New York Times, October 26, 2019. https://www.nytimes.com/2019/10/26/us/politics/trump-syria-oil-fields.html. The article adds: “‘I said keep the oil,’ Mr. Trump recounted. ‘If they are going into Iraq, keep the oil. They never did. They never did.’” ↑

* Авторът е известен американски икономист, професор в Университета на Мисури в Спрингфийлд