Ремилитаризацията на Япония: еволюция на дебатите относно чл.9 на конституцията

Милитаристка Япония, заедно с нацистка Германия и фашистка Италия, са страни-агресори във Втората световна война и носят, особено в десетилетията след войната, вината за своята агресия, която и до днес не е забравена. Не те са били обект на нападение, а точно обратното – без обявяване на война започват агресивни военни действия. Това определя и отношението към тях след войната. 

Външните министри Мамору Шигемицу^[5] и Хитоши Ашида^[6] са единодушни, че след края на Втората световна война е от критична важност да не се допусне Япония да изстрада същата съдба като Германия с Версайския мирен договор от 1919.^[7]. С изработването на новата японска конституция[8] и особено чрез включването в нея на чл. 9[9], се прави опит да се осмисли бъдещето на Япония в контекста на „постоянен неутралитет“ и „колективна сигурност“. Новата японска конституция, съдържаща революционни промени за политически и граждански права на жените и малцинствените групи в японското общество, нов статут на императора, свобода на политическите партии и работническите организации, пълно премахване на остатъците от феодалната система, раздробяване на големите монополни обединения и много други, е приета при пълното вмешателство и натиск на СКАП[10].

Много изследвания са посветени на сложния процес по изготвянето на новата японска конституция от 3 ноември 1946, влязла в сила на 3 май 1947, но относно авторството конкретно на този член 9 за отказ от суверенното право на всяка нация да води война, както за настъпателни, така и за отбранителни цели, няма единно мнение. Според ген. Дъглас Макартър, мирната клауза, постановена в чл. 9, е предложена от японския премиер Шидехара Киджуро[11], който желаел да се забрани всякакво военно въоръжение за Япония, за да се предпази от нова война. Виждането на премиера Шидехара е, че притежаването на оръжие е „безмислено“, защото всяко въоръжаване под стандарта би загубило уважението на народа и би довело впоследствие до обсебване от идеята за превъоръжаване. Шидехара признава авторството си на чл.9 в мемоарите си „50 години дипломация“, самият ген. Макартър също неколкократно потвърждава авторството[12]. Според други интерпретации, включването на чл. 9 е наложено главно от Правителствения отдел на СКАП, и конкретно от един от приближените на Макартър - генера Чарлз Кейдс. Има обаче и друга теория на конституционния експерт Тошийоши Миядзава, че идеята е на самия ген. Макартър, а премиерът Шидехара е просто пионка в неговите ръце за представянето на мирната клауза. След потвърждаването на чл.9 от Диета (японския парламент) в текста на конституцията на 3 ноември 1946, Чарлз Кейдс се противопоставя на предложената формулировка, забраняваща употреба на сила от страна на Япония за „съхраняване на собствената и сигурност“, защото вярва, че самоотбраната е право на всяка нация[13].

По това време (1945-1946) все още има силна надежда не само, че ООН ще посредничи за изработването на условията на следвоенния мир, но и, че японската сигурност ще може да се гарантира колективно от международната общественост чрез Световната организация.

Отношението към чл.9

Интересен факт е, че първият представител на следвоенната японска върхушка, който подлага на съмнение идеята, че японската безопасност може да се повери на ООН, е император Хирохито. Вместо да разчита на Световната организация, той се насочва към търсене на двустранно американо-японско споразумение за сигурност. На 6 май 1947, в четвъртата си среща с ген. Макартър, императорът отбелязва, че доколкото Япония няма да има военна сила, е добре да се поддържа жива надеждата за сигурност чрез ООН, но реалността е, че дори самата Световна оранизация ще има трудности, докато започне да функционира. Затова император Хирохито апелира към генерала, че „за да се гарантира японската сигурност, е необходимо САЩ да поемат инициативата“^[14]. Т.е. както от императорския двор и висшите управляващи кръгове, така и от широката общественост се осъзнава състоянието на непълен и нарушен суверенитет на Япония след отказа ѝ от право на война и поддържане на военен потенциал, дори и за самоотбрана.

С налагането на американската окупация, неофициален посланик на САЩ в Токио първоначално е Джордж Ачесън, който е и дипломатически съветник на ген. Макартър. Друг канал за дипломатическа  комуникация между управляващите на двете страни се осигурява от генерал-лейтенант Робърт Екелбергер, командир на Осма армия, чийто щаб е разположен в Йокохама. Министрите Шигеру Йошида и Хитоши Ашида установяват приятелски отношения с него и търсят съвета и помощта му^[15]. Контактите чрез Ачесън и Екелбергер са изключително полезни при сондирането на мнения и разработване на концепциите за националната сигурност на новите японски  управляващи.

Първата от тези концепции е изложена в т. нар. Меморандум „Ашида“. Оригиналният, т. е. първият Меморандум „Ашида“ е предаден на 13 септември 1947 на генерал Екелбергер във връзка със запитването му за евентуална дата на изтегляне на американските окупационни войски от японска територия. Но тъй като генералът загива в самолетна катастрофа на път за Вашингтон, оригиналният документ изчезва с него. Все пак, основната идея на меморандума е известна и тя е, че най-добрите средства за гарантиране на японската сигурност са да се сключи специално споразумение за сигурност със САЩ и да се подсилят вътрешните полицейски сили на страната. По време на изготвянето му най-сериозното съображение в Япония е, че суверенитетът на страната може да се наруши, ако съюзнически военни сили останат на нейна територия и след постигането на независимостта. Затова меморандумът „Ашида“ ограничава оставането на американски военни части само до „извънредни ситуации“ и „критични случаи“^[16].

След гибелта на ген. Екелбергер японският външен министър в сътрудничество с правителствения секретар Суехиро Нишио, пише втория меморандум до американското правителство относно сигурността на Япония^[17]. В него се посочва, че японското правителство само е в състояние да потуши всички вътрешни бунтове или вълнения, които биха могли да застрашат вътрешната стабилност. Отбелязва се също, че във време на нарастваща международна несигурност, Токио приема американската протекция като най-доброто средство за защита на японската независимост и желае да влезе в специално споразумение със САЩ срещу външна агресия от страна на трета сила, като в същото време изгради вътрешни - сухопътни и морски - полицейски сили. Меморандумът твърди, че докато ООН покаже, че може да изпълнява функциите, заложени в Устава, желанието на японския народ е сигурността му да се  гарантира от САЩ.

Меморандумът „Ашида“ е първото официално предложение на японско правителство до правителството на САЩ за американски гаранции за японската сигурност и в следокупационния период^[18]. Документът допуска, че САЩ могат да поддържат въоръжени сили в региони в непосредствена близост до Япония, а Япония ще поддържа военни бази във вътрешността на страната, които да се предоставят на американските сили в критичен момент или извънреден, непредвиден случай^[19].

Генерал Макартър не отхвърля възможността САЩ да гарантират японската сигурност, но СКАП продължава да настоява за включване на  пацифисткия член 9 в новата конституция на Япония^[20]. Страната не само се отказва от суверенното право на всяка държава да води война, но и поверява защитата на националните си граници на войските на СКАП^[21].

Изпаднала във временна изолация от външния свят, Япония и нейните дипломати правят всичко възможно да използват годините след военната капитулация за възстановяване и реабилитация на страната. Експанзионистките доктрини и имперски завоевателни амбиции на нацията завинаги са изоставени като насоки на японската външна политика и това е коренна промяна в сравнение с времето на Меморандума „Танака“ от 1927 и „движението на младите офицери“ от 1936.  Военните и завоевателни средства на външната политика са напълно дискредитирани в очите и на японското общество, и на управляващия елит. Това води до възраждането в следвоенна Япония на някои по-раншни външнополитически теории^[22] за „малка Япония“ като „морска държава“. Те се преобразуват по-късно в известната доктрина „Йошида“. Според нея, усилията на японската нация трябва да се съсредоточат върху икономическото развитие и постигане на икономическа мощ, като в същото време страната поддържа нисък статус във военностратегическите дейности^[23]. За сравнение, Япония разходва само 1% от своя БВП за охрана и въоръжение, при средно 4% на останалите големи държави след войната. Това до голяма степен спомага и за „японското икономическо чудо“ още през 60-те години на миналия век.

След 1947 се осъществява качествена промяна на политиката на САЩ, като ключов фактор в окупацията на Япония. С известната реч на Чърчил във Фултън, САЩ започва Студената война, която в крайна сметка води до т.нар. „Обратен курс“ на Щатите по отношение на Страната на изгряващото слънце. Началото му е през 1947-1948. Свързан е и с това, че „Гоминдан“-ът в Китай търпи поражение в Гражданската война с „Гунчандан“, т.е. комунистите. Фактически, САЩ губят ключовия си съюзник в Източна Азия и затова се залага на Япония. Така се стига до ситуацията, че Страната на изгряващото слънце успява да направи преход от военен разгром и пълна изолация до дипломатическо признание и интеграция в структурите на Организацията на обединените нации.

Далеч не всички в Япония са съгласни с чл. 9. През 1946 например, Сандзо Носака, един от лидерите на Японската комунистическа партия, твърди, че Япония „би трябвало да запази правото си да води справедливи войни с отбранителна цел”^[24]. Премиерът Шигеру Йошида обаче заявява, че „[чрез чл. 9 на конституцията – б.а.] Япония е предала неотменимото си право на самозащита ... дори за съхранение на собствената си сигурност”^[25]. По-късно този подход става позиция на Либерално-демократическата партия на Йошида, която поддържа, че японската самоотбрана не следва да се опира на собствена армия, а на американската военна мощ.

Макар че е оспорван още от приемането му, а и до днес, чл. 9 създава прецедент, който според някои може да се използва като „световен наръчник по оцеляване“ в следващото хилядолетие^[26]. По време на приемането му, когато редица държави се презапасяват с оръжие, без да държат сметка за мирните нужди на човечеството, чл. 9 е подложен на критика както в Япония, така и извън нея. От разстоянието на времето обаче могат да се оценят много от позитивните му ефекти, например неучастието на Япония в международната търговия с оръжие.

Япония е страна по пацифисткия пакт Бриан-Келог от 27 август 1928[27], страни по който са САЩ, Австралия, Канада, Чехословакия, Германия, Англия, Индия, Ирландия, Италия, Нова Зеландия, ЮАР, Полша, Белгия и, Франция. В него се казва, че договарящите страни „осъждат прибягването към война за разрешаване на международни конфликти и я отричат като инструмент на национална политика в отношенията помежду си“. Пактът е сключен преди Втората световна война. В Япония смятат че когато се появяват подобни фрази в легални документи от една и съща ера, те трябва да се интерпретират логично, уместно и съобразно времето, мястото и контекста на международната конфигурация. Конкретната фраза в този договор изключва войната като средство за самоотбрана. Параграф 9 в новата японска конституция, цитиран в бележка по-горе, изрично отрича войната, както и впрочем Преамбюлът на същата конституция, макар мнозина учени да се съмняват, че той има легална обвързваща сила.

Дебатите около чл. 9 на новата конституция разделят японското общество на четири големи групи: „пацифисти”, които са твърдо за запазване на чл. 9 в текста на конституцията; „комерсиалисти”, които изтъкват финансовия положителен ефект от невъоръжаването;. „ревизионисти, които са за ревизиране на чл. 9 и допускане на „умерено въоръжаване” и  „националисти”, настояващи за премахване на чл. 9 и разрешаване на пълно право на самоотбрана и настъпление до постигане на пълен суверенитет в областта на въоръжението. Много силен е и откликът в международната общност с течение на времето, когато въпросната клауза е интерпретирана по време на Студената война и след края ѝ. Чуват се силни гласове и в Япония, и от страна на международната общественост, че не е редно едни нации да плащат за сигурността си, докато други изпращат жива сила да загива по бойните полета. Пита се, кое е по-ценно в системата на международната сигурност - човешкият живот или материалната логистика.

Опитите за ревизиране на чл.9

Още през периода на съюзническата окупация, чл. 9 е ревизиран – първоначално, от 1948, японските въоръжени сили са наречени Национален Полицейски резерв от 75 000 души, екипирани като лека пехота и предназначени за чисто охранителни вътрешни цели. След като окупацията приключва, през 1952 функциите на полицейските управления са поети от централизирани Национални сили за сигурност („Хоантай“), и (от 1954) от Национални сили за самоотбрана („Джиейтай“).

Следователно, още 1948, мнозинството експерти и правителствени чиновници в Япония смятат, че войната с цел самоотбрана не се отрича от параграф 1 на чл. 9, въпреки изричния му текст. Някои обаче настояват, че параграф 1 на чл. 9 отрича всички войни, без разлика между настъпателни и отбранителни операции (цели). Причините са, че – на първо място, всички войни, включително водените за самоотбрана, могат да бъдат средство за разрешаване на международни спорове, а на второ – че е много трудно да се различи войната с цел инвазия от тази за самоотбрана.

Тъй като Япония няма право на никакъв военен потенциал, възниква въпросът, как тя може да има средства за самоотбрана без да нарушава конституцията. Отговорът е, че правителството тълкува понятието „Сили за самоотбрана“ като различно от „военен потенциал“ по чл. 9, параграф 2 от конституцията. То настоява, че чл. 9, параграф 1 не отхвърля вътрешноприсъщото право на държавата на самоотбрана, и като изгражда постоянни сили за целите на самоотбраната, всъщност не конституира „военен потенциал“, забранен по чл. 9, параграф 2. Японските управляващи дефинират като „военен потенциал“ сили, много по-големи от минимално изискуемите за самоотбрана. Според тях, „Джиейтай” не представлява военен, а само „отбранителен“ потенциал. Всъщност, тази интерпретация не възниква спонтанно, а има дълга история.

Когато е лансирана от японското правителство, мнозина смятат, че тя се отклонява прекалено от духа на чл. 9. Това става във време, когато САЩ настояват за по-тясно сътрудничество в поддържането на японската военна сигурност. Промените в общата ситуация в света и, в частност, глобалното противопоставяне между Pax Americana и Pax Sovietica в хода на Студената война влияят върху развитието на политическия и дори на социално-икономическия процес в Япония в посока към неяната ремилитаризация. 

Войната в Корея,  която се оказва „златен дъжд” за Япония, предвид свързаните с нея „специални поръчки“ на Пентагона към японските корпорации и повишения интерес към страната заради американското участие в конфликта на полуострова, стимулира стремежа на японските управляващи да се избавят от твърдата опека на САЩ, извоювайки си по-равноправна позиция в рамките на евентуален японо-американски военно-политически алианс^[28]. Рязкото съкращаане на американските въоръжени сили в Япония до 150-200 хиляди души кара премиера Йошида да изрази опасения за вътрешната сигурност на страната, която географски е много близо до Корея. На свой ред, генерал Макартър бързо променя позицията си по „полицейския въпрос“ и в рамките на няколко седмици след началото на Корейската война оторизира формирането на японски въоръжени сили от 75 000 души под името Национален полицейски резерв. За да не се наруши чл. 9 на конституцията, се подчертават защитните функции на резерва, като впоследствие частите му се трансформират в Национални сили за сигурност - Хоантай (август 1952) и Сили за самоотбрана - Джиейтай (1954) По това време численият им състав е вече 165 000 души^[29].

Пълният отказ от война, както и от производството и търговия с оръжие, е една от основните цели на демилитаризацията на Япония, постигнати от СКАП. В новата японска конституция обаче, не се указва, точно кой (или кои органи) ще пазят териториалния интегритет на страната. Разчита се по-скоро на малката вероятност от нова голяма и опустошителна война, на островното положение и изолираността на Японския архипелаг, на добрата воля на съседите, както и на скорошното присъединяване на Япония към ООН, като гарант на мира.

В същото време член 9 на конституцията от 1946 подтиква към търсене на ненасилствени, невоенни средства за разрешаване на международни конфликти. Поради отказа от поддръжка на собствената армия и военна индустрия, ролята на Япония в международната сигурност не би могла да се гарантира с традиционни военни средства. Това налага тя да се ориентира към използване на алтернативни подходи като превантивна дипломация, мироопазване и мироподдържане, изграждане на демократични институции и структури, рехабилитация и икономическа помощ. Тези средства също са част от глобалните усилия за международна сигурност в онзи период. Японският подход към проблемите на  международната безопасност е сложен и в много отношения иновативен, тъй като излиза извън концепцията за военното обезпечаване на сигурността. Редица изследователи го определят като многоизмерен, многопластов и комплексен^[30]. От друга страна, реализацията му се сблъсква със значителни трудности във връзка с вълната от превъоръжаване, последвала началото на Студената война и избухването на Корейската война.

Промените по време на Студената война

Въпреки че още на 14 август 1947 Далекоизточната комисия[31] приема решение за съкращаване на военнопромишления потенциал на Япония, което ускорено започва да се осъществява, след началото на войната в Корея, САЩ променят своя курс. Навлизането в периода на Студената война и следвоенната доктрина за „сдържане на комунизма” водят до възприемането от Вашингтон на идеята за изграждане на ограничен отбранителен резерв от Япония^[32]. САЩ вече са готови не само да позволят възстановяване на японската индустриална мощ, но и да съдействат за възстановяване на външнополитическите позиции на страната ^[33]. Какви обаче са идеите и нагласите в това отношение на самите японски управляващи^[34]?

В крайна сметка японският премиер Йошида Шигеру възприема лансираната в съвместно японо-американско комюнике концепция, че в случай на изтегляне на войските на САЩ от Япония, в страната ще възникне „силов вакуум“, от който може да се възползва „световният комунизъм“. В конкретната международна ситуация и в светлината на събитията в Китай и Корея, подобна теза има своите основания. Това води до постигането, на 9 февруари 1951, на тайно споразумение относно сигурността, изготвено от помощник-държавния секретар Джон Алисън и заместник министъра на външните работи на Япония Садао Игучи. То предвижда оставане на американски части на японска територия и след подписването на мирен договор. Същевременно е подписано споразумение за сътрудничество на Япония със „силите на ООН в Корея“, т. е. на практика с американските части в тази страна. На 13 февруари 1951 Шигеру Йошида заявява пред Диета, че приема предложената от Дълес военна помощ „против комунистическата агресия“.

В резултат от преговорите в Сан Франциско, на 8 септември 1951 е подписан сепаративен мирен договор между Япония и САЩ, който възстановяна макар и не напълно суверенитета на Япония и слага край на съюзническата окупация. Американският държавен секретар Джон Фостър Дълес настоява Япония да развие въоръжен потенциал от 350 000 души за гарантиране на международната сигурност в Тихия океан, включително за защитата на остров Гуам. Това обаче не се случва. Японската вътрешна конюнктура и усложнената международна обстановка накланят везните в полза на запазване на чл. 9 в неговата цялост и дух. Американският ядрен чадър в условията на все по-задълбочаваща се Студена война, е достатъчна гаранция за японската самоотбрана.

Още през 1955 управляващата Либералнодемократична партия настоява за промяна на чл. 9, като се допусне употребата на въоръжени сили за потушаване на вътрешни вълнения и безредици, но тъй като не успява да събере мнозинство от ¾ в двете камари на националната Диета за промяната му, това не се случва. Чл.9 понякога е сравняван с чл. 11 в италианската следвоенна конституция, но аналогията не е съвсем точна, тъй като според последния употребата на въоръжени сили се допуска за самоотбрана и мироподдържащи цели, ако е съгласувана с международните организации, с оглед съхраняването на международния ред и сигурност, т.е. дава по-голяма възможност за изява на италианския държавен суверенитет.

След като подновява Споразумението за сигурност със САЩ през 1960, въпреки силната съпротива на японската общественост, и след като през 1981 отново подписва мирно споразумение със САЩ, Япония „започва да помпа военни мускули“, като в средата на 80-те години на ХХ век вече разполага с над 260-хилядна боеспособна армия[35].

Още преди ожесточените вътрешни дискусии относно чл. 9 през периода 1966-1984, на 2 септември 1959, японският Комитет по външните работи отправя запитване в Камарата на съветниците към професор Шюдзо Хаяши, директор на Правителственото законодателно бюро (Cabinet Legislation Bureau), дали ако Япония предприеме действия за да се защити от въоръжените сили на друга държава, това може да се тълкува като акт на индивидуална самоотбрана[36]. Пак тогава се повдига и въпросът за противопоставянето на понятията „индивидуална” и „колективна” самоотбрана. В крайна сметка се стига до заключение, че Япония разполага с „право на колективна индивидуална самоотбрана“, [в рамките на което може да прояви „индивидуално право на самоотбрана“], но не може да го упражни, тъй като то противоречи на чл. 9 от конституцията[37].

В контекста на съществуващата оригинална редакция на чл. 9, приета непосредствено след войната в конституцията от 1946, Япония участва в мироопазващи и мироподдържащи мисии на ООН в Ангола (септември-октомври 1992), Камбоджа (септември 1992-септември 1993), Мозамбик (май 1993-януари 1995), Салвадор (март-април 1994), Заир и Кения (септември-декември 1994), Израел, Сирия и Ливан (февруари 1996-2007), или общо 27 мисии до момента, в повечето случаи като наблюдател.

Инициативите за съвместна отбрана със САЩ

От началото на 90-те години на ХХ век САЩ предлагат на Япония да изградят съвместна отбрана срещу евентуални атаки с балистични ракети. Това поражда силна тревога в Китай, който подозира, че при подобно развитие Япония ще преразгледа ракетната си програма, свързана с производството на космически ракети-носители за извеждане на комерсиални и военни спътници. Космическите носители лесно могат да станат стратегически военни ракети, а това е напълно по силите на Япония. Експертите припомнят, че още по време на Втората световна война по инициатива на ген. Такео Яшида и под ръководството на професор Йошио Нишина, японските физици работят по т.нар. проект „Ни” за създаване на атомна бомба. През 1943 лично Хитлер им изпраща 1 тон уранова руда в подводница, която обаче американците потопяват край бреговете на Малая[38].

Допреди разполагането на военни части от Японските сили за самоотбрана (разбира се, под егидата на ООН – б. а.) в Ирак през 2003, Върховният съд на Япония, който принципно е оторизиран да решава подобни въпроси, все още не е излязъл с позиция относно конституционността на пацифисткия чл. 9. Въпреки че има няколко знакови случая – в т.нар. Keisatsu yobitai iken sosho („относно конституционността на Националния Полицейски резерв“) от октомври 1952, казусът Sunakawa (1952), казусът Eniwa (март 1967), казусът Naganuma (септември 1973). В последният случай решението на Окръжния съд в Сапоро, според което  японските Сили за самоотбрана (Джиейтай) са противоконституционни, е отменено с решението на Апелативната инстанция в Сапоро по технически (и процесуални) причини, като се пояснява, че са нужни едновременно и процесуални, и политически знания, за да бъде решен правилно случаят[39].

От 1960 до 1980 е налице е постепенно развитие на законодателството относно конституционността на Джиейтай и чл. 9 в конституцията. След Войната в Залива през 1990 обаче, настроенията относно отбранителната политика на Япония се променят драматично. Остава тежкото чувство, че въпреки огромната финансова подкрепа на Япония за действията на съюзниците, САЩ и Кувейт не я оценяват подобаващо. Японските консерватори печелят публична подкрепа, като изтъкват международните приноси на Япония във войните и значението на решенията на ООН за международната сигурност.

Новото законодателство

Точно в тази връзка, през 1992 в Япония е приет Законът за мироопазващите операции [40] (под егидата на ООН). Тъй като през 1954  Камарата на съветниците забранява разполагането на японски мироопазващи сили извън страната, новият закон налага множество ограничения при разполагането на мироопазващи сили дори и това да  не е под егидата на ООН – например, когато помагат само за изграждане на болници и медицински грижи или осъществяват логистика на стоки във вече невоенни зони, или пък когато са ангажирани с изграждане на пътища, помощ за поддръжка на бежански лагери и болници, в зони пострадали от военни действия. След 1992 подразделения на Джиейтай са изпращани в Камбоджа, Мозамбик, Голанските възвишения, Руанда и Хондурас.

Подозрението във връзка с ядрената програма на Северна Корея и осъщественият от нея ядрен тест в японско суверенно пространство през 1993, подтиква Токио да преразгледа Основните положения относно Японо-американското споразумение за отбрана, сключено през 1978, т.е. още по време на Студената война. Инициатори са американският президент Бил Клинтън и японският премиер Рютаро Хашимото. Те преразглеждат Основните положения през април 1996, а на 23 септември 1997 влизат в сила нови Основни положения относно Японо-американското споразумение за отбрана, одобрени от японо-американския Консултативен комитет по сигурността. Според тях, „Япония ще съобразява всичките си действия с рамките на своята конституция и ще провежда изключително отбранително ориентирана политика, придържайки се към трите неядрени принципа, както са формулирани в параграф 2 на чл. 9 от японската конституция от 1946. Част Пета на Основните положения, озаглавена „Сътрудничество в ситуации в области, заобикалящи Япония, които имат важна роля за японската сигурност и мир“, очертава детайлите на японското сътрудничество с американските военни, като включва проблематични клаузи с оглед на конституцията и дори по отношение на Японо-американското споразумение за сигурност[41]. Това споразумение постановява, че двете страни ще си сътрудничат в случаи, когато някоя от страните е атакувана на японска територия. Що се отнася до мира и сигурността в Далечния Изток, Япония се ангажира единствено да предостави военни бази за САЩ.

След терористичните атаки от 11 септември 2001, по настояване на заместник-държавния секретар на САЩ Ричард Армитидж[42], японският посланик Шунджи Анай оказва натиск за промяна на законодателството относно чл. 9, и още на 15 септември с. г. е приет Закон за специалните мерки относно действията на Япония в подкрепа на чуждестранни контингенти, чиято задача е да постигнат целите на Хартата на ООН в отговор на терористичните атаки от 11 септември. Докладът „Армитидж“ задължава Япония незабавно да приеме закони за преодоляване и управление на кризи. Първият от тях е Законът за гарантиране на националната независимост и сигурност в ситуация на въоръжена атака (накратко Закон за ситуация на въоръжена атака) [43]. Този закон задължава правителството да изготви план за действие, в случай на въоръжена атака срещу Япония, или когато опасността от такава атака е неизбежна или предстояща. След като планът е изготвен, премиерът трябва да получи съгласието на Кабинета и Диета. Той може да създаде Генерален щаб, който да прецени необходимата численост и въоръжение на контингента, като докладва за това чрез правителството. В особено спешни ситуации, премиерът може да мобилизира японските Сили за самоотбрана (Джиейтай), още преди изготвянето на въпросния план. Той обаче е длъжен да прекрати разполагането им, ако планът по-късно бъде отхвърлен от Диета. Законът позволява на правителството (японския кабинет) да постави Силите за самоотбрана в състояние на “stand-by”, докато реши, дали въоръжената атака е „непосредствено предстояща“ [44].

От 2003 законодателството относно чл. 9 се разширява с други поправки във връзка със Закона за специалните мерки за Ирак, валиден за четири години. Законът изисква оказване на помощ в две области: хуманитарна помощ за иракското население и логистична подкрепа за отбранителните усилия на водените от ООН коалиционни сили. От началото на 2004 над 600 души от сухопътен отбранителен контингент са разположени в Самава, Южен Ирак, за да поправят училища и пътища, и да доставят чиста вода и медицинска помощ[45]. Докато осъществяват хуманитарните си дейности, сухопътните сили за самоотбрана на Япония в Самава са защитавани от холандските части в Ирак до март 2005, а след това и от австралийския корпус. Управляващите японски партии приемат, че е по-важно да се демонстрира подкрепа за САЩ в мироопазващите мисии, отколкото да се акцентира върху ефективността на тази подкрепа[46].

Потенциалът на Япония

Днес научно-техническият потенциал на Япония ѝ позволява за броени месеци да произведе ядрени боеприпаси и ракета-носител, много по-съвършена от тези на Иран и Северна Корея[47]. Пречка за това са три основни фактора: реакцията на ключовите ядрени сили: САЩ, РФ, КНР и другите, реакцията на страните от Югоизточна Азия и не само, както и  вътрешната пацифистка опозиция спрямо подобна стъпка на управляващите.

Остава впечатлението, че Япония, която развива през годините мощен отбранителен потенциал, нареждащ я на четвърто място сред най-големите военни сили в света, т.е. след САЩ, Русия и Китай, лесно би могла да се сдобие с ядрен потенциал, стига да се вземе съответното политическо решение. В същото време това е забранено по смисъла на международното право и на самата японска конституция. От което следва, че въоръжаването е било негласно или почти тайно. Дали пък самият чл. 9 не е прекалено радикален в желанието си да изтръгне веднъж завинаги японския милитаризъм, и не уврежда прекалено силно и за прекалено дълго време японския суверенитет? Дали е правилно този член да продължи да съществува 70 години след приемането му, по смисъла на международното публично право, в чиято система дори най-малките и слаби във военно и политическо отношение независими държави притежават суверенното право на война за отбранителни и настъпателни цели?

Оказва се, че както междувоенният ултрамилитаризъм в Япония, така и следвоенният пацифизъм или пък наличието на ограничен отбранителен потенциал след Корейската война (1950-1953) и неговото разгръщане след терористичните атаки от 11 септември 2001, имат своите реални основания.

„Ремилитаризирането“ в днешните граници и мащаби (далеч след времето на „Нанкинското клане“  от 1937[48], за което страната многократно е била публично осъждана) не дава на Япония нещо повече от постановеното право на отбрана в българския ЗОВСРБ например, или в законодателството на много други европейски страни. То има своето оправдание, също както впрочем и силният пацифизъм на японците след ядрените опустошения в последните дни на Втората световна война.

Още през 2007 японският премиер Шиндзо Абе отбелязва 60-тата годишнина от японската следвоенна конституция, като настоява за нейното „дръзко преразглеждане“, с цел да се позволи на страната да поеме по-голяма роля в международната сигурност и да се възроди националната гордост и достойнство. Освен ЛДП на Шиндзо Абе, към 2012 Японската партия на обновлението, Демократическата партия, Новата партия на народа и Твоята партия също подкрепят идеята за приемане на нова поправка в конституцията, която да ограничи или премахне рестрикциите по въоръжаването, наложени от чл. 9.

През юли 2014 японското правителство одобрява преосмислянето на този параграф. Преразглеждането му би допуснало Япония да упражнява „правото си на колективна самоотбрана“ в някои случаи и да се ангажира във военни действия, ако някой от нейните съюзници бъде атакуван. Това обаче се смята от някои японски политически партии за нелегитимно действие, създаващо сериозна опасност за японската демократична традиция, тъй като японският премиер на практика заобикаля конституционната процедура за промяна на основния закон и налага радикална промяна във фундаменталните принципи на конституцията само чрез съгласие на кабинета, т.е. без необходимия дебат в Диета, гласуване или публично одобрение. Международната реакция също е смесена: Китай реагира негативно на възможността за подобно преразглеждане, докато САЩ, Филипините, Виетнам и Индонезия гледат положително на нея. Правителството на Южна Корея също не се противопоставя, но отбелязва, че не би одобрило операции на японските въоръжени Сили за самоотбрана без запитване и одобрение от Сеул.

През май 2017 японският премиер Шиндзо Абе постави 2020 като краен срок за ревизиране на чл. 9, което би легитимирало японските въоръжени Сили за самоотбрана (Джиейтай)[49] в текста на конституцията.

The Pacifist Article 9 in the new Japanese Constitution of 1946 and its relation to the actual problems of the peace and security.

Desislava NIKOLOVA

Resume: The pacifist Article 9 in the new Japanese Constitution of 1946 is a part of the Demilitarization process after the Second World War in Japan, revealing simultaneously with the debates and results of the Tokyo military tribunal. It proclaimes the renunciation of war. Nevertheless some significant revisions in 1954, 2012, and 2014 is not fundamentally removed till nowadays. But the statement of the Japanese prime-minister of 2017 and the later developments show that Art. 9 will be finally revised and the Japanese army officially legitimized and remilitarized.

Бележки:

*Българско геополитическо дружество

[1]В този период в японската външна политика се утвърждава „логиката на мултилатерализма“, т.е. на многостранни съглашения и многостранно сътрудничество Akiko, Fukushima. Japanese Foreign Policy. The Emerging Logic of Multilateralism. London: MacMillan Press Ltd, 1999, pp. 105-207.

[2] Giffard, S. Japan Among the Powers 1890 – 1990. New Haven and London: Yale University Press, 1994, pp. 149-170.

[3] Harvey, R. The Undefeated. The Rise, Fall and Rise of Greater Japan. London: McMillan, 1994, pp. 103-150.

[4] Опцията за търсене на дипломатическа подкрепа в Европа е малко вероятна по три причини: Европа и Япония са отдалечени не само географски, но и психологически; Имат различни регионални интереси; По онова време и европейските страни, и Япония обръщат малко внимание на двустранните отношения и вместо това се съсредоточават върху отношенията си със САЩ. Edstrom, B. The Japanese and Europe. Images and Perceptions. Richmond: Curzon Press Ltd, 2000, pp. 208-216; Wilkinson, E. Japan versus Europe. A History of Misunderstanding. England, Harmondsworth, Middlesex: Penguin Books Ltd, 1980, p. 138.

[5] Мамору Шигемицу е външен министър в периодите 17 август-15 септември 1945 и 10 декември 1954-23 декември 1956.

[6] Хитоши Ашида е външен министър в периода 1 юни 1947-10 март 1948 и премиер в периода 10 март-15 октомври 1948.

[7] Йошида, Ашида и Шигемицу са участвали като дипломати в Парижката мирна конференция и са преки свидетели на изработването на следвоенните мирни договори. The Diplomatic History of Postwar Japan. London and New York: Routledge, 2009, р. 41.

[8] Новата японска конституция, приета на 3 ноември 1946, влязла в сила от 3 май 1947 и известна под името „Макартър”, е втора под ред в японската история след Конституцията „Мейджи” от 1889. Тя е представена като нейна поправка, чието законно основание възниква от чл. 73 на последната. Източник: http://www.bg.emb-japan.go.jp/bg/japan_facts_sheet/Government/theconstitutionofjapan.html

[9] Член 9. (Глава II. Отказ от война) дословно гласи: „Ал. 1. Стремящ се искрено към международен мир, основан на справедливост и ред, японският народ завинаги се отказва от войната като суверенно право на нацията и заплахата или използването на сила като средство за решаване на международни спорове.
Ал. 2. За да се постигне целта на предходната алинея, никога няма да се поддържат сухопътни, морски и въздушни сили, както и друг военен потенциал. Правото на състояние на война на държавата не се признава.” Източник: http://www.bg.emb-japan.go.jp/bg/japan_facts_sheet/Government/theconstitutionofjapan.html

[10] Абревиатурата означава Главнокомандващ на съюзническите окупационни войски, в английски вариант Supreme Commander of Allied Powers (SCAP), но по същество в Япония това название се използва не само за личността на Главнокомандващия, но и за неговия Генерален щаб, който има отдели и служби за всички основни сфери на политическия и социален живот.

[11]  (бел. проф. дфн Н. Стефанов ) Klaus Schlichtmann, Japan in the World: Shidehara Kijūrō, Pacifism and the Abolition of War, Lanham, Boulder, New York, Toronto etc., 2 vols., Lexington Books, 2009. See also, by the same author, "A Statesman for The Twenty-First Century? The Life and Diplomacy of Shidehara Kijūrō (1872–1951)", Transactions of the Asiatic Society of Japan, fourth series, vol. 10 (1995), pp. 33–67

[12]  Douglas MacArthur, Reminiscences (1964), p. 302.

[13] (бел. проф. дфн Н. Стефанов)  Edward J. L. Southgate, "From Japan to Afghanistan: The U.S.-Japan Joint Security Relationship, The War on Terror and the Ignominious End of the Pacifist State?" Archived 2006-06-25 at the Way back Machine, University of Pennsylvania Law Review 151, p. 1599.

[14] The Diplomatic History of Postwar Japan. London and New York: Routledge, 2009, р. 42.

[15] Weinstein, M. E, Japan's Postwar Defence Policy, 1947-1968. New York: Columbia university press, 1971, p. 18.

[16] Ueda, Makiko. Ashida’s Views on the International Affairs in the Early Occupation Period: from “Ashida Amendment to Ashida Memorandum”. Reexemining Yoshida Diplomatic Choices. – In: International Relations, vol. 2008, no 151, pp. 54 – 72, L9, released 1 Sept 2010 (e-file) At: < https://www.jstage.jst.go.jp/article/kokusaiseiji1957/2008/151/2008_151_54/_article>  (Accessed on 10.12.2016)

[17] Оригиналът на този документ не е сред публикуваните документи, свързани с външната политика на Вашингтон. Някои изследователи смятат, че това е защото по онова време Държавният департамент малко се интересува от японските възгледи относно собствената и международната сигурност. Finn, R. B. Winners in Peace: MacArthur, Yoshida, and Postwar Japan. Berkeley: University of California Press, 1992, p. 250.

[18] Ken Wang, Qingxin. Hegemonic Cooperation and Conflict. Postwar Japan’s China policy and the USA. Center of International Studies, Princeton University: Preager Publishers, 2000, pp. 36-37. (e-book) At:  <https://books.google.com.tw/books/about/Hegemonic_cooperation_and_conflict.html?id=GyFFEN1URU8C&hl=bg > (Accessed on 10.10.2016).

[19] Weinstein, M. E. Op. cit., р. 25.

[20] Overby, Ch. A Call for Peace: The Implications of Japan’s War Renouncing Constitution, Tokyo: Kodansha International, 1997, рр. 47-60.

[21] Последното по-късно е закрепено чрез Договора за сигурност, който Япония сключва със САЩ,  4-5 часа непосредствено след подписването на Сан-Франциския сепаративен мирен договор (8 септември 1951) със страните-участнички във войната.

[22] Например концепциите на Сакамото Риома и вицеадмирал Сато Тецатуро.

[23] The Diplomatic History of Postwar Japan. London and New York: Routledge, 2009, р. 6-9.

[24] Caprio, M., Y. Sugita. Democracy in Occupied Japan. The US Occupation and Japanese Politics and Society – In: The Journal of Japanese Studies, Vol. 35, No. 1, Winter, 2009, pp. 189-193 (e-file) At <http://www.jstor.org/discover/10.2307/27756639> (Accessed on 02.02.2015).

[25] Overby, Ch. Op. cit., р. 15.

[26] Overby, Ch. M. Op. cit., pp. 27, 40.

[27] GENERAL TREATY FOR THE RENUNCIATION OF WAR (KELLOGG-BRIAND PACT) Paris, 27 August 1928  - In: http://iilj.org/wp-content/uploads/2016/08/General-Treaty-for-the-Renunciation-of-War-Kellogg-Briand-Pact.pdf

[28] Вербицкий, С. И. Японо-американский военно-политичесский союз: (1951-1970 гг.). Москва: Наука, 1972, с. 25.

[29] The Diplomatic History of Postwar Japan. London and New York: Routledge, 2009, р. 50.

[30] Алексова, И. Ролята на Япония в политиката за международна сигурност и отбрана – В: Научна конференция Азия и светът: взаимоотношения и взаимодействия. 11 декември 2014, София, СУ „Св. Климент Охридски“ – В: < http://asiaconference-bg.com/ > (ползван на 23.04.2016).

[31] Далекоизточна комисия (ДИК, заседавала от януари 1946), включва представители на 11-те държави, които са били във война с Япония: САЩ, СССР, Великобритания, Франция, Холандия, Китай, Канада, Австралия, Нова Зеландия, Индия, Филипините. ДИК има право да взема „временни решения“ по три основни въпроса: 1. Промени в японската конституционна структура; 2. Промени в режима на контрол върху Япония; 3. Промени в „японското управление“ като цяло.

[32] Уимет, М. Дж. СССР и Япония после Второй мировой войны – В: Вопросы истории, 1995, № 8, с. 133-141.

[33] Gaddis, J. L. Strategies of Containment. Oxford: Oxford University Press, 1982, p. 60

[34] В модерната дипломатическа традиция на Япония могат да се проследят две линии, определени в меморандума на премиера Аритомо Ямагата от 1890. Ямагата (1838- 1922) е фелдмаршал и два пъти премиер на Япония, един от основоположниците на военните и политическите устои на модерна Япония. С личността му се свързва и развитието на японския милитаризъм. Той се опитва да разграничи „линията на суверенитета“ от „линията на интереса“. Според него да се защити държавата, т.е. суверенитетът, е важно – за това служи армията, но интересът трябва също да се подсигури и за това служи дипломацията. Положението на островна държава предполага както преимущества, така и специфики при отбраната на страната и воденето на дипломацията ѝ. Заобиколена от Сахалин, Курилските острови, Тайван, Бониновите острови (до капитулацията от 15 август 1945 всички тези територии са под японски суверенитет) и Филипините, сигурността на Япония често зависи в какви ръце ще попаднат тези територии. В приятелски ръце те биха могли да бъдат защитен периметър, но във вражески ръце се превръщат в заплашително обкръжение. Географската близост на Корея я прави стратегически важна за японската отбрана. Преди Втората световна война освен гореизброените територии, Япония контролира значителна част от Южния Пасифик – Каролинските, Марианските и Маршаловите острови като възложен от Обществото на народите мандат. През 1931-1932 Манджурия е превърната в японски военен сателит, а Съветският съюз отговаря „твърдо“ на японска агресия едва при инцидентите при езерото Хасан през 1938 и боевете при Халхин-Гол през 1939. И все пак, дори тогава японските правителства не са доволни от отбранителната позиция, с която разполагат. Това е един от факторите, допринесли за японската експанзия и участие във Втората световна война.

[35] Андреев, Т. „Япония подсказва, че може да се сдобие с военна мощ“ – В: „Монитор“ 2003, бр. 45, декември 2003, с. 18.

[36] Umeda, Sayuri. Japan: Article 9 of the Constitution / Law Library of Congress – At

< https://www.loc.gov/law/help/japan-constitution/article9.php > February 2006 ; Last Updated: 09/29/2015

[37] Бел. авт.

[38] Андреев, Т. „Япония подсказва, че може да се сдобие с военна мощ“ – В: „Монитор“ 2003, бр. 45, декември 2003, с. 18.

[39] Umeda, Sayuri. Japan: Article 9 of the Constitution / Law Library of Congress – At

< https://www.loc.gov/law/help/japan-constitution/article9.php > February 2006 ; Last Updated: 09/29/2015

[40] На английски с абревиатурата PKO Law ( Peace Keeping Operations Law ) .

[41] Umeda, Sayuri. Japan: Article 9 of the Constitution / Law Library of Congress – At

< https://www.loc.gov/law/help/japan-constitution/article9.php > February 2006 ; Last Updated: 09/29/2015

[42] Докладът на зам. държ. секр. На САЩ Ричард Армитидж е изготвен още на 11 октомври 2000. Влиза в сила веднага вследствие на ислямските терористични атаки срещу САЩ.

[43] Umeda, Sayuri. Japan: Article 9 of the Constitution / Law Library of Congress – At

< https://www.loc.gov/law/help/japan-constitution/article9.php > February 2006 ; Last Updated: 09/29/2015

[44] Ibid.

[45] Umeda, Sayuri. Japan: Article 9 of the Constitution / Law Library of Congress – At

< https://www.loc.gov/law/help/japan-constitution/article9.php > February 2006 ; Last Updated: 09/29/2015

[46] Ibid.

[47] Андреев, Т. „Япония подсказва, че може да се сдобие с военна мощ“ – В: „Монитор“ 2003, бр. 45, декември 2003, с. 18.

[48] Нанкинското клане от 1937 е апогей на военно-политическата криза в японската инвазия на Китайския материк. В китайския град Нанкин (Южна столица) са убити над 300 хиляди души мирно население и изнасилени 200 000 млади жени и девствени момичета, превърнати в日本軍慰安婦, т.е. „ „нихонгун ианфу“, буквално „жени за разтуха на японската армия“ (прев. проф. дфн Н. Стефанов). Преди това Япония напуска Обществото на народите, подразнена от доклада на „Комисията Литън“, който я засипва с упреци за кризата в Манджурия (японското военно разузнаване извършва покушение от 1928 срещу военния диктатор на Манджурия Чжан Дзолин. Опитите за налагане на опосредстван японски контрол върху Манджурия се провалят и при сина на убития манджурски диктатор Джан Сюелян).

[49] Английската абревиатура на японските въоръжени Сили за отбрана (Джиейтай) е JSDF.