Обединяването на Хартленда: геополитическа химера или исторически шанс? 

В течение на едно столетие "формулата на Макиндер" многократно е била обект на критики, корeкции, опровержения, анатемосване и подигравки. Колкото и да е странно обаче, тя не само оцеля през последните сто години, но днес изглежда дори по-актуална отколкото в момента на създаването си.

Разбира се, основният въпрос е, как следва да се разбира въпросният "Хартленд". Макиндер го интерпретира като географския център на Евразия и по-точно - като масивната централна и североизточна част на азиатския континент, която в общи линии съвпада с азиатските владения на Руската империя и Съветския съюз. Изглежда очевидно обаче, че в наши дни "евразийското ядро" следва да се търси на юг от суровите, зле усвоени и слабо населени сибирски пространства и безплодните пустини на Централна Азия. Също както и по времето на Макиндер, Сибир и Централна Азия си остават резервоар на гигантски суровинни и енергийни ресурси. Какти и преди, тези територии могат да се разглеждат като "велика естествена крепост" на сухоземните народи - естествено, отчитайки новия арсенал от инструменти за проектиране на военната мощ, възникнали през ХХ век. Тези територии обаче, така и не се превръщат в истинска "ос на историята" - въпреки прогнозите на Макиндер, тяхната транспортна инфраструктура остава незавършена и разпокъсана, а ролята им за развитието на евразийския континент през последните сто години по-скоро намаляваше, отколкото нарастваше.

Рискувайки да си навлека справедливия гняв на съвременните ортодоксални геополитици, ще лансирам хипотезата, че през ХХІ век евразийският Хартленд се намира там, където самият Макиндер е разполагал т.нар. "Вътрешен полумесец". На първо място, на териториите на Китай и Индия, по отношение на които останалите части на евразийския масив - Русия, Централна Азия, Югоизточна Азия и дори огромният "европейски полуостров" на азиатския континент - изпълняват ролята на своеобразни континентални лимитрофи. Независимо от цялото неоспоримо значение на тези лимитрофи в евразийската история, политика, икономика и сигурност, съдбините на Евразия зависят на първо място от това, как ще се формират отношенията в новия Хартленд - между Китай и Индия. А от това, каква ще бъде съдбата на Евразия, в немалка степен зависи бъдещето на целия свят и в това ключово отношение Макиндер е актуален повече от всякога.

Предпоставките за консолидация

На пръв поглед изглежда, че не съществуват принципни препятствия пред консолидирането на Хартленда: по повечето от най-важните международни въпроси, интересите на Пекин и Делхи съвпадат. Впрочем, между Китай и Индия има много общо във всяко отношение. И двете страни - всяка по свой специфичен начин - представляват исторически устойчиви и вътрешно цялостни алтернативи на евроатлантическата цивилизация. Китай и Индия са двете най-важни, наред с арабския Изток (и, в по-малка степен, с Тропическа Африка на юг от Сахара), глобални кочки на кристализация на понятието за "незападния свят". Подемът на Китай и Индия е най-важното доказателство за края на "западния" етап в развитието на системата на международните отношения.

Днес и двете страни преживяват период на дългосрочен икономически и културно-икономически възход, превръщайки се в мощни "драйвъри" на икономическия растеж не само в рамките на Евразия, на и на цялата планета. И двете не са преодололели напълно травмата на националното си съзнание, свързана с унизителния им статут в световната политика през ХІХ-ХХ век, като тази травма продължава да оказва въздействия върху доминиращите в Китай и Индия исторически наративи и произтичащите от тези наративи външнополитически амбиции. На международната сцена Пекин и Делхи определено са "ревизионистични" играчи, в смисъл, че и Китай, и Индия са заинтересовани от преразглеждането на старите правила на играта, отразяващи предимно интересите на "колективния Запад". Китай осъществява икономическо и финансово настъпление на изключително широк фронт - от Централна Европа до Латинска Америка. На свой ред, Индия, която изостава от Китай по отношение на външнополитическата експанзия, опитва да си извоява равни с неговите политически позиции, претендирайки за място на постоянен член в Съвета за сигурност на ООН.

И двете страни страдат от всички стандартни "болести на растежа" - негативните странични ефекти от бързото икономическо и социално израстване. Както Китай, така и Индия са изправени пред изключително остри екологични проблеми и дефицит на природни ресурси, ръст на социалното неравенство, мащабна корупция, както и наличие на огнища на сепаратизъм и тероризъм. И в Китай, и в Индия е налице конфликт между силите, подкрепящи модернизацията, и традиционалистите. И двете страни изключително държат на националния си суверенитет и реагират болезнено на всеки опит за намеса във вътрешните им работи. И в двете върви дискусия относно устойчивостта на сегашните модели на социално-икономическо развитие и съществуват опасения за неизбежни бъдещи кризи и сътресения.

В исторически план, отношенията между Индия и Китай винаги са били по-малко конфликтни, отколкото да речем отношенията между ислямския и християнския свят в западната част на евразийския суперконтинент. В известен смисъл, би могло да се говори не само за икономическа, културна и духовна съвместимост между двете древни цивилизации, но и за дълбокото им взаимно проникване и дори взаимно допълване. Примерите за това са повече от достатъчно - от епичната история на Великия път на коприната до не по-малко грандиозната хроника на разпространението на будизма в Източна Азия. Всъщност, консолидирането на китайско-индийския Хартленд би означавало не създаването на нещо принципно ново, а само естественото обединяване на разкъсаната Евразия и възстановяване на не чак толкова отдавна загубеното континентално единство.

Тоест, налице са обективни предпоставки за консолидацията на новия Хартленд. Следва да добавя, че независимо от всички трудности и неизбежните тактически загуби, подобна консолидация несъмнено би отговаряла на дългосрочните интереси на двете страни. Реализацията на съвместния китайско-индийски проект би способствала за стабилизирането на геополитическата ситуация в цялото гигантско евразийско пространство, разкривайки принципно нови възможности за трансконтинентално сътрудничество в най-различни сфери.

Прокарвайки исторически паралел със следвоенната Западна Европа, е добре да си припомним историческото френско-германско помирение, благодарение на което беше стартиран процесът на европейска интеграция. На свой ред, именно Германия и Франция в крайна сметка се оказаха сред най-големите печеливши от интеграционния процес: политическата воля и готовността към компромиси, демонстрирани от лидерите в Париж и Бон, се изплати многократно през следващите десетилетия.

Многобройните ползи от консолидирането на евразийския Хартленд са прекалено очевидни за да не станат тема за размисъл на стратезите от двете страни на Хималаите. Въпреки това, Китай и Индия очевидно не бързат да се възползват от разкриващите се пред тях възможности. Поне през последните шест десетилетия отношенията между Пекин и Делхи се развиват по-често под формата на съперничество, отколкото на сътрудничество, при това китайско-индийското съперничество нееднократно достигаше до пряка конфронтация. Къде е проблемът - дали е свързан със субективните грешки на двете ръководства, с личните амбиции на лидерите, с интригите на външни сили или с трагичните случайности на историята? А може би съществуват някакви обективни "непреодолими обстоятелства", пречещи на консолидацията на новия Хартленд?

Измеренията на разцеплението в Евразия

Да започнем с това, което е известно на всички - двете страни представляват много различни държавни образувания. Между съвременните Китай и Индия има повече разлики, отколкото между Франция и Германия преди половин век. Макар че Китай е разположен много по-далеч от Европа, отколкото Индия, като цяло, той много повече прилича на национална държава от европейски тип. Независимо от наличието на значителни национални малцинства и много съществени регионални различия, етническите китайци (ханците) са единна нация и представляват над 90% от населението на страната. От 34-те провинции на Китай, включително автономните райони и градовете, подчинени директно на централната власт, само Тайван, по разбираеми причини, остава извън вертикалата на властта.

В Индия пък няма доминираща нация, а по своята етнокултурна и езикова пъстрота, индийският субконтинент прилича не толкова на някоя европейска държава, или на Китай, а на Европейския съюз, като цяло. А по своето религиозно многообразие, разнотипна икономика и регионални диспропорция Индия вероятно надминава, цяла Европа, в нейната съвкупност. Индия има 29 щата и 7 съюзни територии, осъществяващи помежду си изключително сложно многостранно политическо взаимодействие. На практика, Индия представлява грандиозен интеграционен проект в Южна Азия, който е насочен предимно навътре, а не навън. С известна условност, би могло да се каже, че "едноличният" Китай се сблъсква със същите проблеми в диалога си с многоликата и обърната към себе си Индия, с които и централизираната Русия в отношенията си с аморфния и обърнат към себе си Европейски съюз.

Разбира се, историческите траектории на двете страни силно се разминават, особено през последните 250 години. Индия е бивша британска колония и почти двестагодишното британско господство е наложило дълбок отпечатък не само върху политическата система, но и върху индийската култура. Китай пък, дори и в най-сложните моменти от историята си, не е бил колония на чужди държави. Ако в "системообразуващ" фактор за независима Индия се превръща британската демокрация, образец за подражание за комунистически Китай става Съветският съюз от 50-те години на миналия век. Въпреки че и двете страни вече са много далеч от своите изходни модели от средата на ХХ век, поне засега не може да се говори за каквато и да било конвергенция на политическите или икономически системи на Индия и Китай.

На теория, китайско-индийското партньорство би могло дори да спечели от различията между политическите системи на двете страни: Китай например, може да поеме основната рола във взаимодействието с авторитарните режими, а Индия да се ангажира с установяването на връзки с либерално-демократичните режими от западен тип. На практика обаче, системните различия се оказват пречка не само за сътрудничеството, но дори и за взаимното разбирателство. Показателно е, че през ХХІ век за Пекин се оказа много по-лесно да създаде приятелски отношения с Москва, отколкото с Делхи, макар че историята на китайско-руските отношения е още по-драматична и противоречива, отколкото тази на китайско-индийските.

Тъй като Китай и Индия са двете най-големи държави в континентална Азия, конкуренцията между тях за природни ресурси, за чуждестранните пазари, за контрол на транспортните коридори и за влияние върху общите съседи е неизбежна. Близкото съседство на две толкова големи държави неибежно поражда и гранични спорове: общата граница е дълга почти 4 хиляди км и в момента дори не може да се говори за разрешаване на териториалните спорове, а само за запазване на териториалното статукво и предотвратяване на ескалацията на напрежението. Всяка от двете страни се изкушава да поддържа различни инструменти за влияние върху територията на другата. Още повече, че въпросът, кой модел съответства повече на потребностите на развитието на другите азиатски държави - китайският социализъм или индийската демокрация, си остава открит.

Китайско-индийската търговия бързо нараства, но както Индия, така и Китай се ориентират повече към глобалните пазари. През последните десетилетия и двете страни получаваха основните ресурси за модернизацията си (инвестиции и съвременни технологии) от Запада, като нерядко влизаха в директна конкуренция помежду си. Двустранната търговия си остава асиметрична - Китай продава в Индия много повече, отколкото купува. Освен това, китайската икономическа активност в Индия далеч невинаги се възприема от последната положително. Постигането на устойчив китайско-индийски силов баланс в Азия е затруднен от обстоятелството, че в момента Китай е по-силен от Индия в икономическо и военно отношение и тази асиметрия вероятно ще се запази в обозримо бъдеще. Тоест, консолидираният евразийски Хартленд би представлявал по-малко балансирана система, отколкото френско-германското партньорство през втората половина на миналия век. Индия продължава да пази болезнени спомени от поражението си в граничния конфликт с Китай през 1962. Затова за Пекин е изгодно моделирането на Азия като "затворена" система, в която фактическата доминация на Китай няма да бъде поставяне под съмнение. По същата причина, в Делхи пък са заинтересовани от една "отворена" Азия, в която асиметрията, характерна за китайско-индийския силов баланс би могла да се компенсира чрез включването в този баланс на външни играчи (разбира се, подкрепящи Индия).

Интересите на външните играчи

Интересите на САЩ в Азия са очевидни и не зависят особено от смяната на администрациите в Белия дом, макар че тази на Доналд Тръмп артикулира въпросните интереси по-ясно и по-твърдо, отколкото предшествениците и. Вашингтон няма как да не се тревожи от консолидирането на евразийския Хартленд и затова залага и ще продължи да залага на максималното задълбочаване на китайско-индийските противоречия. Естествено, Вашингтон ще се стреми да направлява по някакъв начин този процес и да не допусне той да еволюира в мащабен военен конфликт с непредсказуеми последици.

Днес ставаме свидетели, как САЩ се опитват да повторят успешния опит на Хенри Кисинджър от 70-те години на миналия век с очертаването на евразийския геополитически триъгълник. Само че днес мястото на СССР се заема от Китай, а мястото на Китай – от Индия. Оттук и повишеното внимание на Вашингтон към Делхи и настойчивите му опити да ангажира Индия в многостранни комбинации с участието на американските съюзници от островната периферия на евразийския континент – Япония и Австралия (концепцията за „демократичния Индо-Пасифик”, или за „демократичния квадрат”). Ако Вашингтон съумее да оформи институционално тези комбинации, създавайки многостранен военно-политически съюз от типа на НАТО, това би му дало дългосрочни гаранции, че консолидирането на Хартленда няма да бъде допуснато. В момента обаче, за индийския елит, който държи да съхрани стратегическата незавимост на страната, е политически неприемлив какъвто и да било институционален алианс с Вашингтон. Освен това, дори в името на приятелството си със САШ, Индия не е склонна да се откаже от своите континентални евразийски партьори – и на първо място Москва и Техеран.

На свой ред, Европейският съюз е още по-малко заинтересован от запазването, да не говорим от изострянето, на китайско-индийската конфронтация. Разбира се, консолидирането на Хартленда би било сериозно предизвикателство и за ЕС, но то ще е по-скоро икономическо, отколкото геополитическо. Несъмнено, формирането на единно евразийско икономическо пространство ще ускори изместването на центъра на икономическата активност в Евразия от Европа към Азия и ще ограничи ролята на Евросъюза в евразийската и глобалната икономмика. От друга страна, Китай и Индия са двата най-перспективни външни пазари за ЕС, т.е. по-нататъшното развитие и разширяване на тези пазари е от стратегически интерес за Брюксел.

Основният въпрос за ЕС е, на каква основа би могла да се реализира консолидацията на евразийския Хартленд. Разбира се, в Брюксел биха искали това да стане на основата на европейските стгандарти, да съответства на европейските процедури и да следва европейския модел. Най-лошият вариант за "еврократите" би било постепенното "икономическо поглъщане" на Индия от Китай и реализацията на евразийския интеграционен процес върху принципно различни от европейските основи (например на основата на осъществяването на проекта "Един пояс, един път").

Интересите на Русия при различните варианти за развитие на китайско-индийските отношения са обект на ожесточени дискусии в експертните среди. От една страна, нерядко се твърди, че запазването на напрежението в отношенията между Пекин и Делхи би повишило ценността на Москва като партньор както за едната, така и за другата страна. Засега отношеинята на Русия с Китай и с Индия са по-добри, отколкото тези между Индия и Китай. Тоест, Русия се ползва с предимство в рамките на този триъгълник. Логично е да се предположи, че консолидирането на евразийския Хартленд около китайско-индийската ос би означавало по-нататъшно изместване на евразийския център на тежест на юг от руските граници. Което пък би довело до постепенното маргинализиране на Русия в рамките на евразийската общност.

От друга страна, не е трудно да прогнозираме, че евентуален опит да се заложи на китайско-индийските противоречия неизбежно би породил подозрения както в Пекин, така и в Делхи, провокирайки съмнения в искреността на Москва. Лесно можем да си представим ситуация, в която Русия няма да съумее да запази неутрална позиция и ще трябва да направи избор между двамата си най-важни партньори на азиатския континент, което неизбежно ще се съпътства от сериозни загуби. Не бива да забравяме и, че изострянето на китайско-индийската конфронтация, блокираща консолидирането на Хартленда, ще отвори широко вратите за разширяване на американското влияние в Азия, а фактите сочат, че в обозримо бъдеще САЩ едва ли ще бъдат сред приятелите на Москва. Освен това, изострянето на китайско-индийското противопоставяне носи риск от мащабен военен конфликт на континента, което няма как да не се отрази и върху сигурността на Русия. Тоест, сумирайки плюсовете и минусите от консолидацията за Русия, стигаме до заключението, че вероятните предимства на обединения Хартленд очевидно надхвърлят потенциалните вреди.

Тук е мястото да подчертая, че при всички случаи ролята на Русия за консолидирането на евразийския Хартленд ще се окаже решаваща. Китайско-индийските отношения имат своя логика и динамика, които не могат да бъдат променени от нито един външен играч - нито от САЩ, нито от ЕС, нито от Русия. Както изглежда, в рамките на двустранния формат, именно Китай - като по-силния играч - следва да предприеме допълнителни стъпки за да намали подозренията и да спечели доверието на Делхи. За съдържанието и последователността на тези стъпки може да се спори, но това - строго погледнато - не е проблем на руската външна политика. Което разбира се не означава, че Москва няма никаква роля в разрешаването на този изключително важен за нея въпрос.

Възможните перспективи

На 1 декември 2018, по време на срещата на върха на Г-20 в Буенос-Айрес беше направен опит да се активизира механизма на тристранното сътрудничество между Русия, Индия и Китай (РИК), с възобновяването - след 12-годишно прекъсване - на практиката да се провеждат редовни срещи на най-високо равнище между трите държави. Според Владимир Путин, приоритетни теми на тези срещи следва да станат различните аспекти на сигурността и борбата срещу протекционизма, както и срещу политически мотивираните ограничения в международната търговия. Развивайки идеите на руския президент, премиерът на Индия Нарендра Моди очерта четири възможни направления в съвместната работа: регионалната и глобална стабилност, икономическият просперитет, обмяната на опит в сферите от взаимен интерес и сътрудничеството при формулиране на мерките за справяне с нововъзникващите предизвикателство. Сходни тези лансира и китайският лидер Си Дзинпин, който акцентира върху голямата отговорност на трите държави за поддържането на стабилността на регионално и глобално равнище.

През последните години форматът РИК беше в сянката на по-представителната петстранна структура с участието в Бразилия и Южна Африка (БРИКС). Без да подценявам международното значение на последните две държави, си струва да отбележа, че географското разширяване на РИК до БРИКС имаше и своите институционални недостатъци: държавите, разположени на други континенти, имат собствени задачи и приоритети, различаващи се от дневния ред на първоначалните евразийски участници. Впрочем, победата на последните президентски избори в Бразилия на крайнодесния кандидат Жаир Болсонаро, известен като "бразилския Тръмп", повдига много въпроси за бъдещето на БРИКС. Във всеки случай ми се струва, че евентуалното пълно "разтваряне" на РИК в БРИКС би се оказало сериозна грешка на руската външна политика.

Най-вероятно, в краткосрочна перспектива, тристранните срещи на най-високо равнище ще продължат да се провеждат в рамките на по-големи многостранни инициативи (като срещите на върха на Г-20, БРИКС, ШОС или Срещата Азия-Европа - АСЕМ и др.). Но, ако нещата се ограничат само с периодични и непродължителни разговори между лидерите, констатиране на съвпадащите позиции или дори с подписването на общи политически декларации, подобен формат естествено няма как да допринесе съществено на консолидирането на Хартленда. Необходимо е откровено да бъдат артикулирани съществуващите разногласия, касаещи най-острите проблеми на Евразия. Затова вниманието на лидерите на трите държави следва да се концентрира именно върху проблемите, които пречат на консолидирането на евразийското пространство.

Паралелно с това, предвид неизбежно ограниченото време на тристранните срещи на върха, се налага да се осъществи щателна предварителна подготовка и анализ на разглежданите там въпроси на ниво експерти и профилни министерства, включително изготвянето на конкретни "пътни карти". Именно конкретиката традиционно липсва в съвместните декларации, приемани на ежегодните срещи на външните министри на трите страни. Много актуална задача е и създаването на постоянен тристранен механизъм за консултации между военните и осъществяването на редовни тристранни военни учения, тъй като това може значително да допринесе за решаването на проблема с доверието между китайските и индийските военни.

Практическият политически триалог би могъл да стартира с откровена дискусия по такива проблеми като бъдещето на Сирия и Афганистан, които са изключително важни и за тримата участници. Не по-малко важно впрочем, е и очертаването на отделните функционални измерения на процеса на формиране на евразийския Хартленд - съвместното противодействие на тероризма, управлението на миграционните потоци, обменът на информация и развитието на изкуствения интелект. Именно на основата на максимално широкия набор от такива функционални режими, а не на старите или нови стриктно ограничени институционални блокове, следва да се гради новият евразийски Хартленд.

Индия и Китай са държави-наблюдатели в Арктическия съвет. Русия, като един от водещите членове на тази организация, би могла да предложи на партньорите си съвместното обсъждане на проблемите, касаещи региона на Арктика, така че у никой от тях да не възникнат подозрение относно "прокитайските" или "проиндийски" позиции на Москва по тези въпроси.

Разбира се, много сериозен стимул за обединяването на Хартленда би могло да стане по-активното тристранно взаимодействие по проблемите, излизащи извън географските рамки на евразийския континент. Бъдещето на многостранния контрол на въоръженията, реформата на ООН, СТО и другите глобални организации, развитието на международното публично право през ХХІ век, климатичните промени и екологичните предизвикателства, управлението на техническия прогрес - по всички тези и много други проблеми общата позиция на Русия, Китай и Индия ще тежи много повече, отколкото тази на всяка от тях поотделно.

В крайна сметка, евразийският Хартленд през ХХІ век не е само геополитическо и дори не само геоикономическо понятие. Той се основава в същата степен и на общите или близки виждания на водещите държави в Евразия за бъдещето на световния ред и стратегията за възстановяване на контрола над разпадащия се по шевовете свят. А също на солидарното чувство за глобална отговорност и солидарна готовност да се погледне отвъд ограничение хоризонт на собствените национални интереси. Само при наличието на подобна общност, новият Хартленд може да се превърне в онази "ос на историята", за която макар и в принципно друг контекст и в рамките на съвършено различна логика, говори бащата на британската геополитика и член на кралския Таен съвет - дълбоко уважаваният сър Халфорд Макиндер. 

* Авторът е генерален директор на Руския съвет за международна политика